№ 174
гр. Варна, 15.02.2023 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – ВАРНА, IV СЪСТАВ, в публично заседание на
осемнадесети януари през две хиляди двадесет и трета година в следния
състав:
Председател:Жана Ив. Маркова
Членове:Тони Кръстев
Десислава Г. Жекова
при участието на секретаря Мая М. П.а
като разгледа докладваното от Тони Кръстев Въззивно гражданско дело №
20223100502405 по описа за 2022 година
за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК и е образувано по въззивна жалба
вх. № 56437/17.08.2022 г. от „Неткредит“ ООД, ЕИК *********, гр. София, подадена чрез
процесуален представител адв. П. от АК София, против Решение № 2210/06.07.2022 г.,
постановено по гр.д. № 15022/2022 г. по описа на Районен съд – Варна, 43-ти състав, с което
е уважен предявения иск от Я. Х. Г. срещу „Неткредит“ ООД за заплащане на сумата от
193,75 лева, представляваща платена при начална липса на основание сума по Договор за
потребителски договор № *******************/09.11.2018 г., на основание чл. 55, ал. 1, пр.
1 от ЗЗД. Присъдени са направените разноски по делото в тежест на „Неткредит“ ООД.
Във въззивната жалба се излагат доводи за неправилност на решението. Сочи се, че
първоинстанционният съд неправилно е приел, че клаузата от договора, с която е уговорена
неустойка е неравноправна. Твърди се, че не е налице заобикаляне на забраната, установена
по чл. 19, ал. 4 от ЗПК, според която годишният процент на разходите не може да бъде по-
висок от пет пъти размера на законната лихва. Оспорва се извода на ВРС относно
нищожността на уговорената възнаградителна лихва поради противоречие с добрите нрави.
Оспорва се извода на ВРС за недействителност на клаузата, с която е определен ГПР.
Оспорва се приетото от ВРС, че в ГПР следва да бъде включена и неустойката, която
кредитополучателят следва да заплати при неизпълнение на свои задължения по договора,
тъй като е в противоречие с разпоредбата на чл. 19, ал. 3 от ЗПК. ГПР бил изчислен и
1
посочен правилно в процесния договор с представена цялата необходима информация на
кредитополучателя. Оспорва се извода на ВРС, че договорът за кредит е недействителен.
Отправя се искане за отмяна на първоинстанционния акт и отхвърляне изцяло на
предявените искове. Претендират се направените разноски по делото.
В срока по чл. 263, ал. 1 от ГПК въззиваемата страна Я. Х. Г. чрез процесуалния си
представител адв. З. депозира отговор на въззивната жалба, с който моли да бъде оставена
без уважение депозираната въззивна жалба като неоснователна и да бъдат присъдени
разноските, сторени за пред двете съдебни инстанции. Излага подробна аргументация.
Въззивната жалба е подадена в срока по чл. 259, ал. 1 от ГПК, от надлежно
легитимирана страна, срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, поради което е
процесуално допустима и следва да бъде разгледана по същество.
Съгласно разпоредбата на чл.269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по
валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите
въпроси съдът е ограничен от посоченото в жалбата.
За да се произнесе по спора Варненски Окръжен съд съобрази следното:
ВРС е бил сезиран с осъдителен иск от Я. Х. Г. против „Неткредит“ ООД с правно
основание чл. 55, ал.1, пр.1 ЗЗД, за осъждане на ответника да заплати на ищеца сумата от
193,75 лева като платена при начална липса на основание по договор за потребителски
кредит № ******************* от 09.11.2018 г. Претендират се сторените разноски.
