РЕШЕНИЕ
№56 14.02.2020 г. гр. Стара Загора
В
ИМЕТО НА НАРОДА
СТАРОЗАГОРСКИЯТ ОКРЪЖЕН СЪД, ІІ
ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ
на четиринадесети януари две
хиляди и двадесета година
в открито заседание в следния
състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ПЛАМЕН ЗЛАТЕВ
ЧЛЕНОВЕ:
ВЕСЕЛИНА МИШОВА
БОРЯНА Х.
Секретар: Катерина Маджова
като
разгледа докладваното от мл. съдия Х. въззивно гр. дело №1653 по описа за 2019 година, за да се
произнесе, взе предвид следното:
Производството
е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.
Производството
пред районния съд е било образувано по искова молба на И.И.Х. срещу Д.И.Г., с
която ищецът е поискал от съда на основание чл. 109 от ЗС, чл. 45 във вр. чл.
52 от ЗЗД да осъди ответника да преустанови действията си, с които му пречи
необезпокоявано да осъществява правото си на собственост върху недвижимия имот,
като преустанови превеждането на животни през имота му, преустанови
отглеждането на животни и в своя собствен имот на не повече от 5 едри преживни
животни, без отчитане на приплодите им до 1-годишна възраст, да преустанови
оттичането на фекалии от животните от имота на ответника в неговия имот, да
преустанови отглеждането на животни – овце в рамките на регулационния план на
село Д.А., в имота си и ги отведе за отглеждане извън границите на с. Д.А. във
ферма, както и да бъде осъден ответника да му заплати сумата от 800 лева
обезщетение за причинени имуществени вреди за съборена ограда от 200 м., сумата
от 1500 лева обезщетение за причинени имуществени вреди от невъзможността да
ползва имота си и да отглежда люцерна за собствени нужди и замърсяване на
почвата от фекалии на животни, както и сумата от 1500 лева обезщетение за
причинени неимуществени вреди за замърсена външна среда от миризма на фекалии
на животни, което го лишава от възможността да диша чист въздух. Претендирал е
разноски.
Ответникът Д.И.Г.,
в предоставения му срок е навел твърдения за неоснователност на исковите
претенции. Посочил е подробно, че замърсяванията в имота на ищеца се дължат на
източници в собственото му стопанство и домакинство. Твърдял е, че отглежда
животните си съгласно изискванията на съответната нормативна уредба, като е
оспорил твърденията животните му да преминават или замърсяват имота на ищеца,
както и от това да произтичат твърдените в исковата молба вреди.
С Решение
№130 от 14.10.2019 г., постановено по гр.дело № 360/2019 г. по описа на РС Р., исковете
на И.И.Х. срещу Д.И.Г. с правни основания чл. 109 от ЗС и чл. 45, ал. 1 от ЗЗД
и във вр. чл. 52 от ЗЗД са били отхвърлени. Присъдени са разноски в полза на
ответника в размер на 1400 лева.
Недоволен от
решението е останал ищецът И.Х., който го обжалва изцяло като неправилно и
незаконосъобразно поради неправилно прилагане на материалния закон и съществени
нарушения на съдопроизводствените правила. В жалбата си сочи, че атакуваното
решение е постановено при неправилна преценка на събраните по делото
доказателства, в нарушение на чл. 236, ал. 2 от ГПК, с неправилни и
незаконосъобразни правни изводи и фактически констатации. По отношение на доказателствения
анализ, извършен от първоинстанционния съд, твърди, че не са били съобразени
изказаните от вещото лице становища в откритото съдебно заседание, както и че
свидетелските показания не са обсъдени в съвкупност, като съдът е игнорирал
част от тях, а на друга част неоснователно не е дал вяра. Излага подробни
съображения за необоснованост на изводите на районния съд по всеки от
предявените искове. Моли съда да отмени решението на първоинстанционния съд и
да му присъди направените по делото разноски.
В срока по
чл. 263 от ГПК въззиваемият Д.Г. е подал отговор на въззивната жалба, в който
поддържа становище за нейната неоснователност и недоказаност.
Съдът, след
като прецени доводите на страните и събраните по делото доказателства, намира
за установено от фактическа и правна страна следното.
Съгласно
разпоредбата на чл. 269 от ГПК въззивния съд се произнася служебно по
валидността на решението, а по допустимостта му – в обжалваната част. По
останалите въпроси въззивния съд е ограничен от посоченото в жалбата.
Жалбата е
подадена в срока по чл. 259 от ГПК, поради което е допустима, но разгледана по
същество е неоснователна.
Процесното
първоинстанционно решение е валидно – постановено е от съд с правораздавателна
власт по спора, в законен състав, в необходимата форма и с определено
съдържание, от което може да се извлече смисъла му. Решението е допустимо –
съдът е разгледал предявения иск при наличие на предпоставки за възникване и
упражняване на правото на иск.
Доказателствената
съвкупност по първоинстанционното делото е била формирана от писмени
доказателства (нотариален акт, протокол за трасиране на гранични линии от
13.07.2010 г., отговор от кмета до ищеца от 17.01.2011 г. и жалба от ищеца от
04.10.2011 г. до кмета на с. Д.А., протокол за предупреждение на ответника от
органите на МВР през 2011 г.), докладна записка от 11.03.2019 г. на полицейски
инспектор при РУ Р., протоколи за предупреждение от същата дата на ищеца и на
ответника, гласни доказателства (свидетелските показания на свидетелите на
ищеца – И. И.,***, и Д.Х., сестра на ищеца, както и тези на ответника – Т.Т.,
кмет на с. Д.А., И.С., съседка на страните, и Х. Х., живущ ***), заключение по
назначената съдебно-екологична експертиза.
От събраните
по делото доказателства, преценени поотделно и в тяхната съвкупност, се установява,
че страните по делото са съседи и живеят в с. Д.А., общ. Р.. На границата между
имотите на двамата била изградена ограда с дървени колчета и 2 реда бодлива
тел. Страните се намирали във влошени отношения, което било известно както на
кмета на селото, така и на техните съседи и други жители на населеното място.
За пълнота на фактическата обстановка въззивната инстанция с оглед разпоредбата
на чл. 272 от ГПК препраща изцяло мотивите на първоинстанционния съд, които възприема
като изчерпателни и в съответствие със закона. Делото е правилно и всестранно
изяснено от фактическа страна от първоинстанционния съд.
Правните
изводи са формирани въз основа на установената по делото фактическа обстановка
и са основани на материалния закон.
Във въззивната
жалба въззивникът е навел аргументи за неправилна преценка на събраните по
делото доказателства, несъобразяване на изказаните от вещото лице становища в
откритото съдебно заседание, необсъждане на свидетелските показания в
съвкупност, игнориране на една част от тях и неоснователно некредитиране на
друга, в резултат на което според него районният съд е достигнал до неправилни
фактически и правни изводи по всеки от предявените искове.
Тези
съображения на въззивника не могат да бъдат споделени.
По оплакванията,
касаещи съдебно-екологичната експертиза, следва да се посочи, че районният съд се
е позовал в решението си и е изграждал изводите си въз основа на онези части от
заключението, дадени в резултат на посещение на процесните имоти и
непосредствените възприятия на вещото лице. Цитираните във въззивната жалба
изказвания на вещото лице от откритото съдебно заседание не разколебават тези
изводи, нито пък дават основание да се приеме противното, тъй като не
опровергават или изключват личните наблюдения на експерта при огледа на място,
намерили отражение в заключението му. Експертизата е дала отговор на
поставените ѝ задачи, а процесуалният представител на ищеца не е изложил
съображения, които да поставят под съмнение пълнотата и правилността на
заключението и така да дадат основание за назначаване на допълнително или
повторно заключение, с изключение на опасенията за субективност, породени от
посочения от вещото лице източник на информация за част от отразените
обстоятелства и по-точно споделеното от ответника при огледа в имота му. Следва
да се посочи, че сред задачите на експертизата не са били поставени такива,
касаещи терена, намиращ се пред стопанските постройки на ответника, наклона на
имота му и др. подобни, а освен това тези въпроси са били поставени на
свидетелите и са намерили отговор в техните показания. Поради изложеното това
оплакване във въззивната жалба не може да бъде споделено.
Следващите
оплаквания във въззивната жалба се отнасят до анализа на свидетелските
показания. Настоящата инстанция намира, че първоинстанционният съд подробно се
е мотивирал кои свидетелски показания кредитира и кои не възприема, като е
посочил и основанията за това. Съображенията на районния съд се споделят изцяло
от въззивния съдебен състав. Показанията на свидетеля И. не намират опора в
останалия събран по делото доказателствен материал. Изложените от въззивника и
базирани на тези показания фактически изводи съдът намира за защитна теза,
изразяваща собствената му интерпретация на фактите и подкрепяща претенциите му.
Цитираните във въззивната жалба показания на свидетеля Т.се отнасят до изолиран
случай, назад във времето, който касае изтичане на води след проливен дъжд, но
не и за поддържаното в исковата молба и жалбата изтичане на фекални води. Що се
отнася до показанията на свидетелката Х., правилно същите са преценявани
критично при съобразяване на нейната заинтересованост от изхода на делото,
предвид и обстоятелството, че именно тя, а не ищецът, е подала последния сигнал
до органите на МВР, касаещ отношенията между страните. Освен разминаванията
между показанията на свидетелите И. и Х. с тези на другите свидетели,
настоящата инстанция констатира и съвпадащо несъответствие между техните
показания и твърденията на самия ищец в исковата молба относно процесната
ограда (двамата свидетели твърдят, че тя е изградена от три реда бодлива тел,
докато в исковата молба ищецът е посочил, че оградата се състои от два реда
тел). Това мотивира съда да приеме, че показанията им са били предварително
подготвени, поради което и да не ги възприеме с доверие.
Доколкото
почиват на същия доказателствен анализ, въззивният съд не споделя и оплакванията
относно фактическите изводи на районния съд по отношение на броя на септичните
ями в двора на ответника, броя на отглежданите от него животни, пътя на
животните на ответника до мястото за паша, самото място за паша, събарянето на
процесната ограда от ответника, замърсяването на почвата в имота на ищеца с
фекалии и създаването на миризма от животински фекалии извън допустимото.
Изводите на районния съд и в тази част са обосновани, подробно мотивирани и
почиват на съвкупната преценка на събраните по делото доказателства. Не са
допуснати твърдените от въззивника съществени нарушения на процесуалните
правила, състоящи се в пропуск да се обсъдят показанията на свидетелката Х.,
отказ да се допуснат като свидетели полицейските служители, посетили мястото
след сигнала на Х., отказ да се назначи съдебно-техническа експертиза, която да
извърши оценка на оградата. По отношение анализа на свидетелските показания бе
взето отношение по-горе, а що се отнася до доказателственото искане за
допускане до разпит на свидетели, то същото правилно е оставено без уважение
като неоснователно. Допускането до разпит в качеството на свидетели на
полицейските служители, отзовали се на сигнала на свидетелката Х., е било
ненужно, тъй като в искането не се е твърдяло те да са станали очевидци на
обстоятелства относно събарянето на оградата, а е посочено, че са били на място
в деня на подаването му. Районният съд правилно е преценил, че исканите
свидетели не могат да способстват за установяване на обективната истина по
делото. Следва да се добави и това, че възприятията им след посещението на
адреса са отразени в докладната записка и съставените предупредителни
протоколи, от които е видно, че на място са установили страните, всяка от които
е заявила позицията си по случая (и която не се различава от поддържаното в
настоящото съдебно производство) и им е отправено предупреждение да не влизат в
пререкание помежду си.
Искане за
назначаване на съдебно-техническа експертиза, противно на поддържаното от
процесуалния представител на ищеца в съдебното заседание пред първата
инстанция, не е било направено с исковата молба, а едва в откритото съдебно
заседание. Въпреки
това искането не е било преклудирано, тъй като това е било заседанието, в което
съдът докладва делото, а съгласно утвърдената практиката на ВКС едва след
изпълнение на правомощията на съда по чл. 146 от ГПК настъпва преклузията за
страните да твърдят нови факти и обстоятелства и да сочат нови доказателства. Въззивният
съд намира, че макар да е налице процесуално нарушение, то не е от категорията
на съществените и допускането му не влияе на изхода на спора.
Възприетото
от настоящия съдебен състав становище по отношение на фактите, посочени по-горе
и представляващи основанието да се ангажира деликтната отговорност на
въззиваемия и да се осъди същият да преустанови действието, с което смущава
необезпокояваното ползване на процесния имот, мотивират и извода за
неоснователност на исковите претенции по чл. 109 от ЗС и чл. 45 от ЗЗД.
Искът по чл.
109 от ЗС предоставя възможност за защита на собствеността от въздействия на
трети лица, с които се ограничава или затруднява упражняването на правомощията
на собственика в пълен обем. Защитата, която се търси с този иск, може да се
състои в преустановяване на вредното въздействие върху имота, премахване на
последиците от нарушението, или на неговия източник. Действията, с които се
пречи на собственика за пълноценно упражняване на правомощията му, могат да
произтичат и от регламентирана дейност, когато тя се осъществява неправомерно.
Защитата на собствеността в този случай може да се осъществи по административен
ред, ако такъв е предвиден, или направо с иска по чл. 109 от ЗС. Търсената по
исков ред защита трябва да съответства на нарушението и да се ограничава с искане
за преустановяване само на онези действия или състояния, в които се състои
неправомерното въздействие върху вещното право на ищеца, без да нарушава
правната сфера на нарушителя и да ограничава необосновано неговите права, но
същевременно трябва да е от такова естество, че да осигури възстановяване
правата на собственика в пълен обем. Дали търсената защита от ищеца надвишава
по интензитет нарушението следва да се преценява въз основа на твърденията на
страните и събраните по делото доказателства във всеки конкретен случай (Решение
№135 от 31.07.2014 г. по гр. д. № 334/2014 г., I ГО на ВКС).
За да бъде
уважен иск по чл. 109 ЗС, с който съдът дава търсената защита за нарушеното
право на собственост от всяко неоснователно действие, което пречи на собственика
да упражнява правото си в пълен обем, собственикът следва да установи кое е
действието, което препятства упражняване правото на собственост, кой е автора
на това действие и в какво се състои нарушението. Това изисква установяване на
действието и съществуването му в рамките на висящия процес, както и наличието
на връзката между конкретното неоснователно действие на ответника и обема на
препятстване упражняване правото на собственост на ищеца от тези действия, т.
е. за да бъде ангажирана отговорността следва в резултат на неоснователното
действие да има позитивно изразен резултат в смисъл на измерение на реално
установено вредоносно поведение или на поддържане на такъв резултат от
ответника (Решение №48 от 16.08.2017 г. по гр. д. № 3809/2016 г., II ГО на ВКС;
Решение №62 от 1.07.2015 г. по гр. д. № 339/2015 г., II ГО на ВКС).
В хода на
производството въззивникът не установи наличието на вредоносно действие, което
да е налице в рамките на висящия процес, поради което и исковата му претенция с
правно основание чл. 109 от ЗС следва да бъде отхвърлена като неоснователна и
недоказана.
За да възникне извъндоговорната,
деликтна отговорност по чл. 45, ал. 1 от ЗЗД следва да бъде установено по
несъмнен начин настъпването на следните юридически факти – противоправно деяние,
респ. авторство на деянието, вреда и причинно-следствена връзка между
противоправното деяние и причинената вреда. Последният юридически факт,
завършващ фактическия състав, обуславящ възникването на правото на увредения да
претендира обезвреда на причинените му вреди, е от субективно естество, а
именно вина на делинквента, която съгласно оборимата презумпция, уредена в чл.
45, ал. 2 от ЗЗД, се предполага до доказване на противното.
Пред първоинстанционния съд са
предявени три иска с правно основание чл. 45 от ЗЗД, два от които за претърпени
от ищеца-въззивник имуществени вреди и един – за претърпени от него
неимуществени вреди. По всеки от така предявените искове въззивната инстанция,
съобразно изложените по-горе фактически изводи въз основа на собствена преценка
на събраните по делото доказателства, намира, че е останала недоказана първата
предпоставка за ангажиране на деликтната отговорност на ответника по всеки един
от исковете, а именно неговото противоправно поведение.
Относно претенцията за обезщетяване
на претърпените имуществени вреди, причинени от съборена от ответника ограда
въззивният съд приема, че не е установено по делото той да е повредил или
унищожил оградата, както се твърди от ищеца в исковата молба.
Относно претенцията за обезщетяване
на претърпените имуществени вреди, представляващи пропуснати ползи от
невъзможността да ползва имота си и да отглежда люцерна за собствени нужди
поради замърсяване на почвата с фекалии на животни, съдът намира, че не е установено
по делото ответникът да е замърсявал почвата, като е отглеждал животните в
противоречие с нормативната уредба, заложена в приложимите нормативни актове (ŸНаредба
за условията и реда за отглеждане на домашни животни на територията на Община Р.,
изменена и допълнена с Решение №265 от 27.09.2012 г. на Общински съвет Р., в
сила от 01.10.2012 г.; ŸНаредба №40
за условията за отглеждане на селскостопански животни, съобразени с техните
физиологически и поведенчески особености, издадена от министъра на земеделието
и храните, обн., ДВ, бр. 106 от 2008 г., в сила от 12.12.2008 г.; ŸНаредба
№44 от 20.04.2006 г. за ветеринарномедицинските изисквания към животновъдните
обекти, изд. от министъра на земеделието и горите, обн., ДВ, бр. 41 от 2006 г.,
посл. изм., ДВ, бр. 5 от 2020 г.).
Относно претенцията за обезщетяване
на претърпените неимуществени вреди – страдания от замърсена външна среда,
миризма от животински фекалии и лишаване от възможността да диша чист въздух,
настоящата инстанция намира, че не е установена по делото абсолютна
съпричастност на ответника към замърсяването на външната среда, в това число
миризмата във въздуха. От съвкупната преценка на събрания по делото
доказателствен материал безпротиворечиво се установява, че в процесното населено
място се отглеждат животни, включително и от спорещите страни, като миризмата е
съпътстваща отглеждането им последица. В производството остана недоказано, че
единственият източник на миризмата са животните на ответника. С оглед на това
са неоснователни претенциите на въззивника за обезщетяване на посочените вреди,
доколкото не е установено противоправно поведение на ответника, което да
причинява такива.
Предвид
изложеното въззивният съд намира, че атакуваното решение е правилно и следва да
бъде потвърдено.
И двете
страни са претендирали разноски пред настоящата инстанция. С оглед изхода на спора
разноските на въззиваемия следва да бъдат възложени на въззивника. Въззиваемият
е представил договор за правна защита и съдействие, според който е уговорено и заплатено в брой адвокатско
възнаграждение в размер на 1200 лева. В съдебно заседание процесуалният
представител на въззивника прави възражение за прекомерност на така уговореното
адвокатско възнаграждение. Съдът намира възражението за основателно. Като взе
предвид: 1) минималния размер на адвокатското възнаграждение по гражданско дело
с оценяем интерес от 3800 лева (сборът от интереса по трите предявени иска по
чл. 45 от ЗЗД), а именно – 496 лева; 2) размера на минималното възнаграждение
по един неоценяем иск (този по чл. 109 от ЗС) – 300 лева; 3) фактическата и
правната сложност на делото; 4) проведеното едно открито съдебно заседание без
събиране на доказателства, съдът намира, че следва да присъди разходи за
адвокат в общ размер на 796 лева.
Воден от
горните мотиви, Окръжният съд
Р Е
Ш И :
ПОТВЪРЖДАВА
Решение №130 от 14.10.2019 г., постановено по гр.дело № 360/2019 г. по описа на
РС Р..
ОСЪЖДА
на основание чл. 78, ал. 3 от ГПК И.И.Х., ЕГН **********, с адрес ***, ДА ЗАПЛАТИ НА Д.И.Г., ЕГН **********, с
адрес ***, сумата от 796 лева, представляваща разноски за заплатено адвокатско
възнаграждение.
Решението
подлежи на обжалване пред ВКС в месечен срок от връчването му на страните.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: