гр. Силистра, 20.02.2019г.
ОКРЪЖЕН СЪД - СИЛИСТРА,
Гражданско отделение, в закрито заседание на двадесети февруари две хиляди и деветнадесета
година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
Пламен Неделчев
ЧЛЕНОВЕ: Теодора Василева
Кремена
Краева
като разгледа
докладваното от съдия Краева в. ч. търг. д. № 9 по описа за 2019г., за да се
произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл.
274, ал. 1, т. 2 ГПК, във вр. с чл. 413, ал. 2 ГПК.
Подадена е въззивна
частна жалба от „Агенция за контрол на просрочени задължения” ООД срещу
Разпореждане № 1580 от 27.06.2018г., постановено по ч. гр. д. № 840/2018г.
по описа на Районен съд - Силистра, с което частично е отхвърлено заявлението
за издаване на Заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК срещу В.Г.Й. за сумата от 197,26лв.,
представляваща неустойка по договор за
паричен заем № 3003657 от 27.07.2017г., сключен между длъжника и „Изи Асет Мениджмънт“ АД, дължима
за неизпълнение на поето от длъжника задължение да осигури обезпечение на
задълженията си по договора, както и съответната част от разноските.
Подаденото заявление за
издаване на Заповед за изпълнение по реда на чл. 410 ГПК е отхвърлено в тази
част, тъй като районният съд е приел, че е налице нищожност на клаузата за заплащане
на неустойка, като неравноправна съгласно чл. 143, т. 5 ЗЗП.
Частният жалбоподател
твърди, че обжалваното разпореждане е необосновано и постановено в нарушение на
съдопроизводствените правила, тъй като съдът е превишил своите правомощия по
преценка, като е обсъдил обстоятелство по същество, което следва да бъде
доказано в едно бъдещо исково производство. За заповедния съд не съществува
възможност служебно да констатира наличието на неравноправна клауза, тъй като
заповедното производство не е със състезателен характер и посочва съдебна
практика в подкрепа на становището си. Твърди, че претендираната неустойка в
процесния договор не е нищожна, поради нейния обезпечителен характер. Моли съда
да отмени разпореждането и да разпореди да бъде издадена заповед за изпълнение
за сумите, предмет на жалбата.
Като взе предвид
становището на жалбоподателя и материалите по делото, настоящият състав приема
за установено следното:
Жалбата е редовна и
допустима като подадена в срок, от легитимирано лице и срещу акт, подлежащ на
обжалване, като е заплатена дължимата държавна такса. Разгледана по същество,
частната жалба се явява неоснователна по следните съображения:
Производството пред
първоинстанционния съд е образувано по заявление на „Агенция за контрол на
просрочените задължения“ ООД от 20.11.2018г. срещу В.Г.Й. за сумата от 438,30 лв.,
представляваща главница по договор за паричен заем № 3003657 от 27.07.2017г.., съответната
договорна лихва, неустойка за неизпълнение на поето от длъжника задължение да
осигури обезпечение на задълженията си по договора в размер на 197, 26 лв.,
обезщетение за забава в размер на законната лихва за периода от 23.12.2017г. до
16.06.2018г. за сумата от 25,36лв., разходи за извънсъдебно събиране на вземането
в размер на 45 лв., законна лихва върху главницата от подаване на заявлението до окончателното й изплащане и разноски за държавна такса и юрк.
възнаграждение.
От фактическите
твърдения, изложени от „Агенция за контрол на просрочените задължения“ ООД в
подаденото заявление, се установява, че претендираните вземания произтичат от
сключен договор за паричен заем, който по своята правна характеристика отговаря
на договор за потребителски кредит по смисъла на чл. 9, ал. 1 ЗПК, както
правилно е приел заповедният съд. Следователно длъжникът се ползва от
регламентацията на потребителската закрила, уредена в Закона за защита на
потребителите – арг. чл. 24 ЗПК, във вр. чл. 143 – 148 ЗЗП. Съгласно т. 9 от § 13а от ДР на ЗЗП
са транспонирани разпоредбите на Директива 93/13/ЕИО на Съвета относно
неравноправните клаузи в потребителските договори, а разпоредбата на чл. 146,
ал. 1 ЗЗП прогласява неравноправните клаузи за нищожни като така изпълнява и
изискването на чл. 6, пар. 1 от Директива 93/13/ЕИО
те да не обвързват потребителя.
Видно от подаденото
заявление в раздел „Допълнителни изявления и допълнителна информация“,
заявителят посочва за дължима неустойка за неизпълнение на договорно задължение
за предоставяне на обезпечение в размер на 295,89 лв., а главницата по договора
за паричен заем е в размер на 600лв. Настоящият съдебен състав споделя изводите
на първоинстанционния съд относно това, че размерът на претендираната
неустойка, почти половината от размера на заетата сума, е необосновано висок,
поради което клаузата, от която произтича това задължение се явява
неравноправна, съгласно чл. 143, т. 5 ЗЗП, препращайки и към мотивите на
първоинстанционния акт на основание чл. 272 ГПК, вр. чл. 278, ал. 4 ГПК и чл. 279 ГПК.
Доводите в жалбата не се
възприемат от въззивния съд.
Законът -чл.143, т.5 ЗЗП
не прави разграничение относно вида на неустойката, а се акцентира върху нейния
необосновано висок размер, какъвто безспорно е настоящият случай, при който за
компенсация на кредитора са начислени и др.такси и обезщетения, поради което възраженията
на заявителя, че обожаваното разпореждане е в отклонение приетото в ТР№1/2010г.
по т.д.№1/2009г., ОСГК на ВКС, е неоснователно.
В съдебната практика безпротиворечиво се приема, че за нищожността съдът следи
служебно и без да е бил сезиран с възражение от страната, която се позовава на
нищожността. Задължението на заповедния съд да извърши служебна проверка за
наличието на неравноправни клаузи, от които се извежда предявеното със
заявлението вземане се обосновава с разпоредбата на чл. 411, ал. 2, т. 2 ГПК,
съгласно която заповед за изпълнение не се издава, а депозираното заявление се
отхвърля в случаите, когато искането е в противоречие със закона или с добрите
нрави. Неравноправните клаузи се намират в пряко противоречие с императивните
норми, защитаващи потребителя като по-слаба в икономическо отношение страна.
Съгласно чл. 633 ГПК и чл. 267 от Договора за функциониране на Европейския съюз /ДФЕС/ решенията на Съда на ЕС имат задължителен характер относно тълкуването на нормите на общностното право. С Решение на Съда от 14.06.2012г. по дело C-618/10 е дадено задължително тълкуване на реципираната в националното ни законодателство Директива 93/13/ЕИО, според което същата не допуска правна уредба на държава – членка, която не дава възможност на съда, в който и да е етап на производството, макар да е установил всички необходими за това правни и фактически обстоятелства, да преценява служебно неравноправния характер на клауза в договор, ако потребителят не е подал възражение – в този смисъл са и решенията по дела С-473/00, С-137/08 и С-415/11. Следователно, следва да се приеме, че съдът, разглеждащ заповедното производство, е длъжен и без да е налице възражение по чл. 414 ГПК от длъжника - потребител да извърши служебно проверка за това дали предявеното със заявлението вземане не произтича от неравноправна клауза и ако такава клауза бъде констатирана следва да отхвърли заявлението. В този случай заявителят има възможност да претендира вземането си в хода на общото исково производство, което гарантира състезателност и равнопоставеност на двете страни.
Относно възражението на
жалбоподателя, че съдът следва да намали размера на претендираната неустойка, в
случай че намери същия за прекомерен, е необходимо да се изясни, че в
заповедното производство няма възможност за приложението на чл. 92, ал. 2 ЗЗД.
При претендиране на парично вземане, произтичащо от нищожна клауза, заявлението
в тази част не отговаря на изискванията на чл. 411, ал. 2, т. 2 ГПК и следва да
бъде отхвърлено.
При тези правни
съображения обжалваното разпореждане се явява правилно и законосъобразно,
следователно следва да бъде потвърдено.
Воден от горното, Окръжен
съд – Силистра
ОПРЕДЕЛИ:
ПОТВЪРЖДАВА Разпореждане №
1580 от 27.06.2018г., постановено по ч. гр. д. № 840/2018г. по описа на Районен
съд – Силистра.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО е
окончателно и не подлежи на обжалване.