РЕШЕНИЕ
№ 807
гр. София, 11.06.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
АПЕЛАТИВЕН СЪД - СОФИЯ, 12-ТИ ГРАЖДАНСКИ, в публично
заседание на пети юни през две хиляди двадесет и пета година в следния
състав:
Председател:Светлин Михайлов
Членове:Даниела Христова
Цветомира П. Кордоловска Дачева
при участието на секретаря Ваня Ил. Иванова
като разгледа докладваното от Светлин Михайлов Въззивно гражданско дело
№ 20241000502454 по описа за 2024 година
Производството е по реда на чл. 258 и следв. от ГПК.
Образувано е по повод постъпила въззивна жалба от Н. В. Ш., с която
обжалват решение № 260 355 от 12.06.2024 г., постановено по гр. д. № 5 471/20 г. по описа
на Софийски градски съд, Гражданско отделение, 22 състав, с което съдът е отхвърлил
предявените от Л. В. Р. и Н. В. Ш. срещу В. Н. Ш. искове с правно основание чл. 42, б. Б, във
вр. с чл. 25 от ЗЗД, за се прогласят за нищожни: завещателно разпореждане на Н. Л. Ш. от
04.10.2005 г., обявено с протокол за обявяване на саморъчно завещание по н. д.№ 12/05 г.,
общ per. № 10 324/20.08.2015 г.. по описа на Нотариус Д. С., per. № *** и вписано в
Службата по вписванията с вх. per. № 59 394/12.09.2017 г., акт № 241, том X, дело № 42
556/17г. и завещателно разпореждане на Н. А. Ш. от 04.10.2005г., обявено с протокол за
обявяване на саморъчно завещание по н. д. № 11/05 г., общ per. № 10 233/19.08.2015 г. по
описа на Нотариус Д. С., per. № *** и описано в Службата по вписванията с вх. per. № 59
396/12.09.2017 г., акт № 240, дело № 42 548/17 г., като неоснователни и е осъдил на
основание чл. 78, ал. 3 от ГПК, Л. В. Р. и Н. В. Ш. да заплатят на В. Н. Ш. сумата от 6 585
лв., сторени деловодни разноски.
В жалбата се твърди, че атакуваното решение е неправилно, поради
противоречие с материалните законови разпоредби, липса на пълнота при изследване на
доказателствения материал и необоснованост. Твърди, че от събраните по делото
1
доказателства по делото е установено, че Н. Л. Ш. и Н. А. Ш. са придобили по време на
брака следните недвижими имоти: самостоятелен обект в сграда с идентификатор
68134.1931.1191.1.6, представляващ апартамент № 6, находящ се в гр. София, бул. „***“ № *,
бл. *, квартал 218 и) самостоятелен обект в сграда с идентификатор 68134.1931.1191.1.3 7,
представляващ ателие № 1, находящ се на ет.8, бл. 104 с адрес: гр. София, бул. „***“ № 21,
кв.218 и (3) самостоятелен обект в сграда с идентификатор 68134.1931.1191.1.45,
представляващ гараж № 3, находящ се в партера на жилищен блок 104, с адрес: гр. София,
бул. „***“ № 21, кв.218, както и че Н. Л. Ш. е починала на ******** г. и е оставила
наследници по закон от първи ред съпруг Н. А. Ш. и двама синове В. Н. Ш. и В. Н. Ш., а Н.
А. Ш. е починал на ********г. и е оставил наследници по закон от първи ред двама синове
В. Н. Ш. и В. Н. Ш.. Твърди, че В. Н. Ш. е починал на ******** г. и е оставил наследници по
закон от първи ред дъщеря Л. В. Р. и син Н. В. Ш.. Твърди, че спорни между страните са
въпросите относно действителността на направените два броя завещател ни разпореждания,
а именно дали същите отговарят на изискванията на чл. 25 от Закона за наследството -
саморъчното завещание да е изцяло написано ръкописно от самия завещател и да е
подписано от него. Оспорва заключението на единичната СПЕ като твърди, че заключението
на вещото лице е оспорено своевременно като немотивирано. Твърди, че в процесната
експертиза вещото лице е посочило изводите, които е направило във връзка с поставената му
задача, но не и конкретните факти, които обосновават тези изводи. Посочено е наличие на
съвпадащи признаци и различаващи се такива при извършване на сравнителното изследване
на почерка, без обаче същите да бъдат обяснени и описани до степен да мотивират
правилност и обоснованост на крайния извод на вещото лице. Твърди, че вещото лице е
работило със сравнителни образци - документи, които не са представени и приети по делото
по законоустановения начин, не фигурират в папката по делото и по никакъв начин не са
възпроизведени в протокола от изследването, като ищецът е представил по делото
сравнителни образци от подписите и почерка на Н. Ш. и Н. Ш., които образци обхващат
сравнително голям период от време, от документи с нотариални заверки или подписи,
положени пред официални институции, или иначе казано достоверен сравнителен материал,
включително такъв обхващащ периода на подписите и почерците - обект на изследването,
които не е изследван. Оспорва изводите на повторната СПЕ като твърди, че прави
впечатление, че отново като сравнителен материал е използван представеният от ответника,
включително и картички и снимки с неясни давност и автор, а документите, представени от
ищеца и приети по делото не са използвани. Твърди, че след оспорване назначената
комплексна експертиза същата е използвала същият сравнителен материал. Твърди, че в
неврологичното становище към комплексната съдебно - почеркова експертиза е посочено, че
при Паркинсоновата болест нарушенията в почерка се изразяват с т. нар. микрография -
написаните думи са много дребни, дори точковидни, понякога до степен, че не се разчитат,
като характерно за изписването им в по-дълъг текст е това, че размерът им значително
намалява към края на текста и са силно сгъстени и сбити на реда, като думите са
разположени на малки разстояние една от друга, като с оглед установяването на
заболяването вещото лице твърди, че към момента на подписване на завещанието е бил с
2
вече променен почерк в резултат на болестта. Твърди, че в обстоятелствената част на
експертизата е посочено, че вещите лица са работили върху документи, които не фигурират
в описа на документи, използвани като сравнителен материал, както и че при изготвянето на
експертизата са използвани фрагменти от ръкописни текстове, като смята за недопустимо
използването на фрагменти от документи, върху които вещите лица не твърдят да са
работили, т.е. използвали като сравнителен образец. Твърди, че експертизите са работили
върху документи, които са изготвени от повече от едно лице. Твърди, че съобразно
казуалната практика на ВКС осигуряването на сравнителен материал е в тежест на лицето,
ползващо се от завещанието, а когато възникне спор относно автентичността на
сравнителния материал простото твърдение на имащата интерес от това насрещна страна, че
сравнителните образци - обект на изследването, не изхождат от завещателя, не е достатъчно
да внесе съмнение в заключението на експертизата, а следва страната, която оспорва
сравнителния материал, да проведе насрещно доказване. Твърди, че такъв сравнителен
материал е представен от страна на ищеца, включително и официални документи с
нотариална заверка. С оглед на изложеното прави доказателствено искане искане за
допускане на повторна тройна експертиза.
Твърди, че решението е немотивирано като в мотивите съдът обосновава
изводите си кои факти приема за осъществили се и кои не и въз основа на какви
доказателства, извършвайки преценка на достоверността и доказателствената сила на всяко
от доказателствата, съпоставяйки ги в тяхната взаимна връзка и зависимост. В тази връзка,
смята, че мотивите на първоинстанционното решение са лаконични, неизчерпателни, не
обхващат и не кореспондират със събрания и приет по делото доказателствен материал.
Твърди, че е налице ограничаване на правото на защита, тъй като съдът е дал срок за
писмена защита, но е постановил решението си преди да изтече срока. С оглед на
изложеното моли съда да постанови решение, с което да отмени атакуваното и вместо него
да постанови ново, с което да уважите предявените от ищеца искове с правно основание чл.
42, б. „б“, във вр. с чл. 25 от ЗН, като се прогласят за нищожни завещателно разпореждане на
Н. Л. Ш. и завещателно разпореждане на Н. А. Ш.. Претендира и разноски за двете
инстанции.
Ответникът по жалбата В. П. Ш. оспорва същата. Твърди, че същата е
частично недопустима, а по същество и изцяло неоснователна, поради което моли да се
потвърди изцяло обжалваното първоинстанционно съдебно решение, както и претендира
разноски. По отношение на допустимостта твърди, че считаме, че Н. В. Ш. не е активно
легитимиран да обжалва решението в частта му, касаеща отхвърлянето на исковете на Л. В.
Р., поради което моли съда да я остави без разглеждане. По отношение на основателността
на същата твърди, че е изцяло неоснователна, а постановеното решение е валиден,
допустим, а в решаващите му мотиви (и като краен резултат) и правилен съдебен акт.
Твърди, че в обстоятелствената част на исковата молба, въззивникът - ищец е основал
претенциите си за нищожност на процесиите завещателни разпореждания, като твърди, че
„двете саморъчни завещания не са написани саморъчно от завещателите и не са подписани
3
от тях“. Твърди, че саморъчните завещания представляват частни диспозитивни документи и
се ползват с предвидената в чл. 180 ГПК формална доказателствена сила, която се основава
на тяхната автентичност. С оглед на направеното оспорване твърди, че предмет на доказване
по делото е автентичността на завещанията (относно ръкописните текстове и подписите),
като доказването на същата е разпределено в тежест на ответника (доверителят ни В. Н. Ш.).
Оспорва довода, че съдът не е обсъдил целия събран доказателствен материал, тъй като
решението съдържа съображения по всички релевантни за спора въпроси, както и правилна
оценка на относимите към решаването на делото доказателства. Обсъдени са и съответните
защитни тези на страните. Развива доводи относно представените доказателства като
сравнителен матирал, както и относно правилността на изводите на назначените експертизи.
Оспорва и наведеното твърдение, че съдът е нарушил правилата на чл. 236, ал.
2 от ГПК, като твърди, че развитите доводи са бланкетни. По отношение на наведеното
твърдение за допуснато нарушение на разпоредбата на чл. 149, ал. 3 от ГПК твърди, че дори
и да е налице произнасяне на съда с решение преди изтичане на срока за писмена защита, то
това не може да се счита за съществено нарушение, ако на страните е била дадена
възможност да изложат своите тези и искания по съществото на спора. Твърди, че дори и в
случая постановяването на съдебното решение да беше последващо срока за писмени
защити, това не би променило крайните изводи и резултата от решението. Оспорва
направеното доказателствено искане и поддържа всички развити доводи пред
първоинстанционния съд.
Съдът след като се съобрази с доводите на страните и обсъди събраните по
делото писмени и гласни доказателства, съобразно разпоредбата на чл. 235 от ГПК, приема
за установено от фактическа и правна страна следното:
От фактическа страна:
Не се спори между страните, а се установява и от атакуваното решение №
260 355 от 12.06.2024 г., постановено по гр. д. № 5 471/20 г. по описа на Софийски градски
съд, Гражданско отделение, 22 състав, с което съдът е отхвърлил предявените от Л. В. Р. и Н.
В. Ш. срещу В. Н. Ш. искове с правно основание чл. 42, б. Б, във вр. с чл. 25 от ЗЗД, за се
прогласят за нищожни: завещателно разпореждане на Н. Л. Ш. от 04.10.2005 г., обявено с
протокол за обявяване на саморъчно завещание по н. д.№ 12/05 г., общ per. № 10
324/20.08.2015 г.. по описа на Нотариус Д. С., per. № *** и вписано в Службата по
вписванията с вх. per. № 59 394/12.09.2017 г., акт № 241, том X, дело № 42 556/17г. и
завещателно разпореждане на Н. А. Ш. от 04.10.2005г., обявено с протокол за обявяване на
саморъчно завещание по н. д. № 11/05 г., общ per. № 10 233/19.08.2015 г. по описа на
Нотариус Д. С., per. № *** и описано в Службата по вписванията с вх. per. № 59
396/12.09.2017 г., акт № 240, дело № 42 548/17 г., като неоснователни и е осъдил на
основание чл. 78, ал. 3 от ГПК, Л. В. Р. и Н. В. Ш. да заплатят на В. Н. Ш. сумата от 6 585
лв., сторени деловодни разноски.
Не се спори, а се установява и от доказателствата по делото, че
наследодателите Н. Л. Ш. и Н. А. Ш. са придобили по време на брака си следните
4
недвижими имоти: самостоятелен обект в сграда с идентификатор 68134.1931.1191.1.6,
представляващ апартамент № 6, находящ се в гр. София, бул. „***“ № *, бл. *, квартал 218,
самостоятелен обект в сграда с идентификатор 68134.1931.1191.1.3 7, представляващ ателие
№ 1, находящ се на ет.8, бл. 104 с адрес: гр. София, бул. „***“ № 21, кв. 218 и самостоятелен
обект в сграда с идентификатор 68134.1931.1191.1.45, представляващ гараж № 3, находящ се
в партера на жилищен блок 104, с адрес: гр. София, бул. „***“ № 21, кв. 218.
Не се спори, а се установява и от доказателствата по делото, че след смъртта
си (******** г.) Н. Л. Ш. е оставила наследници по закон съпруг Н. А. Ш. и синове В. Н. Ш.
и В. Н. Ш.. Не се спори, а се установява и от доказателствата по делото, че след смъртта си
на ******** г. Н. А. Ш. е оставил наследници по закон В. Н. Ш. и В. Н. Ш., негови синове.
Не се спори, а се установява и от доказателствата по делото, че В. Н. Ш. е починал на
******** г. и е оставил наследници по закон дъщеря Л. В. Р. и син Н. В. Ш..
Не се спори между страните, а се установява и от представените по делото
доказателства, че след смъртта на Н. А. Ш., в кантората на нотариус Д. С., per. № 267 на НК
на 12.09.2017 г. са обявени два броя саморъчни завещания: завещателно разпореждане на Н.
Л. Ш., ЕГН ********** от 04.10.2005 г., обявено с протокол за обявяване на саморъчно
завещание по н. д. № 12/05 г., общ per. № 10 324/20.08.2015 г. по описа на нотариус Д. С., per.
№ ***, вписано в Служба по вписванията с вх. per. № 59 394/12.09.2017 г., акт № 241, том X,
дело 42 556/17 г.. Видно от същото завещателката е изразила воля след смъртта й В. Н. Ш. да
наследи притежавата от нея ½ ид. ч. от недвижимите имоти и завещателно разпореждане на
Н. А. Ш., ЕГН ********** от 04.10.2005 г., обявено с протокол за обявяване на саморъчно
завещание по н. д. № 11/05 г., общ per. № 10 233/19.08.2015 г. по описа на нотариус Д. С., per.
№ ***, вписано в Служба по вписванията с вх. рег. № 59 396/12.09.2017 г., акт № 240, том X,
дело № 42 548/2017 г., с което завещателят се е разпоредил с притежаваната от него ½ ид. ч.
от недвижимите имоти в полза на сина си В. Н. Ш. своята.
От заключението на първата СГЕ се установява, че двете завещания са
изписани и подписани от лицата, сочени за техни автори. В показанията си дадени в открито
съдебно заседание вещото лице твърди, че при изготвянето на заключението е използвала за
сравнителен материал, описаният в такъв. Видно от заключението вещото лице е
използвало, както материалите от заявленията за издаване на документи за самоличност на
български гражданин, подписите положени в съдебни протоколи за делба, както и
сравнителен материал от частни документи.
В показанията си свидетелят А. Г. Г. твърди, че е работила през периода 2003 –
2016 г. в адвокатска кантора, както и че данните отразени в протокола на нотариуса са
нейните данни. Твърди, че са имала много клиенти, както и че вероятно някой от колете й е
консултирал завещателите, а тя само е представила документите пред нотариуса.
В показанията си свидетелят Й. П. К., братовчедка на В. Ш. твърди, че е имала
перфектни отношения с завещателите. Твърди, че решението да направят завещание е взето
преди операцията на Н., която за съжаление не е успешна. Твърди, че завещателите са
5
решили приживе да разпределят имуществото и колкото са дали на единия, толкова и на
другия наследник. Твърди, че и двамата сина са били наясно какво правят завещателите,
които са били почтени хора.
В показанията си свидетелят М. А. М. твърди, че познава Н. и В., а Н. бегло.
Твърди, че имотите се ползвали от В. и Н., като в никакъвм случай не е знаел за
завещанието. Твърди, че В. е работил в чужбина и е разбрал когато завещанията са се
появили. Твърди, че е бил много шокиран и твърдо убеден, че има нещо, защото според него
почерка не съвпадал.
В показанията си свидетелят Д. Н. С., майка на Л. и Н. твърди, че много често
е била при свекъра и свекървата си, но никога не е разбрала за завещанията. Твърди, че не е
равностойно това което е разделено, както и описва отношенията между роднините.
От заключението на назначената тройна комплексна експертиза се установява, че
ръкописният текст, съдържащ се в саморъчно завещание, изготвено на 04.10.2005 г. от Н. А.
Ш., с което прави завещателни разпореждания в полза на синът си В. Н. Ш., обявено с
протокол за обявяване на саморъчно завещание, с дата 19.08.2015 г., от нотариус Д. С., е
изпълнен от Н. А. Ш.; подписът, положен от името на Н. А. Ш., за „Завещател“, в Саморъчно
завещание, изготвено на 04.10.2005 г. от Н. А. Ш., с което прави завещателни разпореждания в
полза на синът си В. Н. Ш., обявено с протокол за обявавяне на саморъчно завещание, с дата
19.08.2015 г., от нотариус Д. С., е положен от Н. А. Ш.; ръкописният текст, съдържащ се в
Саморъчно завещание, изготвено на 04.10.2005 г. от Н. Л. Ш., с което прави завещателни
разпореждания в полза на синът си В. Н. Ш., обявено с протокол за обявавяне на саморъчно
завещание, с дата 20.08.2015 г., от нотариус Д. С., е изпълнен от Н. Л. Ш., както и че подписът,
положен от името на Н. Л. Ш., за „Завещател“, в Саморъчно завещание, изготвено на
04.10.2005 г. от Н. Л. Ш., с което прави завещателни разпореждания в полза на синът си В. Н.
Ш., обявено с протокол за обявавяне на саморъчно завещание, с дата 20.08.2015 г., от нотариус
Д. С., е положен от Н. Л. Ш.. В невлогичното становище вещото лице е отбелязало, че към
датата на подписване на завещанието Н. Ш. е бил в начален момент на заболяването, което се
характеризира с промени, една от които е микрографията. Въз основа на това вещото лице
твърди, че с голяма вероятност може да се приеме, че към момента на подписването е бил с
вече променен почерк. В показанията си дадени в съдебно заседание вещите лица твърдят, че
при изготвянето на експертизата са ползвали и документите представени от ищеца, както и
дават обяснение за изводите си, през призмата на установеното заболяване от Паркинсонова
болест на завещателя.
От правна страна:
При така установената фактическа обстановка съдът направи следните правни
изводи:
Видно от обстоятелствената част и петитума на исковата молба и направените
от ищците уточнения същите са предявили субективно и обективно съединени, при
условията на кумулативното обективно съединяване искове, с правно основание чл. 42, б.
„б” ЗН, вр. чл. 25, ал. 1 ЗН за признаване на установено, че: завещателно разпореждане на Н.
Л. Ш. от 04.10.2005 г., обявено с протокол за обявяване на саморъчно завещание по н. д.№
12/05 г., общ per. № 10 324/20.08.2015 г.. по описа на Нотариус Д. С., per. № *** и вписано в
Службата по вписванията с вх. per. № 59 394/12.09.2017 г., акт № 241, том X, дело № 42
556/17г. и завещателно разпореждане на Н. А. Ш. от 04.10.2005г., обявено с протокол за
6
обявяване на саморъчно завещание по н. д. № 11/05 г., общ per. № 10 233/19.08.2015 г. по
описа на Нотариус Д. С., per. № *** и описано в Службата по вписванията с вх. per. № 59
396/12.09.2017 г., акт № 240, дело № 42 548/17 г. са нищожни.
С атакуваното решение № 260 355 от 12.06.2024 г., постановено по гр. д. № 5
471/20 г. по описа на Софийски градски съд, Гражданско отделение, 22 състав, с което съдът
е отхвърлил предявените от Л. В. Р. и Н. В. Ш. срещу В. Н. Ш. искове с правно основание
чл. 42, б. Б, във вр. с чл. 25 от ЗЗД, за се прогласят за нищожни: завещателно разпореждане
на Н. Л. Ш. от 04.10.2005 г., обявено с протокол за обявяване на саморъчно завещание по н.
д.№ 12/05 г., общ per. № 10 324/20.08.2015 г.. по описа на Нотариус Д. С., per. № *** и
вписано в Службата по вписванията с вх. per. № 59 394/12.09.2017 г., акт № 241, том X, дело
№ 42 556/17г. и завещателно разпореждане на Н. А. Ш. от 04.10.2005г., обявено с протокол
за обявяване на саморъчно завещание по н. д. № 11/05 г., общ per. № 10 233/19.08.2015 г. по
описа на Нотариус Д. С., per. № *** и описано в Службата по вписванията с вх. per. № 59
396/12.09.2017 г., акт № 240, дело № 42 548/17 г., като неоснователни и е осъдил на
основание чл. 78, ал. 3 от ГПК, Л. В. Р. и Н. В. Ш. да заплатят на В. Н. Ш. сумата от 6 585
лв., сторени деловодни разноски.
Решението е атакувано само от ищеца Н. В. Ш., поради което в частта, в която
съдът е отхвърлил предявените обективно съединени искове от Л. В. Р. същото е влязло в
сила.
По допустимостта и основателността на подадената въззивна жалба:
По отношение на допустимостта на подадената въззивна жалба съдът намира,
че същата е процесуално допустима, като подадена в установените срокове, от
упълномощени лица и срещу подлежащ на обжалване акт. Разгледана по същество същата е
неоснователна по следните съображения:
Видно от обстоятелствената част на въззивната жалба въззивниците са
релевирали твърдения за незаконосъобразност и необоснованост на изводите съда по
отношение на заключенията на изслушаните СГЕ, както и че съдът не е обсъдил всички
събрани по делото доказателства.
Предвид нормата на чл. 269 ГПК въззивната инстанция дължи проверка за
валидността на решението, за неговата допустимост, в обжалваната част, а за правилността
му единствено на въведените в жалбата основания и при съобразяване правилното
приложение на императивните материално правни норми. Трайна е практиката на Върховен
касационен съд, обективирана в решение № 202 от 31.10.2018 г., постановено по т. д. №
57/18 г., по описа на Т. К., І Т. О. на ВКС и др., съобразно която въззивният съд не следва да
се произнася по въпрос, за който не е сезиран във въззивната жалба и който не е спорен
между страните, без да са налице изключения за служебно действие на съда по приложение
на императивна материалноправна норма, без да са налице изключенията на т. 1 от ТР №
1/2013 г. на ОСГТК на ВКС по отношение защита на права на частноправни субекти или
публичен интерес, за които съдът следи служебно. В изпълнение правомощията си по чл.
7
269 ГПК настоящият въззивен състав намира обжалваното решение за валидно и допустимо,
а наведените доводи за неговата незаконосъобразност и необоснованост за неоснователни,
по следните съображения:
Липсва спор в правната доктрина и съдебната практика, че завещанието е
едностранен акт на безвъзмездно разпореждане с имущество за след смъртта. При него, като
едностранна сделка, за разлика от договорите, няма размяна на блага между две страни,
няма насрещна престация, а само едната страна предоставя облага. Съгласно чл. 25, ал. 1 от
Закона за наследството (ЗН), за да е валидно едно саморъчно завещание и да породи то
правни последици завещанието трябва да е написано, подписано и датирано лично от
завещателя. Това са задължителни законови реквизити на саморъчното завещание и
отсъствието на който и да било от тях прави завещанието нищожно съгласно разпоредбата
на чл. 42, б. "б" ЗН. С оглед на това за да бъде успешно проведен иска с правно основание
чл. 42, б. „б“, вр. чл. 25 от ЗН е необходимо при условията на пълното и главно доказване да
се установи липсата на един от посочените по-горе реквизити. В конкретния случай видно
от обстоятелствената част на исковата молба ищците са навели твърдения, че процесните
саморъчни завещания не са написани и подписани от завещателите.
Трайната съдебна практика както и доктрината приема, че по своя характер
саморъчното завещание представлява частен диспозитивен документ. Съгласно чл. 180 ГПК
подписаните частни документи доказват, че съдържанието им представлява изявление на
лицата, които са ги подписали. В това се състои формалната доказателствена сила на тези
документи и при установяване, че подписът е неистински, то и документът е неистински.
Затова оспорването на истинността на частния диспозитивен документ всъщност е
оспорване, че волеизявлението изхожда от посоченото за автор лице. Същевременно,
саморъчното завещание представлява едностранна сделка, за действителността на която
законът поставя специални изисквания - да е написано изцяло ръкописно от завещателя, да е
датирано и да е подписано от него - чл. 25, ал. 1 ЗН. Неизпълнението на тези изисквания
води до нищожност на саморъчното завещание като едностранна сделка - чл. 42, б."б" ЗН.
Ето защо, оспорването на истинността на документа саморъчно завещание покрива и
фактическия състав на материалноправно възражение за нищожност на саморъчното
завещание като сделка. (Решение № 90 от 27.06.2014 г., постановено по гр. д. № 3 433/13 г.,
по описа на Г. К., ІІ Г. О. на ВКС). В съдебната практика последователно се приема, че
тежестта за установяване валидността на едно оспорено саморъчно завещание се носи от
лицето, което се ползва от него. В конкретния случай това означава, че ответникът по
предявените искове следвало да установи в съдебния процес, че завещанието е написано
саморъчно и е подписано от завещателя.
По наведените твърдения във въззавната жалба, свързани с въпроса за
доказването на автентичността на документ, представен като сравнителен материал, при
спор относно автентичността на саморъчно завещание, в решение № 137/11.10.19 г. по гр. д.
№ 4409/2018 г. на ВКС, I-во г.о., се приема, че осигуряването на сравнителен материал
(„образци за сравнително изследване“ по смисъла на § 1, т. 5 от ДР на Наредба №
8
2/29.06.2015 г. за вписването, квалификацията и възнагражденията на вещите лица), е в
тежест на лицето, ползващо се от завещанието. В този см. е и решение № 821/19.11.2010 г.,
постановено по гр. д. № 1 906/09 г., по описа на ВКС, І-во г. о. В същото е разяснено, че при
спор относно автентичността на завещанието най-често се използват т. н. „свободни“
сравнителни образци - такива, които са съставени независимо от възникналия между
страните правен спор, т. е. не са съставени с оглед на процеса. Такива могат да бъдат писма,
записки, дневници и др. В теорията се приема, че тъй като при тях няма елементи на
умишлено изменение на почерка, те са твърде подходящи за използване в качеството на
сравнителни образци. Няма изискване сравнителният материал да е от официален документ
(решение № 256 от 30.10.2014 г., постановено по гр. д. № 3 196/14 г., по описа на ВКС, I-во г.
о.) или да материализира изявление, направено пред държавен орган, за да се приеме, че
същият е автентичен. Този извод не изключва възможността при наличието на такъв
материал заключенията да се съобразяват с такива (напр. подаването на заявление за
издаване на български документи за самоличност). Когато възникне спор относно
автентичността на сравнителния материал простото твърдение на имащата интерес от това
насрещна страна, че сравнителните образци - обект на изследване, не изхождат от
завещателя, не е достатъчно да внесе съмнение в заключението на експертизата;
оспорващият сравнителния материал следва да проведе насрещно доказване, като е
достатъчно същото да бъде непълно, като представи друг сравнителен материал, за който по
категоричен начин може да се приеме, че е изготвен от завещателя, и който да бъде
съобразен от вещото лице и от съда, за да разколебае изводите във връзка с автентичността.
