Р Е Ш Е Н И
Е
гр. София, 18.03.2021
год.
В ИМЕТО НА
НАРОДА
СОФИЙСКИЯТ ГРАДСКИ СЪД,
ГРАЖДАНСКО ОТДЕЛЕНИЕ, IІI „В“ въззивен състав, в публично съдебно заседание на
седемнадесети февруари през две хиляди двадесет и първа година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: НИКОЛАЙ ДИМОВ
ЧЛЕНОВЕ:
ВЕЛИНА ПЕЙЧИНОВА
Мл. с. МАРИЯ
ИЛИЕВА
при
секретаря Юлия Асенова, като разгледа докладваното от младши съдия Илиева
гражданско дело № 6826
по описа за 2019 год., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството
е по реда на чл. 258 – 273 ГПК.
С решение № 51547 от 26.02.2019 г., постановено по гр.
д. № 425/2017 г., Софийският районен съд, ГО, 165 състав, е уважил частично предявените по реда на чл. 422,
ал. 1 от ГПК от „Т.С.“ ЕАД срещу В.К.Д., В.В.Д. и А.В.Д. установителни искове с
правно основание чл. 79, ал. 1 ЗЗД, вр. чл. 153, ал. 1 ЗЕ и чл. 86 ЗЗД за
признаване за установено, че всеки
от ответниците дължи на ищеца сумата от по 504,13 лева, представляваща стойността на незаплатена топлинна
енергия за топлоснабден имот, представляващ апартамент № 31, находящ се в гр.
София, ж.к. „, за периода от месец 04.2013 г. до месец 04.2015 г., ведно със
законната лихва върху главницата от датата на подаване на заявлението за
издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 от ГПК - 26.05.2016 г. до
окончателното изплащане на главницата, както и сумата от по 83,03 лева, представляващи обезщетение за забавено плащане на
главниците за топлинна енергия и за дялово разпределение за периода от 31.05.2013
г. до 16.05.2016 г., като
е отхвърлил претенциите за главница за потребена топлинна енергия за сумата над
504,13 лева до пълния предявен размер от 521,29 лв., както и исковете по чл.
86, ал. 1 от ЗЗД срещу всеки за сумата над 83,03 лева до пълния предявен размер
от 86,57 лева срещу всеки, за които
суми е издадена заповед за изпълнение по чл. 410 от ГПК от 02.06.2016 г. по
ч.гр. дело № 27442/2016 г. на СРС, ГО, 37-ми състав, срещу общия наследодател
на ответниците.
С решението В.К.Д., В.В.Д. и А.В.Д. са осъдени да
заплатят на „Т.С.“ ЕАД, на основание чл. 78, ал. 1 от ГПК, сумата от по 261,84
лева – разноски в исковото и заповедното производство
Решението е постановено при участието на трето
лице-помагач на страната на ищеца „Т.С.“ ЕООД.
В законоустановения срок срещу решението, в частта с
която предявените искове са уважени е постъпила въззивна жалба от В.К.Д., В.В.Д.
и А.В.Д., чрез адв. А.И.К., в която се прави оплакване, че решението в
обжалваната част е неправилно и постановено при нарушение на
съдопроизводствените правила, тъй като първоинстанционният съд неправилно е
приел, че наследодателката на ответниците, починала в хода на процеса,
респективно те като нейни наследници са собственици на топлоснабдения имот,
нито са ползватели на същия, поради което нямат качеството на потребители на
топлинна енергия. Сочат, че неправилно първоинстанционният съд е приел, че
всеки един от тримата наследници на починалата в хода на процеса дължи
заплащане на 1/3 от задължението на починалата наследодателка, тъй като няма
данни имотът да е придобит от нея преди сключването ѝ на брак с първия
ответник, поради което той има 4/6 ид. части, а вторият и третият ответник – по
1/6, поради което в тази част решението следва да бъде отменено за двамата
синове. Правят оплакване, че по делото не са представени фактури. Възразяват за
изтекла в полза на ответниците погасителна давност за вземанията за м. април
2013 г. и месец май. 2013 г. ведно със съответната лихва за забава. Молят
решението в обжалваната част да бъде отменено и вместо него постановено друго,
с което исковете да бъдат отхвърлени, евентуално дължимите суми – намалени. Претендират
разноски. Не представят списък по чл. 80 от ГПК.
В срока за отговор на въззивната жалба по чл. 263,
ал. 1 от ГПК, такъв не е постъпил от въззиваемата страна „Т.С.“ ЕАД. В молба,
постъпила в откритото съдебно заседание, проведено по делото, оспорва
въззивната жалба, прави искане същата да бъде оставен без уважение, а атакуваното
решение да бъде потвърдено. Претендира разноски за юрисконсулт, възразява за
прекомерност на разноските на насрещната страна.
Третото лице помагач на страната на ищеца „Т.С.“
ЕООД не взема становище.
Софийският
градски съд, като обсъди събраните по делото доказателства, становищата и
доводите на страните, съгласно разпоредбата на чл. 235, ал. 2 ГПК, намира от
фактическа и правна страна следното:
Съгласно чл. 269 ГПК
въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по
допустимостта - в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен
от посоченото в жалбата. Настоящият състав на въззивния съд намира, че
първоинстанционното решение е валидно и допустимо, поради което същият дължи
произнасяне по съществото на правния спор в рамките на заявените с въззивната
жалба доводи, съобразно нормата на чл. 269, изр.2 ГПК.
Ищецът в
първоинстанционното производство „Т.С.“ ЕАД е депозирал заявление
за издаване на заповед за изпълнение по реда на чл. 410 ГПК с вх. № 3032866 от 26.05.2016
г. г. срещу С.Г.Д., по което е
образувано ч. гр. дело № 27442/2016 г. на СРС, ГО, 37-ми състав. На 02.06.2016
г. е издадена заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 от ГПК с
предмет описаните в диспозитива на обжалваното решение вземания за посочените
от съда периоди и възникнали на описаните основания.
На 17.08.2016 г. по делото е постъпила молба от В.К.Д.,
В.В.Д. и А.В.Д., в която излагат, че на 30.05.2016 г. С.Г.Д. е починала, като
прилагат доказателства за това.
Както правилно е приел и първоинстанционният съд
производството по делото е допустимо, тъй като е образувано три дни преди
смъртта на посоченото като ответник лице.
С определение от 20.09.2016 г., постановено по делото, на основание
чл. 227 от ГПК, като ответници до размера на наследствените им права на мястото
на починалата в хода на процеса С.Г.Д., са
конституирани нейните наследници по закон В.К.Д. (преживял съпруг), В.В.Д. (син) и А.В.Д. (син). Препис от
заповедта за изпълнение е връчена на ответниците.
В срока по чл. 414, ал. 2 от ГПК конституираните
като наследници на починалата, посочена като длъжник в заповедното производство,
са подали възражения по образец, в които е посочено, че не дължат изпълнение на
вземането по издадената заповед за изпълнение.
При наличие на валидно възражение, породило своите
правни последици, в срока по чл. 415, ал. 2 от ГПК заявителят е предявил
установителни искове с предмет вземанията, за които в негова
полза е издадена заповедта за изпълнение на парично задължение по посоченото
дело, които са процесуално допустими, като е претендирал по 1/3 от вземанията
от всеки ответник, като наследници на собственичката на топлоснабдения имот,
апартамент № 31, находящ се в гр. София, ж.к. .
В
подадения от ответниците отговор на исковата молба по чл. 131 от ГПК от
21.04.2017 г. са оспорени всички документи, представени от дружество,
извършващо дялово разпределение и фактурите, собствеността върху имота не е оспорена,
като е заявено единствено, че той не е лична собственост на починалата, а е в
режим на СИО, като не е направено възражение за изтекла в ползва на ответниците
погасителна давност.
Предявени са за
разглеждане обективно кумулативно съединени искове с правно основание чл. 422,
ал. 1 от ГПК, вр. чл. 79, ал. 1, вр. с чл. 200 ЗЗД, вр. чл. 149 ЗЕ и чл. 86,
ал. 1 ЗЗД, по които в тежест на ищеца при условията на пълно и главно доказване
е да установи, че ответникът е потребител на топлинна енергия, че сградата,
където е имотът му e топлофицирана, монтиран е топломер, преминал метрологична
проверка, че дяловото разпределение на отчетеното количество доставена топлинна
енергия е извършено законосъобразно, което включва установяване на извършваните
отчети на ТЕ и изчисляване на стойностите на различните компоненти, съставящи
цената на доставената топлинна енергия, размера на търсената главница, както и изпадането
на длъжника в забава и размера на обезщетението за забава.
От представените по
делото писмени доказателства се установява, че сградата, в която се намира ап. № 31, находяща се в гр. София, ж.к. , е била
топлофицирана, като ищецът е доставял в абонатната станция на сградата определено количество топлинна енергия, отчетено от
общия топломер.
От представения по делото
с исковата молба на лист 32, нотариален акт за учредяване на договорна ипотека
№ 189, том VI, рег. № 9480, дело № 1074 от 11.06.2008 г. на нотариус Ивайло
Николов, приет като писмено доказателство с определение на съда, постановено в
открито съдебно заседание, чието легитимиращото действие по отношение на
принадлежността на правото на собственост не е оборено в процеса, се
установява, че наследодателката на ответниците С.Г.Д.е била собственик на
топлоснабдения имот, който не е бил в режим на съпружеска имуществена общност,
а е лична собственост на ипотекарения длъжник (обстоятелство посочено на стр.
2, т. 2 от нотариалния акт). С оглед изложеното, неоснователно се явява
оплакването във въззивната жалба, че нотариалният акт не доказва правото на собственост на общата
наследодателка на въззивниците. Договорът за ипотека е сключен в изискуемата от
закона форма по чл. 167, ал. 1 от ЗЗД. Наред с това с оглед чл. 586 от ГПК при
издаването на нотариален акт, с който се учредява, прехвърля, изменя или
прекратява друго вещно право върху недвижим имот, нотариусът при условията на
обвързана компетентност прави преценка дали праводателят е собственик на имота
и дали са налице условията за извършване на сделката. С оглед на това, че
законодателят е предоставил компетентност на нотариуса да преценява дали едно
лице е собственик на недвижим имот, именно нотариалният акт обективира
констатациите на нотариуса от извършената проверка на собствеността, изискуема
за учредяване на ипотека, съгласно чл. 167, ал. 3 от ЗЗД.
Както се установява от
нотариалния акт, описаните в него документи, въз основа на които наследодателката
на въззивниците се е легитимирала като собственик и е изповядана сделката, както
и от Протокола на етажната собственост, на който същата се е подписала като
етажен собственик, общата наследодателка на ответниците като собственик на
топлоснабдения имот безспорно има качеството на потребител на топлинна енергия
за исковия период на основание чл. 153, ал. 1 от ЗЕ, поради което наследниците
ѝ са материалноправно легитимирани да отговарят по предявените искове.
В този смисъл неоснователно
е и възражението, че първата съдебна инстанция неправилно е определила
наследствените квоти на ответниците в процеса, тъй като съгласно чл. 9, ал. 1
от Закона за наследството, съпругът наследява част, равна на частта на всяко
дете и тъй като в настоящия случай задължението на ответниците произтича от
качеството им на наследници на общата наследодателка, размерът, до който
отговарят е првилно определен.
С оглед на чл. 150 от
Закона за енергетиката, продажбата на топлинна енергия от топлопреносното
предприятие на потребителите за битови нужди се осъществява при публично известни
общи условия, одобрени от ДКЕВР. Притежаваното право на собственост върху
топлоснабдения имот и установеното наличие на облигационно договорно
правоотношение между страните, произтичащо от договор за продажба на топлинна
енергия, по който ищецът е доставял топлинна енергия, е достатъчно основание за
доказване на иска по основание. Съдържанието на договора за покупко-продажба на
топлинна енергия е уредено в представените публично известни Общи условия за
продажба, които са съответно одобрени с Решение № ОУ-067/12.12.2005 г. на
ДКЕВР, последващите такива от 2008 г. и от 2014 г. и които са публикувани.
Разпоредбата на чл. 150, ал. 3 ЗЕ предоставя възможност за потребителите, които
не са съгласни с предвидените в ОУ разпоредби, в срок от 30 дни след влизането
им в сила да внесат в съответното топлопреносно предприятие заявление, в което
да предложат специални условия и за което в случая няма данни да е упражнено, а
и няма твърдения в тази насока.
Що се отнася до
възражението, че няма представени фактури за процесния период същото е
неоснователно. Неоснователно е възражението на жалбоподателите, че по делото
липсват документи, установяващи ползваната от тях топлинна енергия, респективно
няма съставени фактури. Към исковата молба са приложени 3 бр. съобщения към
фактури. Съгласно чл. 7, ал. 6 от ЗСч (отм.), но в сила към исковия период,
издаването на първичен счетоводен документ, каквато е фактурата, освен в
случаите, когато получателят пожелае или когато това е предвидено в нормативен
акт, не е задължително, когато получател по сделката е физическо лице, което не
е търговец. В случая се касае до задължение на физическо лице, което няма
качеството на търговец, поради което ищецът не е бил длъжен да издаде фактура.
Според чл. 112, ал. 1, т. 2 от ЗДДС данъчен документ по смисъла на закона е и
известието към фактура, поради което представените съобщения към фактура
представляват годен счетоводен документ, предвиден в закон. Освен това при
изготвянето на заключението на ССчЕ, вещото лице е извършило проверка при ищеца
и не е установило счетоводството на последния да е нередовно водено, поради
което фактурите, обсъдени в заключенията, се ползват с доказателствената сила
по чл. 182 от ГПК.
Що се отнася до възражението, че част от вземанията
са погасени по давност, тъй като такова възражение не е направено в срока за
отговор на исковата молба по чл. 133 от ГПК, в това число такова не е заявено и
с възраженията по чл. 414 ГПК, като заявено за пръв път с въззивната жалба,
въззивният съд не следва да го обсъжда. По силата на изричната разпоредба на
чл. 133 във връзка с чл. 131, ал. 2, т. 5 от ГПК, с изтичането на срока за
отговор се преклудира възможността ответникът да противопоставя възражения,
основани на съществуващи и известни нему към този момент факти. По силата на
концентрационното начало в процеса, страната не може да поправи пред въззивната
инстанция пропуските, които неизвинимо е допуснала в първоинстанционното
производство. Общото правило за преклудиране на възраженията на ответника с
изтичане на срока за отговор се отнася и за възраженията за придобивна и
погасителна давност (така т. 4 от ТР 1/2013 на ОСГТК на ВКС).
С оглед изложеното и предвид предмета на проверка,
въведен с въззивната жалба и липсата на други заявени относими към предмета на
делото оплаквания, в това число и досежно поставянето на въззивниците в забава
и момента на изпадането им в такава, въззивната жалба е неоснователна, а при
съвпадение на крайните изводи на въззивния съд с тези на първоинстанционния съд
решението в обжалваната част е правилно и следва да бъде потвърдено.
По разноските:
При този изход на спора,
разноски на въззивника не се дължат.
В настоящото производство на
въззиваемия – ищец не следва да се присъждат разноски за юрисконсултско
възнаграждение по чл. 78, ал. 8 от ГПК, тъй като пред въззивната инстанция
въззиваемата страна не е представлявана извън, подаването на молбата от 02.02.2021
г., в която се прави искане за присъждане на разноски, възражение за
прекомерност на адвокатското възнаграждение и евентуално липса на доказателства
за неговото заплащане.
Така
мотивиран, Софийският градски съд
Р
Е Ш И:
ПОТВЪРЖДАВА
решение № 51547 от 26.02.2019 г., постановено по гр.
дело № 425/2017 г. на Софийския районен съд, ГО, 165-ти състав, в обжалваната
част.
Решението е постановено при участието на „Т.С.“
ЕООД, ЕИК **********, като трето лице помагач на страната на „Т.С.” ЕАД, ЕИК *********.
Решението е окончателно и не подлежи на касационно
обжалване на основание чл. 280, ал. 3, т. 1 от ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.