Р Е Ш Е Н И Е
гр.София, 23.06.2022 г.
В И
М Е Т
О Н А Н
А Р О
Д А
СОФИЙСКИ
ГРАДСКИ СЪД, Г.О., ІІІ-В състав в публично съдебно заседание на девети декември
през две хиляди и двадесет и първа година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Н. ДИМОВ
ЧЛЕНОВЕ: ВЕЛИНА ПЕЙЧИНОВА
Мл.с-я: ДЕСИСЛАВА ЧЕРНЕВА
при
секретаря Цветелина Пецева, като разгледа
докладваното от съдия ДИМОВ в.гр.дело
№ 9963 по описа за 2020 год. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на
чл.258 и сл. ГПК.
С решение от 27.04.2020 год., постановено по
гр.дело № 5949/2016 г. на СРС, Г.О., 75 състав, е признато за установено
по иска с правна квалификация чл.415, ал.1 във вр. с
чл.124, ал.1 от ГПК, във вр. с чл.99 от ЗЗД, чл.79,
ал.1 от ЗЗД във вр. с чл.9 от ЗПК, предявен от „Т.Б.А.Б.“
ЕАД, ЕИК *****, със седалище и адрес на управление:***, срещу П.В.Н., ЕГН **********,***,
чрез адв.Л., че П.В.Н. дължи на „Т.Б.А.Б.“ ЕАД, следните вземания, за които е издадена
заповед за изпълнение по чл.410 от ГПК по ч.гр.дело № 41616/2015 г. по описа на
СРС, 75 състав: 4293,10 лева – главница по договор за кредит №5242-00003921 от
08.12.2011 г., сключен с „Кредибул“ ЕАД, което
вземане е прехвърлено на „Т.Б.А.Б.“ ЕАД по силата на договор за цесия от
27.07.2012 год., ведно със законната лихва върху тази сума, считано от
15.07.2015 г. до изплащане на вземането. С решението на съда са отхвърлени предявените от „Т.Б.А.Б.“ ЕАД, ЕИК *****, със
седалище и адрес на управление:***, срещу П.В.Н., ЕГН **********, искове с
правна квалификация чл.415, ал.1 във вр. с чл.124,
ал.1 от ГПК, чл.99 от ЗЗД, чл.79, ал.1 от ЗЗД във вр.
с чл.9 от ЗПК и чл.86 от ЗЗД за установяване дължимостта
на следните вземания по договор за кредит № 5242-00003921 от 08.12.2011г., за
които е издадена заповед за изпълнение по чл.410 от ГПК по ч.г.дело № 41616/2015
г. по описа на СРС, 75 състав: 378 лева – такса за периода от 29.08.2012 год.
до 16.12.2014 год. и 1422,37 лева-договорна лихва за периода от 29.08.2012 год.
до 16.12.2014 год. С решението на съда е осъден на основание чл.78, ал.1 и ал.8
от ГПК, П.В.Н., ЕГН **********, да заплати на
„Т.Б.А.Б.“ ЕАД, ЕИК *****, разноски по делото в размер на 392,25 лева,
както и разноски в заповедното производство в размер на 398,16 лева. С решението на съда е осъдено
на основание чл.38 от ЗА „Т.Б.А.Б.“ ЕАД,
ЕИК *****, да
заплати на адв. Н.Л. разноски по делото в размер на 187,52
лева, както и разноски в заповедното производство в размер на 187,52 лева.
В срока
по чл.259 от ГПК и по чл.263, ал.2 от ГПК, решението на СРС, Г.О., 75
състав е обжалвано и от двете страни по делото.
Въззивникът-
ищец „Т.Б.А.Б.“
ЕАД, ***, чрез своя процесуален представител
юрк.С.Р.обжалва решението с подадена насрещна въззивна
жалба в частта, с която са отхвърлени предявените от него установителни искове
с правно основание чл.422, ал.1 от ГПК, вр. с
чл.86, ал.1 от ЗЗД, с искане решението да бъде отменено в тази част и вместо
това да бъде постановено друго, с което да бъде уважени така предявените установителни искове. Твърди се, че решението в обжалваната
част е неправилно, постановено в нарушение на материалноправните
разпоредби на закона, по съображения изложени в жалбата. Претендира присъждане
на направени разноски по делото и юрисконсултско
възнаграждение.
Въззиваемата страна – ответник П.В.Н., не взема становище
по подадената от страна на ищеца насрещна въззивна
жалба.
Въззивникът- ответник П.В.Н., чрез пълномощника си адв.Н.Л. е подал въззивна жалба,
с която моли съда решението да бъде отменено, като неправилно и незаконосъобразно в частта, с която
е уважен предявения установителен иск с правно
основание чл.422, ал.1 от ГПК, вр. с чл.79, ал.1 от ЗЗД, по подробни изложени съображения. Претендира присъждане на направени
разноски по делото.
Въззиваемата страна
–ищец „Т.Б.А.Б.“ ЕАД, ***, не взема
становище по подадената от страна на ответника въззивна
жалба.
Софийски градски съд, като обсъди
събраните по делото доказателства, становищата и доводите на страните, съгласно
разпоредбата на чл.235, ал.2 от ГПК, намира за установено от фактическа и
правна страна следното:
Въззивните жалби са допустими - подадени са в срока
по чл.259, ал.1 от ГПК от легитимирани страни в процеса
срещу първоинстанционно съдебно решение, което подлежи на
въззивно обжалване, поради което следва
да се разгледат по същество.
Разгледани по същество въззивните жалби са НЕОСНОВАТЕЛНИ.
Софийски градски
съд, като обсъди доводите на страните и събраните
по делото доказателства поотделно и в тяхната съвкупност, намира, че фактическата
обстановка се установява така както е изложена от първоинстанционния съд. Пред настоящата
въззивна инстанция не са ангажирани нови
доказателства по смисъла на чл.266 от ГПК, които да променят
така приетата за установена от
първоинстанционния съд фактическа обстановка. В тази връзка в мотивите
на настоящия съдебен акт не
следва да се преповтарят отново събраните в първата инстанция доказателства, които са обсъдени правилно, като
са преценени релевантните за спора факти и обстоятелства.
Предвид възприемането
на установената от първоинстанционния съд фактическа обстановка, съдът достигна до следните
правни изводи:
Съгласно чл.269 от ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на
решението, по допустимостта му – в обжалваната част, като по останалите въпроси
е ограничен от посоченото в жалбата.
Обжалваното първоинстанционно
решение е валидно и допустимо, като при постановяването му не е допуснато
нарушение на императивни материалноправни и
процесуалноправни норми на закона. В обжалваното съдебно решение са изложени конкретни и ясни мотиви по отношение разкриване действителното
правно положение между страните и разрешаването на правния спор. Изводите на
съда са обосновани с оглед данните по делото и събраните по делото
доказателства. Обжалваното съдебно решение е правилно и обосновано. Доводите
изложени в жалбите са изцяло неоснователни. Във връзка с изложените във въззивните жалби доводи, следва да се добави и следното:
В конкретния
случай не е спорно, а и от приетите по делото доказателства се установява, че е бил
сключен договор за кредит Credi Cash № 5242-00003921 от 08.12.2011 г., по силата на който „Кредибул“ АД, гр.София е предоставил на ответника П.В.Н., кредит в размер на сумата
от 5000 лв. В договора са посочени следните параметри и условия на кредита – стойност
на кредита -5000 лв., брой месечни вноски – 36 броя, размер на месечна вноска –
214,00 лева, общо плащания – 7804 лв., годишен процент на разходите – 29,95
%, лихва– 25,45 %. Към договора са приложени общи
условия за потребителски кредити отпускани при условията на договор Credi Cash, подписани от страните по договора. Вземането по процесния договор за кредит е прехвърлено с договор за
прехвърляне на вземане, сключен на 27.07.2012 г. от „Кредибул“
АД, гр.София на ищеца „Т.Б.А.Б.“ ЕАД, ***.
При съобразяване съдържанието на процесния договор
за кредит Credi Cash № 5242-00003921 от 08.12.2011 г., както
и на поетите с него от страните
права и задължения въззивният
съд намира, че същият има правната
характеристика на договор за потребителски кредит, поради което неговата
валидност и последици следва да се съобразят с изискванията на специалния закон – ЗПК, в релевантната
за периода редакция /в този смисъл определение №
351 от 22.04.2016 г. на ВКС по т.дело № 3026/2015 г., І т.о./.
В конкретната
хипотеза основният спорен
между страните въпрос е досежно действителността на договорното съглашение между тях, т.е. дали е
налице валиден обвързващ страните договор за кредит
Credi Cash № 5242-00003921 от
08.12.2011 г. Преценката относно действителността на процесния
договор за потребителски кредит следва да се направи както в съответствие с общите правила на ЗЗД, така
и с нормите на приложимия ЗПК, при действието
на който е сключен процесния договор. В случая и от съвкупната
преценка на събраните по делото доказателства не може да бъде споделен
доводът на въззивника-ищец,
че процесното договорно съглашение
отговаря изцяло на изискванията, съдържащи се в
глава ІІІ /Договор за потребителски кредит. Форма и съдържание/, чл.9-чл.11 от ЗПК. Според
настоящият състав процесният договор не отговаря на
изискванията на чл.11, ал.1, т.9 и т.10 от ЗПК при сключването му. Въззивният съд счита, че процесният договор
за потребителски кредит е недействителен поради неспазване на императивните
изисквания, залегнали в чл.11, ал.1, т.9 и т.10 ЗПК. В процесния
договор, кредиторът се е задоволил единствено с посочването като абсолютни
стойности на годишния лихвения процент /ГЛП/ по кредита и на годишния процент
разходи /ГПР/ на заема. Липсва обаче ясно разписана методика на формиране ГПР
по кредита - кои компоненти точно са
включени в него и как се формира посочения в договора ГПР от 29,95 %. В този
порядък следва да се посочи, че съобразно разпоредите на ЗПК, ГПР по кредита
изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи /лихви,
други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в
т.ч. тези, дължими на посредниците за сключване на
договора/, изразени като годишен процент от общия размер на предоставения
кредит. Тоест, в посочената величина /бидейки глобален израз на всичко дължимо
по кредита/ следва по ясен и разбираем за потребителя начин да са инкорпорирани
всички разходи, които длъжникът ще стори и които са пряко свързани с кредитното
правоотношение. В конкретния случай, в процесния
договор за кредит, яснота досежно посочените
обстоятелства липсва. Посочен е ГЛП по кредита /който е фиксиран/, но не се
изяснява как тази стойност се съотнася към ГПР по договора. Следва да се
посочи, че ГПР е величина, чийто алгоритъм е императивно заложен в ЗПК и
приемането на методика, налагаща изчисляване на разходите по кредита по начин,
различен от законовия е недопустимо /в материалноправен
смисъл/. Тези съставни елементи обаче, както бе посочено и по-горе остават
неизвестни и на практика, така се създават предпоставки кредиторът да ги кумулира, завишавайки цената на ресурса. Действително,
двете величини са с различни математически измерения, но винаги възнаградителната лихва следва да бъде включена при
формирането на ГПР. В този порядък неясни са както компонентите, така и
математическият алгоритъм, по който се формира годишното оскъпяване на кредита.
След като кредиторът, при формиране цената на предоставения от него финансов
ресурс, задава допълнителни компоненти, които го оскъпяват, то следва ясно да
посочи какво точно е включено в тях. Съобразно изложеното, кредитното
правоотношение между страните се явява недействително на основание чл.22,
във връзка с чл.11, ал.1, т.9 и т.10 ЗПК и като такова не е в
състояние да породи присъщите за този тип сделка правни последици.
Съгласно чл.26, ал.4 от ЗЗД възможно е договор да бъде
само частично недействителен. Нищожността на отделни части от договора може да
доведе до нищожност на целия договор, само ако частта не може да бъде заместена
по право от повелителни правила на закона или ако не може да се предположи, че
договорът би бил сключен без недействителната му част. Нищожните клаузи на
договора относно определянето на % възнаградителна
лихва и ГПР не биха могли да се заместят по право от повелителни норми на
закона. Тъй като договорът за потребителски кредит е възмезден, кредиторът не
би го сключил без определено възнаграждение за отпуснатия кредит. Аргумент за
недействителност на договора на това основание може да се почерпи от
обстоятелството, че съгласно по-пълната защита, дадена на потребителя със ЗПК-
чл.22 от ЗПК, при неспазване на императивните изисквания към договора за
кредит, уредени в чл.10, ал.1, чл.11, ал.1, т.7-12 и 20 и чл.12, ал.1, т.7-9 ЗПК и чл.12, ал.1, т.9 ЗПК, сред които са точното определяне на възнаградителната лихва – чл.11, ал.1, т.9 ЗПК и
на годишният процент на разходите – чл.11, ал.1, т.10 ЗПК, договорът за
потребителски кредит се явява изцяло недействителен. След като
по изложените аргументи съдът приема, че процесният
договор е недействителен, то не следва да бъдат
обсъждани останалите, релевирани от страните съображения досежно валидността и обвързващия страните ефект на кредитното правоотношение.
На следващо място правилно е прието от първонстанционния съд, че съгласно чл.23 ЗПК, когато
договорът за потребителски кредит е обявен за недействителен, потребителят
връща само чистата стойност на кредита, но не дължи лихви или други разходи по
кредита, тъй като клаузите от процесния договор,
регламентиращи заплащането на лихви и разходи по кредита са недействителни и като такива не пораждат правно
действие. В тази връзка и с оглед заключението на вещото лице по допусната
съдебно- счетоводна експертиза, съдът приема, че предявения установителен
иск с правно основание чл.422, ал.1 от ГПК, вр.
чл.79, ал.1 от ЗЗД, вр. чл.240, ал.1 от ЗЗД, вр. чл.9, ал.1 от ЗПК се явява основателен и доказан до
размер на сумата от 4293,10 лв., което вземане за главница е дължимо на ищеца
от страна на ответника.
В процесния
случай и с оглед на обстоятелството, че процесния
договор за потребителски кредит е обявен за недействителен и потребителят връща
само чистата стойност на кредита, но не дължи лихви или други разходи по
кредита, предявените установителни искове с правно
основание чл.422, ал.1 от ГПК, вр. чл.240, ал.2 ЗЗД, вр. чл.9, ал.1 от ЗПК за установяване за дължимо вземането
на ищеца за договорна лихва в размер на сумата от 1422,37 лв. и такси в размер
на сумата от 378,00 лв. се явяват неоснователни и като такива правилно са били
отхвърлени от първоинстанционният съд.
При
така изложените съображения и поради съвпадане на приетите от двете инстанции
изводи, въззивните жалби следва да бъдат оставени без
уважение, като неоснователни, а обжалваното с тях решение, включително и в
частта на разноските, като правилно и законосъобразно следва да бъде потвърдено
на основание чл.271, ал.1 от ГПК.
С оглед изхода на спора, нито на въззивника- ищец, нито на въззивника
- ответник се следват разноски за настоящата въззивна
инстанция.
Така мотивиран Софийски градски съд, Г.О., ІІІ-В с-в,
Р
Е Ш И :
ПОТВЪРЖДАВА решение от 27.04.2020 год., постановено по гр.дело № 5949/2016 г. на СРС, Г.О., 75 състав.
РЕШЕНИЕТО е окончателно и не подлежи на
касационно обжалване по арг. на чл.280, ал.3 от ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ
:
ЧЛЕНОВЕ : 1.
2.