Решение по дело №689/2024 на Административен съд - Варна

Производството е по реда на чл.118 ал.1 вр.чл.117 ал.1 т.2 б.“б“ от КСО вр.чл.146 и сл. от АПК и е образувано по жалба от П. М. М., [ЕГН], от с.Езерово, обл.Варна, против Решение №2153-03-28/05.03.2024г на директора на ТП-Варна на НОИ-София, с което е отхвърлена жалбата му против Разпореждане №031-00-3093-3/12.01.2024г на ръководителя на осигуряването за безработица в ТП – Варна на НОИ, с което на осн.чл.54ж ал.1 от КСО вр.чл.11 §3 б.“а“ и чл.65 §2 от Регламент (ЕО) №883/2004г, му е отказано отпускане на парично обезщетение за безработица.

С жалбата се въвеждат възражения за незаконосъобразност на обжалваното решение поради неправилно приложение на материалния закон. Сочи се, че мотивите, с които е отказано отпускането на обезщетение за безработица, представляват изброяване на получените от Германия документи и обстоятелства, като административният орган е счел това за напълно достатъчно, за да обоснове отказа си. Твърди се, че административният орган не е изследвал задълбочено обстоятелствата, които налагат извод, че държавата на пребиваване на жалбоподателя е Република България, а същите единствено се споменават. Излагат се доводи за неправилност на извода на административния орган относно компетентността на органите на Република Германия за отпускане на парично обезщетение за безработица, тъй като жалбоподателят в периода на последната си заетост - пет години, е пребивавал именно на нейна територия. Оспорват се всички доводи на административния орган в обжалваното решение по отношение на правото на жалбоподателя да получава исканото обезщетение. Изтъква се, че съгласно Решение № U 2 от 12.06.2009 г. на Европейския парламент и Съвета по отношение правата на обезщетения за безработица на безработни лица, които не са погранични работници, държавата на пребиване на тези лица се определя в съответствие с чл. 11 от Регламент (ЕС) № 987/2009 г., който предвижда, че за всеки конкретен случай следва да се определи доколко местоживеенето на роднините на лицето-заявител оказва влияние върху центъра на жизнените му интереси. Сочи се, че жалбоподателят, въпреки преживяването си в Германия, е запазил много тесни връзки с България и не е прекъсвал връзката си с роднините. Често се е прибирал в България по време на празници, но не само, както и през летните периоди на всяка година. Твърди се, че нито административният орган, нито компетентната институция на Германия са изследвали центъра на интереси на лицето и обстоятелствата, които обуславят негово пребиване. Въз основа на изложеното се претендира отмяна на обжалваното решение и връщане на преписката на Директора на ТП-Варна на НОИ за ново произнасяне по заявление с вх. № 031-00-3093/04.07.2023 г., съобразно задължителните указания на съда за прилагане на материалния закон; претендирате се и сторените в производството разноски.

В съдебно заседание жалбоподателят лично и чрез пълномощника си адв.Е. К. от АК – Варна поддържа жалбата на изложените в нея основания. Счита, че са събрани достатъчно както писмени доказателства, така свидетелски показания, които с категоричност обосновават извод, че неговият център на интереси е във България, следователно именно България трябва да изплати заявеното парично обезщетение за безработица. Сочи, че е с прекратена адресна регистрация в Германия, има постоянен и настоящ адрес в България – както жалбоподателят, така и съпругата му и детето им. Към настоящия момент семейството им е устроено за постоянно във България, като жалбоподателя и съпругата му работят по трудови договори. В писмени бележки се излагат подробни мотиви за отмяна на обжалваното решение, като незаконосъобразно и неправилно.

Ответникът – Директорът на ТП – Варна на НОИ, чрез процесуалния си представител ю.к. М. К., оспорва жалбата като неоснователна. Твърди, че основен критерий за определяне на държава на пребиване е трудовоправната връзка на жалбоподателя със съответната държава. Сочи, че в случая за процесните периоди категорично се установява продължителността на тази заетост на жалбоподателя в Германия. Поддържа, че този срок от повече от пет години според европейското законодателство се приема за достатъчно продължителен, за да се създаде стабилна връзка между лицето и съответната държава. Посочва, че България не е компетентна нито по последна заетост, нито по пребиване, за да се произнесе относно правото на получаване обезщетение за безработица. Счита, че лицето не е било икономически обвързано с РБ, тъй като за посочения период е реализирал доход от чуждестранен работодател, като за целите на данъчното облагане и социално осигуряване е пребивавал в Германия. Счита поради това, че лицето не е извършвало трудова дейност във България, поради което и липсват данни за осигуряване по чл. 4 или по чл. 4а от КСО. С тези съображения настоява съдът да остави жалбата без уважение; претендира присъждане на юрисконсултско възнаграждение, а в евентуалност прави възражение за прекомерност на адвокатското възнаграждение. Представени са подробни писмени бележки с развити доводи за неоснователност на жалбата.

След преценка на събраните в производството доказателства по отделно и в тяхната съвкупност, съдът приема за установено от фактическа страна следното:

Административното производство е инициирано със Заявление вх. № 031-00-3093/04.07.2023 г., с което П. М. М. е поискал да му бъде отпуснато парично обезщетение за безработица. Към заявлението е приложено заявление за удостоверяване на осигурителните периоди от друга държава-членка на ЕС със СЕД U2 – Германия от 15.03.2017 г. до 15.01.2019 г. с работодател „Benli industrieservice“ – Германия и от 19.01.2019 г. до 30.06.2023 г. с работодател „Weser Stahlbau“ – Германия. Приложена е и декларация относно определяне на държава на пребиваване, във връзка с прилагане на чл. 65, ал. 2 от Регламент (ЕС) № 883/2004 на Европейския парламент и на Съвета от 29.04.2004 г. за координация на системите за социална сигурност, в която заявителят посочва, че за периода на последната му заетост в чужбина, съпругата и децата му са живели в държавата по последна заетост, а преобладаващата част от роднините му са живеели в България. По-голямата част от социалните му контакти са в България, притежава собствено жилище в България и възнамерява да се установи трайно в България.

С Разпореждане № 031-00-3093-1/13.07.2023г. на Ръководителя на осигуряването за безработица в ТП – Варна на НОИ, производството по отпускане на парично обезщетение за безработица е спряно на основание чл. 54г, ал. 4 от КСО, като е обосновано с изисканото по служебен път удостоверяване на осигурителните периоди, посочени в заявлението, от компетентната институция на Германия, въз основа на които да се направи преценка за правото по чл. 54а от КСО.

На 08.08.2023 г. до Германия е изпратен структуриран електронен документ СЕД U001СВ, с който е изискано удостоверяване на осигурителния стаж на М. за периодите от 15.03.2017 г. до 15.01.2019 г. и от 19.01.2019 г. до 30.06.2023 г., като се посочи и причината за прекратяване на последното му трудово правоотношение. Поискано е и удостоверяване на осигурителния му доход за периода от 01.07.2021г. до 30.06.2023г. със структуриран електронен документ СЕД U003.

От Германия на 27.12.2023г. е получен структуриран електронен документ СЕД U 017 – осигурително досие на трансграничен работник, като са потвърдени осигурителните периоди от 15.03.2017г. до 18.02.2019г. и от 19.02.2019г. до 30.06.2023г., и е посочена причина за прекратяване на последната му заетост – „предизвестено прекратяване“.

С Разпореждане № 031-00-3093-2/02.01.2024г. на Ръководителя на осигуряването за безработица в ТП – Варна на НОИ производството по заявлението на М. е възобновено, тъй като са получени изисканите от компетентната институция на Германия удостоверения.

С Разпореждане № 031-00-3093-3/12.01.2024г. Ръководителят на осигуряването за безработица е отказал отпускането на парично обезщетение за безработица на П. М., на основание чл. 54ж, ал. 1 от КСО и във връзка с чл. 11, § 3, б. „а“ и чл. 65, § 2 от Регламент (ЕС) № 883/2004г. За да постанови този резултат ръководителят обосновава извод, че България не е държава по пребиване, тъй като от 15.03.2017 г. лицето е упражнявало трудова дейност в Германия, което свидетелства за дълготрайна и стабилна връзка с данъчната и социална система на Германия. Прието е, че държавата на пребиване и държавата на последната трудова заетост съвпадат, следователно България не е компетентна държава по последна заетост, поради което не може да се произнесе по правото на заявителя за отпускане на парично обезщетение за безработица.

Разпореждането е връчено на М. на 24.01.2024г., удостоверено с подписа му, и е оспорено от него по административен ред на 05.02.2024г с твърдение, че трудовото му правоотношение е прекратено с предизвестие от страна на работодателя, като погрешно в постановеното разпореждане е посочено, че правоотношението му с германския работодател е прекратено поради уволнение. Поддържа, че именно Република България е държавата му на пребиване, тъй като е български гражданин, притежава български документ за самоличност, с посочен постоянен адрес в Република България, както и с регистрация в Бюрото по труда, което е невъзможно без наличието на постоянен адрес на територията на страната.

В оспореното си понастоящем решение горестоящият административен орган е посочил, че в резултат на извършените проверки е установена липсата на принос от жалбоподателя към системата за социално осигуряване в Република България в периода след м.08.2016г, което е съответно и на данните в удостоверителните документи, издадени от компетентната институция на Германия. С тези аргументи, и приемайки за неоснователни възраженията на М. срещу Разпореждането, с решението си директорът на ТП – Варна на НОИ е отхвърлил жалбата му. Решението е връчено на 08.03.2024г., видно от Известие за доставяне ИД PS 9000 94BL9E M (л. 9 от адм. преписка).

В хода на съдебното дирене по искане на жалбоподателя до разпит са допуснати В. Я. (баба на съпругата му) и П. П. (негов приятел). От свидетелските показания на Янкова се установява, че М. е заминал за Германия преди 4-5 години, за да спечели пари, с които да оправят жилището си, което притежават в с. Езерово. Свидетелката пояснява, че семейството на внучката й – тя и мъжа й с детето си, често са се прибирали в България, почитали са семейните празници и са я посещавали, тъй като тя живее в същата къща, но на горния етаж. Тя свидетелства, че жалбоподателят и съпругата му имат много приятели в Езерово, които ги канят на сватби, на абитурентски балове и други поводи, прибирали са се по 5-6 пъти всяка година. Янкова заявява, че семейството (М., съпругата му и дъщеря им) окончателно са се прибрали през м. 06.2023 г. от Германия и повече не са ходили там. Основната причина да не се приберат по-рано било неустроеното им жилище, защото нямало къде да живеят. Ремонтът го направил М. със спечелените пари, сега жилището било оправено, семейството живее в него, двамата работят, чакат второ дете и искат да се устроят във България. М. е работил като заварчик по корабите, като след прибирането си е бил на борсата, защото е ходил да се подписва. Сега работи в МТГ „Делфин“ в Езерово пак като заварчик. Свидетелката казва, че майката на жалбоподателя също е в България (баща му е починал), брат му живее в Аксаково и има семейство, а чичо му също живее в Езерово, там имат и братовчеди.

От свидетелските показания на П. П. се установява, че се познават с П. М. от 10-15 години. Пояснява, че в момента М. живее със съпругата и дъщеря си в с. Езерово, където имат собствен недвижим имот, те работят, а детето им ходи на детска градина, като очакват още едно дете. Свидетелят заявява, че жалбоподателят заедно със семейството си са били около 4-5 години в Германия, като през този период са се е прибирали в България многократно за празници и за да извършват ремонти по жилището, в което да се установяват трайно. П. посочва, че от както са се върнали в България, М. не е заминавал за Германия, тъй като вече има къде да си живее спокойно. Пояснява, че М. е ходил в Германия, за да работи и да си влага парите в етажа, където да си живее, както и че всичките му роднини и приятели са във България. Св.П. счита също, че и по времето, когато е работил в Германия, той реално е бил установен във България, защото е ходил в Германия да работи и да изкарва пари, за да ги влага в жилището си и да живее в него.

С молба с.д. № 6221/29.04.2024г. жалбоподателят е представил писмени доказателства: Служебна бележка с изх. № 61/16.04.2024 г., издадена от Директора на Детска градина „Дора Габе“ в с. Езерово за редовното посещение от Д. П. М. (дъщеря на жалбоподателя); Удостоверение с изх. УНАЕЗ-4/25.04.2024 г. за настоящ адрес на жалбоподателя в с. Езерово, [улица], деклариран от 05.07.1995 г.; Удостоверение с изх. № УПАЕЗ–9/25.04.2024 г. за постоянен адрес на жалбоподателя, съвпадащ с настоящия му адрес, деклариран от 07.06.2004 г.; Служебно потвърждение за отписване от адрес в Германия, Бремерхафен, [улица] от 28.06.2023 г., както и Потвърждение за отписване от адреса в Германия, отнасящо се до В. М. – съпруга на жалбоподателя и Д. М. – дъщеря.

Горната фактическа обстановка съдът приема за установена въз основа на писмените доказателства по административната преписка и тези, приобщени в хода на съдебното дирене, които са последователни, взаимно обвързани и безпротиворечиви, и анализирани по отделно и в тяхната съвкупност не налагат различни изводи.

При така установената фактология съдът прави следните правни изводи:

Жалбата е депозирана в законоустановения срок, от легитимиран субект – адресат на обжалвания ИАА, и при наличие на правен интерес, поради което е процесуално допустима, а разгледана по същество е и основателна.

Предмет на контрол за законосъобразност в настоящото производството е Решение № 2153-03-28/05.03.2024 г. на Директора на ТП – Варна на НОИ, с което е потвърдено Разпореждане № 031-00-3093-3/12.01.2024 г. на Ръководителя на осигуряването за безработица в ТП – Варна на НОИ.

Съгласно чл. 117, ал. 3 от КСО ръководителят на териториалното поделение се произнася по жалбите или исканията с мотивирано решение в едномесечен срок от получаването им. С решението ръководителят на териториалното поделение на Националния осигурителен институт решава въпроса по същество или отменя разпореждането и връща преписката за ново разглеждане от компетентния административен орган, когато не са изяснени всички обстоятелства, отнасящи се до издаване на разпореждането. В конкретния казус Директорът на ТП – Варна на НОИ е ръководител на териториалното поделение, поради което съдът намира, че обжалваното решение е издадено от материално и териториално компетентно лице, в кръга на предоставените му от закона правомощия. Потвърденото с него разпореждане също е издадено от компетентен орган по см.чл. 54ж, ал. 1 от КСО, който предвижда, че паричните обезщетения за безработица се отпускат, изменят, отказват, спират, прекратяват, възобновяват и възстановяват с разпореждане на длъжностното лице, на което е възложено ръководството на осигуряването за безработица или друго длъжностно лице, определено от ръководителя на териториалното поделение на НОИ.

Обжалваният акт е издаден в изискуемата съгласно чл. 117, ал. 3, изречение първо от КСО и чл. 59, ал. 1 и ал. 2 от АПК, във връзка с чл. 117, ал. 5 от КСО писмена форма, и съдържа фактическите и правните основания за издаването си в достатъчно подробен вид, позволяващ съдебен контрол.

В хода на служебната проверка, вменена на съда с разпоредбата на чл. 168 от АПК, не се установяват нарушения на административнопроизводствените правила, които да обосноват отмяна на оспорения акт на самостоятелно основание, т.е. такива, чието избягване би резултирало в различно произнасяне по същество на спора. Спазен е регламентираният в чл. 117, ал. 3, изречение първо от КСО срок за произнасяне, като с решението си Директорът на ТП - Варна на НОИ е решил по същество отнесения до него въпрос съобразно изискването на чл. 117, ал. 3, изречение второ, предложение първо от КСО.

Оспореният индивидуален административен акт е постановен в противоречие с приложимите материалноправни норми.

Право на парично обезщетение за безработица имат лицата, за които са внесени или дължими осигурителни вноски във фонд „Безработица“ най-малко 12 месеца през последните 18 месеца преди прекратяване на осигуряването и които: 1. имат регистрация като безработни в Агенцията по заетостта; 2. не са придобили право на пенсия за осигурителен стаж и възраст в Република България или пенсия за старост в друга държава или не получават пенсия за осигурителен стаж и възраст в намален размер по чл. 68а или професионална пенсия по чл. 168; 3. не упражняват трудова дейност, за която подлежат на задължително осигуряване по този кодекс или по законодателството на друга държава, с изключение на лицата по чл. 114а, ал. 1 от Кодекса на труда, по смисъла на чл. 54а, ал. 1 от КСО. Между страните не се спори относно наличието на предпоставките, регламентирани в посочената правна норма. По категоричен начин се установява, че към датата на подаване на заявлението за отпускане на парично обезщетение за безработица – 13.07.2023г., жалбоподателят е отговарял на изискванията, цитирани по-горе. Спорът между страните е концентриран по въпроса дали правото на парично обезщетение следва да бъде реализирано на територията на Република България, или в държавата на последна заетост Федерална Република Германия поради придобития от жалбоподателя осигурителен стаж по време на последната му заетост.

Република България, като държава-членка на Европейския съюз, е длъжна да прилага европейските правила за координация на системите за социална сигурност на държавите-членки на Съюза. Всяка държава-членка е свободна да решава кои категории лица подлежат на осигуряване съгласно нейното законодателство; кои са осигурените социални рискове; какви обезщетения се отпускат и при какви условия; как се изчислява размерът на обезщетенията и т.н. Общите правила и принципи, които трябва да бъдат спазвани от всички национални органи, институции за социална сигурност и от съда при прилагането на националните закони, са определени от разпоредбите на ЕС. Относимите към настоящия спор общи правила и принципи се съдържат в Регламент (ЕО) № 883/2004 на Европейския парламент и на Съвета от 29.04.2004 г. за координация на системите за социална сигурност, в сила от 01.05.2010 г., както и в Регламент (ЕО) № 987/2009 на Европейския парламент и на Съвета от 16.09.2009 г. за установяване на процедурата за прилагане на Регламент (ЕО) № 883/2004г.

Съгласно чл. 288 от ДФЕС Регламент (ЕО) № 883/2004 г. е пряко приложим във всички държави и е задължителен за спазване от националните органи и администрации, от институциите за социална сигурност и от съдилищата, като в случаите на противоречие има приоритет пред разпоредбите от националните законодателства. Разпоредбите му се прилагат към всички законодателства относно посочените клонове на социална сигурност, в това число и за обезщетенията за безработица, по арг. от чл. 3, §1, б. „з“ от Регламент (ЕО) № 883/2004 година.

Между страните е безспорно, че жалб.П. М. е гражданин на Република България, т.е. гражданин на държава-членка на ЕС – поради това спрямо него е приложим Регламент (ЕО) № 883/2004 г., с който са въведени материалноправни правила, принципи и разпоредби в сферата на координация на системите за социална сигурност на държавите-членки, по арг. от чл. 2 от Регламент (ЕО) № 883/2004 година.

Механизмът за координация на системите за социална сигурност, в т.ч. и обезщетенията за безработица, се основава на четири основни принципа – определяне на приложимото законодателство, равенство в третирането, сумиране на периоди на заетост, осигуряване или пребиване, и износ на обезщетения.

Съгласно чл. 61, §1 и § 2 от Регламент (ЕО) № 883/2004 компетентната институция на държава-членка, чието законодателство поставя придобиването, запазването, възстановяването или продължаването на правото на обезщетения в зависимост или от завършването на периоди на осигуряване, заетост или самостоятелна заетост зачита, доколкото е необходимо, периодите на осигуряване, заетост или самостоятелна заетост, завършени съгласно законодателството на всяка друга държава-членка, като завършени съгласно прилаганото от нея законодателство. Въпреки това, когато приложимото законодателство поставя правото на обезщетения в зависимост от завършването на периоди на осигуряване, заетост или самостоятелна заетост, завършени съгласно законодателството на друга държава-членка, такива периоди не се зачитат, освен ако такива периоди биха били зачетени като осигурителни периоди, ако са били завършени в съответствие с приложимото законодателство. Следователно, общият принцип за определяне на приложимото законодателство, относно обезщетенията за безработица, е че лице, което упражнява доходоносна дейност, следва да принадлежи към схема за социална сигурност на държавата, в чиято територия е заето или самостоятелно заето. В чл. 65 от Регламент (ЕО) № 883/2004 г. са уредени специални правила, представляващи изключения от общия принцип, че държавата-членка по последна заетост отговаря за предоставянето на обезщетения за безработица. Напълно безработно лице, което по време на последната си дейност като заето или самостоятелно заето лице, е пребивавало в държава-членка, различна от компетентната държава-членка и което продължава да пребивава в тази държава-членка или се върне в тази държава-членка, се поставя на разположение на службите по заетостта в държавата-членка по пребиване.

В чл. 1, § 3, б. „й“ от Регламент (ЕО) № 883/2004 г. се съдържа легалното определение на понятието „пребиваване“ – мястото, където лицето обичайно пребивава. Съгласно чл. 11, § 1 от Регламент (ЕО) № 987/2009 г., мястото на обичайно пребиване се определя с оглед центъра на интереси на съответното лице въз основа на преценка на наличната информация по отношение на релевантните факти – продължителността и непрекъснатото пребиваване на територията на държавата-членка, семейното положение и роднинските връзки на лицето, жилищното му положение и доколко постоянно е то, естеството и спецификите на упражняваната от лицето дейност, продължителността на всеки договор за заетост, мястото, където тази дейност се упражнява. Решаващо значение при определянето на действителното място на обичайно пребиване на лице е неговото намерение, което произтича от тези факти и обстоятелства; особено причините за преместването на лицето се приемат за решаващи при определяне на действителното място на пребиваване на това лице, по арг. от § 2 на посочената правна норма.

Понятията „обичайно пребиваване“, „временно пребиваване“ и „престой“ се определят в изготвения от Административната комисия за координация на системите за социална сигурност Практически наръчник относно законодателството, приложимо в ЕС, ЕИП и Швейцария /Наръчника/. За да се определи коя държава-членка отговаря за предоставянето на обезщетения по социалноосигурителни схеми на граждани на ЕС, които пребивават в различни от компетентната държава-членка, са необходими определенията за посочените понятия. При определяне на мястото на обичайно пребиваване, съгласно правото на ЕС и Наръчника, следва да се вземат предвид специфични критерии - семейното положение и роднинските връзки на лицето; продължителността и непрекъснатото пребиваване в съответната държава-членка; състоянието на трудова заетост (по-специално мястото, където обичайно се упражнява съответната дейност, постоянният  характер, както и продължителността на договора за работа); упражняването на неплатена дейност; в случаи на студенти - източникът на доходите им; доколко постоянно е жилищното положение на лицето; държавата-членка, в която лицето плаща данъци; причини за преместването; намеренията на лицето въз основа на всички обстоятелства и подкрепени с конкретни доказателства. При необходимост могат да се вземат предвид и други факти.

В разглеждания случай между страните не е спорно, че М. е осъществявал трудова дейност от 15.03.2017 г. до 15.01.2019 г. и от 19.01.2019 г. до 30.06.2023 г. в Германия и трудовият му договор с немския работодател е прекратен с предизвестие (л. 57 от делото), както и че към момента на подаване на заявлението за отпускане на обезщетение за безработица жалбоподателят е безработно лице, пребивавало в различна от компетентната държава-членка за времето на трудова заетост – Федерална Република Германия. Категорично се доказа, че М. не продължава да пребива в държавата на последна заетост, не се е установил там, нито се е върнал в тази държава, на чието законодателството е бил подчинен, за да се постави на разположение на службите по заетостта в държавата-членка по последна заетост, а се е регистрирал в Република България, където окончателно се е завърнал и обичайно пребивава.

Както от писмените доказателства, събрани в хода на административното производство и съдебното дирене, така и от свидетелските показания, кредитирани изцяло от съда, като безпристрастни и кореспондиращи с писмените доказателства, по категоричен начин се доказа, че М. е заминал за Германия с цел да работи и да спечели пари, с които да извърши ремонтни дейности в притежавания от него първи етаж на жилищна сграда, находяща се в с. Езерово, общ. Белослав, тъй като има намерение да се установи да живее със семейството си в него. Ведно със заявлението за отпускане на парично обезщетение за безработица е подадена и Декларация по чл. 65 от Регламент (ЕО) № 883/2004 г., от чието съдържание се установява, че съпругата на заявителя е била в държавата по последна заетост, заедно с дъщеря им, но преобладаващата част от роднините му са в Република България, притежава собствено жилище в Република България, установен е в него заедно със семейството си и има постоянен и настоящ адрес там. Тези данни се установяват и от представените с жалбата писмени доказателства – Нотариален акт за собственост на жилище, находящо се в с. Езерово, общ. Белослав, на който е регистриран постоянния и настоящия адрес на жалбоподателя, видно от представените удостоверения, издадени от Община Белослав.

Данните от представените писмени доказателства се потвърждават и от събраните свидетелски показания, от които се установява, че целта на жалбоподателя е била единствено да спечели пари, за да ремонтира собственото си жилище в с.Езерово. След изпълнението на тази цел през лятото на 2023г той се е прибрал заедно със семейството си в РБ след като е прекратил адресната си регистрация в Германия, установил се е в ремонтираното си жилище, адресно регистриран е тук, в последствие и той, и съпругата му са започнали работа по трудово правоотношение, а детето им посещава детска градина в с.Езерово. При тези доказани обективни факти съдът в този си състав приема, че центърът на жизнени интереси за М. е именно Република България, за което свидетелстват и събраните по делото доказателства и където жалбоподателят не само заявява, но е доказал категоричното си намерение да се установи заедно със семейството си и очакваното им второ дете. Това е и мястото му на обичайно пребиване по см.чл. 11 от Регламент (ЕО) № 987/2009.

Съдът намира, че приложимо към казуса е именно законодателството на Република България, тъй като това е държавата-членка по обичайното му пребиваване, както и държавата, на която той е гражданин. Ето защо паричното обезщетение за безработица, претендирано от жалбоподателя в качеството му на безработно лице, следва да бъде поискано по реда и условията, предвидени в българското действащо законодателство, в съответствие с приложимите европейски прави норми. В този смисъл е и т. 3 от Решение U3 от 12.06.2009 г. на Административната комисия за координация на системите за социална сигурност, според която ако при отсъствието на каквото и да е трудовоправно договорно отношение дадено лице не поддържа никаква връзка с държавата-членка на заетост, то се разглежда като напълно безработно лице в съответствие с чл. 65, § 2 от Регламент (ЕО) № 883/2004 г., а обезщетенията се предоставят от институцията по местопребиваване.

Нещо повече – в този смисъл е и постановеното Определение на Съда на ЕС по дело № С-30/22, в което съдът постановява: „чл. 65, § 2 от Регламент (ЕО) № 883/2004 трябва да се тълкува в смисъл, че не се прилага към положение, в което дадено лице подава заявление за получаване на обезщетения за безработица до компетентния орган на държавата-членка, в която не е завършило периоди на осигуряване, заетост или самостоятелна заетост и на територията на която се връща след завършен период на осигуряване, заетост или самостоятелна заетост в друга държава, в която то е пребивавало по смисъла на тази разпоредба през целия този период. В разглеждания случай, по категоричен начин се доказа, че в периода от 15.03.2017 г. до 30.06.2023 г. М. се е осигурявал на територията на Германия – държава-членка на ЕС, която обаче не е компетентна да се произнесе по отношение правото му да получи парично обезщетение за безработица, тъй като жалбоподателят не пребивава в държавата по последна заетост (Германия), а се е завърнал и трайно се установил в държавата на пребиваване (България). Следователно, административният орган неправилно е приложил даденото с цитираното определение тълкуване на чл. 65 от Регламент (ЕО) № 883/2004., напротив – точно положението на М. безспорно съответства на това, регламентирано с посочената правна норма.

Като е достигнал до различен от този извод, Директорът на ТП-Варна на НОИ е постановил незаконосъобразно решение, което противоречи на материалноправните норми, уредени в европейското и националното законодателство; по идентични съображения е незаконосъобразно и потвърденото с него разпореждане на Ръководителя на осигуряването за безработица. Установената незаконосъобразност на обжалваните индивидуални административни актове налага тяхната отмяна.

Поради обстоятелството, че естеството на разглеждания казус не позволява спорът да бъде решен по същество, след отмяна на обжалваните актове и в хипотезата на чл. 173, ал. 2 от АПК съдът следва да върне делото като преписка на административния орган – длъжностното лице по чл. 54ж, ал. 1 от КСО при ТП – Варна на НОИ за ново произнасяне по Заявление с вх. № 031-00-3093/04.07.2023 г., при съобразяване на дадените с това решение задължителни указания по тълкуването и прилагането на материалния закон.

При този изход на правния спор своевременно предявената претенция за присъждане на разноски от жалбоподателя се явява основателна и следва да бъде уважена в пълния претендиран размер от 500лв. на осн.чл.143 ал.1 от АПК. Направеното от ответника възражение за прекомерност се преценява като неоснователно съобразно чл.8 ал.2 т.2 от Наредба № 1 от 09.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения.

Мотивиран от изложеното и съобразно компетенциите си по чл. 172, ал. 2 от АПК, съдът

Р Е Ш И :

ОТМЕНЯ Решение № 2153-03-28/05.03.2023 г. на Директора на ТП – Варна на НОИ и потвърденото с него Разпореждане № 031-00-3093-3/12.01.2024 г. на Ръководителя на осигуряването за безработица в ТП – Варна на НОИ, с което на основание чл. 54ж, ал. 3 във връзка с чл. 11, § 3, б. „а“ и чл. 65, § 2 от Регламент (ЕО) № 883/2004 г., на П. М. М., [ЕГН], от с.Езерово, обл.Варна, е отказано отпускане на парично обезщетение за безработица, и

ВРЪЩА делото като преписка на административния орган за ново произнасяне, при съобразяване на задължителните указания по приложението на материалния закон, дадени с настоящото решение.

ОСЪЖДА Националия осигурителен институт да заплати на П. М. М., [ЕГН], от с. Езерово, обл. Варна, адвокатско възнаграждение в размер на 500 (петстотин) лева.

РЕШЕНИЕТО е окончателно на осн.чл.119 от КСО.