№ 11176
гр. София, 28.06.2023 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 176 СЪСТАВ, в публично заседание на
тридесети март през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:
Председател:БОРЯНА В. ПЕТРОВА
при участието на секретаря ТЕОДОРА ГР. ТОДОРОВА
като разгледа докладваното от БОРЯНА В. ПЕТРОВА Гражданско дело №
20221110134324 по описа за 2022 година
Предявен е осъдителен по чл. 55, ал. 1, предл. 1 ЗЗД за сумата 20 лв., част от обща сума
в размер на 441,30 лв., представляваща недължимо платена сума по Договор за
потребителски кредит № ..../19.02.2018 г., ведно със законната лихва от дата на предявяване
на иска до окончателното ѝ плащане.
В исковата молба се твърди, че на 19.02.2018 г. ищецът е сключил договор за паричен
заем с ответното дружество. Страните се договорили отпуснатия заем да бъде в размер на
613,55 евро или левовата равностойност на 1200 лв., платима на десет месечни вноски.
Размерът на месечния лихвен процент не бил посочен, а ГПР бил определен в размер на
41.85 % и ГЛП – 39.72 %. В чл. 12 от договора било уговорено, в срок до 7 дни същият да се
обезпечи с гарант – трето физическо лице, отговарящо на описаните в договора изисквания,
което да поеме солидарно задължение в полза на заемодателя за връщането на всички
дължими суми по договора. В случай на неизпълнение на посоченото задължение за
предоставяне на обезпечение, заемателят дължал на заемодателя неустойка в размер на
788,60 лв., като същата следвало да се заплаща разсрочено – чл. 12, ал. 4-6 от Договора.
Твърди, че още с подписването на договора на ищеца е била начислена процесната
неустойка, преди изтичане на предоставения седемдневен срок за осигуряване на
обезпечението. Твърди, че е погасил изцяло сумите по сключения договор, като е превел
сумата от 1641,30 лв. Счита, че договорът е нищожен на основание ч 10, ал. 1 във връзка с
чл. 22 от ЗПК, тъй като не е спазена предвидена от закона форма. Твърди, че договорът не е
написан по ясен и разбираем начин. Излага съображения, че не са му предоставени копие от
договора, преддоговорна информация и общи условия, както и СЕФ. Счита също така, че
договорът е нищожен и на основание чл. 11 , ал. 1, т. 10 вр. Чл. 22 от ЗПК, тъй като не е
налице съществен елемент от неговото съдържание, а именно не е посочен годишният
1
процент на разходите. Счита, че размера на ГПР е грешно посочен, като същият е
многократно над допустимия по чл. 19, ал. 4 от ЗПК размер. Счита, че договорът е нищожен
и заради клаузата за предоставяне на поръчители по договора в седемдневен срок. Твърди,
че е налице заобикаляне на закона по смисъла на чл. 26, ал. 1, пр. 2 от ЗЗД. Навежда
множество доводи за нищожност на договора, поради които сумата от 441,30 лв. се явява
недължимо платена. Претендира разноски.
В срока по чл. 131, ал. 1 ГПК е постъпил отговор на исковата молба, с който
предявеният иск се оспорва. Оспорва нищожността на процесния договор при твърдения, че
същият съдържа всички изискуеми от закона реквизити, като се позовава и на практиката на
Съда на Европейския съюз. Поддържа, че в договора е посочен фиксиран лихвен процент,
поради което не са нарушени изискванията на чл. 11, т. 9 ЗПК. Сочи също и че размерът на
ГПР е изчислен съгласно формулата, посочена в Приложение 1. Развива подробни
съображения в насока, че в случая неустойката се дължи, поради непредоставяне на
обезпечение, както и че ГПР има цел да информира относно разходите при надлежно
изпълнение на задълженията, а не да включва други компоненти, поставени под условия от
неизпълнение на задължения по договора. Прави възражение за изтекла погасителна
давност. Моли съда да отхвърли предявения иск. Претендира разноски.
В проведеното по делото първо открито съдебно заседание съдът е допуснал изменение
на размера на иска по реда на чл. 214, ал. 1 от ГПК от 20 лева – на 110,45 лева.
Съдът, като взе предвид становищата на страните и събраните по делото доказателства,
намира за установено следното от фактическа страна:
Безспорни обстоятелства, които не подлежат на доказване са че между страните е
сключен договор за паричен заем № .... от 19.02.2018 г. при посочените в исковата молба
клаузи и условия, въз основа на който на ищеца е предоставена сума в размер на 1200 лв.
