Разпореждане по дело №315/2015 на Окръжен съд - Благоевград

В публично заседание в следния състав:

и за да се произнесе, взе предвид следното:

Производство е по реда на чл. 218з от ГПК във връзка с § 2 ал. 1 от ПЗР на ГПК и чл. 196 и следващите от ГПК/отм./

Образувано е по въззивна жалба от Н. С. Т. и З. К. Т. Й., със съдебен адрес: село К., Община П., Б. област, срещу Решение №91/13.06.2008г., постановено по гр.д.№ 375/2007г. на описа на РС П., с което е отхвърлен като неоснователен предявения иск по чл. 13 ал.2 от ЗВСГЗГФ.

Въззивниците поддържат оплакванията си, че обжалваното решение е неправилно, незаконосъобразно и постановено в противоречие с материалния закон. Оспорват се доводите на първоинстанцоинния съд, изложени в мотива на обжалваното съдебно решение, че Удостоверение № 453/04.03.1932г., на което ищците по предявения иск с правно основание чл. 13 ал.3 от ЗВСГЗГФ се позовават по отношение на правото си на собственост, не съставлява надлежно писмено доказателство по смисъла на чл. 13 ал. 3 от ЗВСГЗГФ, като се оспорва отказа на съда да цени доказателствената стойност на удостоверението издадено през 1932г. от С. селско общинско управление. Оспорват се изводите на първостепенния съд и досежно изключените от доказателствения материал 4 броя декларации за непокрити земеделски имоти от 1949г., както относно недоказаността че деклараторите са наследници на общите на ищците наследодатели, така и относно тяхното доказателствено значение за материално правната принадлежност на правото на собственост на претендираните гори от преди национализирането им. Наведени са и оплаквания срещу доводите на първоинстанцоинния съд, че не се индивидуализирани претендираните от ищците гори чрез посочването на техните граници и съседи, като са излагат във въззивната жалба съображения, че от ответната страна и от контролиращите страни – Р.- Б. и ДЛ П., не се оспорва както местоположението на претендираните имоти, нито обстоятелството че същите се намират в ДГФ, поради което съдът е следвало да съобрази представените доказателства и да признае правото на собственост върху претендираните имоти на наследодателите на ищците от преди национализирането на горите въз основа на представените по делото писмени доказателства. Изведени са отново и правните съображения във връзка с правото на собственост, като ищците се позовават на Удостоверение № 453/04.03.1932г. на С.селско общинско управление, с което се удостоверява, че през месец април 1924г. А. и Х. Т.са закупили всички описани в него непокрити имоти и гори в землището на с.К., като са ползвали същите като собствени до цялостното им коопериране през 1958г., т.е. повече от 34 години. Застъпва се становището, че освен по силата на извършената продажба, те са придобили правото на собственост върху тях и по давност. Въззивниците молят обжалваното решение на първоинстанционния съд да бъде отменено, като въззивния съд постанови друго, с което да уважи предявения иск като основателен.

Производството е по иск с правно основание чл. 13 ал. 2 от ЗВСГЗГФ, предявен от Н. С. Т., ЕГН * от село К., Община П. и З. К. Т. Й., ЕГН *, от град София, срещу Общинска служба “З. и г.”- П.. Като контролиращи страни в производството на основание чл. 15 ал.2 от ЗВСГЗГФ са конституирани- Р. Б. и ДЛ град П..

Ищците – Н. С. Т., като наследник на А. Н. Т., б.ж. на село К., Община П. и З. К. Т. – Й., като наследница на Х.Н. Т., също б.ж. на село К., Община П., молят съда да признае правото им да си възстановят собствеността върху 1. гора – дъбова курия от 100.00дка, в м. “В.”, в землището на село К., при граници и съседи: път, дере и Г. Х. и 2. кестенова гора от 35.00дка, в м. “Над селото”, в землището на село К., при граници и съседи: вада, селска гора и Т. Д.. Основават се за правото на собственост на техните наследодатели от преди национализацията на горите, на покупко продажба на ниви и гори, закупени от А. и Х. Т. през 1924г., сред които и процесните по настоящото дело имоти, за което представят пред съда Удостоверение № 453/04.03.1932г. на С. селско общинско управление.

С обжалваното Решение №91/13.06.2008г., постановено по гр.д.№ 375/2007г. на описа на РС П., съдът е счел предявения иск по чл. 13 ал.2 от ЗВСГЗГФ за процесуално допустим, но е отхвърлил същия като неоснователен. При обсъждането на събраните писмени доказателства съдът е отказал да цени като годни доказателства за принадлежността на правото на собственост на процесните гори от преди тяхната национализация, както представеното Удостоверение № 453/04.03.1932г. на С. селско общинско управление, така и представените декларации за притежаване на непокрити земеделски имоти, като е счел предявения иск за недоказан. Първоинстанционният съд е съобразил, че твърдения правен способ за придобиване на правото на собственост върху претендираните с исковата молба недвижими имоти – прокупко продажба, не се подкрепя от събраните писмени доказателства, тъй като удостоверението от С. общинско управление не може да бъде доказателство за правото на собственост, тъй като не е измежду актовете посочени като надлежни писмени доказателства за това право в разпоредбата на чл. 13 ал.3 от ЗВСГЗГФ. Същото може да бъде само индиция за начало на владение върху тези имоти, но не може да бъде основание за придобиване на правото на собственост, за което съгласно чл. 219 от ЗЗД/ДВ бр. 189-1910г./ е необходима нотариална форма за действителност, поради което не може да обуслови извода за принадлежността на правото на собственост от преди национализацията на горите в патримониума на наследодателите на ищците - А. и Х.Т.. Първостепенният съд е изключил от доказателствената съвкупност представените 4 броя декларации за непокрити земеделски имоти, тъй като не е намерил убедителни аргументи за тяхната относимост към предмета на делото, но е изложил съображения че дори и деклараторите да са измежду наследниците на А. и Х.Т. по закон, то тези декларации също не биха могли да бъдат убедителни доказателства за правото им на собственост върху декларираните в тях имоти от преди национализацията на горите и образуването на ТКЗС, като освен това декларираните имоти не са идентични с посочените в исковата молба и не са индивидуализирани по местоположение и съседи, а освен това остава неясно, защо са декларирани от наследниците на А. и Х. Т., след като самите те са били към този момент живи.

С Решение № 1/09.09.2009г. по в.гр.д. № 977/2008г. по описа на ОС Б., въззивният съд е оставил обжалваното първоинстанционно решение в законна сила. За да намери предявения специален установителен иск с правно основание чл. 13 ал.2 от ЗВСГЗГФ за неоснователен съдът е приел, че ищците не са доказали техните наследодатели да са били собственици на претендираните с исковата молба гори към момента на одържавяването им, кокто и че липсват доказателства горите да са включени в ДГФ, на основание изчерпателно изброените в чл. 2 ал.1 от ЗВСГЗГФ закони. Изводите са обосновани с това, че приетото като доказателство по делото Удостоверение № 453/04.03.1932г. на Скрътското селско общинско управление, не е от категорията на писмените доказателства по чл. 13 ал.3 от ЗВСГЗГФ, годни да обусловят принадлежността на правото на собственост на наследодателят на ищците върху претендираните гори. Отделни съображения в тази посока са изложени от въззивния съд за това, че А. и Х. Т. са починали след 1949г., не са извършили задължително деклариране на притежаваните от тях гори съобразно Указ № 573 на Президиума на ВНС от 28.05.1949г., а такива декларации са били депозирани от техните наследници, без да са ясни правните основания за това.

С Решение № 261 от 04.08.2011г. по гр.д. № 45/2010г. на І г.о. на ВКС на РБ, въз основа на касационна жалба от Н. С. Т. и З. К. Т. Й., приподписана от адв. Б.Т., въззивното решение е било отменено и върнато на въззивната инстанция за ново разглеждане от друг съдебен състав. При отмяната му ВКС на РБ е дал задължителни указания на въззивния съд за анализ на процесуалната годност на събраните по делото писмени доказателства и тяхното значение за изхода на делото, във връзка с правилното приложение на материалния закон, като го е задължил да допусне и назначи съдебно техническа експертиза, за да бъде установено дали процесните имоти са включени в ДГФ, на какво правно основание и от кой момент и какво е тяхното местоположение към настоящия момент. Изложени са съображения, че удостоверението издадено въз основа на махленско свидетелство, не е писмено доказателство по смисъла на чл. 13 ал.3 от ЗВСГЗГФ, годно за доказване принадлежността на правото на собственост върху претендираните от ищците гори, тъй като съществуването и доказването на правото на собственост е извън удостоверителната компетентност на Кмета на общината. Обърнато е внимание на въззивния съд при повторното разглеждане на делото да съобрази, че най–вероятно с оглед на годината на издаването му, удостоверението е било издадено за да послужи на купувачите аз снабдяване с документ за собственост по реда на Закона за уреждане на недвижимата собственост в новите земи/отм./, който допуска при определени условия договорите за покупко продажба на недвижими имоти, неоформени с нотариален акт, да запазят действието си. В тази връзка са дадени указания, че независимо от изложеното, Удостоверение № 453/04.03.1932г. на С. селско общинско управление може да е индиция за начало на владение от страна на купувачите, като същото не е без правно значение за изхода на делото. От обстоятелството че няма данни горите да са декларирани през 1949г. от собственика, не може да се направи веднага извода че правото на собственост е било изгубено. Деклараторите по 4-те броя декларации за притежаване на непокрити земеделски земи, приети като доказателства по делото, са наследници на А. и Х.Т., като са посочили като основание за декларирането – “по наследство”. В тази връзка следва да бъде изследван въпроса дали въпреки че не са декларирали имотите като собственици, А. и Х.Т.не са придобили същите по давност, тъй като към 1949г. е бил вече изтекъл предвидения в Закона за давността срок, считано от 1924г., необходим за придобиване правото на собственост върху претендираните гори на оригинерно правно основание, при наличието на останалите предпоставки на закона за това.

При повторното разглеждане на делото от настоящия въззивен състав, адв. Д., поддържа оплакванията във въззивната жалба, като моли съда да отмени първоинстанционното решение като неправилно и незаконосъобразно, като постанови ново с което да уважи предявения иск с правно основание чл. 13 ал.2 от ЗВСГЗГФ като доказан и основателен. Пълномощникът на жалбоподателите на тази съдебна инстанция излага съображения, че макар удостоверението издадено въз основа на махленско свидетелство да не е измежду категорията на документите изброени в нормата на чл. 13 ал.3 от ЗВСГЗГФ, същото удостоверява началото на владение върху процесните имоти осъществено от А. и Х. Т., на основание неформален договор за продажба. Декларациите на непокрити земеделски имоти, депозирани от наследниците на купувачите към 1949г., макар а да не изхождат от собствениците на декларираните имоти, които към този момент са били живи, следва да бъдат кредитирани като установяващи собственическите им права върху имотите. Тъй като към този момент, считано от 1924г. до 1949г., е бил изтекъл предвидения в Закона за давността срок от 20 години в полза на собствениците, осъществяващи в този период от време свое фактическо владение и ползване на процесните гори, следва да се приеме че към този момент и преди национализирането на горите, същите са станали собственици на оригинерно правно основание, като са придобили имотите по давност, тъй като няма доказателства трети лица да са придобили правото на собственост върху същите имоти и да го оспорват на А. и Х. Т. и на техните наследници към настоящия момент. Адвокат Д. акцентира, че подлежащо на доказване обстоятелство от ищеца по предявен иск с правно основание чл. 13 ал.2 от ЗВСГЗГФ е дали претендираните за възстановяване имоти са били включени в ДГФ към момента на национализацията им,а не към настоящия момент. Така независимо от заключението на експерта за статута на имотите към настоящия момент, налице са според пълномощника на жалбоподателите, достатъчно убедителни доказателства по делото, че процесните имоти са съставлявали гори по своето предназначение и като такива са били включени в ДГФ към момента на тяхното национализиране. Изказано е писмено становище, че защитените територии по смисъла на закона не изключват признаването на правото на собственост на гори попадащи в тях в полза на техните собственици от преди национализацията а имат отношение към възможността същите да бъде възстановени реално към настоящия момент.

В писмено становище по делото– старши юрисконсулт К. Е. П.а, представител на Югозападно държавно предприятие, правоприемник на Р. Б., моли съда да остави въззивната жалба без уважение и да потвърди обжалваното решение на РС П. като правилно и законосъобразно. При съображенията за така изказаното становище, П. оспорва процесуалната годност на събраните по делото писмени доказателства, като твърди че нито едно от тях не е годно да обуслови извода за придобиване на правото на собственост в полза на наследодателите на ищците върху процесните гори от преди тяхната национализация, на правното основание посочено в исковата молба по делото – покупко продажба. Това е така, тъй като нито едно от тях не е измежду посочените в разпоредбата на чл. 13 ал.3 от ЗВСГЗГФ. За частта от претендираните имоти, за която се установява от заключението на вещото лице, че не попада в ДГФ, ст. Юрисконсулт П. моли съда да прекрати производството по делото в тази му част, поради недопустимост на предявения иск, тъй като с разпоредбата на чл. 13 ал.2 от ЗВСГЗГФ, законодателя е дал възможност на лицата, пропуснали срока по чл. 13 ал.1 от ЗВСГЗГФ, да предявяват срещу О. искове за възстановяване правото на собственост само върху гори от ДГФ, като законът не разпростира действието си относно земи извън тези територии.

За ответника – О. П., при повторното разглеждане на делото, не се явява представител или процесуален представител, за да вземе становище по въззивната жалба и събраните по делото доказателства.

Не се явява представител в открито съдебно заседание и за контролиращата страна – Д. П..

Окръжният съд при повторното разглеждане на делото, като обсъди доказателствата събрани на всички съдебни инстанции, приема за установено от фактическа страна следното:

Ищецът – Н. С. Т. е един от наследниците по закон на б.ж. на село К., Община П. – Х. Н. Т./без данни кога е починал/. Ищцата –З. К. Т. Й. е наследница по закон на б.ж. на село К., Община П. – А. Н. Т., починал на 02.06.1957г./Удостоверения за наследници/.

Въз основа на прието като писмено доказателство по делото – Удостоверение № 453/04.03.1932г., издадено от Скрътското селско общинско управление, Петричка околия, подписано от Кмета на село С.т и секретар бирник, се удостоверява въз основа на махленско свидетелство, подписано от пет частни и благонадеждни лица от село К., че през 1924г., месец април, братята А. и Х. Н.Т., са закупили недвижим покрити и непокрити имоти, находящи се в землището на село К., от жителя на същото село – Д. М., които от закупуването им досега/до датата на издаването на удостоверението/, се владеят от тях и за тяхна сметка и които имоти не са отчуждени, като в пункт 21 от удостоверението е описан недвижим имот: курия дъбова от 100/сто/ декара, в м. “Виниш”, при граници: път, дере и Г.Х., а в пункт 22 от удостоверението е описан друг недвижим имот: Гора кестенова, от 35 дка, в м. “Над селото”, при граници: вада, селска гора и Т. Д..

По делото са представени и приети като писмено доказателства четири броя декларации за непокрити земеделски имоти, надлежно вписани в Държавен архив, както следва: Декларация № 167 от 19.06.1949г., на декларатора С. Х. Н., в която наред с другите земеделски имоти, са декларирани и гора с площ от 10.00дка, в м. “Вишин”, в землището на село К. и гора с площ от 1.00дка, в м. “Над селото”, в същото землище; Декларация № 152 от 17.06.1948г., на декларатора С. Х. Н.в, в която наред с другите земеделски имоти са декларирани и гора с площ от 10.00дка, в м. “Вишин”, в землището на село К. и гора с площ от 2.00дка, в м. “Над селото”, в същото землище; Декларация № 147 от 19.06.1949г. на декларатора С. А. Н., в която наред с другите земеделски имоти, са декларирани и гора с площ от 10.00дка, в м. “Вишин”, в землището на село К. и гора с площ от 3.00дка, в м. “Над селото”, в същото землище и Декларация № 114 от 1949г., на декларатора К. А. Н., в която наред със земеделскине имоти, са декларирани и гора с площ от 10.00дка, в м. “Вишин”, в землището на село К. и гора с площ от 1.00дка, в м. “Над селото” и гора с площ от 1.5дка, в м. “До селото”, в същото землище. Като правно основание за правото на собственост на декларираните горски имоти във всичките декларации, е посочено от деклараторите- “по наследство”.

Разпитан пред първоинстанционния съд, свидетелят В. съобщава, че е работил 38 години в горското стопанство П., като е започнал работа там през 1960г. Района на село К. е попадал в първи технически участък за периода от 1965 до 1978г., за който той е отговарял. Свидетелят е категоричен, че ТКЗС в село К. е образувано през 1958г., а в този участък на гората е извършвана сериозна стопанска дейност по дърводобив, като с четири основни въжени линии, дървесината е сваляна от гората в горната част на селото от където е била натоварвана, за да бъде извозвана. Провеждани са през този период и сериозни залесителни дейности. Свидетелят твърди в показанията си, че знае къде е гората претендирана от ищците по делото, тъй като там по време на неговата работа все още са стоели техните колиби и това е в така наречената местност “Тупарска балчия”. Тогава свидетелят В.попитал горски, който бил по отдавна на работа от него и той му отговорил, че това е била частна гора на семейство Т., но е била национализирана. Семейството е подписало договор и със заставата и с учебния полигон, които се намирали непосредствено до тяхната гора, както и с ТКЗС към момента на кооперирането на земята. Така след 1958г. е бил взет процесния имот, който съставлявал гора и върху него имало засадени фиданки.

При повторното разглеждане на делото от въззивния съд е била допусната и назначена съдебно техническа експертиза, изпълнена от експерта инж. А. П., която съдът възприема изцяло като подробна, пълна и компетентно изготвена. При извършен оглед на място и изследване на терена, в присъствието на Кмета на селото, посочените съседи на имота и представители на страните по делото, експерта по делото категорично е установил точното местоположение на претендираните имоти, като твърди в експертното си заключение, че имота в м.”Виниш” от 100дка съвпада напълно с местоположението му по скицата на КВС на селото, където същият е с площ от 104.917дка и е отразен по картата като земи по чл. 19 от ЗСПЗЗ, предоставен за ползване на общината. Иначе видими стари граници на терена за този имот не са открити, като местността е известна и като „Т. чукар”. За другия имот от 35 дка, в м. „Над селото”, експерта сочи че на място е открита стара граница- вада, която е послужила като сигурен ориентир за установяването на точното местоположение на имота. Върху процесните имоти не са констатирани от вещото лице застроявания или други дейности, които да са променили съществено състоянието им и да се довели до промяна на предназначението на имотите. В състава на частта от тях която е заета от гори освен дъб и кестен, са включени и други дървесни видове- габър, чинар, бук, акация, елша и др.

В експертното заключение, което инж. П. поддържа в съдебно заседание, се сочи че имота в м. „Виниш”, с площ от около 100дка, категорично не попада в ДГФ. Същият се идентифицира като земя по чл. 19 от ЗСПЗЗ и като такъв е заснет по картата на възстановената собственост, за което е изготвена и съответната скица. Същият е със статут на земеделска земя, като няма данни да е бил включван в ДГФ, като и към настоящия момент не може да има статут на гора, макар че част от него е заета от дървесни видове, а друга част съставлява свободна земеделска земя. Заснет е по КВС на село К. като имот с № 000152, с площ от 104.917дка, като земя по чл. 19 ат ЗСПЗЗ с начин на трайно ползване – друга селскостопанска територия за нуждите на селското стопанство. Заключението на експерта в тази му част се подкрепя от представената по делото скица и от Удостоверение № ВС-29-942/13.10.2009г. на О. П.. Понастоящем имота е включен в Европейската екологична мрежа „НАТУРА 2000”, като попада в защитена зона с наименование „Рупите Струмешица”, съставляваща защитена зона съобразно Решение № 802/04.12.2007г. на МС.

За претендирания с исковата молба имот- „Гора кестенова”, с площ от 35дка, в м. „Над селото”, след точното индивидуализиране на имота по местоположението му на терена, експерта сочи в заключението си, че 25.00дка от този имот попадат в уедрен имот от обща площ 6 258дка, с общ кадастрален № 105015, държавна частна собственост, а от 28.12.2007г. обявен за публична държавна собственост, въз основа на Заповед № РД-925/28.12.2007г. на Министъра на околната среда и водите, която категорично попада в ДГФ е по точно в горски територии, а именно: отдел 26, подотдел „б”, с площ от 19.00дка и в отдел 26, подотдел „в”, с площ от 4.00дка, както и в отдел 26, подотдел „б”, с площ от 2.00дка. Понастоящем тази част от претендираната гора попада в границите на защитени територии по смисъла на ЗЗТ – Природен парк „Беласица”. Останалата част от претендирания имот в м. „Над селото”, в землището на село К., с площ от 10дка, попада в други имоти: кадастрален № 098056, с площ от 4.998дка, записан на името на В. З.; кадастрален № 098012, с площ от 1.960дка, записан като частна общинска собственост; кадастрален № 098070, с площ от 1.426дка, записан на името на Х.Н. Т. и кадастрален № 098062, с площ от 1.616дка, записан на името на К. Ат. Т.. Тази част с площ от 10.00дка, не попада в защитени територии по смисъла на ЗЗТ или в защитена зона по смисъла на ЗБР.

В заключението си експерта сочи че след задълбочено проучване проведено от него в Държавен архив, в РИОСВ и в дирекция „Тирториален кадастър” Б., не са открити данни за регистриране на процесните имоти в емлячните регистри на архива, като единствено са открити четирите броя декларации за притежаване на непокрити земеделски земи, приложени по делото и предоставени на вниманието на съда, за задължителната инвентаризация, включително и за горите, извършена към 1949г. Не са открити данни за процесните имоти и в Опис декларациите за внасяне на земеделските имоти в ТКЗС към 1957г. От проведени консултации и проверки в РДГ- Б. и Д. П. се установява, че частта от претендираната кестенова гора, с обща площ от 35 дка, която попада в ДГФ/25 дка/, е включена за пръв път в първия изготвен за тези гори ЛУП през 1964г., по който частта от имота попада в същия отдел- 26, но в подотдел „а”. Според заключението на експерта няма данни от преди това, като не може да се установи кога и по кой закон е била извършена национализацията на така претедираната гора, тъй като липсват писмени данни за това.

Въз основа на изложеното от фактическа страна, следва да бъдат наведени от настоящия състав на ОС Б., следните правни изводи:

Искът по чл. 13 ал. 2 от ЗВСГЗГФ е предоставен на лица, пропуснали да подадат заявление за възстановяване на правото на собственост в установения от закона срок/30.06.1999г./. В този случай за тях остава възможността да установят с иск срещу О. правото да си възстановят собствеността върху горите и земите от горски фонд, ако са депозирали исковата молба в срока по § 5б ПЗР на ЗВСГЗГФ. Само въз основа на позитивно съдебно решение по така предявения иск, компетентния орган – О. може да определи земите и горите, върху които се възстановява правото на собственост в съществуващи, възстановими на терена стари реални граници или нови реални граници, ако не са налице някое от пречките установени със закона за възстановяване на собствеността, в който случай собствениците се обезщетяват. Специалният установителен иск с правно основание чл. 13 ал.2 от ЗВСГЗГФ следва да се предяви от заинтересованото лице по съдебен ред, пред районният съд по местонахождението на недвижимия имот.

В настоящия случай предявеният иск с правно основание чл. 13 ал.2 от ЗВСГЗГФ е процесуално допустим за претендирания имот: „Гора кестенова”, с площ от 35дка, в м. „Над селото”, в землището на село К., при посочените в исковата молба съседи за същия, но само за частта му от 25.00дка, попадаща в уедрен имот от обща площ 6 258дка, с общ кадастрален № 105015, държавна частна собственост, а от 28.12.2007г. обявен за публична държавна собственост, въз основа на Заповед № РД-925/28.12.2007г. на Министъра на околната среда и водите, която категорично попада в ДГФ е по точно в горски територии, а именно: отдел 26, подотдел „б”, с площ от 19.00дка и в отдел 26, подотдел „в”, с площ от 4.00дка, както и в отдел 26, подотдел „б”, с площ от 2.00дка. В останалата част от 10 дка, от същия претендиран имот, за която няма данни да е била национализирана и одържавена като гора, след което да е включена в ДГФ като гора или земя заета от горски територии, предявеният иск не може да бъде квалифициран като иск с правно основание чл. 13 ал.2 от ЗВСГЗГФ, като същият се явява спрямо тази част от имота неприложим и следователно процесуално недопустим. На същото основание предявеният иск се явява процесуално недопустим и по отношение на другия претендиран имот: дъбова курия от 100.00дка, в м. “Винище”, в землището на село К., при граници и съседи: път, дере и Г. Х., за която се установи по безспорен и категоричен начин от заключението на експерта, че не попада в ДГФ, като към настоящия момент е със статут на земеделска земя и като такъв е заснет по КВС за землището на село К.. Релевантно за възникване правото на възстановяване на собствеността, респективно за допустимостта на исковете по чл. 13 ал.2 от ЗВСГЗГФ е установяването на правото на собственост за имоти, попадащи в приложното поле на закона и одържавяването на тези имот след 1944г. по силата на някой от актовете на чл. 2 от закона. От изричното и кумулативно предвидени от закона материално правни предпоставки за да бъде уважен предявения иск с правно основание чл. 13 ал.2 от ЗВСГЗГФ като основатален, следва да бъде изведена неприложимостта на закона и неговата процесуална недепосутимост по отношение на земи нямащи статута на гори или горски територии, които попадат към момента на неговото действие извън ДГФ и за които няма данни да са били национализирани като гори въз основа на лимитивно изброените в нормата на чл. 2 от ЗВСГЗГФ закони.

За ищците като наследници на А. Н. Т., б.ж. на село К., Община П. и Х. Н. Т., също б.ж. на село К., Община П., безспорно е налице правен интерес от завеждането на иск с правно основание чл. 13 ал.2 от ЗВСГЗГФ пред съда. Установи се от многобройните удостоверения на О. П., че процесните имоти не са заявени по реда и в срока по чл. 13 ал.1 от ЗВСГЗГФ за възстановяване, което е една от основните процесуални предпоставки за допустимостта на предявения иск. От друга страна иска е предявен пред компетентния за неговото разглеждане районен съд по местоположението на недвижимите имоти и в срока по § 5б ПЗР на ЗВСГЗГФ. Заявяването на имотите чрез съдебен иск, само от част от наследниците по закон на А. Н.Т. и Х. Н. Т., б.ж. на село К., не е основание да се счете че е налице нередовност във връзка с активната легитимация по иска, тъй като според чл. 11 ал.4 от ППЗВСГЗГФ, подаденото заявление от един наследник ползва всички останали наследници. Специалният установителен иск правилно е насочен срещу О. П., като в производството на основание чл. 15 ал.2 от ЗВСГЗГФ, като контролиращи страни са конституирани- Р. Б. и ДЛ град П., поради което е налице надлежна пасивна легитимация.

При решаващата си дейност, съдът е обвързан от рамките на исковата претенция, очертана от ищеца с обстоятелствената и диспозитивна част на исковата молба. Съдът е длъжен да квалифицира предявения иск с оглед на изложените в нея фактически твърдения, но не може служебно да определя правното основание, посочено от ищеца като основание за придобиване правото на собственост, като в настоящия случай следва да изследва въпроса дали правото на собственост върху описаните в исковата молба недвижими имоти, е придобито от наследодателите на ищците - А. Н. Т. и Х. Н. Т., б.ж. на село К., преди одържавяваването на имотите, като следва да се произнесе по основателността на предявения иск, съобразявайки се с посоченото в исковата молба от ищеца основание за придобиване на правото на собственост- покупко продажба извършена през 1924г., за което по делото са представени писмени доказателства. Релевантно за исковете по чл. 13 ал.2 от ЗВСГЗГФ е установяването на придобиването на правото на собственост върху имоти, попадащи в приложното поле на закона/чл. 2 от ЗВСГЗГФ/, когато тези имоти са одържавени след 1944 г. и при това на основание на някои от лимитивно изброените актове в чл. 2 от ЗВСГЗГФ. Ето защо всичко изложено относно основателността на предявения иск с правно основание чл. 13 ал.2 от ЗВСГЗГФ от настоящия въззивен състав при повторното разглеждане на делото след връщането му от ВКС на РБ, се отнася само до претендирания имот: „Гора кестенова”, с площ от 35дка, в м. „Над селото”, в землището на село К., при посочените в исковата молба съседи за същия, но само за частта му от 25.00дка, попадаща в уедрен имот от обща площ 6 258дка, с общ кадастрален № 105015, държавна частна собственост, а от 28.12.2007г. обявен за публична държавна собственост, въз основа на Заповед № РД-925/28.12.2007г. на Министъра на околната среда и водите, която категорично попада в ДГФ е по точно в горски територии, а именно: в отдел 26, подотдел „б”, с площ от 19.00дка и в отдел 26, подотдел „в”, с площ от 4.00дка, както и в отдел 26, подотдел „б”, с площ от 2.00дка. За останалата част от този имот и за имота: дъбова курия от 100.00дка, в м. “Винище”, в землището на село К., при граници и съседи: път, дере и Г. Х., ЗВСГЗГФ е неприложим.

Съгласно чл. 3 ал. 1 от ЗВСГЗГФ, правото на собственост върху горите и земите от горския фонд се възстановява на български физически и юридически лица, от които те са били отнети или на техните наследници или правоприемници. Разпоредбата на чл. 13 ал 3 от ЗВСГЗГФ изрично предвижда, че принадлежността на правото на собственост върху определение имоти към патримониума на определено лице, се доказва с нотариални и крепостни актове, нотариално заверени писмени договори, вписани протоколи за делба и съдебни актова, а при липса на такива и с емлячни и данъчни регистри, протоколи на комисиите по Т., удостоверение за дялово участие в кооперации, стопански карти и списъците към тях и др. писмени доказателства, допустими в ГПК. С оглед на посочения от ищеца с исковата молба придобивен способ – покупко продажба, следваше да се докажи от ищците при условията на пълно и главно доказване, придобиването на правото на собственост чрез писмен акт, извършен в предвидената от закона форма за действителност/нотариален акт, крепостни актове, делбени протоколи и съдебни актове/. При липса на такива, принадлежността на правото на собственост от преди национализацията на горите, следваше да се установи и докаже посредством съставени по приетия от закона ред документи/официални и частни/, удостоверяващи отбелязвания на принадлежността на правото на собственост върху имотите, извършени преди отчуждаването им или съставени именно по този повод, както и по повод на създаването на горските стопанства по отменените закони за горите/емлячни регистри, данъчни регистри, протоколи на комисиите по Т., стопански карти и списъци към тях/, които създават обосновано предположение за принадлежността на правото на собственост, което законодателят е счел за достатъчно с оглед характера на производството за установяване на собствеността.

Анализа на събраните по настоящото дело писмени доказателства, не може да обуслови извода на настоящия състав на ОС Б. в подкрепа основателността на твърдението изведено от исковата молба по делото – че наследодателите на ищците- А. Н. Т. и Х. Н. Т., б.ж. на село К., са придобили правото на собственост върху процесните недвижими имоти на придобивното основание посочено в исковата молба – покупко продажба на тези имоти през 1924г. от трето физическо лице. Доказателствената стойност на представеното от ищците още с исковата молба-Удостоверение № 453/04.03.1932г. на Скрътското селско общинско управление, е коментирана в Решение № 261 от 04.08.2011г. на ВКС по гр.д. № 45/2010г. на І г.о., с което първоначалното въззивно решение е било отменено, а делото е върнато за ново разглеждане от друг състав на ОС Б.. Споделят се напълно от настоящия въззивен състав изводите на съдиите от ВКС, изразени в цитираното решение, че същото нито пряко, нито косвено удостоверява правото на собственост на А. Н.Т. и Х.Н.в Т., б.ж. на село К., върху процесните имоти по силата на тяхното закупуване през 1924г., а би могло само да бъде индиция за начало на едно владение върху тези имоти. Представеното удостоверение не може да съставлява годно доказателство за правото на собственост на описаните в т. 21 е т. 22 от него недвижими имоти, тъй като за придобиването на това право чрез закупуването на процесните недвижими имоти, към момента посочен в акта за придобиването им – през 1924г., разпоредбата на чл. 219 от ЗЗД/ДВ бр. 189 от 2010г./ предвижда изрично като форма за действителност – нотариалната форма. Ето защо ако е бил сключен твърдения в удостоверението договор за продажба, същият не е могъл да породи целените от страните по него правни последици. Така представеното и прието като доказателство удостоверение не попада в нито едно от двете групи доказателства, посочени в разпоредбата на чл. 13 ал.3 от ЗВСГЗГФ, удостоверяващи придобиването на правото на собственост върху гори, одържавени и национализирани след 1944г., на основание посочените в чл. 2 от ЗВСГЗГФ и лимитивно изброени закони. Същото не съставлява годно доказателство за това, че процесните имоти са станали собственост на наследодателите на ищците - А. Н. Т. и Х. Н. Т., б.ж. на село К., по силата на сключен валиден договор за продажба през 1924г., като са се намирали в патримониума на тези лица към момента на национализацията на гората в село К.. Ако представеното от ищците и прието като писмено доказателство удостоверение е било издадено във връзка с т.н. валидизационни закони, въз основа на които са допуснати някои изключения от изискването на нотариална форма за действителност на договорите за покупко продажба, извършени не в предвидената от закона форма за действителност в един по – раншен период от време, то по делото няма данни наследодателите на ищците - А. Н. Т. и Х. Н. Т., б.ж. на село К., да са се възползвали от дадената от закона възможност за това валидиране. Отделно в цитираното по-горе решение на ВКС на РБ са изложени съображения, че съществуването на правото на собственост върху недвижими имоти е извън удостоверителната компетентност на Кмета на общината.

Законът допуска установяването на правото на собственост и чрез извлечение от емлячен регистър, т.е. чрез отбелязване, удостоверяващо факта на декларирането на имота и записването му на името на определено лице, независимо от момента на придобиването на правото на собственост и основанието за това, като в част от последните си решения, ВКС на РБ се е обединил около становището, че препис извлечението от емлячния регистър може да бъде достатъчно доказателство за установяване на принадлежността на правото на собственост върху претендирания по реда на чл. 13 ал.2 от ЗВСГЗГФ недвижим имот, към момента на отчуждаването и включването му в ДГФ. /Р – 57—21.02.2011г. на ІІ г.о. на ВКС на РБ; Р – 473-2010г. на І г.о. на ВКС на РБ; Р – 521 – 2010г. на ІІ г.о. на ВКС на РБ и Р – 245 – 2010г. на ІІ г.о. на ВКС на РБ, постановени по реда на чл. 290-293 от ГПК/. За да се приеме, че предявената по реда на чл. 13 ал.2 от ЗВСГЗГФ претенция е основателна, по делото следва да бъде установено, че лицето в чиято полза се претендира това право, е било титуляр на правото на собственост върху описаните в исковата молба имоти, към момента на включването им в ДГФ посредством отчуждаване, като принадлежността на правото на собственост се доказва с изброените в разпоредбата на чл. 13 ал.3 от ЗВСГЗГФ писмени доказателства. По делото са представени от ищците и приети като писмени доказателства четири брой декларации за притежаване на непокрити земеделски имоти, за които след представяне пред въззивната инстанция на удостоверения за идентичност на имена, следва да се приеме за установено, че части от процесните имоти, са били декларирани от наследници по закон на А. Н. Т. и Х. Н. Т., б.ж. на село К., към 1949г. Безспорно е без правно значение за изхода от делото, че претендираните недвижими имоти не са декларирани от техните собственици към 1949г., независимо от това дали същите са били живи./за единия от тях такива сигурни данни не съществуват/. Това е така, тъй като разпоредбата на чл. 13а ал. 3 от ЗВСГЗГФ, при установено придобито право на собственост от преди одържавяването, предвижда основателността на исковата претенция по чл. 13 ал.2 от ЗВСГЗГФ, независимо дали собственика е починал преди или след одържавяването на недвижимите имоти. Правото на собственост веднъж придобито от едно лице, не се губи поради неупражняването му, освен ако се придобие от другиго, в каквато посока по настоящото дело доказателства не се представят. Върху ищците не съществува законовото задължение безспорно да докажат към кой момент и на кой от изрично посочените в чл. 2 от ЗВСГЗГФ актове са били отчуждени претендираните гори, стига по безспорен и несъмнен начин да се установи, че те се включени в ДГФ, тъй като в този случай на основание чл. 7 от Конституцията на НРБ от 1947г. тези имоти са станали общодържавна собственост, а на основание чл. 5 от ЗС от 1951г. са обявени и за изключителна държавна собственост. Принципно и съобразно установилата се съдебна практика на ВКС на РБ, емлячния регистър представлява писмено доказателство, годно да удостовери факта на притежаване на правото на собственост по смисъла на чл. 13 ал. 3 от ЗВСГЗГФ. С оглед на особения характер на това доказателство, макар законът изрично да предвижда че същото е достатъчно за установяването на релевантния факт на принадлежност на правото на собственост и независимо от това кой е декларатор на имотите при тяхното деклариране към 1949г., налице са други обективни основания по настоящото дело, даващи основание на въззивния състав на ОС Б. при повторното разглеждане на делото, да постави под сериозно съмнение доказателствената сила на приобщените към доказателствената съвкупност декларации за притежаване на непокрити земеделски имоти, както и тяхната относимост към делото с оглед на характера на предявения иск. За част от претендирания имот в м. “Над селото”, с площ от 10дка се установи, че този имот не попада в ДГФ, като няма данни същият да е бил включен от първия ЛУП на село К. от 1965г. и досега. За другия претендиран имот с площ от 100.00дка в м. “Виниш” се установи и доказа по несъмнен начин от заключението на експерта по изслушаната съдебно техническа експертиза, че същият не попада в ДГФ, като и за двата имота по делото не се установи и доказа същите да са имали статута на гора или друга горска територия, както и да са били включвани в ДГФ или отчуждавани и национализирани по някой от законите изрично посочени в нормата на чл. 2 ал.1 от ЗВСГЗГФ след 1944г.. Тези имоти нямат статута на гори и по отношение на тях ЗВСГЗГФ е неприложим. Именно установеното от фактическа страна местоположение на тези имоти за пръв път от въззивната инстанция при повторното разглеждане на делото, дава основание да се приеме от правна страна, че не може да установи дали декларираните части от имоти в м. “Виниш” и “Над селото” в землището на село К. в приетите по делото декларации за притежаване на непокрити земеделски имоти, се отнасят за частите от тези имоти попадащи в ДГФ или се отнасят до декларирането на имоти извън този фонд, които нямат статута на гори или горски имоти. Посочването на имотите в декларациите като гори при тяхното деклариране, не е достатъчно основание за съда да счете че това деклариране се отнася за гори или други горски територии, тъй като експерта по делото в заключението си посочи, че тези земи макар и попадащи извън ДГФ и към настоящия момент частично за заети от гори с различни дървесни видове. Статута на една земя според закона не се определя от това дали същата е заета от гори, а от това дали същата попада в ДГФ или е извън него. Липсата на категорични доказателства че декларираните в декларациите към 1949г. имоти, са части от имота с площ от 20 дка, в м. “Над селото”, който понастоящем попада в ДГФ, дава основание на настоящия въззивен състав да счете, че представените декларации за непокрити земеделски имоти макар и допустими по закон, не са достатъчни за да установят притежаването на правото на собственост на декларираните в тях недвижими имоти в патримониума на А. Н. Т. и Х.Н. Т., б.ж. на село К., а още по – малко че тези имоти са част от ДГФ и са били отчуждени от тези лица, които са били техни собственици от преди национализирането им.

Съдът в своята решаваща дейност е обвързан от посоченото в исковата молба от ищците придобивно основание за претендираното в полза на наследодателите им право на собственост – попукпо продажба извършена през 1924г. Нито пред първоинстанционния съд, нито пред въззивния съд от ищците и техните процесуални пълномощници са били навадени други придобивни основания за това право. Липсва заявено твърдение за придобиването на правото на собственост на оригинерно правно основание – чрез придобиване от наследодателите на ищците по давност. Ето защо въззивният съд въпреки дадените указания на ВКС на РБ в тази насока, не би могъл служебно и без да е налице искане за това, да изследва наличието на основание за придобиване на правото на собственост от А. Н. Т. и Х. Н.Т., б.ж. на село К., от преди одържавяването на имотите, по давност. Такова твърдение за пръв път се навежда от процесуалният пълномощник на ищците- адв. Д. едва пред въззивната инстанция при повторното разглеждане на делото – с писменото становище по съществото на делото. Дори и настоящият съдебен състав извън рамките на поисканото да имаше правото да извърши изследване в тази насока, то отново би стигнал до извода за недоказаност на исковата претенция, тъй като поради липса на яснота за какви по своя статут недвижими имоти се отнасят декларациите към 1949г., същите не биха могли логически да бъдат свързани с имотите посочени в приетото като писмено доказателство Удостоверение № 453/04.03.1932г. на Скрътското селско общинско управление, като същите не биха могли да бъдат безспорно и несъмнено изследвани като очертаващи началото и край на едно владение върху едни и същи недвижими имоти, даващи основание за съда да счете, че А. Н.Т. и Х. Н. Т., б.ж. на село К., са придобили собствеността върху претендираните недвижими имоти на основание придобивна давност, като в тяхна полза е изтекъл предвидения в разпоредбата на чл. 34 от Закона за давността 20 годишен срок. Поради изложените съображения, предявения иск с правно основание чл. 13 ал. 2 от ЗВСГЗГФ, досежно претендирания имот: „Гора кестенова”, с площ от 35дка, в м. „Над селото”, в землището на село К., при посочените в исковата молба съседи за същия, но само за частта му от 25.00дка, попадаща в уедрен имот от обща площ 6 258дка, с общ кадастрален № 105015, държавна частна собственост, а от 28.12.2007г. обявен за публична държавна собственост, въз основа на Заповед № РД-925/28.12.2007г. на Министъра на околната среда и водите, която категорично попада в ДГФ е по точно в горски територии, а именно: отдел 26, подотдел „б”, с площ от 19.00дка и в отдел 26, подотдел „в”, с площ от 4.00дка, както и в отдел 26, подотдел „б”, с площ от 2.00дка, е недоказан и неоснователен и в тази част обжалваното първоинстанционно решение е правилно и законосъобразно и следва да бъде оставено в сила.

Постоянната практика на ВКС на РБ е в подкрепа на доктриниалното становище, че правната квалификация на иска е дейност на съда, основана на анализа на обстоятелствената част и петитума на исковата молба, като съдът не е задължен от дадената от ищеца правна квалификация на спорното право. Обусловеността на правното основание на предявения пред съда за разглеждане иск е не само от фактическите твърдения наведени с исковата молба по делото, но и от фактите установени в хода на процеса в резултат на доказателствената дейност на страните и активността на съда. В този смисъл са редица решения сред които т. 2 от ТР № 1/19.02.2010г. на ОСГК на ВКС, Р- 147- 2010г. на ІІ г.о. на ВКС на РБ и Р – 305- 2010г. на І г.о. на ВКС на РБ. В изпълнение на дадените от ВКС на РБ указания, съдът е допуснал и назначил съдебно техническа експертиза, като се установи и доказа не самото точното местоположение на претендираните имоти на терена, но и обстоятелството че част от единия имот и целия втори имот, не попадат в територията на ДГФ към момента на предявяването на иска, като не се установи и доказа от събраните доказателства тези имоти да са били национализирани на основание някой от актовете посочени в нормата на чл. 2 от ЗВСГЗГФ, поради което по отношение на тези имоти, ЗВСГЗГФ е неприложим. Установените за пръв път пред въззивната инстанция, при повторното разглеждане на делото обстоятелства относно местоположението и статута на част от заявените за възстановяване недвижими имоти, дава основание на настоящия състав на съда служебно да преквалифицира предявения иск досежно тази част от претендираните недвижими имоти, които не попадат в ДГФ, а със статут на земеделски имоти, от иск с правно основание по чл. 13 ал.2 от ЗВСГЗГФ в иск с правни основание чл. 11 ал.2 от ЗСПЗЗ.

Безспорно са налице сериозни основания за това решение на съда, с оглед на обстоятелството че част от заявените за възстановяване имоти са земеделски имоти, по отношение на реституцията на които е приложим специалния ЗСПЗЗ. В него също е предвидено при уважителен пропуск на страната да заяви претенциите си пред О. в срока по чл. 11 ал.1 от ЗСПЗЗ, да предяви иск за установяването на правото на собственост от преди образуването на ТКЗС. Иска по настоящото дело е депозиран пред надлежния за неговото разглеждане по местонахождението на имотите Районен съд П., още на 14.05.2007г., т.е. преди изтичането на преклузивния срок по § 22 от ПЗР на ЗИДЗСПЗЗ/ДВ бр. 13 от 09.02.2007г./, като по делото са налице данни че процесните имоти не са заявявани за възстановяване пред О. П. за възстановяване като гори, като вероятно същите не са заявени за възстановяване и като земеделски земи в срока по чл. 11 ал.1 от ЗСПЗЗ. Иска е предявен от част от наследниците на А. Н. Т. и Х.Н. Т., б.ж. на село К., които са активно легитимирани за предявяването и на иска с правно основание чл. 11 ал.2 от ЗСПЗЗ пред О.. Така настоящия състав на съда е длъжен служебно да извърши преквалификацията на така предявения иск досежно претендираните имоти със статут на земеделски земи, след като намира че са налице основанията от фактическа страна за това, като съдът след като се увери че са налице всички основания за да стече предявения иск за процесуално допустим, дължи произнасяне по неговата основателност.

На въззивния съд са ясни дадените от ВКС на РБ указания на съдилищата, за това кога са налице основанията на чл. 270 ал.3, пр. последно от ГПК/чл. 209 ал.1 от ГПК отм./ за да счете, че първоинстанционния съд се е произнесъл по непредявен иск и след като обезсили обжалваното съдебно решение в тази му част, да върне делото на първоинстанционния съд за произнасяне по действително предявения иск. Тези правомощия на въззивната инстанция са ограничени с ТР № 1/2000г. и с други решения на ВКС/Р- 226-2011г. на ІІІ г.о./, до случаите когато в нарушение на диспозитивното начало съдът се е произнесъл по предмет, за който не е бил сезиран или когато е определил предмета на делото въз основа на обстоятелства, на които страната не се е позовала. Позоваването е чрез искане, формулирано в исковата молба и съдът следи то да е съответно на обстоятелствата, на които се основава, като е длъжен на свой ред да даде нова правилна квалификация, тогава когато и в хода на процеса се установят нови фактически положения, различни от тези на които ищецът е основал искането си с исковата молба. Безспорно е, че първоинстанционният съд към момента на произнасянето си с обжалваното решение, правилно е квалифицирал предявения иск по чл. 13 ал.2 от ЗВСГЗГФ, въз основа фактическите твърдения, изведени от исковата молба и установените към този момент фактически констатации, като е постановил решението си по същество. При повторното разглеждане на делото от въззивната инстанция след изслушването на назначената от съда съдебно техническа експертиза, съдът е установил за пръв път правно релевантни на делото обстоятелства, които от една страна не са в съответствие с фактическите твърдения на ищците по делото, а от друга страна са основания да се счете че ЗВСГЗГФ е неприложим досежно частите от претендираните за заявяване имоти, които не попадат в ДГФ и имат статут на земеделски земи. Това налага съдът служебно да извърши преквалификация на така предявения иск, като го квалифицира в тази му част като иск с правно основание чл. 11 ал.2 от ЗСПЗЗ. Изложеното дава основание на настоящия състав на ОС Б. да счете, че с обжалваното съдебно решение в частта му относно недвижимите имоти не попадащи в територията на ДГФ, първоинстанционния съд се е произнесъл по един непредявен иск, макар към този момент да не е разполагал с всички правно релевантни факти от обективна страна.

Установените от настоящата съдебна инстанция правно релевантни факти за местоположението и статута на част от заявените за възстановяване имоти, дават основания само за преквалифициране на спорното на страните право, но не и за прекратяването на делото поради недопустимост на предявения за разглеждане пред съда иск в тази му част. Ето защо обжалваното съдебно Решение №91/13.06.2008г., постановено по гр.д.№ 375/2007г. на описа на РС П., следва да бъде обезсилено в частта му, в която съдът е отхвърлил предявения иск като неоснователен за частта от имота- „Гора кестенова”, с площ от 10 дка, в м. „Над селото”, попадаща в други имоти: кадастрален № 098056, с площ от 4.998дка, записан на името на Валери Заков; кадастрален № 098012, с площ от 1.960дка, записан като частна общинска собственост; кадастрален № 098070, с площ от 1.426дка, записан на името на Х. Н. Т. и кадастрален № 098062, с площ от 1.616дка, записан на името на К. Ат. Т., както и за целия имот в м. “Дъбова курия”, от 100.00дка, в м. “Винище”, в землището на село К., при граници и съседи: път, дере и Г.Х., но производството по делото в тази му част не следва да бъде прекратявано.

Въззивната инстанция е длъжна не само служебно да изследва допустимостта на предявения иск, да извърши дейност по преквалифицирането на същия, когато установи нови фактически основания за това, но и като инстанция по същество, когато това е възможно да събере необходимите доказателства и да се произнесе по предявения иск по същество. Настоящия състав на ОС Б. намери, че макар и да са налице безспорни основания за частичното преквалифициране на предявения иск от такъв по чл. 13 ал. 2 от ЗВСГЗГФ в иск по чл. 11 ал. 2 от ЗСПЗЗ, за частта от претендираните за възстановяване имоти, които не попадат в ДГФ, въззивният съд не би могъл сам да събере доказателства и да реши спора със сила на пресъдено нещо като се произнесе по същество. За разглеждането на иска с правно основание чл. 11 ал.2 от ЗСПЗЗ, следва да бъде конституирана като контролираща страна Общината по местонахождението на претендираните недвижими имоти, която не е участвала в производството пред първата съдебна инстанция и е недопустимо същата да бъде конституирана като страна едва пред въззивната инстанция при повторното разглеждане на делото. Същевременно следва в тази част му част производството да бъде прекратено по отношение на другите контролиращи страни – Д. П. и Р. Б.. Това налага в обезсилената част на първоинстанционното решение, делото да бъде върнато на РС П., за неговото разглеждане по предявен иск с правно основание чл. 11 ал.2 от ЗСПЗЗ, след конституирането като контролираща страна на Община П..

Водим от горното и на основание чл. 218з от ГПК във връзка с § 2 ал. 1 от ПЗР на ГПК и чл. 196 и следващите от ГПК/отм./ и чл. 209 ал.1 от ГПК/отм./, предложение последно, съдът

Р Е Ш И :

ОБЕЗСИЛВА Решение №91/13.06.2008г., постановено по гр.д.№ 375/2007г. на описа на РС П., в частта му в която, съдът е отхвърлил като неоснователен предявения иск от Н. С. Т., като наследник на А. Н. Т., б.ж. на село К., Община П. и З. К. Т. – Й., като наследница на Х. Н.Т., също б.ж. на село К., Община П., срещу О. П., с който молят съда да признае правото им да си възстановят собствеността върху недвижимите имоти, в частта им, която не попада в ДГФ, а именно: дъбова курия от 100.00дка, в м. “Винище”, в землището на село К., при граници и съседи: път, дере и Г. Х. и за частта от имота- „Гора кестенова”, с площ от 10 дка, в м. „Над селото”, попадаща в други имоти: кадастрален № 098056, с площ от 4.998дка, записан на името на Валери Заков; кадастрален № 098012, с площ от 1.960дка, записан като частна общинска собственост; кадастрален № 098070, с площ от 1.426дка, записан на името на Х.Н. Т. и кадастрален № 098062, с площ от 1.616дка, записан на името на К.Ат. Т., при граници и съседи: вада, селска гора и Т.Д., поради това че съдът се е произнесъл по непредявен иск в тази му част.

ВРЪЩА делото на РС П., за разглеждането му в частта, в която първоинстанционното решение е обезсилено, по предявен иск с правно основание чл. 11 ал.2 от ЗСПЗЗ, след като конституира като контролираща страна Община П..

ОСТАВЯ В СИЛА Решение №91/13.06.2008г., постановено по гр.д.№ 375/2007г. на описа на РС П., В ОСТАНАЛАТА МУ ЧАСТ.

Решението подлежи на касационно обжалване, в едномесечен срок от обявяването му на страните, пред ВКС на РБ.

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: