и за да се произнесе взе предвид следното : С решение № 84/ 10.07.2008 г.,постановено по гр. д. № 96/08 г., Момчилградският районен съд е осъдил Тезджан Халибрям Емин от с. Старейшино , да заплати на Лютви Тасим Алиш от с. Старейшино, сумата в размер на 1 500 лв.,представляваща обезщетение за претърпени неимуществени вреди , ведно със законна лихва върху присъдената сума, считано от 27.10.2007г. до окончателното й изплащане , като съдът е отхвърлил иска в останалата му част до пълния му претендиран размер от 5 000 лв.,като недоказан. Първоинстанционният съд е осъдил ответника да заплати на ищеца сумата в размер на 150 лв.,представляваща направени от последния разноски по делото за адвокатско възнаграждение. Ответникът е осъден и да заплати по сметка на МРС сумата 70 лв.,съставляваща дължима държавна такса. Настоящото производство е образувано по повод депозираната от недоволния от решението ответник Т. Емин ,частична въззивна жалба. От контекста на жалбата се извлича твърдението, че първоинстанционното решение, в частта му ,с която ответникът е осъден да заплати на ищеца обезщетение за причинени на последния неимуществени вреди в размер на 1 500 лв., било неправилно и несправедливо. Изтъкват се съображения,че в този аспект съдът не бил съобразил , че процесът на оздравяване на ищеца бил около 4-5 месеца,което означавало ,че този период е вече изтекъл и последният вече бил в добро здраве. Че ищецът страдал от заболяване “гуша” , което също влияело на процеса на неговото оздравяване и на общото му здравословно състояние . В жалбата се твърди,че за причиняването на средната телесна повреда вина имал и сам ищеца,т.е. било налице съпричиняване. Жалбодателят изтъква, че сам той бил в недобро здравословно състояние, не трябвало да работи тежка работа, поради което така присъденият размер се явявал висок за него. С оглед изложеното жалбодателят моли настоящата въззивна инстанция да отмени първоинстанционното решение в обжалваната му част,вместо което постанови друго , с което определи друг размер ,съобразен с практиката на съда и разпоредбата на чл.52 от ЗЗД. В депозирания в срок ,отговор на въззивната жалба,ответникът по жалбата, Лютви Тасим Алиш, чрез процесуалния си представител , изтъква , че решението на първоинстанционния съд е правилно и законосъобразно. Излага съображения в този аспект. С отговорът си ответника по жалбата Алиш не представя доказателства и не прави доказателствÕни искания. Претендира разноски. В съдебно заседание,жалбодателят ,лично , поддържа въззивната си жалба по изложените в нея съображения. В съдебно заседание , ответникът по жалбата,редовно призован не се явява . Окръжният съд,действуващ в качеството си на въззивна инстанция,по повод депозираната жалба,прие за установено следното : Жалбата като подадена в срок и от лице , имащо правен интерес от това е допустима, поради което подлежи на разглеждане по същество. Обжалваното решение е валидно,в обжалваната част допустимо и преценено с оглед доводите ,изложени във възивната жалба, се явява и правилно. Пред компетентния в казуса,Момчилградски районен съд е предявен иск с правно основание чл.45 от ЗЗД, с искане да бъде осъден ответника Тезджан Халибрям Емин да заплати на ищеца Лютви Тасим Алиш,сумата в размер на 5 000 лв., съставляваща обезщетение за причинени на последния неимуществени вреди, изразяващите в претърпени болки,в резултат на причинена му средна телесна повреда ,изразяваща се в пареза на левия възвратен нерв от травматично естество,причинила появата на дрезгав ,тих и пресипнал глас,довела до трайно затрудняване на речта,ведно със законна лихва върху търсеното обезщетение,считано от датата на причиняването й - 27.10.2007 г. , и до окончателното й заплащане. Решаващият съд е събрал относимите,допустимите и необходимите,с оглед организираната от страните защита,писмени доказателства. В този аспект следва да бъде посочено ,че пред настоящата инстанция нови такива допустими доказателства от страните не са ангажирани и такива не са допуснати от настоящият въззивен съд. Обсъждайки събраните по делото доказателства,поотделно и в тяхната съвкупност, първоинстанционният съд е изложил своите правни изводи,които се споделят и от настоящата въззивна инстанция. Безспорно установено е по делото,а и не е предмет на въззивна проверка,доколкото настоящата инстанция е ограничена от рамките на въззивната жалба,е обстоятелството ,че с присъда № 35/05.03.2008 г., постановена по н.д.х.д. № 38/08 г. по описа на МРС, ответникът е бил признат за виновен в извършването на 27.10.2007 г. на престъпление по чл.129,ал.1 от НК,за причинена на ищеца в гражданското производство,средна телесна повреда , изразяваща се в пареза на левия възвратен нерв от травматично естество,причинила появата на дрезгав ,тих и пресипнал глас,довела до трайно затрудняване на речта. Безспорно е и обстоятелството,установено от приложеното и прието по делото съдебномедицинско удостоверение № 1750/07 г. на доц.д-р Попов от Катедра “Съдебна медицина” при Медицински университет,гр. Пловдив,че на ищеца Алиш е причинен оток на гръкляна и пареза на левия нерв от травматично естество и задух от първа степен,което е наложило и лечение ,за периода от 29.10.2007 г. до 08.11.2007 г. в УМБАЛ “ Св. Георги” –УНГ клиника Пловдив . Установено в първоинстанционното производство от разпита на св. Хюрю Аптула,и че след причинената му телесна повреда,ищецът Алиш е бил със затруднен говор и влошено дишане,което определено навежда на извода за изтърпени в резултат на това от ищеца болки и страдания. Всъщност спорът в настоящото производство се разпростира само върху това ,правилно ли е приложен материално –правния закон,в частност чл.52 от ЗЗД, дали първоинстанционният съд, водейки се от наложилите се правила за справедливост, правилно е определил размера на присъденото обезщетение за причинени на ищеца неимуществени вреди в следствие нанесената му средна телесна повреда. Настоящата инстанция , действаща в качеството си на въззивна такава и в тази част споделя правните изводи на решаващия съд . Съобразно разпоредбата на чл.52 от ЗЗД,съдът определя обезщетението за неимуществени вреди по справедливост. Наложилата се съдебна практика,която определено следи за правилното приложение на принципа за справедливост, навежда настоящата инстанция на извода,че правилно и справедливо решаващият съд е определил размер от 1 500 лв. В този аспект следва да се вземе предвид и обстоятелството,че за превъзмогване на причинената на ищеца телесна повреда,респ. причинените му болки и страдания се е наложило продължително и допълнително лечение в специализирана болница в УМБАЛ “ Св. Георги” –УНГ клиника Пловдив,при което лечение е отразено наличие на прогресиращ ход на заболяването,за което ищецът е бил хоспитализиран. Разбира се с оглед прокламирания от разпоредбата на чл.52 от ЗЗД,принцип на справедливостта следва да бъде обсъдено и приложеното в надлежния срок ,а именно в срока за отговор на исковата молба,от страна на ответника надлежно писмено доказателство- етапна епикриза . От същата се установява,че ответникът е бил лекуван в Областен диспансер по Пневмо-фтизиатрични заболявания Кърджали,от 05.08.2004 г. до 14.12.2004 г. ,с диагноза “ Инф. Пневмония б ТБК в 0/1 БК + пол.” и е изписан в добро общо състояние с препоръка да спазва хранително-диетичен режим . Така обсъденото писмено доказателство определено не установява твърдяната от ответника невъзможност да работи и реализира доходи,още повече ,че това негово здравословно състояние касае период отдалечен значително от настоящия такъв. Въпреки дадените на основание чл.268,ал.1,във вр. с чл.146,ал.2 от ГПК,указания,недоказан в производството остана доводът на жалбодателя ,че при нанасянето на средната телесна повреда на ищеца Алиш,е налице съпричиняване от страна на последния. Изложеното до тук закономерно води до извода,че следва да бъде потвърдено постановеното първоинстанционно решение,в обжалваната му част, като правилно. При този изход на делото в настоящото производство,доколкото ответникът по жалбата изрично претендира и доказва заплащане на разноски под формата на адвокатско възнаграждение ,съдът следва да се произнесе и по тях. Прочие в този аспект, съобразно и разпоредбата на чл.9 от Наредба № 1 /2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения,следва жалбодателят да бъде осъден да възмезди ответника по въззивната жалба за направените от него разноски ,но в размер на 75 лв. Водим от изложеното и на основание чл.271,ал.1 от ГПК, съдът
Р Е Ш И :
ПОТВЪРЖДАВА решение № 84/ 10.07.2008 г., постановено по гр.д.№ 96/ 2008 г. по описа на Момчилградския районен съд,в обжалваната му част. Решението подлежи на касационно обжалване пред ВКС в едномесечен срок от връчването му на страните при наличие на предпоставките на чл.280 от ГПК.
Председател : Членове : 1.
2. |