По силата на сключения договор кредиторът се е задължил да предостави на ответника
сума в размер на 1200 лева, която сума да бъде върната от кредитополучателя с 10 броя
погасителни вноски. Посочено е в договора, че падежната дата на последната погасителна
вноска е 21.12.2018 г. Уговореният ГПР бил в размер на 43,40 %. Съгласно чл.12, ал.1 от
договора, заемателят се задължава в срок от 3 дни след сключване на договора да осигури
трето физическо лице, което да отговаря солидарно за връщане на заема. В ал. 3 е уговорено,
че това лице подлежи на предварителна проверка от заемателя и следва да отговоря на шест
конкретно посочени изисквания. Съгласно ал. 4, при неизпълнение на това задължение,
заемателят дължи неустойка в размер на 788,60 лева, като в ал. 6 е възпроизведен
погасителен план на кредита при дължимост и на неустойката, като същата е дължима на
части, чийто падежи съвпадат с падежите на вноските по заема.
От представената разписка се установява, че ищецът е получил заемната сума от 1200
лв. в брой на 19.02.2018 г.
По делото е изслушана и приета без възражения на страните ССчЕ, която съдът
кредитира като обективна, пълна и безпристрастно изготвена.
2
Други относими доказателства в производството не са приети.
При така установеното от фактическа страна, съдът прави следните правни изводи:
По предявения иск по чл. 55, ал. 1, предл. 1 ЗЗД:
За основателността на предявения иск в тежест на ищеца е да докаже при условията на
пълно и главно доказване правопораждащите факти, от които черпи изгодни за себе си
последици, a именно, че е предоставил, а ответникът е получил процесната сума в размер на
1641,30 лв., надхвърляща чистата стойност на кредита от 1200 лв., без да е имало основание
за извършване на престацията.
На първо място, съдът намира, че процесният договор за заем е потребителски – страни
по него са потребител по смисъла на § 13, т. 1 ЗЗП (ищецът е физическо лице, което
използва заетата сума за свои лични нужди), и небанкова финансова институция – търговец
по смисъла на § 13, т. 2 ЗЗП. Според легалната дефиниция, дадена в разпоредба на чл. 9 от
ЗПК, въз основа на договора за потребителски кредит кредиторът предоставя или се
задължава да предостави на потребителя кредит под формата на заем, разсрочено плащане и
всяка друга подобна форма на улеснение за плащане срещу задължение на длъжника-
потребител да върне предоставената парична сума. Доколкото по настоящото дело не се
твърди и не е доказано сумата по предоставения заем да е използвана за свързани с
професионалната и търговска дейност на кредитополучателя, то следва да се приеме, че
средствата, предоставени по договора за заем (кредит) са използвани за цели, извън
професионална и търговска дейност на потребителите, а представеният по делото договор за
заем е по правната си същност договор за потребителски кредит по смисъла на чл. 9 от ЗПК.
Поради това процесният договор се подчинява на правилата на Закон за потребителския
кредит и на чл. 143 – 147б ЗЗП, в това число и забраната за неравноправни клаузи, за
наличието на които съдът следи служебно.
На следващо място, следва да се обсъди въпросът дали представеният договор е
нищожен в неговата цялост поради противоречие със закона. Съдът намира за
неоснователни релевираните от ищеца аргументи за нищожност на договора в неговата
цялост поради надвишаване на годишния процент на разходите по кредита, поради следните
съображения: На първо място, съгласно чл. 19, ал. 5 и ал. 6 ЗПК надвишаването на
максималния императивен размер на годишния процент на разходите /ГПР/ не води до
нищожност на целия договор, а също така не води и до нищожност на всички лихви и
разходи по договора, а води до нищожност единствено и само на клаузите, които
надвишават максималния допустим размер на 5 пъти законната лихва за забава по чл. 19, ал.
4 ЗПК . На следващо място, клаузата за неустойка е относително самостоятелна по
отношение на целия договор, поради което и без съответната клауза договорът би имал
правно действие – задълженията за неустойка за непредоставяне на обезпечение е
самостоятелна, изрично определена по размер и основание и разграничена от останалите
задължения по договора. Заедно с това, клаузата за неустойка е част от несъщественото
съдържание на договора, т. е. и без наличието на тези клаузи договорът може да съществува.