Ищцата твърди, че на 09.11.2018 г. между страните по делото е сключен договор за
потребителски кредит № *******************, по силата на който ответникът предоставил
на ищеца заем в размер на 1600 лева. Твърди се нищожност на договора за потребителски
кредит, поради противоречие на закона – неспазване на процедурата по Закона за
предоставяне на финансови услуги от разстояние – чл. 22 ЗПК, нарушаване на изискванията
на чл.19, ал. 4 и чл. 11, ал.1, т.10 вр. чл. 22 ЗПК, тъй като в договора не е посочено ясно как е
формиран ГПР и какви компоненти се включват в същия като се твърди, че действителният
ГПР е 108,08 %, който надвишава максимално предвидения. Твърди се нищожност на
клаузата, с която е уговорена неустойка в общ размер на 2034 лева, в случай че не
предостави обезпечение – гаранция в срок до края на следващия ден от сключване на
договора. Неустойката следвало да се включи в ГПР, което не било сторено. Сочи, че е
налице заобикаляне на закона по смисъла на чл. 26, ал. 1, пр. 2 ЗЗД, тъй като съгласно чл.33,
ал.1 ЗПК, при забава на потребител, кредиторът има право само на лихва върху неплатената
в срок сума за времето на забава. Отделно се твърди неравноправност на клаузата, поради
което същата е нищожна на основание чл. 143, ал. 2, т. 5 ЗЗП. Твърди се недействителност
на договора, поради противоречие с добрите нрави на клаузата, с която е уговорен ГЛП, тъй
като надвишава трикратния размер на законната лихва за необезпечени заеми, респ.
двукратния размер на законната лихва за обезпечени заеми. Твърди, че процесният договор е
унищожаем, тъй като е сключен поради крайна нужда и явно неизгодни условия.
В срока по чл. 131, ал.1 ГПК, ответникът оспорва основателността на исковата
2
претенция. Оспорва изложените в исковата молба фактически твърдения. Поддържа, че
процесният договор е сключен по електронен път, при спазване на всички изискуеми от
закона условия. Сочи, че е извършен анализ на кредитоспособността на кредитополучателя,
представена била изискуемата от закона преддоговорна информация. Оспорва
възражението, че в договора не е посочен ГПР. Намира за произволно твърдението на
ищеца, че посоченият ГПР е неточен, а действителният размер е 108.08 %. Сочи, че на
основание чл.19, ал.3, т.1 ЗПК, размерът на неустойката не се включва в ГПР. Оспорва
съображенията на ищеца за недействителност на неустоечната клауза. Твърди, че размерът
на договорната лихва не е необосновано висок и е типичен за договори от този тип в
практиката. Оспорва като неоснователно твърдението на ищеца, че процесният договор е
унищожаем поради крайна нужда. Оспорва твърдението, че ищецът е заплатил посочените в
исковата молба суми.
Съдът, след съвкупна преценка на събраните по делото доказателства и като съобрази
предметните предели на въззивното производство, очертани в жалбата и отговора, приема
за установено от фактическа и правна страна следното:
Страните не спорят, че по силата на сключен договор за потребителски кредит №
*******************, ответникът е предоставил на ищцата кредит в размер на 1600 лева, с
краен срок за издължаване 10.05.2020 г. при ГЛП – 40,44 % и посочен ГПР в размер на 48,84
%, като кредитът, както и дължимите лихви общо в размер на 2160 лева следвало да бъдат
изплатени на равни месечни вноски, съгласно погасителен план.
Съгласно чл. 4, ал.3 от договора за кредит, в срок до края на следващия ден от
сключване на договора, кредитополучателят се е задължил да предостави на кредитора,
банкова гаранция или гаранция издадена от небанкова финансова институция за сума в
размер на 2160 лева, със срок на валидност до 11.05.2020 г. Уговорено е, че при
непредставяне на гаранция, кредитополучателят дължи неустойка в размер на 2034 лева.
Предвидено е тази неустойка да се дължи с месечните погасителни вноски. Общите условия
и стандартният европейски формуляр са получени и приети от ответника, съгласно чл. 24 и
чл. 22, ал. 2 от договора. Сумата от 1600 лева е преведена от ответника на ищеца чрез
системата ePay.bg на 09.11.2018 г. в 16:43 ч. Начинът на плащане е посочен от потребителя.
От заключението на приетата по делото съдебно-счетоводна експертиза се
установява, че по договор № *******************/09.11.2018 г., ищцата е изплатила сума в
общ размер на 1793,75 лева, като на 15.12.2018 г. кредитът е изцяло погасен. Според
експертизата извършените от ищеца плащания са както следва: на 10.12.2018 г. е заплатена
сумата от 233 лв., от която: 127,40 лв. – главница и 105,60 лв.; на 15.12.2018 г. е заплатена
сумата от 1560 лева, от която: 1472,60 лв. – главница и 88,15 лв. – лихва. ГПР при
предоставяне на потребителския кредит е в размер на 48,8392 %, а с оглед извършените от
кредитополучателя плащания, същият е в размер от 48,8361 %.
Видно от приетите по делото писмени доказателства, съдържанието на договора
отговаря на изискванията на чл.10, ал.1, чл.11, ал.1, т.1-9 и т.11, т.12 ЗПК – сключен е в
предписаната от закона форма, съдържа дата и място на сключването, вид на предоставения
3
кредит, индивидуализация на страните, срок на договора, общия размер на кредита и начин
на усвояването му, размер на лихвен процент, информация относно размера, броя,
периодичността и датите на плащане на погасителните вноски и пр. Параметрите и
условията на договора са описани в предоставените на заемателя ОУ и Стандартен
европейски формуляр.
Съгласно чл. 19 ал. 1 от ЗПК, годишният процент на разходите по кредита изразява
общите разходи по кредита за потребителя изразени като годишен процент от общия размер
на кредита. Съгласно § 1, т. 1 от ЗПК, "Общ разход по кредита за потребителя" са всички
разходи по кредита, включително лихви, комисиони, такси, възнаграждение за кредитни
посредници и всички други видове разходи, пряко свързани с договора за потребителски
кредит, които са известни на кредитора и които потребителят трябва да заплати,
включително разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за кредит, и по-
специално застрахователните премии в случаите, когато сключването на договора за услуга
е задължително условие за получаване на кредита, или в случаите, когато предоставянето на
кредита е в резултат на прилагането на търговски клаузи и условия. Общият разход по
кредита за потребителя не включва нотариалните такси.“
Съобразно изискването на чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК в договора е посочен годишен
процент на разходите /ГПР/ – 48,84 %, както и общата сума на плащанията. Посоченият
процент ГПР не надвишава допустимия размер съгласно чл. 19, ал. 4 от ЗПК. Формулата за
изчисляване на ГПР е уредена в приложение № 1 към чл.19, ал. 2 от ЗПК. Непосочването на
взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на годишния процент на
разходите по определения в приложение № 1 начин само по себе си не е от естество да
обоснове недействителност на договора, тъй като смисълът на закона е кредитополучателят
да се запознае предварително с размера на сумата, която ще върне на банката, което
изискване в случая е налице. Ето защо, съдът намира за неоснователно възражението за
недействителност на процесния договор поради нарушение на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, тъй
като не било ясно как е формиран ГПР.
Клаузата за неустойка, според която при непредставяне на гаранция в тридневен
срок от сключване на договора за кредит кредитополучателят дължи неустойка в размер на
2034 лева, т.е. повече от 127% от размера на предоставената в заем сума, е нищожна поради
противоречието й с добрите нрави и поради нейната неравноправност. Съгласно приетото в
ТР № 1 от 15.06.2010 г. по т. д. № 1/2009 г. на ОСТК на ВКС, нищожна е неустойка, която е
уговорена извън присъщите й обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции.
Очевидно, че неустойка в посочения размер излиза извън тези присъщи на неустойката
функции. Същевременно, цитираната уговорка е във вреда на потребителя, тъй като не
отговаря на изискването за добросъвестност и води до значително неравновесие между
правата и задълженията на търговеца и потребителя като задължава потребителя при
неизпълнение на неговите задължения да заплати необосновано високо обезщетение или
неустойка – чл. 143, ал. 1 и ал. 2, т. 5 от ЗЗП. Неустойката не обезпечава самото вземане по
договора за кредит, а едностранно наложено от търговеца задължение на кредитополучателя
4
за осигуряване на обезпечение по договора. Кредитополучателят, който не е неизправна
страна по задължението си да върне заема, се оказва санкциониран веднага след сключване
на договора, без да е налице имуществена вреда за кредитора. Уговорката не попада в
основния предмет на договора и не са налице данни, същата да е уговорена индивидуално
поради което е нищожна – чл. 145, ал. 2 и чл. 146, ал. 1 от ЗЗП.
Съдът намира, че нищожността на клаузата за неустойка не води до нищожност на
сключения между страните договор. Съгласно чл. 6, ал. 1 от Директива 93/13/ЕИО НА
Съвета от 5 април 1993 година относно неравноправните клаузи в потребителските договори
Държавите-членки определят изискването, включените неравноправни клаузи в договори
между потребители и продавачи или доставчици да не са обвързващи за потребителя, при
условията на тяхното национално право, и че договорът продължава да действа за страните
по останалите условия, когато може да се изпълнява и без неравноправните клаузи.
Директивата по правило няма директен ефект в правоотношението между частните лица, но
е налице задължение на националния съдия, произтичащо от задължението за лоялно
сътрудничество на държавите-членки, предвидено в чл. 4, пар. 3 от ДЕС, да тълкува нормите
на вътрешното законодателство съответно на тълкуването на актовете на Европейския съюз,
включително така както е извършено в решенията на Съда на Европейския съюз и с оглед
целите, които са предвидени за постигане от посочената директива.
Неоснователно е възражението за нищожност на договора за потребителски кредит
поради некоректно изчислен годишен процент на разходите, в който е следвало да се
включи и разходът за заплащане на уговорената неустойка, което според въззиваемата
страна представлява нарушаване на изискването на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК. Съгласно
изричната разпоредба на чл. 19, ал. 3, т. 1 от ЗПК, ГПР не следва да отразява разходите,
които потребителят заплаща при неизпълнение на задълженията си по договора за
потребителски кредит. ГПР включва единствено предвидимите при сключване на договора
разходи на потребителя. Вземането за неустойката като санкция за неизпълнение на
предвидено в договора задължение, не само не е възникнало към дата на учредяване на
правоотношението, но и размерът на неустойката не може да бъде отнапред определен. При
сключване на договора за кредит не е ясно, дали ще възникне вземане за неустойка, тъй като
все още не е налице неизпълнение на задължение на потребителя. Следователно,
невключването на евентуално дължимата като неустойка сума в ГПР за процесния кредит е
в съответствие с разписаното в закона.
Неоснователно е и възражението за нищожност на клаузата от договора,
предвиждаща задължение за кредитополучателя да заплати възнаградителна лихва в размер
на 40,44 % годишно. Настоящият съдебен състав не споделя разбирането, изразено в
цитираната от ВРС практика на ВКС, според която клаузи, с които се уговаря
възнаградителна лихва, надвишаваща трикратния размер на законната лихва при обезпечени
заеми и двукратния размер при необезпечени заеми, са недействителни като противоречащи
на добрите нрави. Тези постановки не намират опора в Закона за потребителския кредит,
който съдържа конкретни императивни разпоредби за защита на потребителите от
5
прекомерно оскъпяване на кредита, като напр. чл. 19, ал. 4 и чл. 33, ал. 1 и 2 от ЗПК.
Въвеждането на допълнителни ограничения, според които, въпреки спазване на
императивната правна уредба относно допустимия максимален размер на разходите по
кредита, с аргумент за накърняване на добрите нрави се налага таван за разход,
представляващ възнаграждение по договора, би било в нарушение на залегналия в
разпоредбата на чл. 145, ал. 2 от ЗЗП принцип, според който преценяването на
неравноправната клауза в договора не включва съответствието между цената или
възнаграждението, от една страна, и стоката и услугата, която ще бъде доставена или
извършена в замяна, от друга страна, при условие че тези клаузи на договора са ясни и
разбираеми.
Предвид гореизложеното, настоящият съдебен състав намира, че не е налице
основание процесният договорът за потребителски кредит да бъде приет за недействителен,
доколкото не е налице нито една от посочените чл. 22 от ЗПК хипотези.
По отношение на претенцията за връщане на платените по договора за кредит лихви,
съдът намира, че е налице несъответствие между уговорената в договора за кредит лихва в
размер на 40,44 % и реално начислената и заплатена от кредитополучателя лихва. Лихва се
дължи върху ефективно предоставената и ползвана от кредитополучателя главница и само за
периода на ползване на предоставената в заем сума. Видно от заключението на вещото лице
по допуснатата ССЕ сумата от 1600 лева е ползвана в периода 09.11. – 10.12.2018 г.,
съгласно погасителния план по чл. 11, ал. 2 от кредита, кредитополучателят дължи лихва в
размер на 3,37 % или 53,91 лева. На 15.12.2018 г. е погасена сумата 233,00 лева, от което
следва, че погасената главница е в размер на 179,09 лева и остава дължима главница в
размер на 1420,91 лева. Същата е ползвана до 15.12.2018 г., когато е платена сумата 1560,75
лева, т.е. 5 дни, от което следва, че при годишен лихвен процент от 40,44 % дължимата за
този период лихва е в размер на 7,98 лева. Т.е. дължимата лихва за периода на ползване на
заетите парични средства е в общ размер 61,89 лева. Според предоставената на вещото лице
справка от „Неткредит“ ООД с направената вноска от 1793,75 лева ищцата била погасила
1600 лева главница и 193,75 лева лихва. Вещото лице безкритично е възпроизвело тази
информация в заключението си, поради което съдът не кредитира същото в тази му част.
Видно е, че освен лихва в размер на 61,89 лева ищцата е заплатила допълнително и сума в
размер на 131,86 лева, за която ищецът не установява на какво основание е получена. Ето
защо, съдът приема, че платената в повече сума в размер на 131,86 лева е получена от
ответника без правно основание.
С оглед на горното, искът се явява основателен до размера на платената без
основание сума в размер на 131,86 лева. В останалата част, или за разликата до 193,75 лева,
представляваща заплатена възнаградителна лихва от 61,89 лева, предявеният иск е
неоснователен и подлежи на отхвърляне.
Поради несъвпадане на правните изводи на двете инстанции решението на ВРС ще
бъде отменено в частта, с която предявеният иск е бил уважен за разликата над 131,86 лева
до 193,75 лева, както и в частта за разноските.
6
Отговорност за разноски.
Доколкото по делото не се установи ответникът да е събрал суми на основание
неравноправни договорни клаузи искането на въззиваемата страна при разпределянето на
отговорността за разноски съдът да съобрази решение от 16.07.2020 г. по съединени дела C-
224/19 и C-259/19 на Съда на Европейския съюз е неоснователно. Видно от посоченото
решение, предпоставка процесуалните разноски да не се възлагат върху потребителя е
недължимо платените суми, да са му били върнати вследствие на установяването на
нищожност на договорна клауза поради неравноправния й характер, какъвто настоящият
случай не е.
С оглед на изхода от спора ищцата има право на сторените разноски съразмерно на
уважената част от иска, а ответникът – съразмерно на отхвърлената част.
Пред ВРС ищцата е направила разноски в размер на 300 лева, вкл. 50 лева държавна
такса и 250 лева депозит за вещо лице, от които има право да получи 204,17 лева. Сума в
същия размер следва да се присъди и на процесуалния представител на ищцата адв. Б. З. за
оказана безплатно правна помощ на осн. чл. 38, ал. 1, т. 2 от ЗАдв. съгласно представените
пълномощно и договор за правна защита и съдействие, определено съобразно минималния
размер, предвиден в чл.7, ал.1, т.1 от Наредба №1 от 2004 г. за минималните размери на
адвокатските възнаграждения към датата на постановяване на първоинстанционното
решение.
Ответното дружество, съгласно представен списък по чл. 80 от ГПК и доказателства
за извършването им, е направило разноски пред ВРС в размер на 650 лева, вкл. 250 лева
депозит за вещо лице и 400 лева адвокатско възнаграждение. С оглед направеното
възражение от страна на ищцата и предвид фактическата и правна сложност на спора и
неявяването на процесуален представител на ответника в откритите съдебни заседания,
съдът на осн. чл. 78, т. 5 от ГПК, редуцира адвокатското възнаграждение на 300 лева. От
общо признатите разноски в размер на 550 лева съразмерно на отхвърлената част от иска
ответникът има право да получи сумата 175,69 лева на основание чл. 78, ал. 3 и 5 от ГПК.
Във въззивното производство разноските се разпределят както следва:
На въззивника следва да се присъди 127,77 лева за заплатеното от него адвокатско
възнаграждение съразмерно на уважената част от жалбата.
На процесуалния представител на ищцата адв. Б. З. съразмерно на отхвърлената част
от жалбата следва да се присъди сумата 272,23 лева за оказана безплатно правна помощ на
осн. чл. 38, ал. 1, т. 2 от ЗАдв. съгласно представените пълномощно и договор за правна
защита и съдействие, определено съобразно минималния размер, предвиден в чл.7, ал.1, т.1
от Наредба №1 от 2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения към
датата на постановяване на настоящото решение.
След служебно извършена компенсация ищцата следва да бъде осъдена да заплати на
ответното дружество сумата от 99,29 лева общо за двете съдебни инстанции.
Воден от горното, съдът
7
РЕШИ:
ОТМЕНЯ Решение № 2210/06.07.2022 г., постановено по гр.д. № 15022/2022 г. на РС
– Варна, в частта, с която „Неткредит“ ООД, ЕИК *********, гр. София, е осъдено да
заплати на Я. Х. Г., ЕГН **********, разликата над 131,86 лева до сумата от 193,75 лева
представляваща платена при начална липса на основание сума по договор за потребителски
кредит № ******************* от 09.11.2018 г., на основание чл.55, ал.1, пр.1 ЗЗД, както и
в частта за разноските и вместо това ПОСТАНОВЯВА:
ОТХВЪРЛЯ иска на Я. Х. Г., ЕГН **********, адрес:
**********************************, срещу „Неткредит“ ООД, ЕИК *********, гр.
София, за осъждане на ответното дружество да заплати на ищцата сумата от 61,89 лева,
представляваща разликата над 131,86 лева до сумата от 193,75 лева, претендирана на
основание чл. 55, ал. 1, пр. І ЗЗД като недължимо платена сума по договор за потребителски
кредит № ******************* от 09.11.2018 г., ведно със законната лихва от датата на
предявяване на иска до окончателното изплащане на сумата, като неоснователен.
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 2210/06.07.2022 г., постановено по гр.д. № 15022/2022
г. на РС – Варна, в останалата част.
ОСЪЖДА Я. Х. Г., ЕГН **********, адрес: **********************************,
да заплати на „Неткредит“ ООД, ЕИК *********, гр. София, сумата от 99,29 лева,
представляваща сторени съдебно-деловодни разноски пред ВРС и ВОС, на осн. чл. 78, ал.1,
3 и 5 от ГПК, определени след служебно извършена компенсация.
ОСЪЖДА „Неткредит“ ООД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление:
гр. София, ул. „Лъчезар Станчев“ № 3 (Литекс Тауър), ет. 10, да заплати на адв. Б. Х. З.,
служебен адрес: ****************, сумата от 476,40 лева, представляваща дължимо
адвокатско възнаграждение на основание чл. 38, ал. 2 от Закона за Адвокатурата за двете
съдебни инстанции.
РЕШЕНИЕТО не подлежи на касационно обжалване (чл. 280, ал. 3, т. 1 от ГПК).
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
8