В този смисъл е утвърдената съдебна практика, обективирана в решение № 171 от
18.06.2009 г., постановено по гр. д. № 6 412/07 г., по описа на ВКС, I-во г. о., решение № 60
от 23.04.2013 г., постановено по гр. д. № 693/12 г., по описа на ВКС, II-ро г. о., решение №
256 от 30.10.2014 г., постановено по гр. д. № 3 196/14 г., по описа на ВКС, I-во г. о. и др. В
нея е разяснено, че преди да постави задачата на графичната експертиза, съдът следва да
уведоми страните кой сравнителен материал счита за достоверен и защо. В случай, че
насрещното доказване не е проведено успешно, следва да се стъпи на оспорения
сравнителен материал, който да бъде изследван от вещото лице. Така описаната (цитирана)
практика на Върховен касационен съд се споделя и от настоящия състав.
В конкретния случай видно от доказателствата по делото пред
първоинстанционния съд ищецът не е релевирал същинско оспорване на представеният
сравнителен материал от ответника. В молба вх. № 281 798 от 18.04.22 г. ищците са
възразили да бъдат използвани като сравнителен материал част от представения (картички,
снимка, бележник), тъй като липсват доказателства за тяхната автентичност (от кого и кога
са писани). Същите не са възразили срещу използването като сравнителен материал, тези
попълнени при снабдяването с български документи за самоличност. Видно от заключенията
на експертизите същите са използвали като сравнителен материал всички представени по
делото доказателства, както и намиращите се в полицията заявления за издаване на
документи. В протокол от закрито съдебно заседание от 19.05.22 г. първоинстанционния съд
се е произнесъл по отношение на относимостта на представеният сравнителен материал. В
9
определението си по допускане и назначаване на СГЕ съдът не е посочил изрично върху кой
сравнителен материал следва да работят вещите лица, но от заключенията се установява, че
същите са работили и върху представените от ищците материали. Във въззивната жалба
видно от нейната обстоятелствена част не се оспорва автентичността на част от използвания
от вещите лица сравнителен материал (заявлението за издаване на български документи за
самоличност), а се твърди, че същите представляват документи, които не са събрани като
доказателства по надлежния ред в настоящето производство. Така наведеният довод
настоящият състав намира за неоснователен. За изготвянето на експертизите вещите лица са
използвали тези документи, съхранявани в държавен орган и които не е необходимо да бъдат
приети като доказателства по делото. Тяхната автентичност нито е оспорена, нито е оборена
от заинтересованата страна, а по отношение на използването на същите като сравнителен
материал изрично е заявено, че следва да бъдат използвани. С оглед на изложеното
настоящият състав намира, че е неоснователно релевираното от въззивника твърдение за
незаконосъобразност на изводите на съда по отношение на кредитирането на изготвените
СГЕ.
По отношение на второто релевирано основание за незаконосъобразност
липсата на мотиви съдът намира същото за неоснователно. Видно от атакуваното решение
първоинстанционния съд е обсъдил макар и схематично всички събраните по делото
писмени и гласни доказателства, както и е обсъдил наведените от страните доводи.
Изискването за излагане на мотиви към съдебното решение е заложено в процесуалния
закон - чл. 236, ал. 2 ГПК (аналогичен на чл. 189, ал. 2 от отменения ГПК от 1952 г.) и
неговото спазване е съблюдавано последователно в практиката на Върховния съд и
Върховния касационен съд. С приетите при действието на ГПК от 1952 г.(отм.)
постановления на Пленума на ВС - ППВС № 1/1953 г., ППВС № 7/1965 г. и ППВС № 1/1985
г. са дадени подробни разяснения относно съдържанието на мотивите към решенията на
всяка една от инстанциите по същество като е посочено, че мотивите към въззивното
решение не следва да се изчерпват само с констатации относно правилността на обжалвания
с въззивна жалба съдебен акт, а трябва да съдържат и изложение относно приетата за
установена фактическа обстановка по делото, преценката на доказателствата, доводите и
възраженията на страните и изводите за приложението на закона. Постоянна е съдебната
практика на ВКС и по въпроса, че нарушаването на изискването за мотивираност, както и
недостатъците на мотивите са основание за отмяна поради неправилност на постановеното
решение, но не представляват порок водещ до неговата нищожност. Нищожността е най-
тежкия порок на съдебното решение и тя е налице, когато волята на съда изобщо не е
надлежно формирана (не е постановено от надлежен орган в надлежен състав, не е
изготвено в писмена форма или е неподписано) или ако е формирана воля, тя е така
изразена, че съдържанието му е абсолютно неразбираемо и не може да бъде установено дори
по пътя на тълкуването. Що се отнася до пороците при формиране на правните изводи на
съда, липсата на мотиви или погрешни мотиви, тези пороци водят до неправилност на
обжалваното решение поради необоснованост и допуснати процесуални нарушения, но не
10
до неговата недопустимост или нищожност. В този смисъл е р. № 432/26.10.2010 г. по гр.
дело № 826/2010 г. на ВКС, ГК - ІІ г.о.; р. № 157/01.07.2011 г. по гр. дело № 1125/2010 г. на
ВКС, ГК - ІІІ г.о. и др., които се споделят изцяло от настоящият съдебен състав.
Постоянна практика на ВКС, обективирана в Тълкувателно решение № 1/2013 г.
от 09.12.2013 г. по тълк. дело № 1/2013 г. на ВКС, ОСГТК, решение № 55/03.04.2014 г. по т.
д. № 1245/2013 г. на ВКС, І т. о., решение № 63/17.07.2015 г. по т. д. № 674/2014 г. на ВКС, ІІ
т. о., решение № 263/24.06.2015 г. по т. д. № 3734/2013 г. на ВКС, ТК, І т. о., решение №
111/03.11.2015 г. по т. д. № 1544/2014 г. на ВКС, ТК, II т. о. и други съдебни актове,
постановени по реда на чл. 290 ГПК, съгласно която непосредствена цел на въззивното
производство е повторното разрешаване на материалноправния спор, при което дейността
на първата и на въззивната инстанции е свързана с установяване истинността на
фактическите твърдения на страните чрез събиране и преценка на доказателствата и
субсумиране на установените факти под приложимата материалноправна норма. Въззивният
съд е длъжен да мотивира решението си съобразно разпоредбите на чл. 235, ал. 2 и чл. 236,
ал. 2 ГПК, като изложи фактически и правни изводи по съществото на спора и се произнесе
по защитните доводи и възражения на страните в пределите, очертани с въззивната жалба и
отговора по чл. 263, ал. 1 ГПК. Липсата на мотиви в първоинстанционното решение (
конкретния случай се установява схематичност) досежно подробното обсъждане на всички
събрани по делото писмени и гласни доказателства, въз основа на които съдът е изградил
крайния си извод, представлява нарушение на чл. 236, ал. 2 ГПК, което следва да бъде
отстранено от въззивната инстанция, но не е основание нито за отмяна, нито за обезсилване
на първоинстанционния акт. В този см. решение № 201 от 16.01.2019 г., постановено по т. д.
№ 820/18 г., по описа на Т. К., І Т. О. на ВКС и др. С оглед на изложеното настоящият състав
намира, че второто релевирано твърдение за незаконосъобразност на атакуваното решение е
неоснователно.
По изложените съображения настоящият състав намира, че следва да се
постанови решение, с което да се потвърди атакуваното като правилно и законосъобразно.
По отношение на направеното изявление за присъждане на разноски съдът
намира същото за допустимо и разноски се дължат на въззиваемата страна. Направеното
оспорване на размера на претендираните разноски съдът в настоящия си състав намира за
неоснователно. Безспорно производството пред въззивната инстанция се развива в едно
открито съдебно заседание, но съгласно НМРАВ възнаграждение се дължи за всяка
инстанция. По отношение на релевираното възражение за липса на фактическа и правна
сложност съдът намира, че същото е неоснователно, тъй като видно от доказателствата по
делото въззиваемата страна е осъществила защита по два обективно съединени иска, които
са оценяеми. С оглед на изложеното съдът намира, че въззивника следва да бъде осъден да
заплати на въззиваемата страна сумата от 8 000 лв., разноски за настоящето производство.
Водим от гореизложеното Софийски апелативен съд
РЕШИ:
11
ПОТВЪРЖДАВА решение № 260 355 от 12.06.2024 г., постановено по гр. д. № 5 471/20 г. по
описа на Софийски градски съд, Гражданско отделение, 22 състав, в частта, в която съдът е
отхвърлил предявените от Н. В. Ш. срещу В. Н. Ш. искове с правно основание чл. 42, б. Б,
във вр. с чл. 25 от ЗЗД, за се прогласят за нищожни: завещателно разпореждане на Н. Л. Ш.
от 04.10.2005 г., обявено с протокол за обявяване на саморъчно завещание по н. д.№ 12/05 г.,
общ per. № 10 324/20.08.2015 г.. по описа на Нотариус Д. С., per. № *** и вписано в
Службата по вписванията с вх. per. № 59 394/12.09.2017 г., акт № 241, том X, дело № 42
556/17г. и завещателно разпореждане на Н. А. Ш. от 04.10.2005г., обявено с протокол за
обявяване на саморъчно завещание по н. д. № 11/05 г., общ per. № 10 233/19.08.2015 г. по
описа на Нотариус Д. С., per. № *** и описано в Службата по вписванията с вх. per. № 59
396/12.09.2017 г., акт № 240, дело № 42 548/17 г.,от 08.06.2023 г., като правилно и
законосъобразно.
ОСЪЖДА Н. В. Ш., ЕГН: **********, с адрес: ****** да заплати на В. Н. Ш.,
ЕГН: **********, с адрес: ****** сумата от 8 000 (осем хиляди) лв., на основание ч(л. 78 от
ГПК.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
12