Р Е Ш Е Н И
Е
гр. София, 21.06.2019 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО, II Е въззивен състав, в публичното съдебно заседание на
двадесет и втори март две хиляди и деветнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ИВАНКА ИВАНОВА
ЧЛЕНОВЕ: ПЕТЪР САНТИРОВ
мл. с. РАДМИЛА МИРАЗЧИЙСКА
при участието на секретаря Елеонора Георгиева, като
разгледа докладваното от съдия Иванка Иванова гр. д. № 12809 по описа за 2018 г.,
за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл.258 -
чл.273 от ГПК.
С решение № 448752 от 11.07.2018 г.,
постановено по гр.д. № 537/2018 г. по описа на СРС, ГО, 120 състав, е признато
за установено по предявените от „Т.С.“ ЕАД срещу Е.П.Е., ЕГН **********, Е.П. Д., ЕГН **********, П.Е.П., ЕГН **********, В.Й.П.,
ЕГН **********, В.Й.П., ЕГН ********** и М.Н.П., ЕГН **********, че ответниците дължат на „Т.С.“
ЕАД, на основание чл.422, ал.1 ГПК вр.
ал.415, ал.1 ГПК вр. чл.79, ал.1 ЗЗД, сумата от по 57, 57 лв., представляваща
главница за доставена и незаплатена топлинна енергия за периода от м.08.2014 г.
– м.04.2015 г., ведно със законна лихва от 14.09.2017 г. до изплащане на
вземането, и на основание чл.422, ал.1 ГПК, вр. с чл. 415, ал.1 ГПК, вр. с чл.
86, ал.1 ЗЗД – по 4, 66 лв. мораторна лихва за периода 15.09.2014 г. – 23.08.2017
г. Исковете за главницата срещу всеки от ответниците са отхвърлени за сумата
над 57, 57 лв. до 161, 38 лв., а исковете за мораторна лихва – за сумата над 4,
66 лв. до 39, 73 лв., като погасени по давност. Ответниците са осъдени да
заплатят на ищеца, на основание чл.78, ал.1 ГПК, по 3, 75 лв. разноски в
заповедното и по 11, 25 лв. разноски в исковото производство, съобразно
уважената част от исковете. Ищецът е осъден да заплати на ответницата М.Н.П.,
на основание чл.78, ал.3 ГПК, сумата от 224 лв. - разноски в исковото
производство, съобразно отхвърлената част от предявените срещу нея искове. Решението
е постановено при участието на трето лице - помагач „Т.С.“ ЕООД.
Срещу така постановеното решение в частта, с която са отхвърлени
предявените искове, е депозирана въззивна жалба от ищеца „Т.С.“ ЕАД. Счита, че
решението в обжалваната част е неправилно и необосновано, постановено в
нарушение на материалния закон. Позовава се на Общите условия от 2008 г., според
които купувачите са длъжни да заплащат месечните дължими суми за топлинна
енергия в 30-дневен срок след изтичане на периода, за който се отнасят. Не така
стои въпросът по Общите условия от 2014 г., според които клиентите не заплащат
обезщетение за забава до изравняване на отчетния период. Едва след това такова
се начислява върху общата фактура. Счита, че задълженията по издадената обща
фактура № **********/31.07.2014 г., въпреки че се отнасят за периода м.11.2013
г. – м.04.2014 г., са станали изискуеми едва на 15.09.2014 г., от който момент
е започнала да тече давността. Моли съда да отмени решението в обжалваната част
и да постанови друго, с което да уважи изцяло предявените искове. Претендират направените
по делото разноски и юрисконсултско възнаграждение.
В срока по чл.263, ал.1 ГПК не е депозиран писмен отговор на въззивната
жалба от ответниците Е.П.Е., Е.П. Д., П.Е.П., В.Й.П., В.Й.П.
и М.Н.П..
Третото лице –
помагач на ищеца - „Т.С.“ ЕООД, не е депозирало в срока по чл.263, ал.1 ГПК
писмен отговор на въззивната жалба.
Решението в частта, с която са уважени предявените искове, е влязло в
сила като необжалвано.
Съдът, след
като прецени събраните по делото доказателства и обсъди доводите на страните, с
оглед разпоредбата на чл.12 ГПК и чл.235, ал.2 ГПК, намира следното:
Първоинстанционният
съд е сезиран с обективно кумулативно съединени положителни установителни
искове с правно основание чл.422, ал.1 ГПК вр. ал.415, ал.1 ГПК вр. чл.79, ал.1 ЗЗД и чл.422, ал.1 ГПК вр. чл.415, ал.1 ГПК вр. чл.86, ал.1 ЗЗД. Ищецът твърди,
че ответниците са потребители на топлинна енергия за битови нужди в качеството
на собственици на топлоснабден имот – апартамент № 2, находящ се в гр. София,
ж.к. „*******, като му дължат разделно сумата от 1 232, 72 лв., от която: сумата
от 989, 29 лв. главница, представляваща стойността на ползвана и незаплатена
топлинна енергия за периода м.05.2013 г. – м.04.2015 г., сума по общи фактури №
**********/31.07.2014 г. и №
**********/31.07.2015 г., както и сумата от 243, 43 лв., представляваща мораторна
лихва за периода 15.09.2014 г. – 23.08.2017 г. Моли съда да постанови решение,
с което да осъди ответниците да му заплатят разделно – всеки по 1/6 от
посочените суми. Претендира направените по делото разноски и юрисконсултско
възнаграждение.
В срока
по чл.131 ГПК не е постъпил писмен отговор на исковата молба от ответниците.
След срока за отговор на исковата молба ответниците с молба от 08.05.2018 г. са
взели становище, с което оспорват качеството си на потребители на топлинна
енергия и поддържат заявеното с възражението по чл.414 ГПК възражение за
изтекла погасителна давност. Моли съда да постанови решение, с което да
отхвърли предявените искове, като им присъди сторените по делото разноси.
На 14.09.2017
г. „Т.С.“ ЕАД е депозирала пред СРС заявление за издаване на заповед за
изпълнение по чл.410 ГПК срещу Е.П.Е., Е.П. Д., П.Е.П., В.Й.П., В.Й.П., и М.Н.П.
за сумата от 989, 29 лв. – главница, както и 243, 43 лв. – мораторна лихва за
периода 15.09.2014 г. – 23.08.2017 г. В т.12 от заявлението е пояснено, че дължимите
суми са за периода м.05.2013 г. – м.04.2015 г. и по общи фактури №
**********/31.07.2014 г. и № **********/31.07.2015 г. за топлоснабден имот,
находящ се в гр. София, ж.к. „*******, ап.2, аб. № 054990. Посочено е, че
дължимите суми са, както следва: за потребена топлинна енергия 968, 29 лв. - главница
и 238, 36 лв. – лихва, за дялово разпределение: 21 лв.- главница и 5, 07 лв. -
лихва. Видно от т.13 от заявлението, сумите се претендират в условията на
разделност – по 1/6 от всеки от
длъжниците.
С
разпореждане от 26.09.2017 г. по ч. гр. д. № 64424/2017 г. на СРС, 120 състав, съдът е
постановил исканата заповед за изпълнение.
В срока
по чл.414, ал.2 ГПК е депозирано възражение от длъжниците, с което оспорват
вземанията по издадената заповед за изпълнение. Позовават се на изтекла
погасителна давност по отношение на вземанията за периода м.05.2013 г. –
м.07.2014 г.
В срока
по чл.415, ал.4 ГПК ищецът е предявил искове за установяване на вземанията си
по исков ред.
Видно от писмо
от Столична община от 18.06.2018 г., в информационната система на Общината процесният имот е деклариран на името на С.В.П.
и Й.В.П., като съгласно декларираните
данни документът за собственост е нотариален акт № 7, том III от 18.04.1972 г.
Представено
е удостоверение за наследници на лицето Е.М.П. от 01.06.2018 г., издадено от
Столична община, от което се установява, че Е.М.П. е починала на 27.06.1996 г.,
като е оставила наследници по закон: Й.В.П. – син и С.В.П. – дъщеря. От
удостоверението за наследници е видно, че Й.В.П. е починал на 29.07.2013 г., като
е оставил за свои наследници по закон: М.Н.П. –
съпруга, В.Й.П. – син и В.Й.П. – син, като С.В.П. е починала на 19.05.2014 г. и
е оставила наследници по закон: П.Е.П. – съпруг, Е.П. Д. – дъщеря и Е.П.Е. син.
С молба - декларация, депозирана в „Т.С.“ ЕАД на 30.01.2002 г., Й.В.П. е
поискал откриване на партида за имота на негово име.