Поради това начисляването на прекомерно високи такси и неустойки по договора за кредит
3
не следва да води до нищожност на договора в цялост, а може да доведе единствено до
частична недействителност на съответните неравноправни клаузи на основание чл. 26, ал. 1
във вр. с ал. 4 ЗЗД, чл. 146, ал. 5 ЗЗП и чл. 19, ал. 5 ЗПК .
Неоснователно е оплакването, че договорът е нищожен поради липса на форма. Той е
представен в писмен вид по делото, ясно и четливо написан на разбираем и четлив език.
Уговорената между страните в чл. 3 от договора възнаградителна (договорна) лихва
също не е нищожна на посочените от ищцата основания. Съгласно посочената клауза от
договора размерът на договорната лихва е фиксиран процент – 41,13 % на годишна база, а
годишният процент на разходите по кредита възлиза на 43,40 %. Съдът намира, че така
договореният размер на договорната лихва и ГПР не е прекомерен и не противоречи на
добрите нрави и на закона. Уговорения размер на договорната лихва, включена в ГПР, е по-
нисък от установения в чл. 19, ал. 4 от ЗПК императивен максимален размер до пет пъти
размера на законната лихва по просрочени задължения, поради което уговорената в
процесния случай договорна лихва е в съответствие с изискванията на закона. В случая
договорната лихва се явява не само печалба на кредитора заради предоставения кредит, а и
покриване на риска от неплащане на кредита и в случай на неплатежоспособност на
длъжника и липса на секвестируемо имущество по чл. 133 ЗЗД за удовлетворение на
кредитора. Следва да се отбележи, че е трайна практиката, че колкото по-рисков е кредитът,
толкова по-висок следва да е размерът на договорната лихва. В случая кредитът не е
обезпечен с реално или лично обезпечение, кредиторът не е проучил финансовото състояние
на кредитополучателя преди сключване на договора за кредит, поради което той носи по-
голям риск в сравнение с кредиторите по обезпечени кредити. Поради това и лихвата не се
явява в противоречие с добрите нрави и сама по себе си не води до неоснователно и
прекомерно обогатяване на кредитодателя.
Съдът намира, че уговорената в договора неустойка в размер на 788,60 лв. за
непредоставяне на обезпечение е в противоречие с добрите нрави и е неравноправна клауза.
Функцията на неустойката е да обезпечи изпълнението на задължението и да служи като
обезщетение за вредите от неизпълнението, без да е нужно те да се доказват (чл. 92, ал. 1
ЗЗД). При договора за заем основното задължение на заемателя е да върне на падежа заетата
сума, ведно с уговорената възнаградителна лихва. Процесната клауза за неустойка по чл. 12,
ал. 4 от договора въвежда възникването на неустоечно задължение за заемателя не при
неизпълнение на главното задължение (задължението за връщане на получения заем), а при
неизпълнение на съпътстващо такова – непредоставяне на точно описано обезпечение, като
размерът на неустойката e равен на повече от половината от стойността на отпуснатия заем
– 1200 лв. С оглед на това следва да се посочи, че неустойката излиза извън присъщите й
обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции, тъй като при неизпълнението на
задължението за предоставяне на обезпечение, което не е същественото задължение при
договора за заем, а съпътстващо такова, дори главното задължение да е изпълнено точно и
своевременно, задължението за заплащане на неустойка ще възникне в тежест на заемателя.
Неустойката не зависи от вредите от неизпълнението и по никакъв начин не кореспондира с
4
последиците от това неизпълнение. Това създава предпоставки за неоснователно
обогатяване и противоречи на функциите на неустойката, съответно на принципа за
справедливост и добрите нрави, което води до нищожност на клаузата. Дори и да бъде
отчетен рискът, който кредиторът поема с необезпечаване на вземанията му, кредиторът е
достатъчно овъзмезден с възнаградителната лихва. Претендираната с исковата молба сума за
неустойка обаче ще го обогати неоснователно и е недължима на осн. чл. 26, ал. 1 пр. 3 вр.
ал. 4 от ЗЗД. След като законът изрично ограничава в чл. 9 от ЗЗД свободата на
договарянето в рамките на добрите нрави, следва и търговците, страните по сделките и
съдът да се съобразяват с тях. Предвидената клауза е и неравноправна по смисъла на чл. 143,
т. 5 ЗЗП, тъй като същата е необосновано висока.
Така както е уговорена, неустойката е предназначена да санкционира заемателя за
виновното неспазване на договорното задължение за предоставяне на обезпечение.
Задължението за обезпечаване на главното задължение има вторичен характер и
неизпълнението му не рефлектира пряко върху същинското задължение за погасяване на
договора за паричен заем, съобразно договора и общите условия. Съдът намира, че
въведените в договора изисквания за вида обезпечение и срока за представянето му създават
значителни затруднения на длъжника при изпълнението му до степен, то изцяло да се
възпрепятства. Непредоставянето на обезпечение не води до претърпяването на вреди за
кредитора, който би следвало да прецени възможностите на заемодателя да предостави
обезпечение и риска по предоставянето на заем към датата на сключването на договора с
оглед на индивидуалното договаряне на договорните условия. Основната цел на така
уговорената неустоечна клауза е да дoведе до неоснователно обогатяване на заемодателя за
сметка на заемополучателя, до увеличаване на подлежаща на връщане сума. Освен това,
предвиденото за заемателя задължение в чл. 12 от договора за представяне на обезпечение е
трудно изпълнимо.
Не на последно място, видно от представения погасителен план, още със сключването
на договора, страните са уговорили, че неустойката ще се изплаща заедно с дължимите
месечни вноски. Съдът намира, че изначално заемодателят е предвидил невъзможността за
изпълнение на договорното задължение, предвидено в чл. 12 от договора, поради което в
договора е уговорен начин за изплащане на дължимата неустойка.
Тъй като противоречието между клаузата за неустойка и добрите нрави е налице още
при сключването на договора, то следва извод, че в конкретния случай не е налице валидно
неустоечно съглашение и е налице нищожност на клаузата за неустойка за непредоставяне
на обезпечение.
По делото е приета ССчЕ която е дала заключение, че ищецът е изплатил дължимите
суми по процесния договор за кредит на три вноски, както следва: на 21.03.2018 г. вноска в
размер на 225 лв., на 17.04.2018 г. в размер на 222,62 лв. и на 15.05.2018 г. в размер на
1022,93, с което е погасил задълженията си в цялост. С оглед датите на извършените
преводи и приложимата в процеса 5 – годишна погасителна давност, към датата на
депозиране на исковата молба – 27.06.2022 г. същата не е изтекла по отношение на
5
процесните вземания, поради което възражението в тази насока се явява неоснователно.
Видно от приложения към договора погасителен план, размерът на вноските по
кредита, включващи главница и възнаградителна лихва възлиза на 143,76 лв., а при
приложение на разпоредбата на чл. 12, ал. 4 от договора – на сумата 222,62 лв. С първите
две вноски на обща стойност 447,62 лв. заемателят е погасил главница в размер на 208,78
лв. и възнаградителна лихва в размер на 78,74 лв., поради което остатъкът от 160,10 лв. е
отнесен към вноските за неустойка. Доколкото съдът прие, че така договорена клаузата за
неустойка е нищожна, се налага извод, че сумата от 160,10 лева, заплатена от ищеца и
надхвърляща размера на отпуснатия заем, е недължимо платена, като същата следва да бъде
възстановена. По тази причина искът е основателен и следва да се уважи съобразно
предявения размер от 110,45 лв.
По отговорността на страните за разноски:
При този изход на спора на основание чл. 78, ал. 1 ГПК на ищеца следва да се
присъдят разноски в общ размер на 400 лева, от които 50 лв. за държавна такса и 350 лв.
депозит за експертиза.
В полза на адв. Д. М., който е представил по делото договор за безплатна правна
помощ по реда на чл. 38 от ЗАдв следва да се присъди възнаграждение за нея в размер на
480 лева, съобразно посочените в НМРАВ минимални размери.
Така мотивиран съдът,
РЕШИ:
ОСЪЖДА на основание чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД „ФИРМА“АД с ЕИК: .... да заплати на
А. М. Ч., с ЕГН: ********** сумата от 110,45 лева предявена като частична претенция от
сума в общ размер на 441,30 лева и представляваща недължимо платена сума по Договор за
потребителски кредит № ..../19.02.2018 г. ведно със законната лихва от 23.06.2022 г. до
окончателното плащане.
ОСЪЖДА на основание чл. 78, ал. 1 ГПК „ФИРМА“АД с ЕИК: .... да заплати на А. М.
Ч., с ЕГН: ********** сумата от 400 разноски по делото.
ОСЪЖДА на основание чл. 38, ал. 2 от ЗАдв „ФИРМА“АД с ЕИК: .... да заплати на
адв. Д. М. – САК сумата от 480 лева – за оказана на ищеца безплатна правна помощ по
делото.
Решението може да се обжалва пред Софийски градски съд в двуседмичен срок от
връчването му на страните.
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
6