№ 4378
гр. София, 21.03.2023 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 77 СЪСТАВ, в публично заседание на
двадесет и първи февруари през две хиляди двадесет и трета година в следния
състав:
Председател:ИВАНКА П. БОЛГУРОВА
при участието на секретаря НАДЯ СТ. ТОДОРОВА
като разгледа докладваното от ИВАНКА П. БОЛГУРОВА Гражданско дело
№ 20221110111828 по описа за 2022 година
Предявени са обективно кумулативно съединени установителни искове с
правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК, вр. чл. 415, ал. 1, т. 1 ГПК, вр. чл.79, ал.1,
пр.1 ЗЗД, вр. чл.240, ал.1 и ал.2 ЗЗД и чл.86, ал.1 ЗЗД.
Ищецът ФИРМА е подал заявление за издаване на заповед за изпълнение по чл.
410 ГПК срещу В. Д. В. и Г. В. В. за солидарно заплащане на сумите, както следва:
сумата от 2146,65 лв., представляваща главница по договор за потребителски кредит
№......./10.08.2018г., ведно със законната лихва от датата на заявлението по чл. 410 ГПК
– 26.02.2021г. до изплащане на вземането; за възнаградителна лихва в размер от 634,05
лв. за периода от 18.06.2019г. до 11.08.2020г. – датата, на която е настъпила
предсрочната изискуемост на кредита; за сумата от 577,86 лв., представляваща
мораторна лихва за периода от 19.11.2018г. до 11.08.2020г.; за сумата от 229,99 лв.,
представляваща мораторна лихва за периода от 11.08.2020г. до 25.02.2021г. и за сумата
от 1401,15 лв., представляваща възнаграждение за закупен пакет допълнителни услуги.
Съдът по ч.гр.д. № 11769/2021г. по описа на СРС, 77-ми състав, е издал заповед за
изпълнение на 09.03.2021г. за вземанията за главница, възнаградителна и мораторна
лихва, както и за закупен пакет от допълнителни услуги. Заповедта за изпълнение е
влязла в сила по отношение на длъжника В. Д. В. предвид обстоятелството, че
последният не е възразил срещу нея в законоустановения срок. След постъпило
възражение от страна на Г. В. В. по реда на чл.414 ГПК срещу заповедта за изпълнение
са предявени установителни искове за вземанията, предмет на издадената заповед за
изпълнение.
Ищецът ФИРМА твърди, че е сключен договор за потребителски кредит №
......./10.08.2018г., като ответникът се е задължил да отговаря солидарно с
кредитополучателя В. Д. В. за всички възникнали в негова тежест задължения по
договора. На 10.08.2018г. ищецът е превел по сметка на кредитополучателя В. Д. В.
сумата от 3000 лв. Излага доводи, че в договора бил посочен годишен процент на
1
разходите 49,89% и годишен лихвен процент от 41,17%, лихвен процент на ден: 0,11%,
месечна погасителна вноска от по 185,46 лв., общо задължение по кредита от 4451,04
лв. Към договора било сключено и споразумение за предоставяне на пакет от
допълнителни услуги, по силата на което кредитополучателят и солидарният длъжник
– ответникът В., следвало да заплатят възнаграждение за закупен пакет от
допълнителни услуги като общата сума, която следвало да бъде върната по договора за
кредит и споразумението за допълнителен пакет била 6701,04 лв. Ищецът сочи, че по
договора са направени девет пълни погасителни вноски и една частична. Поради
допусната забава при погасяване на вноските, на 11.08.2020г. кредитът бил обявен за
предсрочно изискуем. На ответника било изпратено уведомително писмо съдържащо
информация в този смисъл, което не било потърсено от получателя. Моли съда да
уважи предявените искове. Претендира разноски.
Ответникът Г. В. В. в срока по чл. 131 ГПК е депозирала отговор на исковата
молба, с който оспорва предявените искове. Оспорва съществуването и изискуемостта
на вземанията на ищеца. Твърди, че не е полагала подписа под процесния договор и
приложенията към него. Излага твърдения, че предсрочната изискуемост по кредита е
настъпила на 27.12.2018г., като се позовава на протокол от посещение на
клиент/съдлъжник от 22.12.2018г. В тази връзка прави възражение за погасяване на
претендираните вземания по давност. Сочи, че плащанията, извършени след
27.12.2018г. представлявали погасяване на вземането за главница по обявения за
предсрочно изискуем кредит. Твърди, че има качеството на поръчител, а не на
солидарен длъжник по процесния договор, във връзка с което прави възражение, че
исковете са предявени след преклузивния срок по чл.147, ал.1 ЗЗД. Моли съда да
отхвърли предявените искове. Претендира разноски.
Съдът, като обсъди събраните по делото доказателства, достигна до следните
фактически и правни изводи:
По възражението за допустимост на предявените исковете:
Възражението, че ищецът няма процесуална легитимация поради липса на
представителна власт на неговия пълномощник да инициира настоящото производство
е неоснователно, видно от приложено по делото нотариално заверено пълномощно
/л.32 от делото/.
По основателността на предявените искове по чл. 422, ал. 1 ГПК, вр. чл.415,
ал. 1, т. 1 ГПК, вр. чл.79, ал.1, пр.1 ЗЗД, вр. чл.240, ал.1 и ал.2 ЗЗД и чл.86, ал.1
ЗЗД:
В тежест на ищеца е пълно и главно да докаже наличието на валидно облигационно
правоотношение по договор за потребителски кредит между него и ответника в
качеството му на солидарен длъжник с твърдяното съдържание, в т.ч. възнаградителна
лихва и възнаграждение за закупен пакет допълнителни услуги, получаване на
паричната сума от кредитополучателя; настъпване на падежа на задължението за
връщане на вноските по кредита, респ. на предпоставките за настъпването на
предсрочната изискуемост, в т.ч., че кредиторът е упражнил потестативното си право
да обяви кредита за предсрочно изискуем, за което е уведомил ответника.
При доказване на горното в тежест на ответника е да докаже положителния факт на
погасяване на дълга.
От приетите по делото писмени доказателства – искане за отпускане на
потребителски кредит ........, договор за потребителски кредит ........ № ......., ведно с
погасителен план към него, Стандартен европейски формуляр, Общи условия на
2
ФИРМА към договор за потребителски кредит и декларации от 10.08.2018г., се
установява, че между ФИРМА в качеството на кредитор, В. Д. В. – клиент, и Г. В. В.
като солидарен длъжник е постигнато съгласие за сключване на договор за
потребителски кредит при Общи условия. По силата на последния ищецът се
задължава да отпусне на В. Д. В. кредит в размер на сумата от 3000 лв., платим на 24
равни месечни погасителни вноски, всяка от които 185,46 лв., с падежна дата 18-то
число от месеца, при ГПР 49,89 % и лихвен процент от 41,17 %, с краен срок на
издължаване 10.08.2020г.
В раздел V „Допълнителни възможности за клиента“, е избран пакет от
допълнителни услуги „Бонус +“, осигуряващи съответно право на приоритетно
разглеждане и изплащане на потребителския кредит, възможност за отлагане,
респективно намаляване на определен брой погасителни вноски, за смяна на датата на
падежа, както и улеснена процедура за получаване на допълнителни парични средства,
на обща стойност 2 250 лв., като е извършено препращане към Общите условия за реда
за ползването им. Посочен е и общ размер на задължението по кредита и закупените
допълнителни услуги – 6 701,04 лв. Видно от погасителния план, заплащането на
дължимото възнаграждение за ползване на услугите е разсрочено на равни вноски от
по 93,75 лв., дължими заедно с месечната погасителна вноска по кредита.
Спорен по делото се явява въпросът за действителността на процесния договор за
кредит.
За установяване на авторството на положения подпис за „Солидарен длъжник“ в
процесния договор по делото е допусната съдебно-почеркова експертиза. От приетото
по делото заключение на вещото лице се установява безспорно, че подписите в долната
средна част на всяка страница срещу „СД 1“ в оригинала на Договор за паричен заем
........ № ....... от 10.08.2018г. са положени от Г. В. В.. При сравнително графическо
изследване между подписите – обект на експертизата, и саморъчните подписи,
представени от лицето, експертът констатира съвпадения в общата форма, посока и
последователност на движенията при полагане на подписите. Като най-характерни
проявления при изписването на отделни части на подписите посочва едно до две
вертикални дъговидни движения в началото, преминаване към вълнообразна форма на
движение с различна продължителност и вертикално праволинейно движение
последвано от едно ъгловидно движение, изтичащо отляво надясно, в завършващата
част. За отговор на поставения въпрос е използван представен от отдел БДС на СДВР
сравнителен материал и експериментални образци от лични подписи на лицето,
положени пред вещото лице на 06.02.2023г., които в количествено и качествено
отношение са достатъчни за извършване на задълбочен анализ на писмено-
двигателните навици на лицето.
Относно релевираното с отговора на исковата молба възражение на ответника за
липса на качеството „солидарен длъжник“ на лицето Г. В. В., респективно твърдението
за качеството на поръчител на главния длъжник Васил Велев, съдът намира същото
за неоснователно. Това следва от изрично предвидения раздел IV в процесния договор,
озаглавен „Солидарен длъжник“, и установената автентичност на положения подпис от
Г. В. В. срещу „СД 1“ на посочените в договора места, поради което може да се
направи изводът, че последната е изявила съзнателно волята си да се обвърже с
процесния договор съгласно уговорените по него условия. На основание чл. 121 ЗЗД
освен в определените от закона случаи солидарност между двама или повече длъжници
възниква само когато е уговорена, какъвто е настоящият случай.
На първо място, следва да се съобрази обстоятелството, че между страните е
3
налице кредитно правоотношение по договор за потребителски кредит, доколкото
същият е сключен с потребител по смисъла на § 13, т.1 ДР ЗЗП – кредитът е
предоставен на физическо лице и липсват данни това да е извършено във връзка с
неговата търговска или професионална дейност. Предвид това, отношенията,
произтичащи от договора попадат в приложното поле на регулацията на ЗПК.
Съгласно разпоредбата на чл.11, ал.1, т.10 ЗПК договорът за потребителски кредит
следва да съдържа ГПР по кредита и общата сума, дължима от потребителя, изчислени
към момента на сключване на договора за кредит, като се посочат взетите предвид
допускания, използвани при изчисляване на ГПР, а нарушаването на това изискване
влече като последица недействителност на договора – по аргумент от чл. 22 ЗПК.
В процесния договор и погасителния план към него, са отразени ГПР и общата
сума, дължима от кредитополучателя, както и обща сума, включваща цените на
закупени допълнителни услуги, а в чл.5.2. от ОУ е посочено, че при първоначалното
изчисление на ГПР се отчитат общите положения по Приложение 1 от ЗПК, като за
начална дата се смята датата на първото усвояване. Като допълнителни допускания
съгласно ЗПК са отчетени и обстоятелствата, че договорът е валиден за срока, за който
е сключен и страните са задължени да изпълняват задълженията си в съответствие с
условията и сроковете по него, както и че първоначалното изчисление на ГПР се прави
като се приеме, че лихвата и другите разходи са неизменни спрямо първоначалния им
размер и ще се прилагат до изтичане срока на договора.
В конкретния случай съдът намира, че в процесния договор за кредит, липсва
яснота относно инкорпорираните разходи, които длъжникът ще стори и които са пряко
свързани с кредитното правоотношение.
На първо място, макар приложимият по договора лихвен процент, който е
фиксиран, поради което и липсата на методика за изчисляването на референтен лихвен
процент не следва да бъде санкционирана, да е посочен като конкретна процентна
величина, не се изяснява как тази стойност се съотнася към ГПР. Нещо повече, неясен
е цялостно и механизмът, по който се формира ГПР. Действително в чл.5.2.1. и
чл.5.2.2. ОУ са посочени допускания, които са взети предвид при изчисляването му, но
същите по никакъв начин не посочват конкретните разходи, които ГПР включва.
Напротив, в чл.5.2.2. от ОУ изрично е отразено, че освен стойността на
възнаградителната лихва при изчисляването му са отчетени и „други разходи“, но без
те да са изброени. Предвид изложеното, съдът намира, че съставните елементи на ГПР
са останали неизвестни за потребителя, поради което по този начин е създадена
предпоставка за злоупотреба от страна на кредитора.
На следващо място, съдът намира, че сумата във фиксиран размер 2250 лв.,
представляваща възнаграждение за закупен пакет от допълнителни услуги, попада в
приложното поле на забраната, въведена с чл. 10а, ал.2 ЗПК. Услугите макар и
оформени като допълнителни такива, по съществото си касаят действия, свързани с
усвояването и управлението на кредита, и в този смисъл не са самостоятелен предмет
на отделно правоотношение. Нещо повече, заплащането на посочените
възнаграждения е уговорено предварително като дължимо без значение дали тези
услуги ще бъдат използвани или не, което от своя страна води до нарушение на
принципа на добросъвестност и справедливост при договарянето, изискващ
потребителят да заплати такса за реалното ползване на определена услуга.
Видно от чл. 15.2., чл. 15.3. и чл. 15.4. от ОУ, услугите „Отлагане на вноски“,
„Намаляване на погасителни вноски“ и „Промяна на дата на падеж“ се състоят по
4
същество във възможността на кредитополучателя да променя погасителния си план
при изпълнение на посочените в чл. 15.2.1.-15.2.4., респективно в чл. 15.3.1.-15.3.5. и в
чл. 15.4.1. от ОУ изисквания. Предвид това, съдът счита, че същите касаят действия по
актуализиране на наличната финансова информация след сключването на договора,
поради което представляват действие по управлението на кредита.
Услугата „Приоритетно разглеждане и изплащане на потребителския кредит“, от
друга страна, съгласно чл. 15.1., дава възможност за приоритетно разглеждане на
искането за кредит и отпускането на същия преди ДПК, без закупен пакет от
допълнителни услуги, което действие е такова по усвояването на кредита.
С оглед на това съдът намира, че в противоречие с нормата на чл. 10а, ал.2 ЗПК
възнагражденията за процесните допълнителни услуги са начислени именно във връзка
с усвояване и управление на кредита, поради което и същите са недължими, а клаузите,
с които са уговорени, са нищожни на основание чл.26, ал.1, предл. 1 ЗЗД. В
допълнение, следва да се съобрази, че не са изложени твърдения, нито са ангажирани
доказателства дали в действителност тези услуги са предоставени, както и че
механизмът за ползване на процесните допълнителни услуги e уговорен в типови ОУ,
което презумира, че не е индивидуално по арг. чл. 146, ал.2 ЗЗП, съответно клаузите
имат неравноправен характер.
Извън изложеното, договорните клаузи, уреждащи заплащането на цената на
допълнителните услуги се явяват неравноправни и по смисъла на чл. 143, ал. 2, т.3
ЗЗП, тъй като, за да се възползва длъжникът от тях съобразно сключеното
споразумение, се изисква действие на кредитора /т.е. съгласие с оглед предвиденото
подписване на допълнително споразумение по чл. 15.2.3 и чл.15.3.4/, което означава, че
потребителят следва да плати предварително за възможност, която изцяло зависи от
волята на кредитора.
Следва да се отчете и размерът на уговорените възнаграждения, който е близък до
размера на главницата по кредита, както и обстоятелството, че плащането им е
предварително разсрочено, съобразно падежите на погасителните вноски по кредита. С
оглед на това съдът намира, че е налице липса на еквивалентност на престациите, като
начисляването на сумите, дължими за цена на допълнителните услуги, има за цел
единствено да постави в неблагоприятно положение икономически по-слабата страна,
съответно заобикаляне на чл. 10а, ал. 2 ЗПК, водещо до кумулиране на възнаграждение
наред с погасителните вноски по кредита, което води до скрито оскъпяване на кредита.
Съдът счита, че цените за допълнителните услуги по съществото си представляват
добавък към възнаградителната лихва и в този смисъл представляват сигурна печалба
за заемодателя, която увеличава стойността на договора. Основната цел на така
уговорените възнаграждения е да дoведат до неоснователно обогатяване на
заемодателя за сметка на заемополучателя, съответно до увеличаване на подлежаща на
връщане сума.
Освен това съдът намира, че възнагражденията за допълнителни услуги са
обособени в самостоятелна клауза с цел заобикаляне ограничението на чл. 19, ал.4
ЗПК, установяващ лимит на ГПР. Съгласно нормата на чл. 19 ЗПК, ГПР изразява
общите разходи по кредита за потребителя, настоящи и бъдещи, като в него не се
включват разходите, които потребителят дължи при неизпълнение на договора.
Уговарянето на възнаграждение за присъщи на основния предмет на договора услуги
заобикаля ограничението на чл.19, ал.4 ЗПК, доколкото същите е следвало да бъдат
включени в ГПР. В тази насока е и обстоятелството, че в договора е посочена и обща
дължима сума, включваща и стойността на цените на допълнителните услуги.
5
Видно от договора за потребителски кредит годишният процент на разходите по
кредита е 49,89 % и добавянето на разходите за посочените услуги би формирало
краен размер на ГПР, по-висок от посочения в закона праг. С невключването на
възнагражденията за допълнителни услуги в ГПР, съответно посочването в договора за
кредит на по-нисък такъв, представлява невярна информация и следва да се окачестви
като нелоялна и по-конкретно заблуждаваща търговска практика, съгласно чл. 68 г, ал.
4 ЗЗП, във вр. чл. 68д, ал. 1 ЗЗП, както и нарушение на чл. 11, ал.1, т.10 ЗПК,
доколкото договорът за кредит следва да съдържа ГПР с вярно и коректно посочване,
което ще е такова, ако съответства на параметрите на договореното във връзка със
задълженията на потребителя, неговите преки и косвени разходи.
При това положение, съдът намира, че вписаните параметри не кореспондират на
изискуемото съдържание по чл.11, ал.1, т.10 ЗПК. Тази част от сделката е особено
съществена за интересите на потребителите, тъй като целта на уредбата на годишния
процент на разходите по кредита е чрез императивни норми да се уеднакви
изчисляването и посочването му в договора и това да служи за сравнение на
кредитните продукти, да ориентира икономическия избор на потребителя и да му
позволи да прецени обхвата на поетите от него задължения. Затова и неяснотите,
вътрешното противоречие или подвеждащото оповестяване на това изискуемо
съдържание законодателят урежда като порок от толкова висока степен, че изключва
валидността на договарянето – чл. 22 ЗПК. В този смисъл, като не е оповестил взетите
предвид допускания при изчисляването на ГПР в договора за кредит и ОУ, както и като
не е посочил коректно неговата стойност, невключвайки цените на допълнителните
услуги, кредиторът е нарушил изискванията на закона и не може да се ползва от
уговорената сделка. В тази хипотеза потребителят следва да върне само чистата
стойност на кредита, но не дължи лихва и или други разходи по кредита, съгласно
разпоредбата на чл.23 ЗПК. За пълнота следва да се отбележи, че доколкото тази
недействителност се установява в производството по чл. 422 ГПК, съдът следва да
установи с решението си дължимата сума по приетия за недействителен договор за
потребителски кредит, доколкото ЗПК е специален закон по отношение на ЗЗД и в
цитираната разпоредба на чл. 23 ЗПК е предвидено именно задължението на
потребителя за връщане на чистата сума по кредита – Решение № 50174/26.10.2022 г.
по гр. д. № 3855/2021 г., г. к., ІV г. о. на ВКС, в случая 3000 лв.
Следва да се има предвид обстоятелството, че ответникът е погасил девет пълни
вноски и една частична вноска в общ размер от 2693,42 лв., съобразно представения
погасителен план към договора и заявените твърдения от страна на ищеца, неоспорени
в тази им част от ответника, доколкото последният обсъжда „направените погасителни
вноски от Г. В. В.“ в своя отговор /л.49 от делото, абз.4/. Видно и от приетото по
делото извлечение по сметка към договор за потребителски кредит №......., с част от
посочената сума е погасена главницата по кредита – 853,35 лв., сумата от 815,79 лв. е
отнесена към възнаградителната лихва, а остатъкът от 848,85 лв. – към
възнаграждението за допълнителните услуги. Сумата в размер на 75,43 лв. се твърди да
е отнесена за погасяване на лихвите за забава по кредита, респективно сумата от 100
лв. – за погасяване на такси по Тарифа за извънсъдебно събиране на вземането.
Независимо от извършените погасявания на общото задължение по описания от
страна на кредитора начин, съдът намира, че за разликата извън погасената главница
посочената сума следва да бъде приспадната в пълен размер от дължимата от
ответника чиста стойност на кредита с оглед установената недействителност на
процесния договор и недължимостта на възнаградителна лихва и на цени за
6
допълнителни услуги. Гореизложените мотиви важат и за начислените такси за
извънсъдебно събиране на вземанията по кредита.
Ето защо съдът намира, че на ищеца следва да се присъди сумата от 306,58 лв.,
представляваща незаплатения остатък от чистата стойност на кредита, съобразявайки
извършените плащания, съотнесени от кредитора като погасяващи уговорените по
договора възнаградителни лихви, лихви за забава и такси. До посочения размер
предявеният иск за главница следва да бъде уважен, а в останалата част същият да бъде
отхвърлен. Предвид установената недействителност на процесния договор за кредит,
неоснователни са и претенциите на ищеца за възнаградителна лихва, за обезщетение за
забава, както и за предоставянето на допълнителни услуги.
Съдът намира възражението на ответника за изтекла погасителна давност, за
неоснователно. Вземанията по договор за кредит не са периодични – така Решение №
28 от 5.04.2012г. по гр.д. № 523/2011г. на ВКС, III г.о., поради което за тях се прилага
общата петгодишна погасителна давност. Съгласно представения погасителен план,
първото непогасено задължение на ответника става изискуемо на 18.06.2019г., а
заявлението за издаване на заповед за изпълнение, прекъсващо давността, е подадено
на 26.02.2021г., т.е. преди изтичането на петгодишния срок.
По разноските:
С оглед изхода на делото и на основание чл. 78, ал. 1 ГПК право на разноски има
ищецът, съобразно уважената част от исковете в размер от 17,95 лв. за настоящото
производство – за държавна такса и юрк. възнаграждение, както и разноски по
заповедното производство в размер от 9,20 лв. – за държавна такса и юрк.
възнаграждение.
На основание чл. 78, ал. 3 ГПК ответникът има право на разноски, съобразно с
отхвърлената част от исковете в размер на 1595,55 лв. – депозити за ССчЕ и СГЕ, както
и адвокатско възнаграждение, което е действително заплатено от ответника на адв. Ч.,
видно от представена по делото разписка за получаване на посочената сума /л. 125 от
делото/. Въпреки липсата на представен договор за правна защита и съдействие съдът
счита, че между страните е постигнато съгласие за заплащане на адвокатско
възнаграждение в претендирания размер от 1200 лв. предвид изричното посочване на
основанието за възникване на задължението за заплащане на дължимия хонорар, а
именно процесуално представителство и защита по настоящото дело /в този смисъл
Определение № 134 от 28.03.2019 г. по ч.гр.д. №888/2019г. на ВКС, III г.о.,
Определение № 529 от 11.12.2019 г. по ч.гр.д. №4335/2019г. на ВКС, IV г.о./. Ищецът
своевременно е възразил по реда на чл.78, ал.5 ГПК за прекомерност на заплатеното
адвокатско възнаграждение. Предвид предмета на делото, неговата правна и
фактическа сложност, материалния му интерес, както и събраните по делото
доказателства, съдът намира направеното възражение за неоснователно. При
преценката си съдът съобрази приложимата редакция на Наредба №1/2004г. за
минималните размери на адвокатските възнаграждения (изм. и доп. ДВ. бр.88 от 4
Ноември 2022г.).
Така мотивиран, съдът
РЕШИ:
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО на основание чл.422, ал.1 ГПК, вр. чл.415, ал.1,
т.1 ГПК, вр. чл.79, ал. 1, пр.1 ЗЗД, вр. чл. 240, ал. 1 ЗЗД, че Г. В. В., ЕГН **********,
7
дължи на ФИРМА, ЕИК ............, сумата от 306,58 лв., представляваща дължима
главница по договор за потребителски кредит № ....... от 10.08.2018г., ведно със
законната лихва от датата на депозиране на заявлението по чл. 410 ГПК по ч.гр.д. №
11769/2021г. о описа на СРС, 77-ми състав – 26.02.2021г. до изплащане на вземането,
която сума дължи солидарно с В. Д. В., ЕГН **********, за който издадената по
ч.гр.д. № 11769/2021г. по описа на СРС, 77-ми състав, заповед за изпълнение е влязла в
сила, като ОТХВЪРЛЯ иска до пълния предявен размер от 2 146,65 лв.
ОТХВЪРЛЯ предявените от ФИРМА, ЕИК ............, срещу Г. В. В., ЕГН
**********, искове с правно основание чл.422, ал.1 ГПК, вр. чл. 415, ал. 1, т. 1 ГПК,
вр. чл.79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД, вр. чл.240, ал.2 ЗЗД и чл.86, ал.1 ЗЗД за признаване за
установено, че Г. В. В., ЕГН **********, дължи на ФИРМА, ЕИК ............, сумата от
634,05 лв., представляваща възнаградителна лихва за периода от 18.06.2019г. до
11.08.2020г., сумата от 577,86 лв., представляваща мораторна лихва за периода от
19.11.2018г. до 11.08.2020г., сумата от 229,99 лв., представляваща мораторна лихва за
периода от 11.08.2020г. до 25.02.2021г., както и сумата от 1401,15 лв., представляваща
възнаграждение за закупен пакет допълнителни услуги, за които суми е издадена
заповед за изпълнение по чл.410 ГПК от 09.03.2021г. по ч.гр.д.№11769/2021г. по
описа на СРС, 77-ми състав.
ОСЪЖДА на основание чл. 78, ал. 1 ГПК Г. В. В., ЕГН **********, да заплати на
ФИРМА, ЕИК ............, сумата от 9,20 лв., представляваща разноски в заповедното
производство по чл.410 ГПК по ч.гр.д. № 11769/2021г. по описа на СРС, 77-ми състав,
както и сумата от 17,95 лв., представляваща разноски в исковото производство.
ОСЪЖДА на основание чл. 78, ал. 3 ГПК, ФИРМА, ЕИК ............, да заплати на Г.
В. В., ЕГН **********, сумата от 1595,55 лв. разноски в исковото производство.
Решението може да бъде обжалвано пред Софийски градски съд в двуседмичен срок от
връчване на препис на страните.
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
8