РЕШЕНИЕ
№ 268
гр. Русе, 20.10.2021 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – РУСЕ, ТРЕТИ СЪСТАВ, в публично заседание на
двадесет и осми септември през две хиляди двадесет и първа година в
следния състав:
Председател:Мария Велкова
Членове:Боян Войков
Галина Магардичиян
при участието на секретаря Недялка Неделчева
като разгледа докладваното от Галина Магардичиян Въззивно гражданско
дело № 20214500500501 по описа за 2021 година
Производството е по чл.258 и сл ГПК.
А.със седалище и адрес на управление-гр.Р. обжалва Решение № 439 от
15.06.2021г по гр.д.№ 1980/21 по описа на РРС в частта, в която е уважен
предявеният против дружеството иск с правно основание чл.224, ал.1 КТ в
размер на 3370.50лв, представляваща обезщетение за неизползван платен
годишен отпуск за периода от 09.07.2019г до 17.09.2020г, ведно със законната
лихва от 04.12.2020г, както и в частта за разноските. Излагат се оплаквания за
неправилност, незаконосъобразност и необоснованост на решението в
обжалваната част. Жалбоподателят счита, че съдът е допуснал съществени
нарушения на съдопроизводствените правила, които се свеждат до
неправилно преценка и анализ на събраните по делото доказателства, което
води до необоснованост на съдебното решение. Неправилно е приел за
установено от фактическа страна факти, които са ирелевантни и не са
свързани с настоящият правен спор и по този начин е налице противоречие
между приетото за установено от фактическа страна и направените изводи в
мотивите на решението. Неправилно съдът е приел, че в периода от
01.06.2020 до 17.09.2020г на ищеца се дължи обезщетение по чл.224 КТ, тъй
като в този период е бил в неплатен отпуск. Иска се от въззивния съд да
отмени решението на първоинстанционния съд в обжалваната част и да
постанови друго, с което искът срещу дружеството се отхвърли, а в условията
на евентуалност ако въззивният съд приеме, че дружеството дължи на ищеца
обезщетение по чл.224 КТ да приеме, че това е за периода от 09.07.2019г до
1
31.05.2020г за 18 работни дни в размер на 2426.76лв и се отхвърли иска за
периода 05-08.07.2019 и за периода 01.06.2020- 17.09.2020 и над сумата от
2426.76лв до 4733.87лв. Претендира направените по делото разноски в двете
съдебни инстанции.
Въззиваемият Т. Й. Ц. чрез пълномощника си адв.Б. П., АК-гр.П., в
писмен отговор счита жалбата за неоснователна, а обжалваното решение за
правилно.
Окръжният съд, като взе предвид оплакванията в жалбата, доводите на
страните и обсъди събраните по делото доказателства, намира за установено
следното:
От писмените доказателства по делото е установено, че на 28.05.2018г
между „А. със седалище и адрес на управление-гр.Р. и Т. Й. Ц. е сключен
трудов договор № 149 от 28.05.2018г, по силата на който Ц. ще изпълнява
длъжността „*****“ с характер на работата „според длъжностната му
характеристика, която е неразделна част от договора му“ и с място на работа
„всеки от филиалите на работодателя на територията на България“.Не е
спорно, че трудовото правоотношение между страните е прекратено и с
влязло в сила на 13.03.2020г, според печата на представеното копие съдебно
решение, Решение № № 635 от 21.02.2020г, постановено по гр.д.№ 14322/19
на Районен съд-гр.П., уволнението на Ц. на основание чл.328,ал.1,т.3 КТ,
считано от 09.07.2019г е признато за незаконно и като такова е отменено, Ц. е
възстановен на работа и му е присъдено обезщетение по чл.344,ал.1,т.3 КТ вр
чл.225,ал.1 КТ. След влизане в сила на съдебното решение съдът е уведомил
Ц., че е възстановен на работа и може в 2-седмичен срок да се яви да заеме
длъжността на която е възстановен. Съобщението е получено от нега на
01.06.2020г. С писмо, изпратено чрез куриер /“Е./ на 29.05.2020г Ц. е подал
заявление до работодателя си да бъде възстановен на работа, както и молба с
дата 28.05.2020г за ползване на неплатен отпуск от 01.06.2020г до
01.12.2020г. Писмото е получено от подателя на 01.06.2020г. От представено
от ответника копие от заявлението за ползване на неплатен отпуск е видно, че
същото е одобрено, но липсва дата на резолюцията. С уведомление от „А. от
03.06.2020г Ц. е уведомен, че докато трае обжалване на съдебното решение не
могат да обработват никакви документи, подадени от него. На 17.09.2020г
работодателят е уведомил Ц., че има право да се яви на работа.
Първоинстанционният съд е приел за установена същата фактическа
обстановка, поради което въззивният съд намира, че не е налице
противоречие между приетото за установено от фактическа страна и
направените изводи в мотивите на решението. Действително в
първоинстанционното решение е налице и изложена фактическа обстановка,
касаеща правен спор между други лица, различни от страните по спора, но
съдът отделно от това е изложил фактическа обстановка, касаеща правният
спор между страните, респективно е изложил правни изводи, свързани с
установените факти по отношение на страните по спора. В този смисъл
въззивният съд намира, че волята на съда е разбираема и липсва неяснота в
съображенията на съда, изложени в съдебния акт. Волята на съда е да уважи
предявеният иск и съображенията му са ясно изложени и съответстват на
фактическата обстановка, касаеща настоящият правен спор.
Първоинстанционният съд правилно е приел, че спора е трудовоправен и
2
са приложими нормите на КТ. Действително в сключеният между страните
договор, Ц. е следвало да изпълнява длъжността „ *****“. Правилно съдът е
приел, че независимо от наименованието на длъжността, която следва да
изпълнява Ц., отношенията между страните са свързани с трудов договор.
Такъв е сключен между страните като дружеството-работодател при
сключване на трудовия договор с Ц. е представлявано от управителя на
дружеството М.Ч.. Видно от договора, представен по делото и от останалите
доказателства по делото ищецът е изпълнявал трудови функции, а не
управленски по смисъла на ТЗ. Управленските функции като „управител“ на
дружеството се изпълняват от М.Ч. ц и в нито един момент на съществуване
на договора между страните ищецът не е бил вписан в ТР като „управител“ на
дружеството. От друга страна въззивният съд намира, че това възражение от
ответника по делото не е въведено по реда и в срока по чл.131 ГПК, а по-
късно в процеса и е доразвито във въззивната жалба. Независимо от това
обстоятелство, въззивният съд намира, че освен, че е преклудирано, то е и
неоснователно, ако беше направено в срок, по съображенията изложени от
първоинстанционния съд и по-горе във въззивното решение. Работодателят
голословно без да представи в първата инстанция доказателства за това
твърди, че с ищеца е сключен договор за управление. Доказателствата сочат,
че сключеният договор е трудов и сключването, изпълнението и
прекратяването му, се извършва по предвиденият в КТ ред.
Ц. е претендирал обезщетение за неизползван платен годишен отпуск по
чл.224, ал.1 КТ за периода от прекратяване на предходния му трудов договор-
09.07.2019г до 17.09.2020г когато е възстановен на работа. Въззивният съд
намира, че в периода от предходното прекратяване на трудовото му
правоотношение до възстановяването му на работа, след като уволнението му
е признато за незаконно, работникът или служителя има право да ползва
платен годишен отпуск . Право на обезщетение по чл.224, ал.1 КТ
работникът или служителят има ако трудовият му договор след
възстановяването му на работа бъде прекратен. В първата инстанция не са
събирани доказателства относно това обстоятелство. Въззивният съд е
направил справка в НБД относно трудовите договори на ищеца и е
констатирал, че трудовото правоотношение между страните е прекратено от
25.09.2020г. Този факт е потвърден от въззиваемия, а първата инстанция
ищецът също е заявил, че вече не е в трудови правоотношения с ответното
дружество. В този смисъл ищецът има право на такова обезщетение.
Въззивният съд намира, че дължимото обезщетение е за неизползван платен
годишен отпуск до 17.09.2020г., тъй като макар и ищецът по-рано да е подал
молба за възстановяване на работа, считано от 01.06.2020, видно от
писмените доказателства по делото, представени от самия ответник същият е
поканен да изпълнява длъжността си с известие от 17.09.2020г.
Неоснователно е възражението на жалбоподателя, че в периода от 01.06.2020
до 17.09.2020г. ищецът е бил в неплатен отпуск, тъй като макар и такава
молба да е подадена от него, самият работодател го е възстановил едва на
17.09.2020г., т.е ищецът бил могъл да ползва платен или неплатен отпуск едва
от този момент, а не преди това. В този смисъл на ищеца се дължи
обезщетение за неизползван платен годишен отпуск по чл.224, ал.1 КТ за 25
дни за периода от 09.07.2020 до 17.09.2020 в размер на 3370.50лв.
Първоинстанционният съд е стигнал до същият извод поради което
решението му в обжалваната част е правилно и следва да се потвърди.
Решението в частта за разноските също е правилно, тъй като същите са
3
определени съобразно направените от страните разноски и степента на
уважаване на предявения иск. Решението и в тази част следва да се потвърди.
Въззиваемият в отговора на въззивната жалба е претендирал
направените от него разноски в тази инстанция. Такива му се следват
съобразно изхода на спора, но по делото липсват доказателства да е направил
такива, поради което не следва да му се присъждат.
Мотивиран така, окръжният съд
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 439 от 15.06.2021г, постановено по гр.д.
№ 20214520101980 по описа на РРС в частта, в която А., ЕИК ***** е осъдено
да заплати на Т. Й. Ц. сумата от 3370.50лв, представляваща обезщетение за
неизползван платен годишен отпуск за периода от 09.07.2019г до 17.09.2020г,
ведно със законната лихва от 04.12.2020 до окончателно плащане, както и
частта, в която А., ЕИК ***** е осъдено да заплати на Т. Й. Ц. сумата от
117.48лв разноски по делото.
Решението в частта, в която искът на Т.Ц. е отхвърлен над сумата от
3370.50лв до 4733.87лв и за периода от 05-08.07.2019 като неоснователен, не
е обжалвано и е влязло в сила.
Решението е окончателно и не подлежи на обжалване.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
4