РЕШЕНИЕ
№ 43
гр. Русе, 22.10.2021
г.
В
ИМЕТО НА НАРОДА
Административен
съд - Русе, ІІ
състав, в открито съдебно заседание на двадесет и трети септември през две
хиляди и двадесет и първа година, в състав:
СЪДИЯ:
ДИМИТРИНКА КУПРИНДЖИЙСКА
при
участието на секретаря ЦВЕТЕЛИНА
ДИМИТРОВА като разгледа докладваното от съдия КУПРИНДЖИЙСКА адм. дело №
393 по описа за 2021 година, за да се произнесе, съобрази следното:
Производството е по реда на чл. 268 и
сл. от Данъчно - осигурителния процесуален кодекс (ДОПК).
Образувано е по жалба на „Георгиев –
69“ ЕООД със седалище и адрес на управление гр. Русе, ул. „Воден“ № 11,
представлявано от управителя Й. Т. Г. чрез пълномощника адв. Ю.Д., против
Решение № 77/29.04.2021 г. на Директора на ТД на НАП – Варна, с което е
оставена без уважение жалбата му срещу Разпореждане № С210018-137-0002497/31.03.2021
г. на публичен изпълнител при ТД на НАП – Варна, офис Русе, съдържащо отказ за
прекратяване поради изтекла погасителна давност на подробно изброени в
разпореждането вземания по изп.дело № 18140011025/2014 г.
Жалбоподателят оспорва акта като
материално незаконосъобразен. Счита, че към датата на постановяване на
разпореждането на публичния изпълнител е изтекла давността по чл. 171, ал. 2 от ДОПК за процесните задължения. Твърди, че посочените от публичния изпълнител
разпореждания за присъединяване към образуваното изпълнително дело не са
действия, насочени към принудително събиране на дължимите задължение и нямат за
последица прекъсване на погасителната давност. Освен това поддържа становище,
че наложената обезпечителна мярка, дала основание на решаващия орган да остави
жалбата му без уважение, е неотносима към настоящия случай, доколкото
жалбоподателя се позовава във възражението си на изтекла абсолютна погасителна
давност, спрямо която не намира отражение спирането на давността.
Иска се от съда да постанови решение,
с което да отмени решението на директора на ТД на НАП – Варна и разпореждането
на публичния изпълнител, и да върне преписката за ново произнасяне на публичния
изпълнител. Претендира присъждането на разноски.
Ответникът по жалбата – Директорът на
ТД на НАП – Варна, чрез процесуалния си представител, в писмено становище по
делото, излага доводи за неоснователност на жалбата с твърдения, че наличните
по изпълнителното дело доказателства безспорно сочат, че давността за
процесните задължения не е изтекла. Иска жалбата да бъде отхвърлена като на
ответника бъде присъдено юрисконсултско възнаграждение.
Съдът, въз основа на представените по
делото доказателства, приема за установено следното от фактическа и правна
страна:
Жалбата е допустима. Подадена е от
надлежна страна, в законоустановения срок, срещу акт, подлежащ на съдебен
контрол за законосъобразност, при изчерпана процедура за административно
обжалване, съгласно чл. 266, ал. 1 ДОПК.
Предмет на оспорване в настоящото
производство е Решение № 77/29.04.2021 г. на директора на ТД на НАП – Варна,
постановено в производство по чл. 266 от ДОПК, с което е оставена без уважение
жалбата на дружеството срещу Разпореждане № С210018-137-0002497/31.03.2021 г.
на публичен изпълнител при ТД на НАП – Варна, офис Русе.
Процесното решение е издадено от
оправомощен за това орган в рамките на неговата компетентност, а именно -
териториален директор на ТД на НАП – гр. Варна, в съответствие с чл. 266, ал. 1
от ДОПК.
Потвърденото разпореждане е издадено
от публичен изпълнител, оправомощен по силата на чл. 167, ал. 1 от ДОПК да
извършва действия по принудително изпълнение, в рамките на което се включва и
процесното разпореждане за отказ за прекратяване на изпълнителното производство
по конкретното изпълнително дело. Не е налице отменителен порок по чл. 146, т.
1 от АПК - липса на компетентност.
Решението е издадено в писмена форма
като съдържа данни за фактическите обстоятелства, послужили за формиране
съдържанието на волеизявлението.
В хода на административното
производство не са допуснати нарушения на процесуалните правила, съставляващи
отменително основание по чл. 146, т. 3 от АПК. Наличието на такива фактически не
се и твърди от жалбоподателя. Всички факти и обстоятелства, от значение за
предмета на оспореното разпореждане, са били известни, безспорни.
Спорна по делото е единствено
материалната законосъобразност на оспореното решение.
От данните по административната
преписка безспорно се установява, че срещу жалбоподателя е образувано изп.д. № 18140011025/2014
г. за събиране на установените с Ревизионен акт № *********/24.02.2014 г.
задължения за ДДС и корпоративен данък.
С възражение вх. №
С210018-000-0125178/23.03.2021 г. жалбоподателят е посочил, че част от неговите
задължения по това изпълнително дело, изрично изброени във възражението, са
погасени по давност и е поискал да бъдат отписани от данъчно-осигурителната й
сметка. Възражението е прието за неоснователно от публичния изпълнител, който с
Разпореждане № С210018-137-0002497/31.03.2021 г. е отказал да прекрати
изпълнителното производство по принудително събиране на описаните във
възражението задължения на дружеството за ДДС и корпоративен данък, и лихви
върху тях по Ревизионен акт № *********/24.02.2014 г. В мотивите на
разпореждането публичният изпълнител е посочил, че с постановления от
22.01.2014 г. и 14.03.2014 г. е наложена възбрана на недвижим имот, собственост
на дружеството, с цел обезпечаване на дълга по ревизионния акт. На длъжника е
изпратено Съобщение за доброволно изпълнение от 04.11.2014 г., връчено му на
17.09.2015 г по реда на чл. 32 от ДОПК. В хода на изпълнителното дело били
издадени и две разпореждания за присъединяване от 10.10.2016 г. и от 04.08.2017
г., връчени на жалбоподателя на 09.07.2019 г. Въз основа на всички тези
обстоятелства публичният изпълнител приел, че на основание чл. 171, ал. 2 и чл.
172 от ДОПК давностният срок за процесните задължения не е изтекъл и те не
подлежат на погасяване.
Разпореждането на публичния
изпълнител е оспорено от „Георгиев – 69“ ЕООД (макар в преписката да не се
съдържа екземпляр от такава жалба) с твърдения, че погасителната давност по чл.
171, ал. 2 от ДОПК за описаните във възражението задължения е изтекла.
С оспореното в настоящото
производство решение на директора на ТД на НАП – Варна възраженията на
жалбоподателя са приети за неоснователни и жалбата е отхвърлена. Според
решаващия орган наложената обезпечителна мярка – възбрана на недвижим имот,
макар да е постановена като предварително обезпечение, действието й е надлежно
продължено и в хода на изпълнителното производство, поради което тази
обезпечителна мярка поражда правните последици по чл. 172, ал. 1, т. 5 от ДОПК
(погрешно посочен от органа като чл. 171), а именно спиране на давността. От
това решаващият орган е направил извод, че процесните задължения не са погасени
по давност.
Основният и единствен спорен въпрос между
страните в хода на административното производство, а така също и пред съда, е
въпросът изтекла ли е давността по чл. 171 от ДОПК по отношение на посочените
от жалбоподателя задължения (описани в 61 точки в подаденото възражение).
