Р Е Ш Е Н И Е
№ ...............
гр. София, 28.09.2021г.
В ИМЕТО
НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГРАЖДАНСКО
ОТДЕЛЕНИЕ, II А въззивен състав, в публично съдебно заседание на
седми юни през две хиляди двадесет и първа година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ВИОЛЕТА ЙОВЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: МАРИАНА ГЕОРГИЕВА
ДИМИТЪР
КОВАЧЕВ
при
секретаря Емилия Вукадинова, като разгледа докладваното от съдия Мариана Георгиева
въззивно гражданско дело № 406 по описа за 2021г., за да се произнесе, взе
предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258 – 273 от ГПК.
С
решение от 16.08.2020г. по гр.д. № 31696/2016г. по описа на Софийски районен
съд, ГО, 61 състав, са уважени предявените от Б.Я.М. срещу “Л.9” ЕООД по реда на
чл. 422, ал. 1 от ГПК обективно кумулативно съединени искове с правно основание
чл. 232, ал. 2, предл. 2-ро от ЗЗД и чл. 86, ал. 1 от ЗЗД за установяване
съществуването на следните вземания: за сумата от 127, 07 лева, представляваща
консумативни разноски за ел. енергия за периода от 22.12.2012г. до 29.01.2013г.
и за сумата от 38, 63 лева – обезщетение за забава за периода от 14.02.2013г.
до 10.02.2016г., ведно със законната лихва върху главницата, считано от датата
на подаване на заявление за издаване на заповед за изпълнение на парично
задължение до
окончателното изплащане, за които суми е издадена заповед за изпълнение на
парично задължение по чл. 410 от ГПК по ч.гр.д. № 7622/2016г. по описа на СРС,
ГО, 81 състав.
Срещу
решението е подадена в законоустановения срок въззивна жалба от ответника “Л.9”
ЕООД. В жалбата са релевирани оплаквания за неправилност на постановеното
решение поради допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила,
довели до необоснованост на формираните от първоинстанционния съд изводи, както
и за нарушение на материалния закон. Конкретно се поддържа, че в деня на
сключване на процесния договор наемодателят е получил авансово дължимия месечен
наем в размер на 300 лева, както и депозит за покриване на всякакви разходи,
свързани с ползването на имота, в размер на 300 лева. Освен това по време на
действие на договора наемната цена била заплащана от наемателя своевременно и в
пълен размер. Въззивникът твърди, че след прекратяване на договора ищецът не е
изпълнил задължението си да върне получения от него гаранционен депозит в
размер на 300 лева, от която сума следва да удържи претендираната от него
стойност на консумативните разходи за ел. енергия. Ето защо е направено искане
за отмяна на обжалваното решение и постановяване на друго, с което предявените
искове да се отхвърлят в цялост.
В
срока по чл. 263, ал. 1 от ГПК насрещната страна Б.Я.М. е подал отговор на
въззивната жалба, с който същата се оспорва по подборно изложени съображения.
Счита първоинстанционното за правилно, като постановено в съответствие със
събраните по делото доказателства и при правилно приложение на относимите
клаузи от процесния договор за наем. Поддържа, че предмет на предявените искове
не са вземания за наемна цена, а единствено за консумативните разходи за
потребена от ответното дружество ел. енергия за исковия период по време на
действие на наемния договор. В тази връзка счита наведените от жалбоподателя
доводи за изпълнение на договорните задължения за заплащане на наемна цена за
неотносими към процесния спор. По отношение на наведеното възражение относно
внесения депозит се сочи, че гаранцията е била удържана като неустойка за
неизпълнение, изразяващо се в предсрочно прекратяване на договора от страна на
наемателя без предизвестие. Освен това задължението за връщане на гаранционната
сума възниквало едва след като наемателят заплати всички консумативи във връзка
с ползването на имота, което условие в случая не било изпълнено. По тези
съображения е направено искане за потвърждаване на обжалваното решение.
Софийският
градски съд, като прецени събраните по делото доказателства по свое убеждение и
съобразно чл. 12 от ГПК във връзка с наведените във въззивната жалба пороци на
атакувания съдебен акт и възраженията на въззиваемия, намира за установено
следното:
Жалбата
е подадена в срока по чл. 259, ал. 1 ГПК и е допустима, а разгледана по
същество е неоснователна.
При
извършената проверка по реда на чл. 269, ал. 1 от ГПК въззивният съд установи,
че обжалваното решение е валидно и допустимо. Ето защо съдът дължи произнасяне
по същество на спора в рамките на доводите, заявени с въззивната жалба, от
които е ограничен, съгласно нормата на чл. 269, предл. 2-ро от ГПК.
Предявени
са обективно кумулативно съединени искове с правно основание чл. 232, ал. 2, предл.
2-ро от ЗЗД и чл. 86, ал. 1 от ЗЗД.
Производството
по делото е образувано по установителен иск, предявен в законоустановения по
чл. 415, ал. 1 от ГПК срок от кредитор, в чиято полза е издадена заповед за
изпълнение на парично задължение по чл. 410 от ГПК, след релевирано възражение
от длъжника срещу съществуването на вземането.
За
да постанови обжалваното решение първоинстанционният съд е приел, че по силата
на договор за наем от 05.10.2012г. ищецът предоставил на ответното дружество за
временно и възмездно ползване недвижим имот срещу задължение за заплащане на
месечна наемна цена и консумативните разноски, свързани с ползването на имота –
ел. енергия, парно и вода и др. В мотивите на решението са развити съображения,
че правоотношението е съществувало за исковия период, поради което наемателят
дължи заплащане на стойността на потребената ел. енергия в периода от
22.12.2012г. до 29.01.2013г. Възраженията на ответника за прихващане на
вземането с получения от ищеца гаранционен депозит е прието за неоснователно. В
мотивите на решението е посочено, че страните са постигнали съгласие депозитът
да служи за обезщетяване на вредите, които наемодателят би нанесъл при
констатирани вреди върху имота и при предсрочно прекратяване на договора от
наемателя поради неплатени наемна цена и разходи, свързани с ползването на
имота, като във втората хипотеза гаранцията има функция на неустойка. Ето защо
е приел, че наемодателят няма право, нито задължение, да прихваща вземанията си
за консумативни разходи с вземането на наемателя за депозит по време на
действие на договора.
Между
страните по делото на етапа на въззивното производство няма спор, а и от
представените писмени доказателства се установява, че на 05.07.2012г. между тях
бил сключен договор за наем, по силата на който ищецът Б.Я.М., в качеството на
наемодател, предоставил на ответника “Л.” ЕООД, в качеството на наемател, за
временно и възмездно ползване недвижим имот – търговски обект № 1, намиращ се
на партерния етаж а кота 0. 00 в сграда, находяща се в гр. София, м. Студентски
град, ул. “Проф. ************. Насрещната престация по договора, дължима от
наемателя, се изразявала в задължение за заплащане на месечна наемна цена в
размер на 300 лева, дължима до 5-то число на месеца, за който се отнася
плащането. Договорът за наем бил сключен като срочен – със срок на действие от 12
месеца, считано от 05.10.2012г. до 05.10.2013г. Според чл. 8, ал. 4 от договора
наемателят поел задължение да заплаща изцяло за своя сметка всички текущи разходи,
свързани с експлоатацията на наетия обект – ел. енергия, парно отопление и
вода, телефон, СОТ и др. Съгласно чл. 7 в деня на подписване на договора
наемателят депозира гаранция под формата на парична сума в размер на 300 лева.
Страните постигнали съгласие /чл. 10, ал. 1 от договора/, че паричната гаранция
се освобождава /връща/ на наемателя при прекратяване на наемните отношения, в
пет дневен срок след представяне на документи за заплатени всички
експлоатационни разходи от наемателя свързани с ползването на имота,
включително и тези платими след освобождаването му. При констатирани и доказани
щети, нанесени на обекта от наемателя, установени от комисия с двустранно
подписан протокол, същите се остойностяват по пазарни цени и съответната сума
се удържа от паричната гаранция по чл. 7. Според чл. 12 от договора
наемодателят може незабавно, едностранно, без писмено предизвестие да прекрати
договора, когато наемателят не плати в срок наемната месечна цена или текущите
консумативни разходи повече от един месец, в това число и непоследователни за
всяка календарна година. При прекратяване на договора по този ред страните
постигнали съгласие наемателят да дължи неустойка в размер на направената
гаранция по чл. 7.
В
конкретния случай между страните по делото не е спорно, че договорното
правоотношение е било прекратено предсрочно на 07.02.2013г., на която дата
страните подписали приемо-предавателен протокол, удостоверяващ връщане на
държането на имота и състоянието, в което наемателят изпълнява задължението си.
Съгласно нормата
на чл. 232, ал. 2, предл. 2-ро от ЗЗД върху наемателя тежи задължението да
посреща наред с наемната цена още и разходите, свързани с ползването на вещта,
т. нар. консумативни разходи. Страните по настоящото производство са постигнали
съгласие наемателят да заплаща отделно от наемната цена и всички консумативни
разходи, включително и стойността на доставената в имота електроенергия /чл. 8,
ал. 4 от договора/. Доколкото се касае за предоставянето на услуги от конкретно
дружество-доставчик – „ЧЕЗ Е.Б.“ АД, то единствено издадени от последния
документи биха могли да бъдат годно доказателство относно горепосочените
обстоятелства. Именно такива доказателства са били ангажирани по делото, от
които се установява основанието и размера на претенцията. В издадената от “ЧЕЗ Е.Б.”
АД фактура № **********/30.01.2013г. е посочена консумация на ел. енергия в
процесния търговски обект – магазин № 1, гр. София, ул. “**********, в периода
от 22.12.2012г. до 29.01.2013г., на стойност от 127, 07 лева, с посочен
клиентски номер******. Представена е и вносна бележка от 14.02.2013г.,
установяваща твърдението на ищеца, че е заплатил сумата от 127, 07 лева –
стойност на потребената ел. енергия по описаната по-горе фактура и за посочения
във фактурата клиентски номер. В случая претенцията е за потребена ел. енергия
в наетия имот за период, в който договорът за наем не е бил прекратен, а именно
за периода от 22.12.2012г. до 29.01.2013г., поради което ответното дружество
дължи сумата в общ размер на 127, 07 лева. Следва да бъде посочено, че за
основателността на иска по чл. 232, ал. 2, предл. 2-ро от ЗЗД /иск за реално изпълнение
на договорно задължение/ е без значение дали наемодателят е заплатил
начислените суми в полза на дружествата-доставчици или не. Ответното дружество
не е провело насрещно доказване, че разходите са в друг размер, нито е провело
доказване с допустими доказателствени средства, което е в негова тежест /чл.
154, ал. 1 от ГПК/, че ги е заплатил на ищеца, поради което следва да се
приеме, че вземането съществува.
В конкретния случай жалбоподателят е възразил,
че претендираната
сума
за потребена ел. енергия следва да бъде удържана от
наемодателя при прекратяване на договора по силата на уговореното в чл. 7 от
същия, т.е. макар и некоректно формулирано възражението е, че вземанията са погасени по силата на договорена между страните
извънсъдебна компенсация между платения депозит и дължимите консумативни
разходи при прекратяване на наемното правоотношение.
Според
разпоредбата на чл. 103, ал. 1 от ЗЗД, прихващане може да се извърши само ако
активното вземане /вземането на страната, която прихваща/ е изискуемо и
ликвидно.
Уговорката
на страните по чл. 7 от договора за заплащане на депозит от страна на
наемателя, съдържа белезите на договор за залог - чл. 149 - чл. 161 ЗЗД, тъй като действителната обща воля на страните е била с предаването на паричната сума от страна на
наемателя в размер на 1 месечен наем /наименована
в договора "гаранция"/ да се обезпечи изпълнението на всички негови
задължения. Сумата се явява предоставена в качеството на залог,
обезпечаващ удовлетворяване на възникнали в хода на изпълнението парични
задължения на наемателя, произтичащи от неизпълнение на договорни задължения,
вкл. за обезщетение за вреди при едностранно прекратяване на договора по вина
на същия.
Заложното право осигурява
на заложния кредитор възможността да упражнява фактическа власт върху
документите за заложеното вземане /паричната сума/, докато обезпеченото вземане
бъде погасено изцяло. Това право има абсолютен характер и е противопоставимо,
както на длъжника, така и на всяко трето лице. Т.е. в частност ищецът има право
да задържи процесната сума до
момента, в който наемателят заплати всички дължими от него суми включително и обезщетение
за вредите, причинени на наемодателя при едностранното прекратяване на договора
по вина на наемателя.
С клаузите на чл. 10, ал. 2 и чл. 14 от процесния договор
страните предварително са овластили наемодателя без други условия да приспада
от получения от него депозит дължимо от наемателя обезщетение за нанесени вреди
върху обекта и дължимо обезщетение при разваляне на договора по вина на наемателя.
Липса такова предварително съгласие по отношение на задължението на наемателя
за заплащане на консумативни разходи свързани с ползването на вещта. Напротив,
изрично е посочено в нормата на чл. 10, ал. 1 от договора, че паричната
гаранция се освобождава и връща на наемателя при прекратяването на наемните
отношения, след представяне на документи за заплатени всички експлоатационни
разходи от наемателя свързани с ползването на имота. Следователно, правото на
приспадане от сумата на гаранционния депозит обхваща изрично уговорени между страните задължения
на наемателя, които не обхващат задължението му за плащане на консумативни
разходи. Ето защо не може да се приеме, че са настъпили последиците на
твърдяното от ответното дружество извънсъдебно прихващане между двете вземания.
В този случай вземането на наемателя за връщане на платения депозит /в пълен
размер или частично, след прихващане на вземания на насрещната страна за
стойността на консумативните разноски/ следва да бъде надлежно въведено в
предмета на делото чрез възражение за съдебно прихващане между двете вземания
или чрез насрещен иск. Такова защитно средство, респективно искова претенция с
предмет вземане за връщане на гаранционния депозит, не е предявено от страна на
ответното дружество. Наемателят се е позовал
единствено на погасителен ефект от извънсъдебно прихващане, изрично уговорено
между страните в процесния договор, каквото в случая обаче се установи, че не е
настъпило. Ето защо въззивният съд не дължи произнасяне по отношение
ликвидността и изискуемостта на сумата от 300 лева, представляваща платен, но
невъзстановен депозит.
С оглед изложеното се налага извод, че предявеният иск за главница
е основателен, както правилно е приел първоинстанционният съд.
По иска с правно основание чл. 86, ал. 1 от ЗЗД:
Във
въззивната жалба не са изложени конкретни оплаквания срещу правилността на
първоинстаницонното решение в частта по иска с правно основание чл. 86, ал. 1
от ЗЗД. В случая приложимите за спора материалноправни норми не са императивни,
поради което е недопустимо извършване на цялостна проверка на правилността на
първоинстанционното решение в посочената част. В такава хипотеза на подадена
бланкетна въззивна жалба въззивният съд не може да формира собствени изводи по
същество на спора и за правилността на първоинстанционното решение, а следва да
го потвърди. При съобразяване на приетото от СРС относно изпадането на
ответното дружество в забава за плащане на главното парично задължение,
началния и крайния период на забавата и размера на вземането, се налага извод,
че обжалваното решение в частта по иска с правно основание чл. 86, ал. 1 от ЗЗД
е правилно.
Като
е достигнал до същите крайни изводи първоинстанционният съд е постановил
правилно решение, което следва да бъде потвърдено изцяло.
Настоящият
съдебен състав счита, че в първоинстнационното решение е допусната очевидна
фактическа грешка относно началния период на претенцията за мораторна лихва.
Ищецът е претендирал установяване съществуването на вземане за обезщетение за
забава за периода от 14.02.2013г. до датата на подаване на заявлението за
издаване на заповед за изпълнение на парично задължение, като в мотивите си СРС
е формирал изводи за основателност на иска за съществуване на вземането, за
което е издадена заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 от ГПК съобразно
заявения процесен период. В диспозитива на решението обаче погрешно е посочено,
че иска за мораторна лихва е предявен с начален период – от 14.02.2016г. Настоящият съдебен състав
приема, че допуснатата в диспозитива на обжалваното решение очевидна фактическа
грешка относно заявения исков период на претенцията за обезщетение за забава не
се отразява на допустимостта на съдебния акт. Ето защо след връщане на делото в
СРС, първоинстанционният съд следва да извърши преценка за наличието на
предпоставки по чл. 247 от ГПК за провеждане на производство по поправка на
очевидна фактическа грешка в постановеното решение в посочената му част. Така
допуснатата очевидна фактическа грешка от първата инстанция няма правна пречка
да бъде изправена и служебно по реда на чл. 247 от ГПК – до момента на изпълнение на
съдебното решение.
По
отношение на разноските:
При
този изход на спора право на разноски има въззиваемата страна, но предвид
липсата на доказателства за сторени разноски, такива не следва да се присъждат.
С оглед цената на предявените искове и предвид ограничението по
чл. 280, ал. 3 от ГПК настоящото решение не подлежи на обжалване.
Така
мотивиран Софийският градски съд,
Р Е Ш И :
ПОТВЪРЖДАВА решение № 177489
от 16.08.2020г., изменено в частта му за разноските с определение от
03.12.2020г., постановено по гр.дело № 31696/2016г. по описа на СРС, ГО, 61 състав, при
допусната очевидна фактическа грешка относно началния период на претенцията за обезщетение
за забава по предявения иск с правно основание чл. 86, ал. 1 от ЗЗД.
Решението не подлежи на обжалване.
Връща делото на СРС за преценка за провеждане на
производство по чл. 247 от ГПК по поправка на очевидна фактическа грешка в
постановеното решение относно началния период на претенцията за обезщетение за
забава по предявения иск с правно основание чл. 86, ал. 1 от ЗЗД.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.