Видно от представения протокол от проведеното на 13.08.2002 г. Общо
събрание на етажните собственици, те са взели решение да се сключи договор с
ТАЕС „Н.И.“ ООД, за индивидуално разпределение на топлинната енергия, като услугата
се възложи на ТАЕС „Н.И.“ ООД. В този протокол е съставен и списък на етажните
собственици, които с подписите си са
удостоверили горното решение.
На 29.08.2002 г. е сключен договор между „Топлоснабдителна агенция –
енергиен сервиз - Н.И.“ ООД и етажната собственост с адрес в гр. София, ж.к. „*******,
по силата на който дружеството се е задължило да монтира индивидуални топлинни
разпределители и термостатни вентили и да извършва дялово разпределение на
топлинната енергия между потребителите в сградата.
Пред СРС е ангажиран договор от 06.11.2007 г., сключен между „Т.С.“ ЕАД –
възложител и „Топлоснабдителна агенция – енергиен сервиз - Н.И.“ ООД –
изпълнител, при общи условия за извършване на услугата дялово разпределение на
топлинната енергия по чл.139в, ал.2 ЗЕ. По силата на договора възложителят е
възложил на изпълнителя, който е приел да извършва услугата дялово
разпределение на топлинната енергия между потребителите в сгради етажна собственост
или в сграда с повече от един потребител в гр. София, при спазване на
изискванията на Общите условия за извършване на услугата дялово разпределение
на топлинната енергия, одобрени от ДКЕВР с решение № ОУ-024/10.08.2007 г.,
срещу насрещното задължение на възложителя да заплаща договореното
възнаграждение.
При така установената фактическа
обстановка, съдът приема от правна страна следното:
Въззивната
жалба е депозирана в срока по чл.259, ал.1 ГПК, от легитимирана страна, поради
което е процесуално допустима. Разгледана по същество, е неоснователна.
Съгласно
нормата на чл.269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на
решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите
въпроси той е ограничен от посоченото в жалбата.
При
извършената служебна проверка въззивният съд установи, че първоинстанционното
решение е валидно и процесуално допустимо.
В
предмета на делото е включен установителен иск, предявен от кредитор, в чиято
полза е издадена заповед за изпълнение на парично задължение по чл.410 ГПК, при
направено възражение от длъжниците в срока по чл.414, ал.2 ГПК, в рамките на установения
в чл.415, ал.1 ГПК срок. Целта на ищеца е да се установи със сила на пресъдено
нещо спрямо другата страна съществуването на вземането, предмет на издадената
заповед за изпълнение по чл.410 ГПК.
Съгласно нормата на чл.153 ЗЕ – в редакцията, действала до 17.07.2012 г.,
всички собственици и титуляри на вещно право на ползване в сграда - етажна
собственост, присъединени към абонатна станция или към нейно самостоятелно
отклонение, са „потребители на топлинна енергия“.
Понятието „потребител на топлинна енергия за битови нужди“ е определено в
§ 1, т.42 ДР ЗЕ (отм.), действал до 17.07.2012 г.: физическо лице – собственик
или ползвател на имот, което ползва топлинна енергия с топлопреносител гореща
вода или пара за отопление, климатизация или горещо водоснабдяване. След
отмяната на §1, т.42 от ДР на ЗЕ и с влизане в сила на измененията на ЗЕ от
17.07.2012 г., се въвежда понятието „клиент на топлинна енергия“, което е
еквивалентно по смисъл на понятието „потребител на топлинна енергия“. Съгласно
новата редакция на чл.153, ал.1 ЗЕ, всички собственици и титуляри на вещно
право на ползване в сграда – етажна собственост, присъединени към абонатна
станция или към нейно самостоятелно отклонение, са клиенти на топлинна енергия
и са длъжни да монтират средства за дялово разпределение на отоплителните тела
в имотите си и да заплащат цена за топлинната енергия.
С ТР № 2/2017 г. от 17.05.2018 г.,
постановено по тълк. дело № 2/2017 г. на ОСГК на ВКС, т.1, са дадени
задължителни разяснения относно хипотезата, при която топлоснабденият имот е
предоставен за ползване по силата на договорно правоотношение, какъвто обаче не
е разглежданият случай. В мотивите на същото тълкувателно решение е посочено,
че предоставяйки съгласието си за топлофициране на сградата, собствениците и
титулярите на ограниченото вещно право на ползване са подразбираните клиенти на
топлинна енергия за битови нужди, към които са адресирани одобрените от КЕВР
публично оповестени общи условия на топлопреносното предприятие. В това си
качество на клиенти на топлинна енергия те са страна по продажбеното
правоотношение с топлопреносното предприятие с предмет - доставка на топлинна
енергия за битови нужди (чл.153, ал.1 ЗЕ) и дължат цената на доставената
топлинна енергия. Гореизложеното се отнася и за редакциите на чл.153, ал.1 ЗЕ
преди ДВ, бр.54 от 2012 г., визиращи като страна по договора за продажба на
топлинна енергия за битови нужди при публично известни общи условия
потребителите на топлинна енергия за битови нужди.
Собственикът или титуляр на вещно право на ползване в имот, под режим на
етажна собственост, по презумпция на закона се смята потребител на отдадена от
сградната инсталация и отоплителните тела на общите части на сградата топлинна
енергия. По силата на закона между битовия потребител и топлопреносното
предприятие възниква правоотношение по продажба на топлинна енергия при
публично известни общи условия, без да е необходимо изричното им приемане от
потребителя. Достатъчно е взето решение на Общото събрание на етажните
собственици за присъединяване към топлопреносната мрежа, за да бъде всеки
етажен собственик потребител на постъпилата в сградата топлинна енергия.
Нормата
на чл.150, ал.1 ЗЕ регламентира продажбата на топлинна енергия от топлопреносно
предприятие на потребители (клиенти) на топлинна енергия за битови нужди, като
постановява, че тя се осъществява при публично известни общи условия,
предложени от топлопреносното предприятие и одобрени от ДКЕВР, в които се
урежда съдържанието на договора. С оглед тази нормативна уредба между главните
страни по спора за процесния период е сключен договор за продажба на топлинна
енергия за битови нужди при публично известни общи условия за продажба, каквито
са Общите условия, одобрени с решение № ОУ-001/07.01.2008 г. на ДКЕВР,
публикувани във вестник „Дневник“ от 14.01.2008 г., и Общите условия, одобрени
с решение № ДУ-02/03.02.2014 г. на ДКЕВР, публикувани във вестник „24 часа“ –
броя от 10.02.2014 г. и вестник „19 минути“, в сила от 12.03.2014 г.
Разпоредбата на чл.150, ал.3 ЗЕ предоставя възможност за потребителите (клиентите),
които не са съгласни с предвидените в Общите условия клаузи, в срок от 30 дни
след влизането им в сила да внесат в съответното топлопреносно предприятие
заявление, в което да предложат специални условия, които се отразяват в
допълнителни писмени споразумения.
Договорното
правоотношение по продажба на топлинна енергия при общи условия възниква между
топлопреносно предприятие и потребителя (клиента), по силата на закона – чл.150
ЗЕ, без да е необходимо изрично изявление на ответника – потребител, вкл. и
относно приемането на Общите условия.
Предвид релевираните от жалбоподателя доводи и с оглед разпоредбата на
чл.269 ГПК, въпросът относно качеството на ответниците на потребители на
топлинна енергия и съществуването на облигационно правоотношение между страните
е извън въззивния контрол, поради което не следва да се обсъжда по същество.
Съгласно
разпоредбата на чл.139, ал.1 от ЗЕ разпределението на топлинната енергия в
сграда - етажна собственост, се извършва по система за дялово разпределение.
Начинът за извършване на дяловото разпределение е регламентиран в ЗЕ (чл.139 –
чл.148) и Наредба №16-334 от 06.04.2007 год. за топлоснабдяването, обн. ДВ,
бр.34 от 24.04.2007 год.).
В
случая ответниците не са оспорили, че начислената от ищеца сума в размер на 989,
29 лв. главница съответства на стойността на реално потребената топлинна
енергия в исковия период.
Единственият
спорен по делото въпрос е относно приложението на института на погасителната
давност, на който ответниците своевременно са се позовали във възражението по
чл.414 ГПК по отношение на вземанията за периода м.05.2013 г. – м.07.2014 г.
С ТР №
3 от 18.05.2012 г. по тълк. д. № 3/2011 г. на ВКС, ОСГТК, вземанията на
топлоснабдителните дружества са периодични по смисъла на чл.111, б.„в“ ЗЗД,
поради което се погасяват с изтичането на тригодишна давност. Задълженията на
потребителите на предоставяните от тези дружества стоки и услуги са за
изпълнение на повтарящи се парични задължения, имащи единен правопораждащ факт
– договор, чийто падеж настъпва през предварително определени интервали от
време, а размерите им са изначално определяеми, независимо от това дали
отделните плащания са с еднакъв или различен размер.
Съгласно
нормата на чл.114, ал.1 ЗЗД давностният срок започва да тече от момента, в
който вземането е станало изискуемо. Според Общите условия за продажба на
топлинна енергия от ищцовото дружество на потребители за битови нужди в гр. София
от 2008 г., вземането за заплащане на доставена топлоенергия става изискуемо
след изтичане на 30-дневен срок след изтичане на периода, за който се отнасят,
а според Общите условия от 2014 г. – след изтичане на 30-дневен срок от датата
на публикуването им на интернет страницата на продавача. Тъй като настоящият
иск се счита предявен от момента на подаване на заявлението за издаване на
заповед за изпълнение – 14.09.2017 г., на основание чл.422, ал.1 ГПК, към този
момент е изтекла погасителната давност за вземания, станали изискуеми преди 14.09.2014
г., каквито в случая са вземанията за периода м.05.2013 г. – м.07.2014 г. В
този смисъл са и изводите на първоинстанционния съд.
Неоснователно
е възражението на жалбоподателя, че вземането по обща фактура № **********/31.07.2014 г. на стойност 463, 46 лв. не
е погасено по давност. Видно от представеното по делото съобщение към фактурата
(л.39), тя се отнася до вземания за периода м.05.2013 г. – м.04.2014 г., които
от своя страна са погасени по давност. Не могат да бъдат споделени доводите на
жалбоподателя, че изискуемостта настъпвала едва през м.09.2014 г., предвид посочения
срок за плащане в самата фактура, тъй като релевантен в случая е периодът на
потребление, а не датата на издаване на фактурата и посочения в последната срок
за плащане. Издаването на общата фактура и изравнителната сметка не установява
нововъзникнало задължение на клиента на топлинна енергия, а е способ за
определяне окончателния размер на консумираната топлинна енергия.
От изложеното следва, че ищецът има вземане за непогасените по давност
задължение за периода м.08.2014 г. – м.04.2015 г. Съдът приема, че техният размер,
определен по реда на чл.162 ГПК, възилза на 345, 43 лв.
Жалбоподателят не е изложил доводи относно размера и периода на лихвата
за забава, поради което и на основание чл.269 ГПК този въпрос е извън предмета
на въззивна проверка, очертан с въззивната жалба.
Тъй като крайните изводи на двете инстанции съвпадат, решението в
обжалваната част следва да се потвърди.
По разноските
по производството:
Тъй като ответниците по жалбата не претендират разноски за настоящата
инстанция, такива не следва да им се присъждат
Воден от гореизложеното, съдът
Р
Е Ш И:
ПОТВЪРЖДАВА решение № 448752 от 11.07.2018 г., постановено по
гр.д. № 537/2018 г. по описа на СРС,
ГО, 120 състав, В ОБЖАЛВАНАТА ЧАСТ, с която са отхвърлени предявените
от „Т.С.“ ЕАД, ЕИК *******, срещу Е.П.Е., ЕГН **********, Е.П. Д., ЕГН **********, П.Е.П., ЕГН **********, В.Й.П.,
ЕГН **********, В.Й.П., ЕГН ********** и М.Н.П., ЕГН **********, ВСИЧКИ С АДРЕС ГР. София, ж.
к. „*******, искове за признаване на установено, че всеки от ответниците дължи
на „Т.С.“ ЕАД, ЕИК
*******, с правно основание чл.422, ал.1 ГПК вр. ал.415, ал.1 ГПК вр. чл.79,
ал.1 ЗЗД, сумата над по 57, 57 (петдесет и седем лева и
петдесет и седем стотинки) лв. до по 161, 38 (сто
шестдесет и един лев и тридесет и осем стотинки) лв., представляваща главница
за доставена и незаплатена топлинна енергия, както и с правно основание чл.422,
ал.1 ГПК, вр. с чл. 415, ал.1 ГПК, вр. с чл. 86, ал.1 ЗЗД – сумата над по
4, 66 (четири лева и шестдесет и шест стотинки) лв. до по 39,
73 (тридесет и девет лева и седемдесет и три стотинки) лв., представляваща
мораторна лихва за периода 15.09.2014 г. – 23.08.2017 г., като погасени по
давност.
Решението в частта, с която са уважени
предявените искове, е влязло в сила като необжалвано.
Решението е постановено при участието на трето
лице - помагач на ищеца: „Т.С.“ ЕООД, ЕИК *********, с адрес ***.
Решението не подлежи на касационно обжалване, на основание
чл.280, ал. 3, т.1 ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.