С Ревизионен акт №
*********/24.02.2014 г. са установени задължения за ДДС, корпоративен данък и
лихви върху тях. Съгласно чл. 162, ал. 2, т. 1 и т. 9 от ДОПК тези задължения
са публични държавни вземания. По общото правило на чл. 171, ал. 1 от ДОПК публичните вземания се погасяват с изтичането на 5-годишен
давностен срок, считано от 1 януари на годината, следваща годината, през която
е следвало да се плати публичното задължение, освен ако в закон е предвиден по-кратък
срок. Този давностен срок може да бъде спиран и/или прекъсван в хипотезите на
чл. 172, ал. 1 и ал. 2 от ДОПК. Давността спира: 1. когато е започнало
производство по установяване на публичното вземане - до издаването на акта, но
за не повече от една година; 2. когато изпълнението на акта, с който е
установено вземането, бъде спряно - за срока на спирането; 3. когато е дадено
разрешение за разсрочване или отсрочване на плащането - за срока на
разсрочването или отсрочването; 4. когато актът, с който е определено
задължението, се обжалва; 5. с налагането на обезпечителни мерки; 6. когато е
образувано наказателно производство, от изхода на което зависи установяването
или събирането на публичното задължение (чл. 172, ал. 1 от ДОПК). И давността
се прекъсва с издаването на акта за установяване на публичното вземане или с
предприемането на действия по принудително изпълнение. Ако актът за
установяване бъде отменен, давността не се смята прекъсната. От прекъсването на
давността започва да тече нова давност (чл. 172, ал. 2 и 3 от ДОПК).
Едновременно с това по
силата на ал. 2 от чл. 171 на ДОПК с
изтичането на 10-годишен давностен срок, считано от 1 януари на годината,
следваща годината, през която е следвало да се плати публичното задължение, се
погасяват всички публични вземания независимо от спирането или прекъсването на
давността, освен в случаите, когато: 1. задължението е отсрочено или
разсрочено; 2. вземането е предявено в производство по несъстоятелност; 3. е
образувано наказателно производство, от изхода на което зависи установяването
или събирането на публичното задължение; 4. изпълнението е спряно по искане на
длъжника; 5. е подадена жалба за разрешаване на спор по глава шестнадесета,
раздел IIа.
В настоящия случай правилно както публичният изпълнител, така и решаващият орган са установили, че по изпълнителното дело е налице наложена обезпечителна мярка за вземанията на приходната администрация по процесния ревизионен акт, поради което на основание чл. 172, ал. 1, т. 5 от ДОПК давността за тези вземания е спряла и не тече. Без значение е, че обезпечителната мярка е наложена първоначално като предварителна такава преди издаване на ревизионния акт. С оглед на това за обоснован може да се приеме извода, че в конкретния случай давността по чл. 171, ал. 1 от ДОПК не е изтекла.Както в оспореното в настоящото производство решение, така и в разпореждането на публичния изпълнител обаче липсват каквито и да е съображения относно изтичането, респективно неизтичането на давностния срок по чл. 171, ал. 2 от ДОПК – на абсолютната 10-годишна давност, въпреки че в съответствие с разпоредбата на чл. 173, ал. 2 от ДОПК административният орган следва служебно да извърши проверка относно този давностен срок и в случай, че е изтекъл за отпише служебно вземанията от длъжника. В разпореждането си публичният изпълнител изрично се е позовал на разпоредбата на чл. 171, ал. 2 от ДОПК, но очевидно в смисъл, че предвидената в тази норма абсолютна давност не е изтекла, като в случая не е извършван анализ на конкретните задължения и момента на изтичане на абсолютната давност за всяко от тях. Такъв анализ не е правен и от решаващия орган в постановеното от него решение.
Съдът намира, че по отношение на част
от задълженията, описани във възражението за изтекла погасителна давност на
жалбоподателя до приходната агенция, респективно и в разпореждането на
публичния изпълнител давността по чл. 171, ал. 2 от ДОПК е изтекла.
С ревизионния акт, послужил за
основание за образуване на изпълнителното дело срещу жалбоподателя, са
установени, както вече се посочи, задължения за ДДС, корпоративен данък и
лихви. Тези задължения се отнасят за периода 01.01.2008 г. – 31.12.2010 г.,
като по отношение на ДДС задълженията са за месечни периоди, а – корпоративния
данък е годишен.
На основание чл. 89, ал. 1, във
връзка с чл. 125, ал. 5 от ЗДДС данъкът върху добавената стойност се внася до
14-то число на месеца, следващ данъчния период. Също така съгласно чл. 93 от ЗКПО данъчно задължените лица внасят корпоративния
данък за съответната година в срок до 30 юни на следващата годината след
приспадане на внесените авансови вноски за съответната година. С оглед
на цитираните разпоредби и като се вземе предвид, че погасителната давност
започва да тече от 1 януари на годината, следваща годината, през която е
следвало да се плати публичното задължение, съдът намира, че в настоящия случая
погасителната давност по чл. 171, ал. 2 от ДОПК е изтекла към датата на
постановяване на разпореждането на публичния изпълнител за следните задължения:
-
за
ДДС и лихви върху него: за 2008 г. – задълженията, отразени в т. 16-20, т.
22-25, т. 31-32, т. 54 и т. 59 от разпореждането; за 2009 г. – задълженията, отразени
в т. 26-30, т. 33, т. 37-43, т. 55-58 и т. 60-61 и за 2010 г. – задълженията,
отразени в т. 1-14, т. 44-46 и т. 50-53.
-
за
корпоративен данък и лихви върху него: за 2008 г. – задълженията, отразени в т.
21 и т. 34 и за 2009 г. – задълженията, отразени в т. 35 и т. 49.
За посочените задължения абсолютната погасителна
давност по чл. 171, ал. 2 от ДОПК е изтекла съответно на 01.01.2019 г. за
задълженията от 2008 г. и на 01.01.2020 г. – за задълженията от 2009 г. За
задълженията от 2010 г. давността по чл. 171, ал. 2 от ДОПК би следвало да
изтича на 01.01.2021 г., но предвид разпоредбата на § 29, т. 1 и 2 от ПЗР към
Закона за мерките и действията по време на извънредното положение, обявено с
решение на Народното събрание от 13 март 2020 г., според която до отмяната на
извънредното положение срокът по чл. 171, ал. 2
от ДОПК не се прилага, погасителната давност изтича на 01.03.2021 г.
Извън описаните случаи остават
задълженията за ДДС и лихва за месец декември 2010 г. и за корпоративен данък и
съответната лихва за 2010 г. (т. 48 и т. 15, както и т. 36 и т. 47 от
разпореждането). За тези задължения съдът намира, че абсолютната погасителна
давност не е изтекла, тъй като задължението за заплащането им е възникнало през
2011 г. (в м. януари за ДДС и до края на м. юни за корпоративния данък), при
което давността започва да тече от 01.01.2012 г. и към момента не е изтекла.
С оглед на всичко изложено до тук съдът
счита, че оспореното в настоящото производство решение, следва да бъде отменено
в частта, с която е оставена без уважение жалбата на жалбоподателя срещу
разпореждането на публичния изпълнител, досежно задълженията, за които съдът
посочи по-горе, че са погасени по давност. В тази част вместо него следва да се
постанови решение, с което разпореждането да бъде отменено по отношение на тези
задължения. В останалата част – по отношение на задълженията по т. 48, т. 15,
т. 36 и т. 47 от разпореждането, жалбата се явява неоснователна и следва да
бъде отхвърлена.
В хода на делото претенция за
присъждане на разноски са заявили и двете страни в производството.
Жалбоподателят претендира сумата от 350 лв. (300 лв. – адвокатски хонорар и 50
лв. – държавна такса). От своя страна ответникът претендира присъждане на
юрисконсултско възнаграждение, което следва да бъде определено от съда на
основание чл. 25, ал. 1 от Наредбата за заплащане на правната помощ (в редакция
- ДВ, бр. 98 от 2015 г., в сила от 15.12.2015 г.). В
случая с оглед характера и сложността на съдебното производство съдът намира,
че този размер следва да е 100 лв. С оглед уважената, респективно отхвърлената
част на жалбата, разноските следва да се определят за всяка от страните
пропорционално. Общият размер на задълженията, за които жалбоподателят е
поискал погасяване е 13 947,36 лв. Жалбата е неоснователна по отношение на
задължения в размер на 660,07 лв. (81,60 лв./по т. 48/ + 15,16 лв./по т. 15/ +
480,11 лв./по т. 36/ + 83,20 лв./по т. 47/) и основателна в останалата си част
за задължения в размер на 13 287,29 лв. (13947,36 лв. – 660,07 лв.). При
тези данни жалбоподателят има право на разноски в размер на 333,44 лв.
(13287,29/13947,36 * 350 лв.), а ответникът – на 4,73 лв. (660,07/13947,36 * 100
лв.). По компенсация ответникът следва да бъде осъден да заплати на
жалбоподателя разноски в размер на 328,71 лв.
Предвид гореизложеното и на основание
чл. 268, ал. 2 от ДОПК, съдът:
Р
Е Ш И:
ОТМЕНЯ по жалба на „Георгиев – 69“ ЕООД със седалище и
адрес на управление гр. Русе, ул. „Воден“ № 11, представлявано от управителя Й.
Т. Г., Решение № 77/29.04.2021 г. на Директора на ТД на НАП – Варна, в частта,
с която е оставена без уважение жалбата му срещу Разпореждане №
С210018-137-0002497/31.03.2021 г. на публичен изпълнител при ТД на НАП – Варна,
офис Русе, в частта на постановения отказ за прекратяване поради изтекла
погасителна давност на вземания за ДДС, корпоративен данък и лихви върху тях по
изп.дело № 18140011025/2014 г., описани в т. 1-14, т.
16-35, т. 37-46 и т. 49-61 от разпореждането в общ размер на 13 287,29 лв.
и вместо него постановява
ОТМЕНЯ Разпореждане №
С210018-137-0002497/31.03.2021 г. на публичен изпълнител при ТД на НАП – Варна,
офис Русе, в частта на постановения отказ за прекратяване поради изтекла
погасителна давност на вземания за ДДС, корпоративен данък и лихви върху тях по
изп.дело № 18140011025/2014 г., описани в т. 1-14, т.
16-35, т. 37-46 и т. 49-61 от разпореждането в общ размер на 13 287,29 лв.
ВРЪЩА преписката на публичен
изпълнител при ТД на НАП – Варна, офис Русе за изпълнение на дадените в
съдебното решение задължителни указания по прилагането на закона.
ОТХВЪРЛЯ жалбата на „Георгиев – 69“ ЕООД със седалище и
адрес на управление гр. Русе, ул. „Воден“ № 11, представлявано от управителя Й.
Т. Г. против Решение № 77/29.04.2021 г. на Директора на ТД на НАП – Варна в останалата
част, с която е оставена без уважение жалбата му срещу Разпореждане №
С210018-137-0002497/31.03.2021 г. на публичен изпълнител при ТД на НАП – Варна,
офис Русе, досежно постановения отказ за прекратяване поради изтекла
погасителна давност на вземания за ДДС, корпоративен данък и лихви върху тях по
изп.дело № 18140011025/2014 г., описани в т. 15, т.
36, т. 47 и т. 48 от разпореждането в общ размер на 660,07 лв.
ОСЪЖДА Териториална дирекция на
НАП гр. Варна да заплати на „Георгиев
– 69“ ЕООД със седалище и адрес на управление гр. Русе, ул. „Воден“ № 11,
представлявано от управителя Й. Т. Г., ЕИК *********, сумата от 328,71 лв.
(триста двадесет и осем лева и седемдесет и една стотинки) за разноски по
делото.
Решението е окончателно и не подлежи
на обжалване на основание чл. 268, ал. 2 от ДОПК.
СЪДИЯ: