№ 395
гр. Варна, 29.03.2023 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – ВАРНА, V СЪСТАВ, в публично заседание на седми
март през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:
Председател:Галина Чавдарова
Членове:Радостин Г. Петров
Ралица Ц. Райкова
при участието на секретаря Жасмина Ив. Райкова
като разгледа докладваното от Ралица Ц. Райкова Въззивно гражданско дело
№ 20233100500220 по описа за 2023 година
за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258 и сл. ГПК.
Образувано е по въззивна жалба вх. № 86821/14.12.2022г., подадена от “Банка ДСК”
АД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление гр. София, район „Оборище”, ул.
„Московска”, № 19, представлявано заедно от В.М.С. и Д.Н.Н., срещу Решение № 3627/
23.11.2022г., постановено по гр.д. № 2864 / 2022г. по описа на РС – Варна, 39 –ти състав, в
ЧАСТТА, в която е ОТХВЪРЛЕН предявеният иск с правно основание чл. 422, ал. 1 вр. чл.
415, ал. 1 ГПК да бъде прието за установено в отношенията между “Банка ДСК” АД, ЕИК
*********, със седалище и адрес на управление гр. София, район „Оборище”, ул.
„Московска”, № 19, от една страна и ответника К. И. И., ЕГН **********, адрес:
***********************, от друга, че В ПОЛЗА НА “Банка ДСК” АД СЪЩЕСТВУВАТ
ВЗЕМАНИЯ ПРОТИВ ОТВЕТНИКА, за които е издадена Заповед за изпълнение по чл.417
ГПК по ч.гр.д.15395/2021г. на ВРС в следните размери: по иска за договорна лихва за
сумата над 121.46 лева до 1906.95 лева за периода 30.12.2013г.-25.10.2018г., и по иска за
наказателна лихва за сумата над 1062.85 лв. до 2424.73 лева за периода 01.01.2014г.-
25.10.2018г., като погасени по давност.
В жалбата се излага, че решението е незаконосъобразно, необосновано,
противоречиво и неправилно. Оспорва доводите на първоинстанционния съд, че по арг. от
чл. 111, б. „в" от ЗЗД вземането за договорна лихва се погасява с кратката 3-годишна
давност, която не може да бъде удължавана чрез включване на задължението като част от
1
анюитетна вноска и съгл. чл.111, б.„б" от ЗЗД в същия срок се погасява и вземането за
наказателна лихва. Твърди, че изводите на ВРС били несъобразени с характера на договора
за кредит и формираната трайна съдебна практика досежно погасителната давност за
вземанията по него. Позовава се на тълкувателни решения и съдебна практика на ВКС.
Сочи, че приложим в случая бил общият петгодишен давностен срок по чл.110 ЗЗД,
изчисляван от датата на окончателния падеж/последната уговорена дата за окончателно
издължаване на кредита/. Моли съда да отмени решението в тази част, като постанови ново,
с което да уважи и тези претенции на ищеца иска и да присъди разноските за двете
инстанции.
В срока по чл. 263, ал.1 ГПК е постъпил отговор на въззивната жалба от назначения
особен представител. На първо място сочи, че жалбата била недопустима. Твърди, че
незаплащането на определеното от съда възнаграждение за назначения по реда на чл.47. ал.6
от ГПК особен представител на ответника е основание за прилагане на чл.129. ал.З ГПК,
респ. чл.262, ал.2 от ГПК, а ВРС не бил определил възнаграждение за особения
представител. В случай, че жалбата се приемела за допустима, то я оспорва изцяло като
неоснователна. Сочи, че нормата на чл. 111,, б."в", предл.2 от ЗЗД била пределно ясна, а и
съдебната практика, в т.ч. и задължитената така била непротиворечива - вземането за лихви
се погасява с тригодишна давност. И при условие, че своевременно били наведени
възражения за погасяване по давност, съдът бил длъжен да се произнесе по тези възражения,
което и бил сторил. Счита за законосъобразна, обоснована и правилна тезата на
първоинстанционния съд, че паричните задължения са делими и няма пречка давността по
отношение частта от вноската, съставляваща договорна /възнаградителна/ лихва да се
погасява с различна давност от главното задължение, както и че продължителността на
законоустановения срок за погасяването на вземането за лихва не може да бъде удължаван
чрез включване като част от анюитетна вноска. Относно договорената наказателна лихва по
процесния договор, с цел да стимулира изпълнението на задълженията за плащане на
анюитетните вонски и да се предотварти неплащането им, е придадено значение на
обещетение с функция, аналогична на неустойката -обезпечителна, обезщетителна и
санкционна, страните са приели, че това „наказание" също ще има има характер на „лихва".
По гореизложените съображения счита, че изложеното във въззивната жалба е напълно
неоснователно, а мотивите на първоинстанционния съд са обосновани, законосъобразни и
правилни. Моли да бъде оставена без уважение подадената въззивна жалба и да бъде
определено възнаграждение за особения представител.
В открито съдебно заседание, за въззивника се явява процесуален представител,
който поддържа депозираната жалба, моли се за отмяна на първоинстанционното решение и
за присъждане на разноски. Въззиваемата страна се представлява в открито съдебно
заседание от особен представител, който оспорва жалбата и моли да бъде оставена без
уважение.
За да се произнесе по подадената въззивна жалба, настоящият състав съобрази
следното:
2
Първоинстанционното производство пред РС – Варна е образувано по искова молба,
подадена от “Банка ДСК” АД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление гр.
София, район „Оборище”, ул. „Московска”, № 19, чрез процесуалния представител –
юрисконсулт М. С. срещу К. И. И., ЕГН **********, адрес: ***********************, с
която са предявени обективно кумулативно съединени искове с правно основание чл. 422,
ал. 1, вр. с чл. 415, ал. 1 ГПК за приемане за установено в отношенията между страните, че
ответникът дължи на ищеца следните суми: сумата 5547.51 лева /пет хиляди петстотин
четиридесет и седем лева и 0.51 ст./, представляваща дължима и изискуема главница по
Договор за кредит ЕКСПРЕСО № 334167 от 21.03.2013г., сключен между Сосиете Женерал
Експресбанк АД- кредитор /с правоприемник „БАНКА ДСК” АД/ и К. И. И. -
кредитополучател, ведно със законната лихва върху главницата, считано от датата на
депозиране на заявлението в съда – 25.10.2021 г., до изплащане на вземането, сумата от
1906.95 лв. /хиляда деветстотин и шест лева и 0.95 ст./, представляваща договорна лихва за
периода от 30.12.2013г. до 30.03.2020 г. вкл., сумата от 2424.73 лв. /две хиляди четиристотин
двадесет и четири лева и 0.73 ст./ обезщетение за забава, за периода от 01.01.2014г. до
30.03.2020 г. вкл., сумата от 815.18 лв. /осемстотин и петнадесет лева и 0.18 ст./
обезщетение за забава, за периода от 31.03.2020г. до 25.10.2021г.
В исковата молба се твърди, че между Сосиете Женерал Експресбанк АД, чиито
правоприемник е ищеца и К. И. И., на 21.03.2013г. е сключен Договор за кредит Експресо №
334167 за сумата в размер на 6000 лева. Кредитът бил усвоен от кредитополучателя по
посочената в чл.6 от договора банкова сметка. Кредитът следвало да се погаси на 84
месечни вноски, всяка в размер на 101.38 лева. Страните уговорили лихвен процент в
размер на 9.95 % годишно. Възнаградителната лихва се дължи на основание т.8 от договора.
На основание т.9.1 при забава в плащането се дължи лихва в размер на 6 % върху
неизпълнената просрочена главница. Крайният падеж на договора настъпил на 30.03.2020г..
С настъпване на крайния падеж на договора е начислена 10% годишна лихва върху
изискуемата главница. Твърди се, че след усвояване на кредита, кредитополучателят не е
заплатил месечни вноски с падежи 30.01.2014г.- 30.03.2020г.. Предвид неизпълнение на
поетите от последния задължения, по негова инициатива е учредено заповедно производство
по образуваното ч.гр.д. № 15395/2021г. по описа на ВРС, по което в полза на ищеца е
издадена Заповед за изпълнение по реда на чл. 417 ГПК. Издадената в негова полза заповед
за изпълнение била връчена при условията на чл. 47, ал.5 ГПК, като му е указано да предяви
иск на основание чл. 415, ал.1, т.2 ГПК, поради което за него е налице правен интерес от
провеждане на избраната форма на искова защита. Моли за постановяване на положително
решение по предявените искове.
В срока по чл.131 ГПК е постъпил отговор от ответника, чрез назначения му особен
представител, с който искът се оспорва по основание и размер. Изложени са доводи за
недопустимост на производството, поради липса на надлежно учредена представителна
власт в полза юрисконсулт С.. Оспорва ответникът да е получил сумата по договора за
кредит. Счита за нищожен договора за кредит, поради липса на съгласие, тъй като към
3
датата на договора лицето Р.С. не е имала право да сключва договори от името и за сметка
на Сосиете Женерал Експресбанк АД. Не е изпълнено императивното изискване на чл.10,
ал.1 ЗПК относно размера на шрифта на договора и погасителния план. Твърди извършване
на поправки и дописвания в договора. Договорът е недействителен на основание чл.22 ЗПК,
поради нарушаване на чл.11, ал.1, т.12-16 вкл. ЗПК. Не е изпълнено изискването на чл.16,
ал.1 ЗПК. На ответника не са предоставени ОУ. Приложеният погасителен план не е този,
който е бил предмет на преддоговорните отношения между страните. Твърди, че липсва
волеизявление на банката за обявяване на кредита за предсрочно изискуем, поради което
към подаване на заявлението кредитът не е бил изискуем. Оспорва претенцията за
договорна лихва като недопустима, а в условията на евентуалност като погасена по давност
за периода преди 04.03.2019г.. Оспорва претенциите за обезщетения за забава като погасени
по давност за периода от 01.01.2014г. до 03.03.2019г.. Моли за постановяване на решение, с
което насочените срещу него искове бъдат отхвърлени като неоснователни.
Въззивната жалба е подадена в срока по чл.259, ал.1 ГПК, от активно легитимирано
лице, срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, процесуално допустима е и отговаря на
останалите съдържателни изисквания на чл.260 и чл. 261 ГПК и следва да бъде разгледана
по същество.
Съгласно чл.269 от ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на
решението, а по допустимостта - в обжалваната му част. В обхвата на така посочените
въззивни предели, ВОС намира обжалваното решение за валидно и допустимо.
По отношение на неправилността на първоинстанционния съдебен акт, съобразно
разпореждането на чл.269, ал.1 изр.второ ГПК, въззивният съд е ограничен от посочените в
жалбата оплаквания. Релевираните от въззивника такива се свеждат до неправилност на
изводите на съда.
Въззивната жалба разгледана по същество се явява неоснователна, при прието за
установено следното от фактическа и правна страна:
От фактическа страна:
Видно е от приобщеното ч. гр. д. № 15395 /2021 г. по описа на ВРС, 39 състав, че в
полза на ищеца е издадена заповед за изпълнение на парично задължение въз основа на
документ по реда на чл. 417 ГПК срещу ответника за сумата, предмет на установителния
иск, като заповедта е връчена на длъжника при условията на чл. 47 ал.5 от ГПК и
съответно на заявителя са дадени указания за предявяване на установителен иск.
Исковата молба е подадена в срока по чл. 415, ал. 4 ГПК.
Съгласно Договор за кредит ЕКСПРЕСО No 334167 от 21.03.2013г., Сосиете Женерал
Експресбанк АД – кредитор /с правоприемник „БАНКА ДСК” АД/ е предоставила на К. И.
И. кредит в размер на 6000 лв., който е следвало да бъде върнат за 84 месеца или до
30.03.2020г., а падежната дата на месечните вноски – 30-то число от месеца. Месечната
поасителна вноска е 101.38 лева. В т.8 страните са постигнали съгласие кредитът да се
олихвява с фиксиран лихвен процент в размер на 9.95 % годишно. Съгласно т.9.1 върху
4
просрочените погасителни вноски се начислява наказателна лихва 6 пункта над номиналния
лихвен процент по т.8 или общо лихвеният процент върху просрочени погасителни вноски е
в размер на 15.95%. Съгласно т.11 ГПР е 12.94%. В т.12 е посочена общата дължима сума по
кредита – 8865.62 лева. Съгласно т.15 кредитополучателят е поел задължение да заплаща
разходи за застраховка 147.54 лева. В чл.2, част II е отразено, че кредитът се усвоява
еднократно в срок до три работни дни след датата на подписване на договора. Към договора
е приложен погасителен план, подписан от страните, съгласно който първата вноска се
дължи на 30.03.2013г., а последната на 30.03.2020г. Уговорена е падежна дата на 30 число
на всеки месец и равни погасителни вноски от по 101.38 лева, като е посочено и какво
включва като компонентни всяка една погасителна вноска.
По делото е изслушано заключението по допуснатата ССчЕ, от което се установява,
че главницата по кредита в размер на 6 000.00 лева е усвоена на 22.03.2013г. по банковата
сметка на ответника с IB AN BG73 ТТВВ 9400 1526 1297 54. Дължимите месечни вноски са
погасявани до падежна дата 30.12.2013 г. включително. Всички дължими погасителни
вноски за периода от 30.01.2014 г. до 30.03.2020 г. не са заплатени от ответника. Общото
задължение по процесния кредит е в размер на 10 694.37 лева: главница - 5 547.51 лева;
договорна лихва за периода от 30.12.2013 г. до 30.03.2020 г. -1 906.95 лева; наказателна
лихва съобразно т. 9.1 от договора за периода от 01.01.2014 г. до 30.03.2020 г. - 2 424.73
лева; обезщетение за забава в размер на законна лихва изчислено на база 10% за периода от
31.03.2020 г. до 24.10.2021 г. - 815.18 лева.
Правни изводи, въз основа на възприетата фактическа обстановка:
Исковете по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК, са процесуално допустими, предявени в
хипотезата на чл. 415, ал. 1, т. 2 вр. чл. 415, ал. 4 ГПК след издаване на заповед за
изпълнение на парично задължение по чл. 417 ГПК в производството по ч.гр.д. №
15395/2021 г. на ВРС.
В настоящото производството ищецът следва при условията на пълно и главно
доказване да установи, че между него и ответната страна е сключен договор за кредит,
съдържащ твърдените права и задължения /размер, срок, падеж, лихви, и др./, предаването
на заемната сума на кредитополучателя, изпадането на ответника в забава, както и размера
на претенциите си за главница и лихви. От своя страна, ответникът следва да установи
правоизключващите си възражения.
Въз основа на приетата по-горе фактическа обстановка, сключването на процесния
договор за кредит, ведно с твърдените от ищеца права и задължения по него, както и
предаването на сумата на ответника, се установяват от събраните писмени доказателства.
Установява се безспорно съществуването на твърдяното от ищеца облигационно
правоотношение по договора за потребителски кредит, а и доколкото първоинстанционното
решение не се обжалва в установителната част от длъжника, то и съдът намира за
установена облигационната връзка.
Настъпил е и крайният падеж на задължението по договора – така, както е уговорено
5
между страните, като в този смисъл и съдът не следва да се занимава с въпросите за
уведомяването за предсрочна изискуемост.
Във въззивната си жалба, ответникът навежда единствено оплакването, че
първоинстанционният съд неправилно е приел, че давността за вземането за лихви по
договора за кредит започва да тече от падежа на всяка отделна погасителна вноска и се
погасява с кратката тригодишна давност. Сочи, че приложим в случая бил общият
петгодишен давностен срок по чл.110 ЗЗД, изчисляван от датата на окончателния
падеж/последната уговорена дата за окончателно издължаване на кредита/.
Настоящият състав е запознат с противоречивата практика на съдилищата във връзка
с поставените въпроси за началния момент, от който следва да се прилага давността и дали е
кратката такава по отношение на задълженията за лихви. По тези спорни въпроси съдът
споделя становището, че давността тече отделно за всяка падежирала анюитетна вноска от
датата, на която плащането е било дължимо съобразно конкретно уговорения погасителен
план на задължението /в този смисъл - Решение № 90 от 31.03.2014 г. на ВКС по гр. д. №
6629/2013 г., IV г. о., ГК/. Поради това и като взе предвид, че съгласно изслушаното
заключение на неоспорената ССЕ, последното извършено плащане е от 30.12.2013г., всички
последващи вноски след този момент до 30.03.2020г., се явяват просрочени. Претенцията е
за задължение, за което е настъпил крайният срок на договора на 30.03.2020г., като
заявлението по реда на чл. 417 от ГПК е подадено на 25.10.2021г. В задължението са
включени падежирали вноски, считано от 30.01.2014г. до 30.03.2030г., съгласно
приложеното извлечение от сметка. Настоящото производство няма за предмет да изследва
погасяването по давност на главницата, а само за лихвите. Но за да се отговори на въпроса
за началния момент съдът намира, че следва да изясни и становището си изобщо по
отношение на погасяването по давност на задължението за всяка анюитетна вноска, като
разликата е в давностния срок – задължението за главница се погасява с петгодишната
давност, докато това за лихви –кратката погасителна давност.
Погасителната давност е установена в обществен интерес и целта й е да стимулира
своевременното упражняване на субективните граждански права. Наред с това, давността
гарантира правната сигурност, като допринася за бързото развитие и уреждане на
гражданските правоотношения, което е в интерес на всички правни субекти. Предвид целта
на погасителната давност и обстоятелството, че тя е свързана с процесуалното бездействие
на кредитора за предприемане на необходимите действия за реализация на субективните му
права, началният момент на течението на давността винаги е свързан с изискуемостта на
вземането на кредитора, тъй като това е моментът, от който може да се търси изпълнение.
Неупражняването на правата в рамките на този срок, води до погасяването на възможността
за осъществяване на правата му чрез способите на принудителното изпълнение.
Когато вземането на банката по кредита е разсрочено на отделни погасителни вноски,
изискуемостта на съответната вноска настъпва в различни моменти по силата на
постигнатото от страните съгласие, а именно с изтичането на срока за плащането й, от който
момент за тази част кредиторът може да търси изпълнение, включително и по съдебен ред.
6
Това е видно и от разпоредбата на чл. 60, ал. 2 от ЗКИ, предвиждаща, че когато отделни
вноски от кредита не бъдат издължени на договорените дати за плащане, банката може да
поиска издаване на заповед за незабавно изпълнение по реда на чл. 418 от ГПК въз основа на
извлечение от счетоводните си книги.
Така, бездействието на кредитора се санкционира с течение на давностния срок по
отношение на вече станалите изискуеми погасителни вноски. В настоящия случая не става
въпрос за предложено частично изпълнение от страна на длъжника без съгласието на
кредитора, а за разсрочено изпълнение на главницата по кредита, за което страните са
постигнали съгласие още при сключването му. Ето защо, не може да се приеме, че от една
страна, кредиторът има право да търси изпълнение от изискуемостта за съответната част от
вземането, но от друга страна, бездействието му да го направи не води до течение на
давностния срок за тази част от вземането. Именно по тези съображения, въззивният съд
достига до заключението, че началният момент, от който започва да тече давностният срок
за вземания за главница по погасителни вноски по договор за банков кредит е моментът на
изискуемостта на съответната вноска /в този смисъл и Решение № 45/ 17.06.2020г. по т.
дело № 237/ 2019 по описа на ВКС, ТК, II отделение; Решение № 147/ 10.03.2021г. по т. дело
№ 2356/ 2019г. по описа на ВКС, ТК, II отделение; Решение № 107/ 02.06.2020г. по в. т. дело
№ 147/ 2020 по описа на Варненски апелативен съд, недопуснато до касационен контрол с
Определение № 157/ 12.03.2021 г. по к. т. дело № 1574/ 2020 по описа на ВКС, ТК, I
отделение/. Аналогичен извод се прави и за съответната част от възнаградителната лихва,
която е включена в месечната погасителна вноска, като по отношение на лихвите, обаче,
съобразно чл.111, б.“в“ ЗЗД, вземането се погасява с кратка тригодишна давност /в този
смисъл и Решение № 38/26.03.2019 г., постановено по т. д. № 1157/2018 г. на ВКС, Второ
ТО/. Вземането за лихва в рамките на предвидените анюитетни вноски е изрично посочено,
предвидено и определено в погасителния план, като в тази връзка и доколкото паричните
задължения са делими, то няма пречка давността по отношение частта от вноската,
съставляваща възнаградителна лихва да се погасява с различна давност от главното
задължение. Продължителността на законоустановения срок за погасяването на вземането за
лихва не може да бъде удължаван чрез включване като част от анюитетна вноска.Поради
това, предвид и датата на прекъсване на давността – 25.10.2021г. вземането за
възнаградителна лихва, съставляваща част от анюитетните вноски за периода от 30.12.2013г.
до 25.10.2018г. следва да се счита за погасено по давност. Непогасеното задължение
обхваща лихвите, дължими за периода след 25.10.2018г. до края на срока на договора
30.03.2020г., които съдът съобразно приложения изслушаната ССЕ, изчислява на сумата от
121.46 лева. За останалата част до претендирания размер от 1906,95лв., искът следва да бъде
отхвърлен като погасен по давност.
По отношение на наказателната лихва, въззивният съд намира, че предвид, че отново
се касае за лихва като вид договорно обезщетение, то погасяването на задължението е
съобразно краткия тригодишен срок на основание разпоредбата на чл.111, б.“б“ от ЗЗД.
Непогасената част от вземането е за периода след 25.10.2018г. до края на срока на договора
7
30.03.2020г., изчислено на база тригодишния период преди подаване на заявлението,
прекъсващо давността. За посочения период съдът изчислява, че размерът на вземането
възлиза на сумата от 1062,85 и до този размер искът се явява основателен.
Поради съвпадане изводите на двете инстанции, първоинстанционното решение
следва да бъде потвърдено.
По разноските в производството:
При този изход от спора, разноски не се дължат на въззивника, а въззиваемата страна
се представлява от особен представител, поради което и разноски не следва да се
присъждат.
Водим от горното, съдебният състав,
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 3627/ 23.11.2022г., постановено по гр.д. № 2864 /
2022г. по описа на РС – Варна, 39 –ти състав, в ЧАСТТА , в която е ОТХВЪРЛЕН
предявеният иск с правно основание чл. 422, ал. 1 вр. чл. 415, ал. 1 ГПК да бъде прието за
установено в отношенията между “Банка ДСК” АД, ЕИК *********, със седалище и адрес
на управление гр. София, район „Оборище”, ул. „Московска”, № 19, от една страна и
ответника К. И. И., ЕГН **********, адрес: ***********************, от друга, че В
ПОЛЗА НА “Банка ДСК” АД СЪЩЕСТВУВАТ ВЗЕМАНИЯ ПРОТИВ ОТВЕТНИКА, за
които е издадена Заповед за изпълнение по чл.417 ГПК по ч.гр.д.15395/2021г. на ВРС в
следните размери: по иска за договорна лихва за сумата над 121.46 лева до 1906.95 лева
за периода 30.12.2013г.-25.10.2018г ., и по иска за наказателна лихва за сумата над 1062.85
лв. до 2424.73 лева за периода 01.01.2014г.-25.10.2018г., като погасени по давност.
В останалата част първоинстанционното решение е влязло в сила.
Решението не подлежи на касационно обжалване (чл. 280, ал.3, т.1 ГПК).
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
8