Решение по адм. дело №661/2025 на Административен съд - Пловдив

Производството е образувано по жалба на “ОМ КОМЕРС” ЕООД, [ЕИК], със седалище и адрес на управление: с. Б., ул.“8-ма“ № 4, представлявано от М. Д. О., против Заповед за налагане на принудителна административна мярка № ФК-269-0157241 от 30.04.2024г., издадена от началник отдел „Оперативни дейности“ Пловдив в ЦУ на НАП, с която е разпоредено запечатване на търговски обект – вила „**“, находящ се в с. Б, ул. „** № * и стопанисван от „ОМ КОМЕРС“ ЕООД и забрана за достъп до него за срок от 7 дни, на основание чл. 186, ал. 1 и чл. 187, ал. 1 от ЗДДС.

В жалбата се навеждат доводи за незаконосъобразност на административния акт и се иска отмяна на наложената ПАМ. Разноски не се претендират. В съдебно заседание, жалбоподателя не се явява и не се представлява.

Ответникът - Началник отдел „Оперативни дейности“ Пловдив при ЦУ на НАП, чрез юрк. К. изразява становище за неоснователност на жалбата. Претендира присъждане на юрисконсултско възнаграждение.

Съдът, като разгледа становищата и възраженията на двете страни и след преценка на събраните по делото доказателства, намери за установено следното:

На жалбоподателя е издадена ЗНПАМ № ФК-269-0157241/30.04.2024 г. от началник отдел Оперативни дейности Пловдив при ЦУ на НАП, за това, че на 06.02.2024 г. е извършена документална проверка, касаеща търговски обект - вила „***“, находящ се в с. Б., ул. „**“ № *, стопанисван от „ОМ КОМЕРС“ ЕООД, при която е констатирано, че дружеството, в качеството му на задължено лице по чл. 3, ал. 1 от Наредба № Н — 18/13.12.2006 г. на МФ, е допуснало нарушение на същата, като не е монтирало, въвело в експлоатация и регистрирало в компетентната ТД на НАП фискално устройство /ФУ/ за регистриране на извършваните продажби, от датата на започване на дейността в обекта, а именно - 01.01.2023 г.

В хода на проверката е констатирано, че за извършеното плащане в брой на сума в размер на 960,00 лв. от Ю. А. Л., представляваща доплащане за нощувки за 31.12.2023 г. - 01.01.2024 г., е издаден приходен касов ордер № 01/01/01.01.2024 г. с издател „ОМ КОМЕРС“ ЕООД, като за описаната продажба, не е издадена ФКБ, поради липса на монтирано, въведено в експлоатация и регистрирано в компетентната ТД на НАП фискално устройство, на което да се регистрират оборотите от осъществените продажби. Посочено е, че извършеното нарушение е довело до неотразяване на приходи.

В крайна сметка проверяващите достигнали до извода, че дружеството, в качеството си на задължено лице по чл. 3 от Наредба № Н-18/13.12.2006 г. „ОМ КОМЕРС“ ЕООД, не е въвело в експлоатация и не е регистрирало в НАП фискално устройство или интегрирана автоматизирана система за управление на търговската дейност.

Предвид констатациите, контролните органи са счели, че дружеството е нарушило разпоредбите на чл. 7, ал. 1 от Наредба № Н-18/13.12.2006 г. на МФ, вр. с чл. 118, ал. 4, т. 1 от ЗДДС. С оглед установените от проверката обстоятелства е издадена и процесната ЗНПАМ, с която на основание чл. 186, ал. 1, т. 1, б. „б“ от ЗДДС е наложена принудителна административна мярка - запечатване на търговски обект – вила „***“ находящ се в с. Б., ул. „**“ № *, стопанисван от „ОМ КОМЕРС“ ЕООД и забрана на достъпа до него за срок от 7 дни. Заповедта е връчена на 24.03.2025 г.

При така установената фактическа обстановка, и на база събраните по делото доказателства, обсъдени поотделно и в тяхната съвкупност, съдът прие следното от правна страна:

Жалбата е подадена в рамките на предвидения за това срок, при наличието на правен интерес, поради което същата е ДОПУСТИМА.

Разгледана по същество същата е ОСНОВАТЕЛНА.

По делото няма спор по фактите, спорът е по приложение на правото.

Съгласно разпоредбата на чл. 186, ал. 3 от ЗДДС принудителна административна мярка се налага с мотивирана заповед от органа по приходите или оправомощено от него лице. Това означава, че заповедта като индивидуален административен акт, следва да отговаря на всички законови изисквания. Административният орган в случая действа при условията на оперативна самостоятелност при определяне на срока на ПАМ, но същият следва да обоснове спазването на границите на тази самостоятелност, като изложи съответни мотиви.

В заповедта е посочено правното основание за издаване на акта - чл.186, ал.1 и чл.187, ал.1 от ЗДДС. Като фактическо основание, мотивирало административния орган да постанови заповедта са посочени Протоколи за извършена проверка сер. АА № 0158786/15.01.2024 г., сер. АА № 0158508/02.02.2024 г., и АА № 0157241/06.02.2024 г. и АУАН № F760846/25.03.2024 г., фактическата обстановка във връзка с констатираното нарушение, както и нарушената правна норма на чл.7, ал.1 от Наредба № Н-18/13.12.2006г. на МФ вр. с чл.118, ал.4, т.1 от ЗДДС.

С чл.186, ал.1 във вр. с ал. 3 от ЗДДС, законодателят е предвидил налагането на ПАМ (запечатване на обект за срок до 30 дни, независимо от предвидените глоби или имуществени санкции) с мотивирана заповед на органа по приходите или от оправомощено от него длъжностно лице, която съдържа изложение на предвидените в закона предпоставки. Съгласно чл.187, ал.1 ЗДДС при прилагане на принудителната административна мярка по чл.186, ал.1 ЗДДС се забранява и достъпът до обекта. Мярката се прилага за обекта или обектите, където са установени нарушения.

Съгласно чл. 186, ал. 1, т. 1 б. „б“ от ЗДДС принудителна административна мярка запечатване на обект за срок до 30 дни, независимо от предвидените глоби и имуществени санкции, се прилага по отношение на лице, което не въведе в експлоатация или не регистрира в Националната агенция за приходите фискално устройство или интегрирана автоматизирана система за управление на търговската дейност.

Нормата на чл. 7, ал. 1 от Наредба № Н-18/13.12.2006 г. за регистриране и отчитане чрез фискални устройства на продажбите в търговските обекти, изискванията към софтуерите за управлението им и изисквания към лицата, които извършват продажби чрез електронен магазин /Наредба № Н-18/2006/ предвижда, задължение за лицата по чл. 3 да монтират, въведат в експлоатация и използват регистрирани в НАП ФУ/ИАСУТД от датата на започване на дейността на обекта. По силата на чл. 3, ал. 1 от Наредба № Н-18/2006 г. всяко лице е длъжно да регистрира и отчита извършваните от него продажби на стоки или услуги във или от търговски обект чрез издаване на фискална касова бележка от ФУ или касова бележка от ИАСУТД, освен когато плащането се извършва чрез внасяне на пари в наличност по платежна сметка, кредитен превод, директен дебит или наличен паричен превод, извършен чрез доставчик на платежна услуга по смисъла на Закона за платежните услуги и платежните системи, или чрез пощенски паричен превод, извършен чрез лицензиран пощенски оператор за извършване на пощенски парични преводи по смисъла на Закона за пощенските услуги. Когато плащането се извършва чрез пощенски паричен превод, на клиента се предоставя хартиен или в електронен вид документ, съдържащ най-малко информацията по чл. 26, ал. 1, т. 1, 4, 7 и 8.

По делото се установява, че задълженото лице не е изпълнило задължението си за въвеждане в експлоатация на фискалното устройство. Това задължение не е отпаднало, с оглед на твърдението, че имотът е частна къща – жилище, отдавано спорадично под наем, тъй като на територията на обекта е извършвана търговска дейност. Извършваните продажби на услуги (отдаване под наем) пък попадат в обхвата на чл. 1, ал. 1, т. 13 от ТЗ, поради което по същество дейността следва да се определи като търговска, и като такава да бъде подчинена на законовите изисквания за извършването. Според легалната дефиниция в § 1, т. 41 от ДР на ЗДДС - търговски обект е всяко място, помещение или съоръжение (например: маси, сергии и други подобни) на открито или под навеси, във или от което се извършват продажби на стоки или услуги, независимо че помещението или съоръжението може да служи същевременно и за други цели (например: офис, жилище или други подобни), да е част от притежаван недвижим имот (например: гараж, мазе, стая или други подобни) или да е производствен склад или превозно средство, от което се извършват продажби. В този смисъл, неоснователни са възраженията на жалбоподателя в тази посока.

Неоснователно е и твърдението на жалбоподателя за единичен изолиран случай на отдаване под наем на търговския обект. Твърдението се оборва от самия жалбоподател с представени в хода на настоящото производство, извлечения от банковата сметка на дружеството, за преведени от трети лица суми за „резервация“ или „капаро“ за къща „***“ за цялата 2023 г. и приходен касов ордер за доплащане на нощувки от 2024 г.

Също така, следва да се посочи, че представените от страна на жалбоподателя медицински документи (3 броя епикризи и амбулаторен лист за извършена консултация) не могат да бъдат взети предвид, тъй като са неотносими към съществото на повдигнатия правен спор.

От всичко изложено следва, че дружеството е било длъжно да въведе в експлоатация и да регистрира в НАП ФУ, съгласно законовите изисквания, но не е сторило това, което е нарушение на разпоредбите на чл. 7, ал. 1 от Наредба № Н-18 от 13.12.2006 г.

Прилагането на мерките за административна принуда има три основни цели: преустановителна, превантивна и обезпечителна. Превантивните принудителни административни мерки са предназначени да предотвратят извършването на административни правонарушения и вредните последици от тях. Преустановителните принудителни административни мерки са предназначени да пресекат, преустановят продължаването на вече започнали и продължаващи правонарушения. Възстановителните принудителни административни мерки са насочени към отстраняване на вредните последици от административни правонарушения.

В конкретния случай обаче е важно да се посочи, че за процесното нарушение е образувано и административнонаказателно производство по реда на чл. 36, ал. 1 от ЗАНН, като срещу дружеството-жалбоподател е съставен Акт за установяване на административно нарушение № F7600846 от 25.03.2024 г. и е издадено Наказателно постановление № 767302-F760846 от 26.04.2024 г. и са връчени на представляващ дружеството за неизпълнение на административното задължение по чл. 7, ал. 1 от Наредба №Н-18 от 13.12.2006 г. на МФ, във чл. 118, ал. 4, т. 1 от ЗДДС.

Посоченото обстоятелство, с оглед тълкуването на Съда на Европейския съюз (Съда на ЕС) на чл. 273 от Директива 2006/112/ЕО на Съвета от 28 ноември 2006 г. относно общата система на данък върху добавената стойност и член 50 от Хартата на основните права на Европейския съюз (Хартата), дадено в решението от 04 май 2023 г. по дело С-97/21, съставлява самостоятелно и напълно достатъчно основание да се приеме, че оспорената заповед е издадена в нарушение на законовата цел.

Прилагането на санкционни мерки в областта на ДДС съставлява прилагане на правото на Съюза по смисъла на член 51, параграф 1 от Хартата, на членове 2 и 273 от Директива 2006/112/ЕО на Съвета от 28 ноември 2006 г. относно общата система на данък върху добавената стойност – решение от 26 февруари 2013 г., Е. [Наименование], C-617/10 (EU: C: 2013: 105), т. 27, и решение от 5 април 2017 г., [Наименование]и [Наименование], C-217/15 и C-350/15 (EU: C: 2017: 264), т. 16, поради което тези мерки следва да бъдат съобразени с изискването да не надхвърлят необходимото за постигане на преследваните от законодателството цели – чл. 6, ал. 2 от АПК, и точки 56 и 57 от решението от 4 май 2023 г. на Съда на ЕС по дело С-97/21. Кумулирането на мярката по чл. 186, ал. 1, т. 1, б. “б” от ЗДДС с иницииране на административнонаказателно производство срещу сдружението за налагане на имуществена санкция по чл. 185, ал. 2 от ЗДДС за нарушението по чл. 7, ал. 1 от Наредбата във връзка с чл. 118, ал. 4, т. 1 от ЗДДС не зачита правото по чл. 50 от Хартата на основните права на ЕС (т. 55 от решението на Съда на ЕС по дело С-97/21), от една страна, а от друга страна се явява непропорционално.

Принудителната административна мярка е допълнителна тежест, която, преценена с оглед инициираното срещу сдружението административнонаказателно производство, надхвърля тежестта на извършеното нарушение по чл.7, ал.1 от Наредба № Н-18/13.12.2006г. на МФ вр. с чл.118, ал.4, т.1 от ЗДДС и е в противоречие с изискванията на принципа за пропорционалност (точки 56, 57 и 62 от решението на Съда на ЕС по дело С-97/21). Ограничението на основното право по чл. 50 от Хартата на основните права на ЕС е допустимо, ако е необходимо за постигането на легитимни цели (осигуряване събирането на ДДС), преследвани от националната правна уредба (решение от 5 май 2022 г., BV, С-570/20, т. 34), но в случая на кумулирането на мярката по чл. 186, ал. 1, т. 1, б. „б“ от ЗДДС, издадена в рамките на административно производство, което е отделно от вече започналото административнонаказателно производство, е недопустимо, доколкото не гарантира, че тежестта й, преценявана съвкупно с тежестта на имуществената санкция, която се следва за вмененото на сдружението административно нарушение, ще съответства на тежестта на нарушението по чл.7, ал.1 от Наредба № Н-18/13.12.2006г. на МФ вр. с чл.118, ал.4, т.1 от ЗДДС. Запечатването на търговския обект, наред с иницииране на административнонаказателно производство, в рамките на което законодателят е предвидил налагане на имуществена санкция в размер от от 6 000 до 20 000 лв. (арг. от чл. 185, ал. 2, изр. 2 от ЗДДС, регламентиращ административнонаказателния състав за нарушение по чл. 118, ал. 1 от ЗДДС, респ. по чл. 7 ал. 1 от Наредба №Н-18 от 13.12.2006 г. на МФ), не е необходимо за постигане на целта на ЗДДС и е непропорционално ограничение спрямо тежестта на нарушението.

С образуване на административнонаказателното производство е преклудирана възможността на органите на НАП да предприемат и действията по чл. 186, ал. 1, т. 1, б. „б“ и чл. 187 от ЗДДС, доколкото производството по чл. 186, ал. 1, т. 1, б. „б“ от ЗДДС се явява отделно от административнонаказателното такова, в рамките на което е предвидено налагане на допълнителни ограничения в дейността на търговеца, наред с предвидената в чл. 185, ал. 2 от ЗДДС, административнонаказателна отговорност, без да е налице възможност двата вида санкции да бъдат съобразени с тежестта на нарушението.

Съгласно указаното в Решение на Съда на Европейския съюз/първи състав/ от 04.05.2023 г. по дело С-97/21 на СЕС, Член 273 от Директива 2006/112/ЕО на Съвета от 28 ноември 2006 година относно общата система на данъка върху добавената стойност и член 50 от Хартата на основните права на Европейския съюз трябва да се тълкуват в смисъл, че не допускат национална правна уредба, съгласно която, за едно и също неизпълнение на данъчно задължение и след провеждане на отделни и самостоятелни производства на данъчнозадължено лице може да бъде наложена мярка имуществена санкция и мярка запечатване на търговски обект, които подлежат на обжалване пред различни съдилища, доколкото посочената правна уредба не осигурява координиране на производствата, позволяващо да се сведе до стриктно необходимото допълнителната тежест от кумулирането на посочените мерки, и не позволява да се гарантира, че тежестта на всички наложени санкции съответства на тежестта на разглежданото нарушение.

Така изложените по-горе аргументи обосновават категоричния извод, че обжалваната заповед е издадена от компетентен орган, в изискуемата форма, при липса на съществени нарушения на административнопроизводствените правила, но същата противоречи на материалния закон и неговите цели и този извод обуславя нейната отмяна.

Предвид всичко гореизложено, настоящият съдебен състав намира, че жалбата против Заповед за налагане на принудителна административна мярка № ФК-269-0157241/30.04.2024 г. на Началник отдел „Оперативни дейности“ при ЦУ на НАП – Пловдив, е основателна, а оспорената заповед, като незаконосъобразна, следва да бъде отменена.

При липсата на заявени претенции за разноски от страна на жалбоподателя, съдът не дължи произнасяне по тях.

Мотивиран от горното и на осн. чл. 172, ал. 2 от АПК, съдът

 

РЕШИ:

 

ОТМЕНЯ Заповед за налагане на принудителна административна мярка № ФК-269-0157241 от 30.04.2024г., издадена от началник отдел „Оперативни дейности“ Пловдив в ЦУ на НАП, с която е разпоредено запечатване на търговски обект – вила „***“, находящ се в с. Б., ул. „**“ № * и стопанисван от „ОМ КОМЕРС“ ЕООД и забрана за достъп до него за срок от 7 дни, на основание чл. 186, ал. 1 и чл. 187, ал. 1 от ЗДДС.

Решението подлежи на обжалване пред Върховен административен съд в 14-дневен срок от съобщаването му.