Р Е Ш
Е Н И Е
гр.София, …………….2019 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО, ІІ-Б състав, в публично
съдебно заседание на първи юли две
хиляди и деветнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Л.
ВАСИЛЕВ
ЧЛЕНОВЕ: КАЛИНА
АНАСТАСОВА
МЛ.СЪДИЯ: СВЕТОСЛАВ
СПАСЕНОВ
при
секретаря Алина Тодорова, като разгледа докладваното от съдия Анастасова гр.
дело № 3442 по описа за 2019 година и за да се произнесе, взе предвид
следното:
Производството е по реда на чл. 258 – чл. 273 ГПК.
С Решение № 479864 от
30.08.2018 на СРС, ГО, 87 с-в, постановено по гр.д. № 74048/2016 г. е признато
за установено на основание чл. 422 ГПК, вр. чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД, вр. чл.
149 ЗЕ и чл. 86, ал.1 ЗЗД, че Л. З.А. дължи на „Т.С.“ ЕАД сумата от 5 999,79
лв., представляваща стойност на доставена в периода от м.05.2014 г. до м.04.2016
г. топлинна енергия в имот с абонатен № 104725, , находящ се в гр. София, общ.
„Искър“, ж.к. „*********както и такава, отразена в документи с № **********/28.02.2015 г., № **********/28.02.2015
г., № **********/28.02.2015 г., № **********/28.02.2015 г. и № **********/28.02.2015
г., ведно със законната лихва върху тази сума, считано от датата на депозиране
на заявлението по чл. 410 от ГПК в съда до окончателното й изплащане, сумата от
408,29 лв., представляваща лихва за забава върху главницата за ползвана
топлинна енергия за периода от 15.09.2015 г. до 20.09.2016 г., сумата от 62,43
лв., представляваща такса за извършената услуга „дялово разпределение“ за
периода от м.05.2014 г. до м.04.2016 г., ведно със законната лихва върху тази
сума, считано от датата на депозиране на заявлението по чл. 410 от ГПК в съда
до окончателното й изплащане, за които суми е издадена заповед за изпълнение на
парично задължение по чл. 410 от ГПК в производството по ч.гр.д. № 56467/2016
г. по описа на СРС, 87 състав, като са отхвърлени, като неоснователни исковете
за разликата до предявените размери – 6391.87 лв. – главница, представляваща
стойност на доставена ТЕ и 418.25 лв.-лихва за забава върху главницата за ТЕ и
10.47 лв.-лихва за забава върху главницата за такса за дялово разпределение.
Със същото решение,
на основание чл.78, ал.1 ГПК е осъден ответникът да заплати на ищеца сумата
176.41 лв.-разноски за заповедното производство и сумата 677.33 лв.-разноски в
исковото производство пред СРС.
Решението е
постановено с участие на подпомагаща страна на страната на ищеца – Т.с. ЕООД.
В частта,
с която са отхвърлени, като неоснователни предявените искове по чл.
422 ГПК, вр. чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД, вр. чл. 149 ЗЕ и чл. 86, ал.1 ЗЗД, постановеното
от СРС решение е влязло в сила, като необжалвано.
Срещу така
постановеното решение е постъпила жалба от ответника. В жалбата са наведени
оплаквания, че решението на СРС е неправилно поради допуснати нарушения на
материалния закон и на съдопроизводствените правила. Оспорена е редовността на
исковата молба с възражения, че не са били заплатени разноските за дължима
държавна такса по предявените искове. Направени са възражения, че съдът неправилно
е формирал изводите си, като не е съобразил факта, че жалбоподателят притежава
единствено ½ от имота, който е придобит в режим на СИО. Според
ответника, с решение на ВАС е отменена методиката за разпределение на
ползваната в сградата ТЕ, което означава, че начислението на топлинна енергия
било незаконно. Посочва, че първоинстанционния съд неправилно не е приложил
разпоредбата на чл. 62 от ЗЗП и дори да се достави ТЕ на потребител, той не
дължи нейното заплащане, ако не я е поръчал и в този смисъл ищецът е следвало
да докаже дали ответникът е поръчал услугата за която иска заплащане. Заявява,
че първоинстанционният съд е допуснал нарушение на съдопроизводствените правила
като безрезервно е приел СТЕ, която е направила заключение по документи, които
не са представени по делото, както и по делото не са представени доказателства
за приемане на абонатната станция и въвеждането й в експлоатация и, че отговаря
на техническите изисквания. Посочва, че неправилно първоинстанционният съд е
приел, че са налице договорни отношения между страните след като липсва молба
декларация за откриване на партида, която да изхожда от ответника и няма
съгласие за приспадане и добавяне на суми от изравнителни сметки. Също така
смята, че ищецът не е ангажирал доказателства за изправността на уредите, чрез
които се извършва измерването на ТЕ и се възпрепятства възможността да бъдат
точно измерени доставеното количество ТЕ, поради което това е основание да се
отхвърли изцяло иска. Посочва, че не са ангажирани доказателства и за отчитане
на индивидуалните разпределители или за пречки в абоната, поради които е било
възпрепятствано такова отчитане, като основание за служебно начисляване на
задълженията. Смята, че вземането за дялово разпределение има договорно
задължение, което не кореспондира с предмета на делото, което е именно
доказването на реално потребената енергия. Моли да се отмени
първоинстанционното решение и да се отхвърлят исковете, като претендира за
присъждане на разноските по делото.
Въззиваемият „Т.С.” ЕАД не изразява становище по въззивната жалба в срока по
чл.263, ал.1 ГПК. В свое становище от 28.06.2019 г. моли подадената въззивна
жалба да бъде оставена без уважение, а постановеното от СРС решение –
потвърдено, като правилно и законосъобразно. Претендира разноски и прави искане
за присъждане на разноски за заплатено адвокатско възнаграждение в намален
размер.
Подпомагащата страна Т.с.
ЕООД не изразява становище по подадената въззивна жалба в срока по чл.263, ал.1 ГПК.
Съдът, като съобрази
доводите на страните и събраните писмени доказателства, поотделно и в тяхната
съвкупност, съгласно правилата на чл. 235, ал. 2 ГПК, намира за установено
следното от фактическа и правна страна във връзка с наведените във въззивната
жалба пороци на оспорения съдебен акт:
Жалбата е подадена в
срока по чл. 259, ал. 1 ГПК и е процесуално допустима. Съгласно чл. 269 ГПК
въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по
допустимостта- в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от
посоченото в жалбата. Настоящия състав на въззивния съд намира, че първоинстанционното
решение е валидно и допустимо, поради което същия дължи произнасяне на
съществото на правния спор в рамките на заявените с въззивните жалби доводи,
съобразно нормата на чл. 269, изр. 2 ГПК.
Настоящият съдебен състав приема, че обжалваното първоинстанционно
решение е валидно и допустимо в обжалваната му част. Не е допуснато нарушение
на императивни материални норми.
Решението на СРС е и правилно, като на основание чл. 272 ГПК въззивният
състав препраща към мотивите, изложени от СРС. Независимо от това и във връзка
с доводите във въззивната жалба е необходимо да се добави и следното:
Предявени са за
разглеждане обективно кумулативно съединени искове с правно основание чл. 422,
ал. 1 ГПК, във вр. чл. 79, ал. 1 ЗЗД, вр. чл. 149 ЗЕ и чл. 86, ал. 1 ЗЗД.
За да се уважи
предявения иск, че ответникът дължи процесните суми, търсени от ищеца като
стойност на доставена топлинна енергия, ищецът следва да установи главно и
пълно, че ответникът е потребител на топлинна енергия, че в сградата, където е
имотът му e топлофицирана, монтиран е топломер, преминал метрологична проверка,
че дяловото разпределение на отчетеното количество доставена топлинна енергия е
извършено законосъобразно, което включва установяване на извършваните отчети на
ТЕ и изчисляване на стойностите на различните компоненти, съставящи цената на
доставената топлинна енергия.
По оплакванията за
недопустимост на постановеното решение:
Съгласно Тълкувателно
решение № 6 от 6.11.2013 г. на ВКС по тълк. д. № 6/2012 г., ОСГТК държавна
такса в хипотезата на обективно кумулативно съединяване на искове по чл. 422
във връзка с чл. 415 ГПК се дължи съгласно чл. 72, ал. 1 ГПК за всеки съединен
иск в размерите, посочени в чл. 1 от Тарифата за държавните такси, които се
събират от съдилищата по ГПК, като от общия сбор се приспада вече платената
такса в заповедното производство. Когато исковата молба е била предявена на
19.12.2016 г. разпоредбата на чл. 72 ГПК (Обн. - ДВ, бр. 59 от 2007 г., в сила
от 1.03.2008 г.) е гласяла, че за
предявените с една молба кумулативно съединени искове се събира държавна такса
по всеки иск. В настоящото производство са предявени четири иска, като държавна
такса се е дължала по всеки един от тях. С оглед на това дължимата държавна
такса е в размер на 405,67 лв. В заповедното производство е заплатена държавна
такса в размер на 137,66 лв., следователно при подаване на исковата молба
следва да бъдат доплатени 268,01 лв. На ищеца е указано да заплати сума в
размер на 170,51 лв., което е с 97,50 лв. по-малко. Не са налице предпоставките
на чл. 129, ал. 3 ГПК, доколкото на ищеца не са били дадени указания от съда за
внасянето й в определен срок. На основание чл.77 ГПК ищецът следва да бъде
осъден да заплати дължимата разлика за държавна такса в производството.
Оплакването на ответника за недопустимост на постановеното решение поради
невнасяне на целият размер дължима държавна такса в производството, съдът
намира за неоснователно. С оглед на горното неоснователен се явява доводът, че
са допуснати процесуални нарушение в тази връзка от районният съд.
По доводите за
неправилност и необоснованост на постановеното решение:
Ищецът "Т.С.
" ЕАД е депозирала заявление за издаване на заповед за изпълнение по реда
на чл. 410 ГПК с вх. № 3065837/10.10.2016 г. срещу ответника Л. З.А., по което
е образувано гр. д. № 56467/2016 г. по описа на СРС, 87-ри състав. Претендирано
е съществуване на парично вземане за стойността на доставена топлинна енергия
за периода от м.05.2014 г. до м.04.2016 г.
в размер на 6 391,87 лв. за топлоснабден имот, находящ се в гр. София,
общ. „Искър“, ж.к. „*********аб. № 104725, както и за сумата от 62,43 лв. – главница
за дялово разпределение, сумата 418,25 лв. - законна лихва за забава върху
вземането за ТЕ за периода от 15.09.2015 год. до 20.09.2016 год., сумата от
10,47 лв. -лихва за забава върху главницата за дялово разпределение за периода
от 15.09.2015 год. до 20.09.2016 год. както и законната лихва върху главницата
от 10.10.2016 год. до окончателното й изплащане. След като срещу издадената
заповед за изпълнение на парично задължение в законоустановения срок е
постъпило възражение от Л. З.А. по указания на съда в срока по чл. 415, ал. 1 ГПК заявителят "Т.С. "ЕАД, е предявил положителен установителен иск срещу
длъжника по издадената заповед за изпълнение, като е образувано гр. д. №
74048/2016 г. СРС, ГО, 87-ри състав.
В отговора на
исковата молба ответникът е оспорил исковете по основание и размер. Оспорил е
исковата молба, като нередовна, поради това че вземането не е индивидуализирано
в заявлението, респ. исковата молба; не е посочено какво количество
топлоенергия е доставена, за да се претендира процесната сума; не са изложени
твърдения, че ищеца е доставчик на тази
топлоенергия. По отношение на претенцията за дялово разпределение и
обезщетението за забава, начисляващо се върху него са направени възражения, че
не следва да се присъжда на ищеца, тъй като дяловото разпределение е извършено
от ФДР - третото лице помагач, следователно се дължало на него. Направени са
възражения, че същият не е в договорни отношения с ищеца, поради което не дължи
сумите. При условията на евентуалност заявява становище, че следва да заплати
единствено реално потребената в имота топлоенергия.
Съгласно
чл. 153, ал. 1 от ЗЕ потребител на енергия за битови нужди е физическо лице-
собственик или титулярът на вещно право на ползване, който ползва топлинна
енергия с топлоносител гореща вода или пара за отопление за домакинството си. В
смисъла на горните легални определения, ответницата, като собственик на имота,
има качеството на потребител на топлинна енергия, поради което е
материалноправно легитимирана да отговаря по предявените искове. В тази връзка
е неоснователно възражението, че ответницата не се явява потребител и между
страните няма договорни отношения, а няма и подадена молба декларация за
откриване на партида и абонатен номер и каквато именно е приложена към исковата
молба, изхождаща от ответницата и която не е оспорена от нея. Съгласно чл. 150
от Закона за енергетиката, продажбата на топлинна енергия от топлопреносното
предприятие на потребителите за битови нужди се осъществява при публично
известни общи условия, одобрени от ДКЕВР. Притежаваното от ответника право на
собственост върху топлоснабдения имот и установеното наличие на облигационно
договорно правоотношение между страните, произтичащо от договор за продажба на
топлинна енергия, по който ищецът е доставял топлинна енергия, е достатъчно
основание за доказване на иска по основание. Съдържанието на договора за
покупко-продажба на топлинна енергия е уредено в представените публично
известни Общи условия за продажба, които са съответно одобрени с Решение №
ОУ-067/12.12.2005 г. на ДКЕВР, последващите такива от 2008 г. и от 2014 год. и
които са публикувани. Разпоредбата на чл. 150, ал. 3 ЗЕ предоставя възможност
за потребителите, които не са съгласни с предвидените в ОУ разпоредби, в срок
от 30 дни след влизането им в сила да внесат в съответното топлопреносно
предприятие заявление, в което да предложат специални условия.
Установено е по
делото, че процесният имот е бил топлофициран и че сградата – етажна
собственост /в която се намира имота/ е била присъединена към топлопреносната
мрежа. Доказано е също така, че ответникът е носител на вещното право на собственост
върху процесния апартамент, което обстоятелство се установява от нотариален акт
за продажба на недвижим имот № 1, том LLХ, дело №
20704/07.10.1996 г. представен пред първата инстанция. Следователно ответникът
се явява потребител на топлинна енергия за битови нужди по смисъла § 1, т. 42
от ДР на ЗЕ /приложима редакция, Изм. - ДВ, бр. 74 от 2006 год. – към момента
на сключването на договора за продажба/, респ. има качеството на битов клиент
по смисъла на § 1, т. 2а от ДР на ЗЕ /нова – ДВ, бр. 54 от 2012 год., в сила от
17.07.2012 год./.
Съгласно чл. 150, ал.
1 ЗЕ, на която разпоредба се е позовал и първоинстанционният съд, продажбата на
топлинна енергия от топлопреносното предприятие на потребители на топлинна
енергия за битови нужди се осъществява при публично известни общи условия,
предложени от топлопреносното предприятие и одобрени от ДКЕР /писмена форма на
договора не е предвидена/. Тези общи условия се публикуват най-малко в един
централен и в един местен всекидневник в градовете с битово топлоснабдяване и
влизат в сила 30 дни след първото им публикуване, без да е необходимо изрично
писмено приемане от потребителите /чл. 150, ал. 2 от закона/. В случая е
несъмнено, че Общите условия на ищцовото дружество са влезли в сила, доколкото
са били публикувани, като по делото не са релевирани нито твърдения, нито има
данни, че ответницата е упражнила правото си на възражение срещу Общите условия
в срока по чл. 150, ал. 3 ЗЕ. Поради изложеното, настоящият съдебен състав
приема, че през исковия период между страните по делото са били налице
договорни отношения по продажба на топлинна енергия за битови нужди с
включените в него права и задължения на страните, съгласно ЗЕ и Общите условия.
Съгласно чл. 266 ГПК
във въззивното производство страните не могат да твърдят нови обстоятелства, да
сочат и представят доказателства, които са могли да посочат и представят в срок
в първоинстанционното производство, освен в хипотезата на ал. 2, която в
настоящия случай не е налице. Видно от отговора на исковата молба ответникът не
е направил възражение, че притежава ½ ид.ч. от собствеността върху
топлоснабдения имот, поради което същото е преклудирано. За установяване на
това обстоятелство не са ангажирани от ответника и доказателства съобразно
правилата за разпределение на доказателствената тежест в процеса /чл.154 ГПК/.
Идентичен извод се налага и за направеното във въззивната жалба възражение, че
имота е придобит в режимна СИО. От друга страна и задължението за заплащане
цената на доставената до имот, използван за жилищни нужди на семейството
топлинна енергия, е задължение за удовлетворяване нуждите на семейството по
смисъла на чл. 32, ал. 2 СК, за което на основание цитираната разпоредба,
съпрузите отговарят солидарно. Следователно оплакването на жалбоподателя срещу
правилността и обосноваността на постановеното решение от СРС следва да бъде
оставено без уважение.
Според чл. 139, ал. 1
ЗЕ разпределението на топлинната енергия в сграда - етажна собственост, се
извършва по система за дялово разпределение. Начинът за извършване на дяловото
разпределение е регламентиран в ЗЕ /чл. 139 – чл. 148/ и в действалата към
процесния период Наредба №16-334 от 06.04.2007 год. за топлоснабдяването /Обн.
ДВ, бр.34 от 24.04.2007 год./.
В производството е
установено, че през исковия период процесната сграда, в която се е намирал гр.
София, общ. „Искър“, ж.к. „*******“, бл. *********е била топлофицирана, като
ищецът е доставял в абонатната станция на сградата определено количество
топлинна енергия, отчетено от общия топломер.
Във връзка със задължението
за заплащане на такса за дялово разпределение за сградна инсталация, съдът
намира следното:
С разпоредбата на чл.
139, ал. 2 ЗЕ /редакция, изм., ДВ, бр. 74 от 2006 год., бр. 54 от 2012 год., в
сила от 17.07.2012 год./ се възлага отговорността за извършването на дялово
разпределение на топлинна енергия само на топлопреносните предприятия, като те
могат да извършват дейностите по дялово разпределение самостоятелно или чрез
възлагане на търговците, вписани в публичния регистър по чл. 139а ЗЕ. Начинът
на определяне на цената за услугата "дялово разпределение на топлинната
енергия" е точно определен в ЗЕ – съгласно чл. 139в, когато
топлопреносното предприятие или доставчикът на топлинна енергия не са
регистрирани по реда на чл. 139а, те сключват писмен договор за извършване на
услугата дялово разпределение с лицето, избрано от клиентите по реда на чл.
139б /при Общи условия/, в който се уреждат цените за извършване на услугата
дялово разпределение на топлинна енергия, които се заплащат от страна на
потребителите към топлопреносното предприятие, а след това – от топлопреносното предприятие към търговеца,
осъществяващ дялово разпределение на топлинна енергия, а съгласно чл. 140, ал.
5 – лицето по чл. 139б, ал. 1 предлага на клиентите в сграда – етажна
собственост, самостоятелно или чрез упълномощено лице, да сключат писмен
договор, в който се уреждат условията и начинът на плащане на услугата дялово
разпределение /виж и чл. 112г от ЗЕЕЕ /отм./ – действаща нормативна уредба към
момента на сключването на договора от 10.09.2002 год. между етажните
собственици на процесната сграда и „Т.С.“ ЕООД/.
Съгласно чл. 36, ал.
1 и 2 от Общите условия на ищеца за продажба на топлинна енергия за битови
нужди, клиентите заплащат цена за услугата дялово разпределение, извършвана от
избран от тях търговец, като стойността й се формира от: 1/ цена за обслужване
на партидата на клиента, включваща изготвяне на изравнителна сметка; 2/ цена за
отчитане на един уред за дялово разпределение и броя на уредите в имота на
клиента и 3/ за отчитане на уредите за дялово разпределение, извън обявените от
търговеца дати се заплаща допълнителна цена по ценоразпис, определен от
продавача. Редът и начинът на заплащане на услугата дялово разпределение се
определя от продавача, съгласувано с търговците, извършващи услугата дялово
разпределение и се обявява по подходящ начин на клиентите.
В разглеждания случай ищецът твърди, че за
процесния имот са били изготвяни изравнителни сметки от третото лице-помагач
след края на съответния отоплителен период въз основа на реален отчет на
уредите за дялово разпределение. Въз основа на събраните писмени доказателства
по делото –документи за главен отчет и изготвени индивидуални справки за
отопление и топла вода, въззивният съд приема, че услугата дялово разпределение
е била реално осъществена, а нейната стойност в размер на 62.43 лв. е доказана
въз основа на заключението на вещото лице по съдебно-счетоводната експертиза,
до който и релевираната главна претенция се явява основателна, ведно със
законната лихва, считано от датата на подаване на заявлението за издаване на
заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК до окончателното изплащане.
Цитираното от
въззивника решение № 4777/13.04.2018 г. по адм. дело № 1372/2016 г. на ВАС не е
влязло в сила, тъй като е предмет на последващ инстанционен контрол /5- чл.
състав на ВАС адм. дело №1318/2019 г./ при обжалване, поради което не следва да
бъде съобразено от настоящия състав при разрешаване на спора по същество. Във връзка с него дори формулата по т. 6.1.1
от методиката за дялово разпределение, установена с Наредба № 16-344/2007 г.,
касаеща единствено ТЕ отдадена за сградна инсталация да бъде отменена, то,
съдебното решение за отмяна ще има действие само за в бъдеще – от момента на
влизането му в сила, съгласно нормата чл. 195, ал. 1 от АПК, поради което и не
би рефлектирало върху приложимите правни норми за конкретния казус, отнасящи се
за определяне на ТЕ отдадена за сградна инсталация. Оплакванията на въззивника
в обратен смисъл, съдът намира за неоснователни.
Неоснователни са възраженията
на ответника, че не дължи стойност на услуга за доставена топлинна енергия, тъй
като същата била непоръчана услуга. При закупуване на жилище в топлоснабдена
сграда -етажна собственост купувачът е длъжен да понесе разноските за общите
инсталации, включително топлоснабдителната, доколкото не е било упражнено
правото на отказ от услугите на ищеца при спазване на определена процедура.
Право на отказ е уреден в чл. 153, ал. 2 ЗЕ, която разпоредба предвижда, че
когато собствениците, притежаващи най-малко две трети от собствеността в
сградата - етажна собственост, присъединени към абонатна станция или към нейно
самостоятелно отклонение, не желаят да бъдат клиенти на топлинна енергия за
отопление и/или за горещо водоснабдяване, те са длъжни да декларират писмено
това пред топлопреносното предприятие и да поискат прекратяване на
топлоснабдяването за отопление и/или горещо водоснабдяване от тази абонатна
станция или от нейното самостоятелно отклонение. В случая обаче ответникът не
твърди и не е доказал, че са спазени законовите предпоставки за отказ
предвидени в чл. 153, ал. 2 ЗЕ В този смисъл изрично в ТР № 2/2016 год. по т.
дело № 2/2016 год. на ОСГК е постановено, че за отношенията, възникващи при
доставянето на топлинна енергия за битови нужди в сграда-етажна собственост, се
прилагат разпоредбите на ЗЕ, които не противоречат на разпоредбата на чл. 62,
във вр. с пар. 1 от ДР на ЗЗП.
От приета СТЕ, която
настоящият състав кредитира по реда на чл.202 ГПК, като обективна и компетентно
изготвена, се установява стойността на потребената в имота ТЕ - за сградна
инсталация и за БГВ. Установено е, че вещото лице е обосновало СТЕ с
изготвените документи за главен отчет, с
реален отчет за всеки от периодите, при отбелязване, че в имота има пет броя
отоплителни тела с монтирани разпределители на ТЕ, и два узаконени водомера. Чрез
констатациите на СТЕ в производството е установено, че сумите за топлинна
енергия, дължими от ответника за процесния период са в размер на 5 999,79
лв., без предишни неплатени и просрочени суми, без начислени лихви, дължими
суми по ФДР за отчет и изготвяне на изравнителни сметки. Също така е
установило, че изчисленията на технологичните разходи от работата на
съоръженията в АС са извършвани съгласно действащите нормативни разпоредби и са
отчислявани ежемесечно от отчетната по общия топломер ТЕ преди нейното
разпределение. В СТЕ изрично е посочено, че измерването на потребеното
количество топлинна енергия се извършва от общ топломер търговски тип, същия е
преминал задължителни проверки, като е проведен контрол от лицензирани
лаборатории на всеки две години и е технически изправен.
Неоснователни са
възраженията на въззивника, че не е установен размерът на дължимите суми за
топлоенергия за сградна инсталация след като не е имал отопление в имота. Разпоредбите
на чл. 153, ал. 1 и 6 от ЗЕ изпълняват конституционните изисквания да защитават
правата на потребителите за ползване на топлинна енергия и сградната инсталация
за топлоснобдяване на сградата е обща част, и всички собственици и носители на
вещни права следва да се считат за потребители и да поемат ползите и тежестите,
свързани с употребата на общата вещ и още при закупуване на съответния имот,
който е в сграда, присъединена към централното топлоснабдяване, собствениците и
титулярите на вещни права знаят, че следва да се включат в общото управлението
на общите части, в това число сградните инсталации за отопление и за горещо
водоснабдяване на сградата в режим на етажна собственост. В този смисъл е
решение № 5 от 22.04.2010 год. на КС на РБ по к. д. № 15/2009 год. Съгласието
на даден етажен собственик за договорно обвързване с топлофикационното
дружество намира израз в редица действия и които за първия етажен собственик
към момента на присъединяване на сградата – съгласието е обективирано при
гласуването в общото събрание на ЕС за вземане на решение за присъединяване на
сградата към топлоснабдителната система на определен доставчик – чл. 149а, ал.
1 ЗЕ и за всеки следващ етажен собственик на същия обект – съгласието е
обективирано в самия придобивен акт, тъй като придобиването на имота винаги
става с негово съгласие, а несъмнено той знае, че имотът вече е топлоснабден.
Закупуването на жилище в топлоснабдена сграда обективира съгласие за
придобиване при тези условия, а от там – и за договорно обвързване с
топлофикационното дружество. Ответникът остава потребител дори и да прекрати
топлоподаването към индивидуалните отоплителни тела в жилището си, тъй като в
тази хипотеза и съгласно изричната разпоредба на чл. 153, ал. 6 ЗЕ остават
потребители на топлинната енергия, отдадена от сградната инсталация и от
отоплителните тела в общите части на етажната собственост.
Неоснователно е
оплакването във въззивната жалба, че не са представени доказателства за
изправността на уредите за отчет, поради което не се установява реалното
количество ТЕ, която е доставена, след като изрично вещото лице е проверило и
посочило документите-свидетелства за проверка на топломера в абонатната
станция, с което се установява, че топломера е технически изправен.
Основателна
се явява претенцията и за заплащане на сума за услугата дялово разпределение от
общо 62,43 лв. за същия период, след като е извършвана услугата дялово разпределение
от третото лице помагач и за което е представен договор и в тази връзка е и
заключението на ССЕ и която сума се дължи с оглед на чл. 36 от ОУ от 03.02.2014
год.
По изложените
съображения, исковете са основателни и доказани до присъдените от първоинстанционния
съд размери.
Предвид съвпадението
на изводите на двете инстанции, решението следва да бъде потвърдено.
По разноските:
С оглед изхода на
спора, в полза на въззивника не се следват разноски за настоящата инстанция. На
въззиваемият следва да бъдат присъдени разноски за юрисконсултско
възнаграждение в размер на 50.00 лв. на основание чл.78, ал.3 и ал.8 ГПК.
На основание чл.77 ГПК ищецът следва да бъде осъден да заплати по сметка на СРС сумата 97,50 лв.-дължима
държавна такса по предявените искове.
Така мотивиран,
Софийски градски съд
РЕШИ :
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 479864 от 30.08.2018 на СРС, 87 с-в, постановено по гр.д. № 74048/2016
г. по описа на СРС.
ОСЪЖДА Л.
З.А., ЕГН ********** с адрес ***, да заплати на „Т.С.” ЕАД, ЕИК *******, със
седалище и адрес на управление:***, на основание чл. 78, ал. 1 и 8 ГПК, сумата
50.00 лв.-разноски за юрисконсултско възнаграждение.
ОСЪЖДА „Т.С.”
ЕАД, ЕИК *******, със седалище и адрес на управление:*** да заплати по сметка
на Софийски районен съд сумата 97,50 лв. –дължима държавна такса в
производството.
РЕШЕНИЕТО е постановено при участието на трето
лице-помагач на страната на ищеца – „Т.С.“ ЕООД.
Решението подлежи на касационно обжалване пред
Върховния касационен съд в едномесечен срок от връчването му при условията на
чл.280 ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.