Решение по дело №14252/2018 на Софийски градски съд

Номер на акта: 4400
Дата: 17 юни 2019 г. (в сила от 17 юни 2019 г.)
Съдия: Хрипсиме Киркор Мъгърдичян
Дело: 20181100514252
Тип на делото: Въззивно гражданско дело
Дата на образуване: 29 октомври 2018 г.

Съдържание на акта Свали акта

                                      Р  Е  Ш  Е  Н  И  Е

 

                                    гр.София, 17.06.2019 год.

 

                                      В ИМЕТО НА НАРОДА

 

 

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО, ІІІ-Б въззивен състав, в публичното съдебно заседание на деветнадесети март през две хиляди и деветнадесета година в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: Теменужка Симеонова

ЧЛЕНОВЕ: Хрипсиме Мъгърдичян

Пламен Генев

 

при секретаря Н.Светославова, като разгледа докладваното от съдия Хрипсиме Мъгърдичян в.гр.дело №14252 по описа за 2018 год., за да се произнесе, взе предвид следното:

 

Производството е по чл.258 и сл. от ГПК.

С решение от 18.07.2018 год., постановено по гр.дело №57013/2017 год. по описа на СРС, ГО, 56 с-в, „Д.з.“ АД е осъдено да заплати на В.Л.И. по иск с правно основание чл. 405, ал 1 КЗ сумата от 1 889.01 лв., представляваща дължимо застрахователно обезщетение за причинени щети по лек автомобил „Рено Меган“ с рег.№******настъпили вследствие на реализирано на 08.04.2017 год. застрахователно събитие – пътнотранспортно произшествие /ПТП/, на асфалтов път, близо до с. Калояново, обл.Пловдив, покрити по договор за имуществена застраховка „Каско на МПС“ №0312170143002021 от 09.02.2017 год., клауза „Пълно каско“, ведно със законната лихва върху тази сума, считано от датата на подаване на исковата молба – 18.08.2017 год. до окончателното й изплащане, както и на основание чл. 78, ал. 1 ГПК направените разноски по делото в размер на 75.56 лв., като исковата молба е върната в частта й по иска с правно основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД за заплащане на мораторна лихва за периода от 08.05.2017 год. до 18.08.2017 год. /в която част съдебният акт има характер на разпореждане по чл. 129, ал. 3 ГПК/.

Срещу решението в частта му, в която е уважен предявения иск, е подадена в законоустановения срок по чл. 259, ал. 1 ГПК въззивна жалба от ответника „Д.з.“ АД. Жалбоподателят поддържа, че по делото било доказано въз основа на заключението на вещото лице по съдебната автотехническа експертиза, че след увреждането придвижването на моторното превозно средство на собствен ход не било безопасно и било необходимо репатрирането му. По принцип рискът „щети при ПТП“ бил включен в рисковия обхват на клаузата „Пълно каско“, но в конкретния случай ищецът нямал активна легитимация да претендира застрахователно обезщетение. В частност следвало задължително да бъде издаден протокол от службите по контрол на МВР – чл. 125а, ал. 1 и чл. 125, т. 8 от Закона за движение по пътищата /ЗДвП/. Ищецът не бил изискал и не се бил снабдил с удостоверителен документ за ПТП – протокол от службите по контрол на МВР, изготвен в изпълнение на задълженията по чл. 125, т. 8 ЗДвП, поради неизпълнение на задължението си да уведоми за настъпилото събитие компетентния орган, каквото било установено и в клаузата на т. 46.3 от Общите условия. Предпоставка за ангажиране на отговорността на застрахователя била ангажирането на доказателства за събитието /в частност протокол от службите по контрол на МВР/ с оглед клаузата на т. 52.6.1 от Общите условия, респ. разпоредбата на 404, ал. 1 КЗ. Следователно не било доказано настъпването на застрахователно събитие посредством изрично уговорения в договора начин, т.е. твърдението на ищеца за осъществяването на покрит риск „щети при ПТП“ се явявало недоказано. Договорът за застраховка позволявал по изключение ищецът да бъде обезщетен за вредите, но само при кумулативните условия на т. 58.1 от общите условия, които обаче в частност не били налице. На следващо място ищецът не бил доказал, че процесните вреди са настъпили вследствие на ПТП от 08.04.2017 год., като неправилно първоинстанционният съд бил приложил чл. 162 ГПК. За определянето на размера на обезщетението били необходими специални знания. Освен това при заявяване на претенцията си ищецът изрично бил посочил, че желае обезщетението да му бъде определено по „представени фактури, предварително съгласувани със застрахователя“, а доказателства за такова съгласуване нямало. Ето защо моли решението да бъде отменено в обжалваната му част, а искът – отхвърлен. Претендира и присъждането на направените разноски по делото.

Ответникът по жалбата В.Л.И. счита, че решението на СРС следва да бъде потвърдено в обжалваната му част. Налице бил покрит риск по смисъла на т. 71.14 общите условия, като не били налице условията за освобождаване от отговорност на застрахователя по чл. 408, ал. 1 КЗ. В частност застрахователят отказал плащането на застрахователно обезщетение поради неизпълнение на съществени задължения по т. 46.3 и т. 46.6 от общите условия, като квалифицирал случая по т. 58.1 от общите условия. Правилно СРС бил приел, че този отказ е неоснователен. Съгласно чл. 6, т. 4 от Наредба Із-41 от 12.01.2009 год. за документите и реда за съставянето им при пътнотранспортни произшествия и реда на информиране между МВР, КФН и информационния център към Гаранционния фонд, не се извършвало посещение от органите на МВР и не се съставяли документи за повреди на МПС, които не са причинени от друго МПС. По делото било доказана причинно следствената връзка между процесното ПТП и настъпилите вреди, а ответникът не бил оспорил стойността на ремонта на автомобила.

Софийски градски съд, след като прецени събраните по делото доказателства и взе предвид наведените във въззивната жалба пороци на атакувания съдебен акт и възраженията на насрещната страна, намира за установено следното:

Предявен е за разглеждане иск с правно основание чл. 405, ал. 1 КЗ.

Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.

Настоящият съдебен състав приема, че първоинстанционното решение е валидно и допустимо в обжалваната му част, но е неправилно.

Въз основа на събраните доказателства съдът приема, че на 09.02.2017 год. между страните е бил сключен валиден договор за имуществено застраховане „Пълно каско“ – застрахователна полица №0312170143002021, с предмет лек автомобил „Рено Меган“ с рег.№******– собственост на ищеца, със срок на застрахователно покритие от 14.00 ч. на 09.02.2017 год. до 23.59 ч. на 08.02.2018 год. Касае се за абсолютна търговска сделка, за неизпълнението на задълженията по която няма специални правила и на основание чл. 288 ТЗ са приложими разпоредбите на чл. 79, ал.1 и чл. 82 ЗЗД. Спазена е формата за действителност на договора съгласно чл. 344, ал. 1 и чл. 345, ал. 1 КЗ. Безспорно е също така, че съществувалия между страните договор за застраховка е включвал и обезщетяване при настъпването на щети на застрахованата вещ в резултат на пътнотранспортно произшествие – виж чл. 6 от раздел ІІ на Общите условия на ответника за застраховка „Каско на МПС“.

Несъмнено е по делото, че в срока по чл. 403, ал. 1 КЗ застрахованият /ищецът/ е уведомил застрахователя за настъпването на застрахователно събитие „щети при пътнотранспортно произшествие“.

Спорните по делото въпроси са свързани с това дали е настъпило твърдяното застрахователно събитие и дали е законосъобразен отказът на застрахователя да заплати застрахователното обезщетение, основан на клаузите на т. 46.3 и т. 46.6 от Общите условия за застраховка „Каско на МПС“ – ответникът поддържа, че застрахованият е следвало да уведоми службите за контрол на МВР за настъпилото ПТП и тъй като процесният автомобилът не е можел да се движи на собствен ход – да изиска издаването на протокол за ПТП с материални щети, след посещението им на мястото на произшествието, респ. да докаже със същия настъпването на твърдяния покрит от процесния договор застрахователен риск.

Горепосочените клаузи от Общите условия установяват задълженията на застрахования да уведоми незабавно всички компетентни,според вида на застрахователното събитие, органи /МВР, службите за противопожарна и аварийна безопасност и/или други/, като в случай на ПТП, настъпило докато той е управлявал МПС, да поиска да му бъде направена проба за алкохол и да представи оригиналите на всички документи, издадени от компетентните държавни органи във връзка със събитието, както и други документи и доказателства, свързани с установяването на събитието и размера на щетите, поискани писмено от застрахователя, за доказване на настъпилото застрахователно събитие по основание и размер /виж и нормата на чл. 395, ал. 7 КЗ, съгласно която след настъпване на застрахователното събитие застрахованият е длъжен да допусне извършването на оглед или медицински преглед от застрахователя и да представи поисканите от него документи, пряко свързани с установяване на събитието и размера на вредите/.

Настоящият съдебен състав приема, че застрахователното събитие е самото осъществяване на риска – за да може да се прецени дали е настъпило застрахователно събитие, следва реално настъпилата вреда да може да се подведе под обстоятелствата, включени в риска, т.е. трябва да има пълна идентичност на признаците на застрахователното събитие като реално съществуващ в действителността факт и на съдържащото се в договора описание на риска – виж легалните дефиниции на понятията „застрахователен риск“ и „застрахователно събитие“, съдържащи се в § 1, т. 3 и 4 от ДР на КЗ. Съответно застрахователното събитие по своята правна същност е юридически факт, който трансформира задължението на застрахователя по имуществената застраховка да носи риска в задължение да плати застрахователно обезщетение, а предназначението на последното е да се отстранят вредите, причинени от застрахователното събитие.

Съгласно правилата за разпределение на доказателствената тежест – чл. 154, ал. 1 ГПК, ищецът е следвало да установи при наличието на пълно и главно доказване наличието на твърдяното застрахователно събитие, което е предпоставка за заплащане на застрахователно обезщетение. В тази насока по делото не е било проведено успешно доказване, поради следните съображения:

Съгласно разпоредбата на чл. 123, ал. 1, т. 3 ЗДвП, водачът на пътно превозно средство, който е участник в ПТП е длъжен, когато при произшествието са причинени само имуществени вреди да окаже съдействие за установяване на вредите от произшествието. Когато между участниците в произшествието има съгласие относно обстоятелствата, свързани с него, те попълват своите данни в двустранен констативен протокол за ПТП и съвместно уведомяват съответната служба за контрол на МВР на територията, на която е настъпило произшествието /чл. 123, ал. 1, т. 3, б. „б” от закона/, а когато такова съгласие не може да бъде постигнато между участниците в произшествието, те уведомяват съответната служба за контрол на Министерството на вътрешните работи на територията, на която е настъпило произшествието, и изпълняват дадените им указания /чл. 123, ал. 1, т. 3, б. ”в” от закона/.

Съответно службите за контрол на МВР имат задължението да посетят мястото на ПТП в случаите, установени в чл. 125 ЗДвП, в т.ч., когато между участниците в произшествието има разногласие относно обстоятелствата, свързани с него, а едно от моторните превозни средства не е в състояние да се придвижи на собствен ход поради причинените му при произшествието щети /т. 7/ и когато произшествието е с един участник и моторното превозно средство не е в състояние да се придвижи на собствен ход поради причинените му от произшествието вреди /т. 8/.

На основание чл. 125а, ал. 2 ЗДвП и във връзка с чл. 294, ал. 7 КЗ е издадена Наредба № Iз-41 от 12.01.2009 год. за документите и реда за съставянето им при пътнотранспортни произшествия и реда за информиране между Министерство на вътрешните работи, Комисията за финансов надзор и Информационния център към Гаранционния фонд. В този подзаконов нормативен акт са регламентирани видовете документи, които се съставят за настъпило ПТП, а именно: 1/ констативен протокол за ПТП с пострадали лица; 2/ протокол за ПТП с материални щети и 3/ двустранен констативен протокол за ПТП /чл. 2, ал. 1/. Съгласно чл. 5, ал. 1 от наредбата, когато при произшествието са причинени само материални щети, които не възпрепятстват движението на МПС на собствен ход, и между участниците в произшествието има съгласие относно обстоятелствата, свързани с него, те попълват своите данни в двустранен констативен протокол за ПТП /приложение № 3/.

По аргумент за противното от чл. 6, т. 4 /приложима редакция – доп., ДВ, бр. 19 от 28.02.2017 год./, протокол за ПТП с материални щети следва да бъде съставен от органите на МВР след посещение на място, когато повредите са причинени в резултат на пътнотранспортно произшествие с един участник и МПС не е в състояние да се придвижи на собствен ход.

Протоколът за ПТП, издаден от служител на МВР в кръга на правомощията му в установената форма и ред, при задължително посещение на мястото на ПТП, представлява официален свидетелстващ документ. В този случай съставителят удостоверява пряко възприетите от него факти при огледа, относими за определяне на механизма на ПТП /в т. ч. възпроизведени в схема/, като разположението на МПС, участници в ПТП, характер и вид на нанесените щети, състояние на пътя, пътни знаци и маркировка на мястото на произшествието и др. Отстоянието във времево отношение на огледа и съставянето въз основа на него на протокола спрямо момента на настъпване на произшествието рефлектира върху обема на релевантните за механизма на ПТП факти, които ще намерят отражение в протокола за ПТП. Ето защо вписаните в него обстоятелства може да не са достатъчни за установяване на пълния механизъм на ПТП, поради което дори при липса на оспорване на верността на протокола, ищецът, претендиращ обезщетение във връзка с увреждането, носи доказателствената тежест за установяването му посредством ангажирането и на други доказателства – разпит на свидетели, включително и чрез назначаване на вещи лица /като автотехническа, медицинска или комбинирани експертизи/, ако преценката на фактите, от значение за механизма на ПТП, изисква специални познания, които съдът не притежава. При неоспорване на автентичността на протокола и обстоятелствата, определящи го като официален документ, страната, на която същият се противопоставя, може да оспори верността на удостоверените в него факти, но следва да проведе пълно обратно доказване, с оглед обвързващата материална доказателствена сила на документа – виж Решение № 24 от 10.03.2011 год. на ВКС по т.дело № 444/2010 год., I т. о., ТК, Решение № 85 от 28.05.2009 год. на ВКС по т.дело № 768/2008 год., II т. о., ТК, Решение № 73 от 22.06.2012 год. на ВКС по т.дело № 423/2011 год., I т. о., ТК, Решение № 98 от 25.06.2012 год. на ВКС по т.дело № 750/2011 год., II т. о., ТК и Решение № 15 от 25.07.2014 год. на ВКС по т.дело №1506/2013 год., I т. о., ТК.

В разглеждания случай по делото е установено, че придвижването на процесния автомобил на собствен ход не е било безопасно и е било необходимо репатрирането му, който извод следва от съвкупната преценка на събраните гласни доказателства чрез разпита на свидетеля П.М.Н., чиито показания следва да бъдат кредитирани като ясни, последователни и неопровергани от останалия доказателствен материал и заключението на вещото лице по допусната и изслушана в първоинстанционното производство съдебна автотехническа експертиза, което подлежи на кредитиране /чл. 202 ГПК/. Такъв протокол обаче не е представен по делото, въпреки че за ищеца не е съществувала нормативна пречка да се снабди с такъв – виж чл. 106, ал. 5 КЗ. А и за пълнота трябва да се посочи, че поставеното от застрахователя изискване за доказване на застрахователно събитие „щети от пътнотранспортно произшествие“ с официален документ, когато за издаването на такъв няма нормативно ограничение и същият от значение за установяването на основанието и размера на претенцията /в хипотезата на повреди, причинени в резултат на ПТП с един участник и МПС не е в състояние да се придвижи на собствен ход/ е в съответствие с разпоредбата на чл. 106, ал. 5 КЗ.

Ищецът не е ангажирал по делото и други доказателствени средства за установяване на настъпването на твърдяното застрахователно събитие. Свидетелят П.М.Н. изрично заявява, че не е бил очевидец на уврежданията на процесния лек автомобил и съответно не съобщава информация за това при какви обстоятелства са настъпили същите, а показанията му в частта, в която сочи, че е настъпило ПТП имат производен характер, тъй като възпроизвеждат казаното му от самия ищец  доколкото не могат да бъдат съпоставени с други данни по делото, се явяват неубедителни.

Въпросът за релевантния за уврежданията механизъм не е бил предмет на заключенията на вещите лица по допуснатите и изслушани в първоинстанционното производство и във въззивното производство съдебни автотехнически експертизи, въз основа на който да може да бъде изграден извод за причинно следствена връзка между твърдените от ищеца събитие и щети. В този смисъл не може да бъде основателно изключена и друга съпоставима по вероятност причина за уврежданията /включително и такава осъществяваща хипотеза на изключен риск/.

Ето защо и при приложение на неблагоприятните последици от правилата за разпределение на доказателствената тежест, настоящият съдебен състав счита, че релевираната претенция се явява неоснователна и следва да бъде отхвърлена.

Изводите на въззивния съд не съвпадат с тези на първоинстанционния съд. Решението на СРС следва да бъде отменено в обжалваната му част, а искът – отхвърлен.

 

По отношение на разноските:

С оглед изхода от настоящия спор и на основание чл. 78, ал. 3 и 8 ГПК ищецът следва да бъде осъден да заплати на жалбоподателя /ответника/ направените разноски в първоинстанционното производство за въз-награждение за вещо лице в размер на 130 лв. и сумата от 100 лв., представляваща юрисконсултско възнаграждение, както и направените разноски във въззивното производство за държавна такса в размер на 37.78 лв., за възнаграждение за вещо лице в размер на 100 лв. и сумата от 100 лв., представляваща юрисконсултско възнаграждение.

На основание чл. 280, ал. 3 ГПК настоящето решение не подлежи на касационно обжалване.

Предвид изложените съображения, съдът

 

 

                                Р    Е    Ш    И    :  

 

ОТМЕНЯ решението от 18.07.2018 год., постановено по гр.дело №57013/2017 год. по описа на СРС, ГО, 56 с-в, в частта му, в която е уважен предявения от В.Л.И. срещу „Д.з.“ АД иск с правно основание чл. 405, ал 1 КЗ и ответникът „Д.з.“ АД е осъден да заплати на ищеца В.Л.И. разноски за първоинстанционното производство в размер на 75.56 лв., като вместо това ПОСТАНОВЯВА:

ОТХВЪРЛЯ като неоснователен предявения от В.Л.И. с ЕГН **********, с адрес: ***-14, срещу „Д.З.“ АД, ЕИК******, със седалище и адрес на управление:***, иск с правно основание чл. 405, ал 1 КЗ за сумата от 1 889.01 лв., представляваща дължимо застрахователно обезщетение за причинени щети по лек автомобил „Рено Меган“ с рег.№******настъпили вследствие на реализирано на 08.04.2017 год. застрахователно събитие – пътнотранспортно произшествие /ПТП/  на асфалтов път, близо до с. Калояново, обл.Пловдив, покрити по договор за имуществена застраховка „Каско на МПС“ №0312170143002021 от 09.02.2017 год., клауза „Пълно каско“, ведно със законната лихва върху тази сума, считано от датата на подаване на исковата молба – 18.08.2017 год. до окончателното й изплащане.

ОСЪЖДА В.Л.И. с ЕГН **********, с адрес: ***-14, да заплати на „Д.З.“ АД, ЕИК******, със седалище и адрес на управление:***, на основание чл. 78, ал. 3 и 8 ГПК направените разноски в първоинстанционното производство за въз-награждение за вещо лице в размер на 130 лв. и сумата от 100 лв., представляваща юрисконсултско възнаграждение, както и направените разноски във въззивното производство за държавна такса в размер на 37.78 лв., за възнаграждение за вещо лице в размер на 100 лв. и сумата от 100 лв., представляваща юрисконсултско възнаграждение.

Решението не подлежи на обжалване.

 

 

 

 

ПРЕДСЕДАТЕЛ:                        

 

 

 

ЧЛЕНОВЕ: 1/

 

 

 

2/