Î
Ï Ð Å Ä Å Ë Å Í È Å
Гр.София, 13.04.2020 г.
ÑÎÔÈÉÑÊÈ ÃÐÀÄÑÊÈ
ÑÚÄ, ÒÚÐÃÎÂÑÊÎ
ÎÒÄÅËÅÍÈÅ,
VI-9 ñúñòàâ
â çàêðèòî
çàñåäàíèå
íà
тринадесети април
äâå õèëÿäè
è двадесета ãîäèíà
â ñúñòàâ:
ÏÐÅÄÑÅÄÀÒÅË:
ÆÀÊËÈÍ ÊÎÌÈÒÎÂÀ
êàòî ðàçãëåäà äîêëàäâàíîòî îò ñúäèÿ Êîìèòîâà търг.ä. N 2664
ïî
îïèñà çà 2019 ãîä.
, È ÇÀ
ÄÀ ÑÅ
ÏÐÎÈÇÍÅÑÅ,
ÂÇÅ ÏÐÅÄÂÈÄ:
Ñúäúò êàòî
âçå ïðåäâèä,
÷å с молба от 16.03.2020 г. ищецът е поискал
прекратяването на делото поради оттегляне на иска съгласно чл.232 от ГПК, и
като прецени, че не е проведено първото по делото заседание, поради което не е
нужно да се иска съгласие от ответника, намира, че молбата е основателна и
следва да бъде прекратено производството по делото.
С молбата е
направено искане за присъждане на разноски на ищеца – за държавна такса и юристконсултско възнаграждение. Искането е обосновано с
това, че ответникът е заплатил изцяло исковата сума, което е станало след
образуването на делото като се представят платежните нареждания.
Присъждането на
разноските е регламентирано в чл.78 от ГПК. Същият съдържа подробна
регламентация за разпределяне и
присъждане на разноските, в които подобна хипотеза, каквато е настоящата,
липсва. Предвид това, че искът може да бъде оттеглен на всяка фаза от процеса и
въпросът поради каква причина се оттегля същия е правно ирелевантен
за прекратителното определение, съобразно общите
правила на процеса би следвало разноските да останат в тежест на ищеца (т.е. да
не бъде осъждан ответника да заплаща такива). В този смисъл е вътрешното убеждение
на съдията-докладчик по делото. В случаите на чл. 232 и чл. 233 от ГПК, в които
ищецът сам десезира съда, няма законови основания за
присъждане в негова полза на сторените от него деловодни разноски, тъй като
това е въпрос на избор и представлява желан от него завършек на процеса. Освен
това ищецът разполага с възможността да приключи съдебния спор с решение, в
което да бъде констатирана основателността на претенциите към момента на
предявяване на исковете и реализирана отговорността за разноски на основание чл.
78 ал. 1 от ГПК.
Същевременно обаче съдът констатира, че е
налице практика в противоположния смисъл, основана на наличната празнота в
закона, и тълкуване на нормите, които се отнасят до подобни случаи – т.е. тази
на чл.78 ал.2 от ГПК, която да се тълкува разширително,
тъй като от нея може да се изведе един по-общ принцип – присъждането на
разноските следва да бъде както с оглед изхода на делото, така и с оглед на процесуалното
поведение на страните в хода на производството и причините за десезиране на съда.Чл.78 ал.4 ГПК следва да се тълкува
стеснително в смисъл ,че ответникът има право на разноски и при прекратяване на
делото с изключение на случаите ,когато съдът е десезиран
поради заплащане на претендираните суми в хода на
процеса. Т.е. когато ответникът е дал повод за завеждане на делото и този повод
отпадне в хода на висящия процес, на ищеца се дължат разноски, дори когато той
е направил отказ или е оттеглил предявения иск. В такива случаи съдът е
допустимо да установят относимите към спора факти,
свързани с причината за прекратяване на производството и да изследва въпроса дали
с поведението си ответникът е дал повод за предявяването на иска. В този смисъл
е задължителната съдебна практика - Определение 277/14.05.2014
г. на ВКС I г.о.по ч.гр.д.№2432/2014 г.; Определение
№98 от 20.02.2009 г. по гр.д.№91/2009 г. на ВКС, ІV ГО; Определение №518 от
15.06.2012 г.по ч.т.д.№156/2011 г. на ВКС, ІІ ТО; Определение №1176 от 28.12.2012
г. по ч.т.д.№560/2012 г. на ІІ ТО; Определение №767/05.09.2012 г. по
ч.т.д.№251/2012 г. на ІІ ТО (последните четири, постановени в хипотеза на отказ
от иска поради настъпило плащане от ответника в хода на висящия процес).
В настоящия случай ответникът е платил след
предявяване на иска и получаване на препис от исковата молба – т.е. с
поведението си е дал повод за предявяване на иска, като същевременно е признал съществуването на вземането на ищеца като го е погасил чрез изпълнението
си в хода на процеса.
Поради това и независимо, че не споделя така
изброената съдебна практика и намира, че същата представлява „дописване“ на
процесуалния закон и форма на нормотворчество, съдът
намира, че е длъжен да я приложи.
Водим от горното, С Ъ Д Ъ Т
Î
Ï Ð Å Ä Å Ë È:
ÏÐÅÊÐÀÒßÂÀ ïðîèçâîäñòâîòî ïî търг.äело N 2664/2019 г. íà
ÑÃÑ, ÒÎ,
VI -9 ñъстав íà îñí.
÷ë.232 îò ГПК.
ОСЪЖДА З.К. „Л.И.“ АД, ЕИК ********, със
седалище и адрес на управление ***, да заплати на Г. Ф. ***, сумата
75 698.58 лв. – съдебни разноски направени от ищеца, от които за държавна
такса – 75 398 лв. (държавна такса)
и 300 лв. – юристконсултско възнаграждение.
ÏÐÎÒÈÂ îïðåäåëåíèåòî ìîæå
äà ñå
ïîäàäå ÷àñòíà æàëáà ïðåä
ÑÀÑ â едноседмичен ñðîê îò
ñúîáùаването на
определението на ñòðàíèòå.
ÏÐÅÄÑÅÄÀÒÅË: