Разпореждане по дело №387/2015 на Окръжен съд - Благоевград

В закрито заседание в следния състав:

Намери за установено следното:

Жалбата е с правно основание чл.435 и сл. от ГПК.

Жалбоподателката К. Л. П. с ЕГН * от гр. Б., ж.к. “Е.”, бл. 79, вх. Б, . 4, ап. 12 не е доволна от действията на частен съдебен изпълнител Ал. Ц., рег. № 701, район на действие ОС-гр. Б. по изп. дело № 99/2008г. по описа на частния съдебен изпълнител, което действие представлява изпратена покана за доброволно действие и принудително действие по налагане на запор върху трудовото възнаграждение на жалбоподателката. Изтъква, че това е незаконосъобразно, тъй като длъжник по изпълнителния лист въз основа на който е образувано изпълнителното дело е нейният баща – Л. Анд., а същия е починал на 13.04.2010г. и след това тя е направила пред РСБ. напълно легален отказ от наследство.

Моли съда в общ смисъл да задължи частен съдебен изпълнител Ал. Ц., рег. № 701, район на действие ОС-гр. Б. да преустанови всякакви изпълнителни действия срещу нея и отмени като незаконосъобразни принудителните действия на ЧСИ изразяващи се в запор върху трудовото възнаграждение на жалбоподателката.

Взискателят не депозира възражение по делото.

Частният съдебен изпълнител в обясненията си посочва, че жалбата е неоснователна. Счита, че следва да се отхвърли като такава, тъй акто отказът за наследство е формален и непротивопоставим на взискателя по изпълнителното дело.

Съдът служебно провери изп. дело № 99/2008г. на частен съдебен изпълнител Ал. Ц., рег. № 701, район на действие ОС-гр. Б. и след като взе в предвид доводите на страните, събраните по делото доказателства и ги обсъди в тяхната цялост, намира за установено следното:

Делото е образувано по молба на взискателят – Й. М. В. от гр. Б. срещу длъжник – Л. Ст. Анд. с предмет на делото: частно – паричен, по дълг представляващ обезщетение за причинени имуществени и неимуществени вреди.

Не е спорно по делото, че в хода на изпълнителното производство частният съдебен изпълнител е установил, че длъжникът Л. Ст. Анд. е починал на 13.04.2010год. Частният съдебен изпълнител е насочил принудителното изпълнение към дъщерята на починалия длъжник като негов наследник. До К. Л. П. е изпратена покана за доброволно изпълнение, да заплати на взискателя сумите по изпълнителния лист, а след като не е погасила доброволно задължението, на 14.03.2011г. е наложен запор върху трудовото й възнаграждение.Основното възражение на К. Л. П. е, че тя е направила пред РСБ. Отказ от наследството на баща си Любен Андонов – вписан в специалната за това книга на съда, под № 8 от 15.04.2011год. Съгласно Закона за наследството, отказът от наследство е едностранен формален акт, с който наследникът е заявил волята си. Като формален акт, той се извършва писмено, чрез заявление до районния съд, в който е открито наследството. Това заявление трябва да бъде вписано в особена книга при този съд /така повелява чл.52, във връзка с чл.49, ал.1 от ЗН/. Отказ, който не е извършен по този начин, е недействителен. След отмяната на чл.50 от ЗН през 1992год. няма нормативно уреден срок, в който може да се упражни това право. Кредиторът на починалия длъжник може по реда на чл.51 от ЗН да иска от съда да определи на лицето, което има право да наследява, срок, в който то трябва да заяви приема ли наследството, или се отказва от него. Едва след изтичането на този срок се решава въпросът, дали това лице може да бъде третирано като наследник. Видно от приложеното копие от изпълнителното дело тази процедура по определяне на срок не е изпълнена, липсват и данни наследникът да се е разпореждал с наследството на своя наследодател, поради което направения отказ от наследство, надлежно вписан в специалната за това книга на БлРС по № 8 от 15.04.2011год. принципно и на този етап е действителен.Безспорно е, че отказът от наследство отнема възможността принудителното изпълнение да се насочи върху имуществото на отказалите се наследници.При отказ от наследство от страна на наследник на починал длъжник в изпълнителното производство съдебният изпълнител вместо да третира отказа като формален и непротивопоставим на взискателя, трябва да осигури възможност на взискателя да посочи друга надлежна страна, до изчерпване на законовите възможности за това. Принципно, в случай на отказ от наследство съдебният изпълнител следва да спре производството по делото на основание чл.432 ал.1 т.3 в вр. чл.229 ал.1 т.3 от ГПК и даде възможност на взискателя да отстрани възникналата със смъртта на длъжника пречка за движението му, като го задължи на основание чл.230 ал.2 от ГПК в шестмесечен срок от съобщението да посочи правоприемници и адресите им на починалия длъжник или да вземе мерки за назначаване на управител на незаетото наследство. Ако в дадения от съдия изпълнител срок взискателя не изпълни задължението си делото се прекратява.Съгласно чл. 5 - 11 от Закона за наследството никое открито наследство не може да остане неполучено от правен субект. Дори и ако всички наследници са се отрекли от наследството, изпълнението ще продължи върху имуществото от наследствената маса в лицето на държавата или общината, ако се касае за движими вещи, жилищата, ателиетата и гаражите, както и парцели и имот, предназначени предимно за жилищно строителство, които стават собственост на общината, на чиято територия се намират съгласно чл. 11 ЗН. С оглед изложеното, категорично отказът от наследство е абсолютно противопоставим на взискателя в изпълнителното производство и категорично отнема възможността принудителното изпълнение да се насочи върху имуществото на отказалия се наследник. Съдебният изпълнител е следвало да предприеме действия по отношение установяване на следващия ред наследници и срещу тях да съсредоточи изпълнението, съобразно и посочена по-горе процедура.

За разлика обаче от отменената разпоредба на чл. 332, ал.1 от ГПК (1952 г.), новата регламентация с чл. 435, ал. 2 от ГПК относно защитата срещу действията на съдебния изпълнител, въвежда изричен списък на действията и отказите, които могат да бъдат обжалвани от страните и принудителното действие запор върху трудовото възнаграждение не е между посочените основания. С новата уредба, целта на законодателя е да се улеснят и ускорят изпълнителните действия, като се предоставя възможност, единствено в края на принудителното изпълнение, посредством отговорността по чл. 441 ГПК да се търси защита за неоснователно нарушен имуществен интерес, чрез предявяването на иск срещу съдебния изпълнител за причинените щети.

Независимо от това обаче и както вече се посочи не могат да бъдат споделени доводите на ЧСИ, че отказа от наследство направен от наследницата на длъжника не би могъл да се противопостави на взискателя по образуваното изпълнително дело. Изрично, разпоредбата на чл. 429, ал. 2 от ГПК очертава субективните предели на изпълнителния лист, като дефинира действието му, изтъквайки, че то е непротивопоставимо на наследниците, ако те са се отказали от наследството. Многократно ВКС е имал случаи да се произнесе, че ако взискателят оспорва валидността на отказа, позовавайки се на предходни действия обуславящи приемането на наследството, то в тежест на същия е да докаже при това единствено по съдебен ред твърденията си, но за зачитане на последиците на отказа в изпълнителното производство не съществуват предпоставки. С оглед посочената по-горе законодателна уредба обаче, към настоящия момент липсва правен способ за съдебните инстанции да задължат съдебния изпълнител към всички гореизброени цитирани постъпки. Защитата на длъжника в този случай, може да се реализира освен по реда на чл. 441 от ГПК, и по пътя на исковото производство, чрез отрицателен установителен иск по който да докаже, че не дължи претендираната по изпълнението сума, позовавайки се на валиден отказ от наследство. В хода на така образувания процес, длъжникът – ищец разполага с възможностите на обезпечителното производство по чл. 389 – 390 от ГПК, да иска допускането на обезпечителна мярка по чл. 397, ал. 1, т. 3 – спиране на настоящото изпълнение.

В този смисъл извършените принудителни действия на ЧСИ Ц. срещу К. П., изразяващи се в запор върху трудовото й възнаграждение макар и неправилни не подлежат на инстанционен контрол, а в този смисъл жалбата срещу тях е недопустима. Правото на жалба срещу действия на съда, съдебните изпълнители, нотариусите, съдиите по вписванията е процесуално право и именно поради това както предпоставките за възникването на това право, така и способите и начините за реализацията му се определят от ГПК. С оглед на това право на обжалване на определено действие на съда, съдебния изпълнител, нотариуса или съдията по вписванията, може да възникне само в онези случаи, когато законът изрично е предвидил възможността за обжалване като последствие от тези действия. Ако подобна възможност не е предвидено действието е от категорията на необжалваемите и не подлежи на контрол по пътя на инстанционното производство. В случая в разпоредбата на чл. 435, ал. 1-ал. 5 от ГПК законът изрично е посочил подлежащите на обжалване действия на съдебния изпълнител, както и кои лица и при какви условия могат да обжалват тези действия. Изброяването в чл. 435 от ГПК на подлежащите на обжалване действия на съдебния изпълнител е изчерпателно и поради това действията на изпълнителя, които не са посочени в него не подлежат на съдебен контрол по пътя на обжалването. Това произтича и от факта, че се касае до процесуална разпоредба, която има императивен характер и не може да се тълкува разширително, а само в смисъла, който е вложен в нея. Ако разпоредбата дава възможност за обжалване и на други действия на съдебния изпълнител извън кръга на изброените в нея, то извършеното изброяване би било безсмислено и щеше да бъде предвидено общо право на обжалване, а не такова за определени действия, както е направено с разпоредбата. От това следва, че за всички други действия на съдебния изпълнител извън изброените в разпоредбата на чл. 435 от ГПК не съществува право на обжалване и същите не могат да бъдат предмет на инстационен контрол по пътя на обжалването на действието. Разпоредбата изрично изброява подлежащите на обжалване действия, като същевременно с това разграничава, коя от страните в производството по принудителното изпълнение или трето лице, кое от тези действия може да обжалва. От това следва, че законът не дава възможност на всяка страна да обжалват всяко едно от посочените в разпоредбата действия, а само тези, за които и е предоставена такава възможност. Съществуването на правото на жалба е абсолютна предпоставка и то от рода на положителните такива за упражняването на същото и надлежното подаване на жалбата. Липсата на това право води до недопустимост на жалбата, а оттам и до образуваното въз основа на нея производство. Разпоредбите на чл. 435, ал. 2 и ал. 3 от ГПК изрично предвиждат случаите, при които длъжникът по изпълнението, какъвто именно длъжник е К. П., може да обжалва действията на съдебния изпълнител. Основанията за обжалване на действията на съдебния изпълнител се извличат от твърденията на жалбоподателката изложени в частната й жалба и не могат да бъдат разширявани по преценка на съда. В конкретния случай частната жалба е мотивирана с твърдението, че съдебният изпълнител незаконосъобразно е наложил запор върху трудовото възнаграждение на длъжника П., т.е. от длъжника по изпълнителното дело се атакува действието на ЧСИ по налагане на запор. Това основание обаче не попада сред нито едно от изброените в разпоредбите на чл. 435, ал. 2 и ал. 3 от ГПК, поради което и подадената въз основа на него жалба срещу действията на съдебния изпълнител се явява недопустима и не подлежи на разглеждане.

Водим от горното съдът ,

О П Р Е Д Е Л И :

Оставя без разглеждане жалбата на К. Л. П. с ЕГН * от гр. Б., ж.к. “Е.”, бл. 79, вх. Б, . 4, ап. 12, подадена срещу действия на частен съдебен изпълнител Ал. Ц., рег. № 701, район на действие ОС-гр. Б. по изп. дело № 99/2008г. по описа на частния съдебен изпълнител

Прекратява производството по в.ч.гр.дело № 1072/2011 г. по описа на ОСБ..

Определението подлежи на обжалване в едноседмичен срок от съобщението му пред САС.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.