Р Е Ш Е Н И Е
гр.София,13.12.2019 г.
В И М Е Т О
Н А Н А Р О Д А
Софийски градски съд, Гражданско отделение, ІІ-В въззивен състав
в
публичното заседание на четвърти декември
през
две хиляди и деветнадесета година в
състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: АНЕЛИЯ МАРКОВА
ЧЛЕНОВЕ: ПЕПА ТОНЕВА
Мл.с-я ГАБРИЕЛА ЛАЗАРОВА
при
секретаря Антоанета Луканова
и
прокурора
сложи за разглеждане
докладваното от съдия
Маркова в.гр.д.№ 15268 по описа
за 2018 г., за да
се
произнесе, взе предвид следното:
Производството
е по реда на чл.258-273 ГПК.
Образувано е по
въззивна жалба, подадена от Т.Т.К. и С.Т.К., ответници пред СРС, срещу решение
№ 296845 от 18.12.2017 г., постановено от СРС, ІI ГО, 73 с-в, по гр.д.№ 24651 по описа за 2017 г. Излагат се
доводи за неправилност на така постановеното решение в частта, в която предявените от „Т.С.“ ЕАД срещу въззивниците
искове по чл.422 ГПК и чл.86, ал.1 ЗЗД са били уважени като основателни. Навеждат
доводи за допуснати процесуални нарушения, изразяващи се в това, че при
правилно разпределена доказателствена тежест, СРС достигнал до погрешен извод,
че ответниците /пред СРС/ са потребители на топлинна енергия за процесния
период. Ищецът комуто била доказателствената тежест не бил доказал претенциите
си. Обсъжда се подробно какво представлява вещното право на ползване и особено
погасяването му със смъртта на ползвателя. Същевременно се позовават на чл.59,
ал.3 ЗС като твърдят, че в случая правото на ползуване не било упражнено и било
погасено по давност. Базират се на свидетелските показания, в които свидетелят
сочел, че ответниците не живеели в процесния недвижим имот, а само ходели на
гости на семейството на дъщеря си. Неправилно СРС не се бил доверил на
показанията на свидетеля; същият не бил заинтересован от изхода на спора;
впечатленията му били преки, защото живеел в същата сграда. „Колебанието“,
което СРС бил приел като такова, се дължало на факта, че свидетелят има
проблеми със слуха; последното било споделено със съда. Не били налице и
предпоставките на солидарната отговорност. Относно претенцията по чл.86, ал.1 ЗЗД се излагат доводи, че не било ясно и ищецът кои ОУ бил приложил, както и
дали същите са били влезли в сила. Освен това потребителят не можел да прави
икономически инвестиции, за да си набави технически средства във връзка с
предвиденото в чл.33, ал.1 и ал.2 от ОУ сметките да се публикуват на интернет
страницата на дружеството. В този смисъл прави възражение за нищожност на
договорната клауза на основание чл.143 ЗЗП, което възражение счита, че може да
бъде направено и пред въззивната инстанция; позовава се на съдебна практика на
СГС. Сочат, че ищецът не бил доказал количеството потребено топлинна енергия.
Това било така и защото не било доказана техническата годност на измервателното
средство.
Иска се от настоящата инстанция да
отмени решението в обжалваната част и да постанови друго, с което да не бъдат уважени
така предявените искове. Разноски се претендират.
От въззиваемата страна- „Т.С.“ ЕАД, ищец в производството пред СРС не
е постъпил отговор. В течение на
производството се излага становище за нейната неоснователност.
Третото лице-помагач - „Т.с.” ЕООД не взема становище
по въззивната жалба.
По
допустимостта на въззивната жалба:
За обжалваното решение въззивниците са уведомени на 15.01.2018
г., Въззивната
жалба е подадена на 29.01.2018 г., следователно същата е в срока по чл.259, ал.1 ГПК.
Налице е правен интерес от обжалване; въззивната жалба е допустима.
По
основателността на въззивната жалба:
Съгласно чл. 269 ГПК въззивната инстанция се произнася
служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му
част. По останалите въпроси – само доколкото са посочени в жалбата.
На 22.12.2016 г. е издадена заповед за изпълнение на
парично задължение по чл.410 ГПК, видно от която заявлението е уважено и
претендираните суми са присъдени в полза на заявителя-въззивник пред настоящата
инстанция.
За така издадената заповед за изпълнение липсват длъжниците
са били уведомени на 16.02.2017 г. чрез процесуалните им представители.
Възражението по
чл.414 ГПК всеки един от длъжниците е подал на 28.02.2017 г. като е оспорено
наличието на облигационната връзка.
На заявителя е указано, че може да предяви иск за
сумите по заявлението в 1-месечен срок. Указанията са достигнали до последния
на 20.03.2017 г.
Исковата молба е подадена в СРС на 20.04.2017 г.
Следователно обжалваното
решение е валидно и допустимо.
По доводите
във въззивната жалба:
В частта, в която е предмет на инстанционен контрол с първоинстанционното
решение се:
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО на осн. чл.422, ал.1 ГПК, че
ответниците /въззивници пред настоящата нистанция/ солидарно дължат на
ищеца „Т.С.“ ЕАД, плащането на следните
суми:
- на осн. чл.79, ал.1 ЗЗД вр. чл.150 ЗЕ – 3104,66 лв.,
представляваща цената на доставената топлинна енергия и услуга дялово
разпределение за жилище в гр.София,
ж.к.“*****, за периода май 2014 - април 2016 г., ведно със законната
лихва, считано от 30.11.2016 г. до изплащането на сумата;
- на осн. чл.86, ал.1 ЗЗД – 229,81 лв., представляваща
обезщетение за забава за плащане на сумата по чл.79, ал.1 ЗЗД вр. чл.150 ЗЕ за
периода 15.9.2015 - 17.11.2016 г.
За да стори това, СРС е приел, че ответниците имат качеството
на потребител по смисъла на пар.1,т.42 от ДР на ЗЕ, защото се легитимират като
ползуватели на процесния недвижим имот; същите били дарили апартамента на
дъщеря си, но били запазили правото на ползване. За недоказано е прието
възражението по чл.59,ал.3,предл.2 ЗС. Показанията на свидетеля, разпитан на
страната на ответниците, също не установил това. Съдът не е кредитирал
показанията, защото същите били лаконични. Освен това бил доведен от
ответниците и заявявал изгодни за тях обстоятелства, но при поставени контролни
въпроси се колебаел. Същият сочел, че ответниците посещават жилището, в което
живее дъщеря им, но не уточнявал периоди, но без съмнение според СРС тези
периоди били по-кратки от 5 години. Според съда предоставената от ответниците
възможност дъщеря им заедно със семейството си да ползва жилището не означавало
наличие на хипотезата на чл.59, ал.3, предл.2 ЗС. Относно дължимостта на
конкретните суми СРС се е позовал на заключението на СТЕ и СЧЕ. Прието е, че ТЕ
се отчита с годно измервателно средство преминало метрологична проверка в
лицензирана лаборатория. Относно изпадането в забава за плащане на сумите СРС
се е позовал на чл.31,ал.1,т.2 във връзка с чл.33, ал.1 и ал.6 от ОУ, както и
на обстоятелството, че месечните суми се дължат по прогнозни цени. При
прилагане на чл.162 ГПК относно лихвата за забава, съдът е определил такава в
размер на 230,21 лв. като се е обосновал с падежа на всяко вземане.
Първото спорно по делото обстоятелството, са ли ответниците /в
производството пред СРС/ потребители на ТЕ, съответно тяхно ли е задължението
за заплащане стойността й.
Съгласно чл.107 от Закона за енергетиката, доставчикът
на енергия може да поиска издаване на заповед за изпълнение по чл.410 ГПК от
потребителя. Според разпоредбата на пар.1,т.42 от ДР на ЗЕ, потребител на
енергия или природен гази за битови нужди е физическо лице-собственик или
титуляр на вещното право на ползване на имот, което ползва ел. или топлинна
енергия.
В тежест на
ищеца по положителния установителен иск е да докаже, че ответника е потребител
на ТЕ. В случая с исковата молба ищецът е представил нот.акт № 166, дело № 19239/1997
г ., видно от който ответниците са се разпоредили с процесния недвижими имот по
силата на дарение, изповядано със същият нот.акт, в полза на дъщеря си. Същите,
обаче, са си запазили правото на ползване върху имота.
От извършените още в заповедното производство служебни
справки от НБДН е видно, че ответниците имат постоянен и настоящ адрес:***,
т.е. този на процесния апартамент. Това се установява и от представеното с
исковата молба удостоверение от 30.08.2012 г., издадено от ГИС София /л.17 от
исковото производство/.
Съгласно чл.94 ЗГР настоящ адрес е адресът, на който
лицето живее. Всяко лице има само един настоящ адрес.
Освен това видно от списъка на живущите в сградата,
съставен във връзка със сключването на договор с ФДР /трето лице помагач на
страната на ищеца/, ответникът К. е подписал същият под № 10. ОС на живущите в
сградата се е състояло на 06.12.2001г., когато е съставен и протоколът, виж
л.20 от исковото производство. Това означава, че правото на ползване е
упражнено. Че правото на ползване е упражнено, става ясно и от показанията на
свидетеля М., който сочи, че ответниците не живеят на адреса от 2000 г. ;
нот.акт е от 1997 г.
От друга страна констатира се, че годината, посочена
от свидетеля се разминава с тази в писмения документ – протокол на ОС, виж
по-горе. Действително, показанията на свидетеля са колебливи- същият живее на
адреса от 1983 г. в ап.57, но не знае, че с категоричност ап. на ответниците
дали е с № 58 : „мисля, че е ап.№ 58“; свидетелят към датата на разпита е на 41
г., т.е. още от дете живее там. Същевременно при снемане самоличността на свидетеля
в протокола е отбелязано, че свидетелят е от гр.Самоков.
При това положение правилно СРС е поставил под
съмнение достоверността на свидетелските показания и не ги е кредитирал.
Следователно правилен е извода на СРС, че възражението
по чл.59, ал.3,предл.2 от ЗС е неоснователно.
Затова правилно СРС е приел, че страните са били
обвързани от облигационно отношение по силата на което ищецът се задължил да
предоставя топлинна енергия, а ответниците-да заплащат нейната стойност.
Ответниците не са доказали правоизключващото си
възражение. В този смисъл са били дадени указания от СРС в доклада по делото,
виж л.65.
Кои ОУ са били приложими изрично е било посочено в
исковата молба. Процесният период обхваща м.05.2014 г.- м.04.2016 г. и
следователно относими са ОУ в сила от 14.03.2014 г.; същите са били публикувани
във в-к „24 часа“ и в-к „19 минути“, т.е. са станали достояние на гражданите на
гр.София.
Дължимостта на сумите е била установена от изслушаните
по делото ССЧЕ и СТЕ като последните не са били оспорени от нито една от
страните. Правилно са били кредитирани от СРС, кредитират се и от настоящата
инстанция. Видно от заключението на СТЕ титуляр на партидата е Т.К.. За
процесния имот е издадена индивидуална изравнителна сметка. Сумите се формират
от ползване на ТЕ за БГВ на база показанията в два водомера, както и за
отопление имот; сумите за отдадена ТЕ от сградна инсталация са отразени към
тези за отопление на имота.
Съгласно чл. 153 ал. 6 от ЗЕ потребителите в сграда
етажна собственост, които спират топлоподаването към отоплителните тела /
радиаторите/ в имота си, остават потребители на топлинна енергия, отдадена от
сградната инсталация и от отоплителните тела в общите части на сградата. В
приетото на 25.05.2017 г. от ОСГК на ВКС ТР № 2/2016 г. е посочено по отношение
на доставката на централно отопление в сградите под режим на етажна
собственост, че искането за услугата се прави не от всеки отделен етажен
собственик (той не би могъл да получи енергията, без да ползва сградната
инсталация като обща част), а от мнозинството етажни собственици, които по общо
правило могат да вземат решения дали и как да бъдат използвани общите части.
Потребител на услугата е цялата етажна собственост, затова титулярът на права
върху отделни обекти може да откаже заплащането на доставено против волята му
централно отопление в тези обекти, но не може да откаже (съгласно решение на
Конституционния съд № 5/ 22.04.2010 г. по к.д.№ 15/ 2009 г,) заплащането на
отдадената от сградната инсталация или от отоплителните уреди в общите части
енергия при доставката на централно отопление в сградата. В този смисъл е и
приетото в решение на СЕС по съединени дела С-708/17 и С-725/17.
Констатирано е от вещото лице, изготвило СТЕ, че
общият топломер е годно за измерване техническо средство.
Следователно, неоснователен се явява и довода, че от
ищеца не е установено реално потребената топлинна енергия.
При даване отговор на въпроса за конкретния размер на
дължимите суми, вещото лице по съдебно-счетоводната експертиза е съобразила,
както сумите за възстановяване, така и тези за доплащане. Лихвата се претендира
от ищеца за периода от 15.09.2015 г.- 17.11.2016 г. Установява се, че лихва за
забава не е била начислявана за периода преди изготвянето на изравнителните
сметки, виж в този смисъл изготвената от вещото лице таблица на л.84 по делото
/пред СРС/.
При това положение въпросът относно дължимостта на
лихвата за забава е решена възможно най-благоприятно за ответниците по спора.
Поради което доводът им за неравноправност на клаузата във връзка с
предвиденото в чл.33, ал.1 и ал.2 от ОУ сметките да се публикуват на интернет
страницата на дружеството, се явява неотносим по случая.
Въззивната инстанция споделя мотивите на СРС, поради
което по арг. от чл.272 ГПК препраща към тях.
Следва да добавим във връзка с довода, че не били
налице предпоставките за солидарна отговорност, че такава е била претендирана
още в заявлението по чл.410 ГПК. Не се спори по делото, че ответниците са
съпрузи. Следователно тяхната солидарна отговорност възниква по силата на
закона- чл.32 СК и това изрично е посочено в заявлението, виж л.6 от
заповедното производство.
На основание гореизложеното настоящата инстанция
счита, че решението на СРС, ГО, 73 с-в е правилно и като такова ще следва да
бъде потвърдено.
По разноските:
Пред първата
съдебна инстанция:
При този изход на спора разноските са правилно
разпределени.
Пред
въззивната инстанция:
На въззивниците не се следват разноски, а такива не са
и претендирани, поради което няма да бъдат присъдени.
На въззиваемата страна разноски не се присъждат поради
липсата на реално извършени процесуални действия. Единственото процесуално
действие, което е извършил въззиваемия-ищец е подаването на бланкетна молба.
Липсата на активно процесуално поведение изключва възможността да бъдат присъдени
разноски за юрисконсултско възнаграждение.
Водим от горното, СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД
Р Е Ш И :
ПОТВЪРЖДАВА решение № 296845 от 18.12.2017 г., постановено от
СРС, ІI ГО, 73 с-в, по гр.д.№ 24651 по описа за 2017 г., в частта, в която се : ПРИЗНАВА ЗА
УСТАНОВЕНО на осн. чл.422, ал.1 ГПК, че ответниците /въззивници пред настоящата
нистанция/- Т.Т.К. и С.Т.К.
солидарно дължат на ищеца „Т.С.“ ЕАД,
плащането на следните суми:
- на осн. чл.79, ал.1 ЗЗД вр. чл.150 ЗЕ – 3104,66 лв.,
представляваща цената на доставената топлинна енергия и услуга дялово
разпределение за жилище в гр.София,
ж.к.“*****, за периода май 2014 - април 2016 г., ведно със законната
лихва, считано от 30.11.2016 г. до изплащането на сумата;
- на осн. чл.86, ал.1 ЗЗД – 229,81 лв., представляваща
обезщетение за забава за плащане на сумата по чл.79, ал.1 ЗЗД вр. чл.150 ЗЕ за
периода 15.9.2015 - 17.11.2016 г. , както и в частта за разноските.
Решението
е постановено при участието на „Т.с.” ЕООД като трето лице-помагач на страната
на ищеца.
Решението е окончателно и не подлежи на касационно
обжалване, арг. от чл.280, ал.3 ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: