Решение по КНАХД №29/2024 на Административен съд - Разград

Производството е по реда на глава ХІІ от АПК във вр. с чл. 63в ЗАНН.

Постъпила е касационна жалба от директора на Национално ТОЛ управление (НТУ) към Агенция пътна инфраструктура (АПИ) против Решение № 191/ 15.11.2023 г., постановено по АНД № 483/ 2023 г. по описа на Районен съд – Разград. С решението си въззивният съд е отменил Наказателно постановление (НП) №BG11122022/2000/Р8-449/17.05.2023г., с което на основание чл. 179, ал. 3а ЗДвП на Д. М. С. от гр. В. е наложена глоба в размер на 1800 лв.

В жалбата и по същество се излагат доводи, че решението е неправилно, като постановено в нарушение на материалния и процесуалния закон. Иска се то да бъде отменено, като вместо него по същество на спора се постанови друго решение, с което се потвърди оспореното НП. Претендира се и заплащане на разноските по производството.

Ответникът по жалбата не се представлява в съдебно заседание и не ангажира съда със становище по нея.

Прокурорът заключава, че жалбата е неоснователна и предлага да се потвърди решението на въззивния съд, като се съобрази Решение от 21.11.2024 г. по дело С-61/2023 г. на СЕС, с което е тълкувана разпоредбата на чл. 9а от Директива 1999/62/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 17 юни 1999 година относно заплащането на такси от тежкотоварни автомобили за използване на определени инфраструктури, изменена с Директива 2011/76/ЕС на Европейския парламент и на Съвета от 27 септември 2011 г. (Директива1999/62/ЕО, Директивата). Същото е задължително за всички национални съдилища и учреждения съгласно чл. 633 ТПК във вр. чл. 144 АПК.

Разградският административен съд след като прецени направените оплаквания, анализира събраните по делото доказателства и извърши служебна проверка на обжалваното решение на основание чл. 218, ал. 2 от АПК, констатира следното:

Касационната жалба е допустима като подадена от надлежна страна, в установения от закона преклузивен срок и срещу съдебно решение, което подлежи на касационен контрол.

Разгледана по същество тя е неоснователна по следните фактически и правни съображения:

Предмет на съдебен контрол пред Районен съд – Разград е било НП №BG11122022/2000/Р8-449/17.05.2023г. на директора на НТУ към АПИ, с което на Д. С. е наложена глоба в размер на 1 800 лв. на основание чл. 179, ал. 3а ЗДвП. Същото е издадено въз основа на съставен АУАН, в който е посочено, че след извършените справи и събраните доказателства е установено, че на 24.11.2022 г. в 06:57 часа наказаното лице е управлявало пътно превозно средство (ППС) с рег. № *******, вид: влекач, марка и модел СКАНИЯ Р 124 ЛА 4X2 НА 420, с обща техническа допустима максимална маса над 12 тона, на територията на област Разград, по път № І-2, км 76+664, включен в обхвата на платената пътна мрежа. За посоченото ППС изцяло не е заплатена дължимата пътна такса по чл. 10, ал. 1, т. 2 от Закона за пътищата, тъй като няма валидна маршрутна карта или валидна тол декларация за преминаването.

С решението си районният съд е отменил НП, като в мотивите си е приел, че то е издадено при съществено процесуално нарушение, тъй като наказващият орган не е описал достатъчно ясно и пълно вмененото административно нарушение и не е посочил конкретната правна норма, нарушена от водача.

Обжалваното решение е валидно, допустимо и правилно, но не по изложените в него съображения.

С Решение на СЕС от 21.11.2024 г. по дело С - 61/2023 г., е прието, че чл. 9а от Директива 1999/62/ЕО трябва да се тълкува в смисъл, че посоченото в него изискване за съразмерност не допуска система от наказания, която предвижда налагане на глоба или имуществена санкция с фиксиран размер за всички нарушения на правилата относно задължението за предварително заплащане на таксата за ползване на пътната инфраструктура, независимо от характера и тежестта им, включително когато тази система предвижда възможността за освобождаване от административнонаказателна отговорност чрез заплащане на "компенсаторна такса" с фиксиран размер. В този смисъл е константната практика на СЕС, изразена в цитираните там решения във връзка с тълкуване на чл. 9а от Директива 1999/62/ЕО (Решение на СЕС от 22 март 2017 г. по съединени дела C-497/15 и C-498/15, Решение на СЕС от 9 февруари 2012 г. по дело C-210/10 и др.).

Директива 1999/62 / ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 17.06.1999 г. относно заплащане на такси от тежкотоварни автомобили за използване на определени инфраструктури е транспонирана с Наредба за условията, реда и правилата за изграждане и функциониране на смесена система за таксуване на различните категории пътни превозни средства на база време и на база изминато разстояние (§ 2 от ДР на Наредбата), в нея обаче не са регламентирани съставите на административни нарушения, свързани с незаплащане на дължимите пътни такси и съответните санкции за тях. Същите са предмет на регулация от ЗДвП, поради което приложимите санкционни норми следва да се тълкуват и прилагат в съответствие с изискванията и целта на тази директива.

С Решението на СЕС от 21.11.2024 г. по дело С - 61/2023 г. е дадено тълкуване на изискванията за съразмерност и пропорционалност, въведени с чл. 9а от Директивата, но не и какви следва да са последиците от констатираното несъответствие на националното законодателство с тези принципи. Този въпрос обаче е изследван от СЕС и в редица свои решения той приема, че ако не е възможно националното право да се тълкува в съответствие с правото на Съюза, националната юрисдикция е длъжна да приложи правото на Съюза в неговата цялост и да защити правата, които то дава на частноправните субекти, като при необходимост остави без приложение всяка разпоредба, която, ако бъде приложена, предвид обстоятелствата по случая, би довела до несъответстващ на правото на Съюза резултат (прим. Решение на СЕС от 13 юли 2016 година по дело C-187/15).

В чл. 179, ал. 3а ЗДвП се предвижда административно наказание „глоба“ в абсолютен размер от 1 800 лв., многократно надвишаващ размера на дължимата пътна такса, което противоречи на въведения принцип на пропорционалност. Така фиксираният размер на наказанието не допуска възможност съдът да извърши преценка и да определи наказание в рамките на санкционната норма, което да е в съответствие с характера и тежестта на конкретното деяние. От друга страна с разпоредбите на чл. 27, ал. 4 и ал. 4 ЗАНН изрично е забранено да се определят наказания в по-лек вид или в по-нисък размер от посочените в закона. Това налага извода, че според националното ни законодателство правоприлагащите органи нямат правомощие да определят подходящи санкции за конкретното нарушение, които да се явяват съразмерни в съответствие с изискването на чл. 9а от Директива 1999/62/ЕО. Следователно, в случая не е възможно тълкуване и прилагане на националния закон по начин, съответен на цитираната директива, поради което единственият изход е непропорционалната национална санкционна норма да не се приложи, защото в противен случай би се стигнало до несъответстващ на правото на Съюза резултат. Това е единствено възможният способ, който гарантира пълната ефективност на правото на Съюза и защитава предоставените права на частноправните субекти.

Въз основа на така изложените съображения съдът намира, че подадената касационна жалба се явява неоснователна, поради което оспореното решение следва да се остави в сила.

Мотивиран така Разградският административен съд

Р Е Ш И :

ОСТАВЯ В СИЛА Решение № 191/ 15.11.2023 г., постановено по АНД № 483/ 2023 г. по описа на Районен съд – Разград.

Решението е окончателно и не подлежи на обжалване.