Р
Е Ш Е Н И Е № 58
гр. Пловдив, 03.01.2011 г.
ПЛОВДИВСКИ
ОКРЪЖЕН СЪД, ГРАЖДАНСКО ИСКОВО ОТДЕЛЕНИЕ, ІІІ-ти граждански състав, в открито
заседание на седемнадесети ноември през две хиляди и десета година, в състав:
ОКРЪЖЕН
СЪДИЯ: МАРИЕТА БЕДРОСЯН
при секретаря И.Д. и с участието на
прокурора РОСЕН КАМЕНОВ, като разгледа докладваното от съдията гр.д.№ 1033 по
описа за 2010 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Предявени
са обективно кумулативно съединени искове с правно основание чл. 2, ал. 1, т. 1 и т. 2
ЗОДОВ и чл.
86 ЗЗД, вр. § 1 ЗР на ЗОДОВ.
Ищецът Д.Н.Р., с
ЕГН **********,***, представляван от пълномощниците си адв. В.Т.
и адв. И.В., и двамата от АК - гр. Пловдив, е предявил обективно
кумулативно съединени искове с правно основание чл. 2, ал. 1, т. 1 и т. 2 ЗОДОВ
срещу ответника Прокуратурата на Република България – гр. София с цена от общо 45 000
лв., представляващи обезщетение за неимуществени вреди, изразяващи се в
претърпян психически и морален тормоз в резултат на незаконно обвинение,
задържане и ограничаване на правото му на придвижване по преписка №
3672/2006 г. на ОП - Пловдив, ведно със законната лихва върху тази сума,
считано от 04.03.2008 г. до окончателното плащане, като претендира
и
направените по делото разноски.
Твърди, че на 29.09.2005 г. бил
задържан във връзка с разследването по дознание № ЗМ1107/2005 г. на ІІ РПУ -
Пловдив, пр.пр.№ 3672/2006 г. на ОП - Пловдив и впоследствие бил привлечен като
обвиняем за престъпления по чл. 142, ал. 2, т. 2 и т. 7, пр. 1, вр. ал. 1 НК и
чл. 213а, ал. 1, т. 1 и т. 2, вр. ал. 1, вр. чл. 26, ал. 1 от НК. Въпреки липсата
на доказателства, спрямо него била взета най-тежката мярка за
неотклонение „Задържане под стража”, и то за неоправдано дълъг период от 50
дни, след което мярката била заменена с „Парична гаранция” в размер на
1 000 лв. Заедно с това на ищеца била наложена забрана да напуска
пределите на Р България за периода на разследването, като досъдебното
производство продължило повече от две години и половина. С Постановление на ОП
- Пловдив от 04.03.2008 г. по пр.пр.№ 3672/2006 г. наказателното производство
било прекратено, поради липса на доказателства за осъществяване от страна на
ищеца на обективните признаци на инкриминираните деяния, като със същото
постановление била отменена и мярката му за неотклонение, а също и забраната
да напуска страната.
Твърди още, че в резултат на
воденото срещу него наказателно производство претърпял редица вреди - бил
третиран като престъпник и лежал месеци наред в предварителния арест при
нечовешки условия; на 29.09.2005 г. бил задържан показно на публично място и в
продължение на 50 дни била ограничена свободата му и контактите му с приятели и
близки. Това предизвикало силни психически болки и страдания у ищеца, както и
огромен емоционален стрес. За ограничаване на правата му на придвижване и на
контакти с околния свят ищецът претендира обезщетение в размер на 10 000 лв.
Наред с това твърди още, че до задържането
му не се е сблъсквал с правосъдието, бил считан за съвестен гражданин, за
честен и добър човек. След ареста се почувствал нещастен от несправедливото
обвинение срещу него, бил обезкуражен и психически съсипан, изпитвал неудобство
от срещите с близки, приятели и съседи. Заради изпитвания срам и неудобство
ищецът се затворил в себе си, депресирал се, не излизал от къщи и избягвал
контакти с други хора, като за тези вреди претендира обезщетение в размер на
5 000 лв.
Заявява, че от 2001 г.
пребивава постоянно в Германия, където имал семейство, работа и приятели. Бил
член на немски отбор по борба и вдигане на тежести и щастливо женен за
съпругата си П.Х.. През 2005 г. пристигнал в България за няколко дни, за да
види близките си, но бил задържан и предвид наложената му мярка за неотклонение
и забраната да напуска Р България не могъл да се завърне своевременно в
Германия, поради което изгубил правото си на постоянно пребиваване там, работата си и
спортната си кариера. Съпругата му подала молба за развод и предвид дългата
фактическа раздяла немският съд прекратил брака им. Всичко това причинило на
ищеца неописуеми психични болки и страдания - чувствал, че губи целия си
предишен живот и надеждата, че ще успее да възстанови положението си в
Германия; бил принуден да живее на място, с което бил прекъснал връзката си,
като нямал работа и финансови средства. След като осъзнал, че е загубил всичко
постигнато до тогава, ищецът се затворил в себе си, не бил в състояние да върши
елементарни ежедневни задължения, чувствал се непълноценен и нещастен,
самочувствието му се сринало и всичко това се отразило на нормалния му начин на
живот и общуване с хората, като за обезщетяване на тези вреди претендира
30 000 лв.
Ето защо, моли съда да осъди
ответника да му заплати исковата сума, ведно със законната лихва и направените
по делото разноски, като подробни съображения за това излага в исковата
молба и в писмена защита от адв. В.. В подкрепа на твърденията си ангажира писмени и гласни доказателства.
Ответникът Прокуратурата на Република България
– гр. София, бул. Витоша 2, представлявана съгласно т. 5 от ТР № 3 от
22.04.2004 г. на ОСГК на ВКС, от прокурор от ОП – гр. Пловдив, е подал писмен
отговор, в
който твърди, че предявените обективно съединени искове са допустими, но са
недоказани по основание и по размер. Досъдебното производство е било прекратено
от страна на ОП - Пловдив, тъй като прокурорът е преценил, че събраните в хода
на разследването доказателства срещу обвиняемия Д.Р. са недостатъчни за
отстояване на обвинителна теза в съдебната фаза на наказателния процес по
несъмнен и категоричен начин, поради което не е изготвил и внесъл в съда
обвинителен акт, а е прекратил наказателното производство. Тъй като досъдебното
производство е прекратено от органите на Прокуратурата, поради недоказаност
на обвинението, а не на друго процесуално основание по смисъла на разпоредбата
на чл. 243, ал. 1 НПК, не е налице основание за ангажиране на отговорността на
ответника, тъй като хипотезата на недоказаност на обвинението не е предвидена в
нормата на чл. 2, т. 2 от ЗОДОВ като основание за отговорност от страна на
правозащитните органи.
Счита също, че липсва
изискуемата от чл. 4 от ЗОДОВ пряка причинно-следствена връзка между
конкретните действия на прокуратурата и претендираните от ищеца вреди. Оспорва
изцяло претенцията по чл. 2, ал. 1, т. 1 от ЗОДОВ, като твърди, че мярката
„Задържане под стража” се налага от съда, а не от прокуратурата, съгласно чл.
63 и чл. 64 от НПК. Относно забраната за напускане на страната счита,
че в
случая се касае за принудителна административна мярка, наложена от органите на
МВР, а не от Прокуратурата.
Твърди, че от страна на ищеца
не се сочат надлежни доказателства за изложените в ИМ твърдения. Наред с това счита,
че размерът на претендираните неимуществени вреди е прекомерно завишен и не
отговаря на принципите на справедливостта, съгласно чл. 52 от ЗЗД. Прави
и възражение по смисъла на чл. 5, ал. 1 и ал. 2 от ЗОДОВ, като твърди,
че ищецът е допринесъл с поведението си - фактическо и процесуално, за
настъпване на твърдените от него вреди, като през процесния период срещу него е
имало и други наказателни производства пред органите на Прокуратурата и съда.
Подробни съображения в
тези насоки излага в отговора си и по съществото на спора. В подкрепа на
твърденията си ангажира писмени доказателства.
Съдът
като прецени процесуалните предпоставки за допустимост на предявените искове,
събраните по делото доказателства поотделно и в тяхната съвкупност, и като взе
предвид доводите на страните, съгласно чл. 235 от ГПК, намира за установено
следното от фактическа страна:
От приложеното
по делото Постановление за прекратяване на наказателното производство от
04.03.2008 г. по пр.пр.№ 3672/2006 г. на ОП – гр. Пловдив, както и от самата
преписка, се установява, че досъдебното производство е започнало по реда на чл.
409, ал. 1 от НПК /отм./ срещу неизвестен извършител за престъпление по чл.
142, ал. 1 от НК, с първо действие по разследването – разпит на свидетел. На
29.09.2005 г. във ІІ-ро РПУ – Пловдив се оплакал и подал тъжба М.А., който
заявил на оперативния работник, че две непознати лица го изкарали от дома му
посред нощ като го заплашвали, закарали го към с. Крумово с лек автомобил “Форд
Ескорт”, със софийска регистрация, нанесли му побой, в т.ч. и с щанга, след
което го върнали в дома му в гр. ****. М.А., разпитан в качеството му на
свидетел, съобщил също, че единият от мъжете бил Д.Р. /ищецът/, на когото
дължал пари, като първоначално св. А. твърдял, че парите бил взел назаем от Р.,
за да отвори магазин за мобилни телефони, а след това заявил, че известно време
Р. му давал кокаин без пари, а след това си поискал парите за наркотика. М.А.
обяснил, че е дошъл да се оплаче в полицията, защото същият ден Д.Р. му
определил среща в кафене “Олимп” и искал го води в клиника, за да подпише
декларация за донорство и да изплати дълга си. Оплакването на А. наложило
създаване на организация от страна на полицейските служители по установяване и
евентуално задържане на Д.Р. по време на определената от него среща с А.. След
задържането на Р. в хода на разследването същият бил привлечен като обвиняем за
това, че на 24.09.2005 г. в гр. Пловдив е отвлякъл М.И.А. с цел противозаконно
да го лиши от свобода, като деянието е извършено от две лица – Д.Н.Р. и
неизвестен извършител, и отвличането е с користна цел – престъпление по чл.
142, ал. 2, т. 2 и т. 7, пр. 1, вр. ал. 1 от НК; както и за това, че в периода
11.07.2005 г. – 29.09.2005 г. в гр. Пловдив при условията на продължавано
престъпление, с цел да принуди М.А. да поеме имуществено задължение го заплашил
с насилие, като деянието е придружено със заплаха за убийство и с причиняване
на лека телесна повреда – престъпление по чл. 213а, ал. 1, т. 1 и т. 2, вр. ал.
1, вр. чл. 26, ал. 1 от НК.
Ищецът е бил
задържан за 24 часа със Заповед за полицейско задържане рег.№ 308/29.09.2005 г.
по дознание № 1107/2005 г. на ІІ-ро РПУ - гр. Пловдив, като с Постановление за
предварително задържане от 30.09.2005 г. на дознател при ІІ-ро РПУ - гр.
Пловдив, за което е била уведомена прокуратурата, задържането е било продължено
от РП - гр. Пловдив до 72 часа на основание чл. 152а, ал. 3 НПК /отм./ за
явяването му пред съда. Разследващият орган е взел предвид, че се касае за
тежко умишлено престъпление от общ характер по чл. 142, ал. 2, т. 2 и т. 7 от НК, за което се предвижда наказание „Лишаване от свобода” от три до десет
години, в извършването на което е заподозрян настоящия ищец Д.Р., като е прието
че са налице достатъчно улики, съгласно НПК - очевидец е посочил лицето,
извършило престъплението /молба вх.№ ЗМ/02-1107/29.09.2005 г. от М.И.А./, който
очевидец е разпитан като свидетел пред съда на 29.09.2005 г. по ч.н.д.№
2081-Д/2005 г., ПРС, ХІV гр.с.
С определение
на съда от 04.10.2005 г. по ч.н.д.№ 2106-Д/2005 г., ПРС, ІІІ н.с., потвърдено с
определение от 11.10.2005 г. по в.ч.н.д.№ 2707/2005 г., ПОС, спрямо настоящия
ищец Д.Р. е взета мярка за неотклонение „Задържане под стража”, а по жалба от
пълномощника му, в която се твърди, че има нови доказателства, съдът с
определение от 18.11.2005 г. по ч.н.д.№ 2433- Д/2005 г., ПРС,ХVІІ н.с., е
изменил мярката за неотклонение на уличения Д.Р. от „Задържане под стража” в
„Парична гаранция” в размер на 1 000 лв., като определението не е
протестирано.
След преценка и
анализ на събраните в хода на разследването доказателства наблюдаващият
прокурор е направил извод, че не се обосновава с необходимата категоричност
извършването на деяния по чл. 142, ал. 1 и сл. от НК и по чл. 213а, ал. 1 и сл.
от НК от обвиняемия Д.Р., поради непоследователността в показанията на св. А.,
съпоставени с показанията на другите разпитани свидетели, което внася съмнение
в достоверността им, като единственият безспорно установен факт при
разследването е причинените на св. М.А. травматични увреждания, тъй като в тази
част показанията му са потвърдени от СМЕ. Предвид на тези обстоятелства
наказателното производство по дознание № 1107/2005 г. по описа на ІІ РПУ – гр.
Пловдив срещу Д.Н.Р. ***, поради липса на безспорни доказателства за
осъществяването на обективните признаци на инкриминираните престъпни прояви.
Със същото
постановление е отменена взетата спрямо Д.Р. мярка за неотклонение “Гаранция” в
размер на 1 000 лв., както и наложената му забрана за напускане на пределите на
Р България.
С писмо от
14.03.2008 г. на Началника на сектор “БДС” при ОДП – гр. Пловдив ищецът Д.Р. е
уведомен, че със Заповед № ********** от 14.03.2008 г. е отменена наложената му
принудителна административна мярка /ПАМ/ по чл. 75, т. 3 от ЗБДС.
От страна на
ищеца са представени писмени доказателства на немски език, придружени от
заверен превод на български, от които се установява, че с влязло в сила решение
на немски съд от 23.05.2006 г. бракът на ищеца Д.Р. със съпругата му П.Х.,
сключен на 12.10.2001 г., е прекратен. В решението е отбелязано, че съпрузите „живеят разделени повече от една година”,
т.е. от преди 23.05.2005 г., като съпругата счита брака за рухнал и подава
молба за развод, а съпругът „не се
противопоставя” на молбата за развод.
Също така от
приложеното писмо от 18.03.2010 г. от “Ес Це Беролина 1903 е. Ф.” се
установява, че Д.Р. е член на съюза “от 25.09.2006 г. до момента” и от
01.10.2007 г. притежава валидно “разрешително за старт от Съюза на немските
борци”.
Съгласно
приложеното писмо от 02.03.2010 г., Д.Р. е правил вноски за общо пенсионно
осигуряване в Германия през периодите 01.06.03 г. – 30.11.03 г.; 19.01.04 г. –
31.05.04 г.; 20.09.04 г. – 15.10.04 г.
От
представеното писмо от Бюрото за чужденци в Берлин от 02.03.2010 г. се
установява, че Р. е получил право на постоянно пребиваване на 14.10.2004 г., но
неговата валидност е изтекла, поради 5-годишното му отсъствие от страната
/Германия/. За “последващо издаване на удостоверение за право на свободно
определяне и смяна на местожителството” е необходимо да се представи “документ,
издаден от Здравната каса за г-н Р.”.
От приложената
справка за съдимост рег.№
2869/03.06.2010 г., ПРС, на ищеца
Д.Н.Р. се установява, че той не е осъждан. От постъпилите справки №№
И-112/13.10.2010 г. и 263/13.10.2010г., съответно от РП – гр. Пловдив и от ОП –
гр. Пловдив, се установява, че процесното досъдебно производство № 1107/2005 г.
по описа на ІІ-ро РПУ – Пловдив първоначално е било образувано като пр.пр.№
7630/2005 г. на РП - Пловдив , като на 08.05.2006 г. е било изпратено по
компетентност на ОП – Пловдив, като е образувана пр.пр.№ 3672/2006 г.
По делото са
разпитани свидетелите К.Х.Б. и И.Д.А., показанията на които съдът кредитира
като логични, последователни и непротиворечиви. От показанията на св. Б. –
приятел и съученик на ищеца от спортното училище, се установява, че в края на
2001 г. Д. заминал за Германия. Там се оженил, работил в строителството и
тренирал борба, като спортувал активно и се явявал на състезания. Идвал си в
България “през година – две, за да се види с роднините си, с приятелите си”.
При престоя си у нас през м.09.2005 г. бил задържан от полицията. След
излизането си от ареста Д. бил променен –имало спад в самочувствието му, бил
депресиран, контактите му се ограничили, “хората си изгубиха доверието към
него”, развел се със съпругата си. Споделял със св. Б., че в ареста не се е
чувствал комфортно и че иска да си иде в Германия, но имал забрана за напускане
на страната.
Св. А., който
живее в Германия, се видял с ищеца в България след излизането му от ареста. Д.
бил коренно променен – бил депресиран, отговарял едносрично, не се усмихвал,
затворил се в себе си, престанал да комуникира с приятелите си. Тъй като не
можел да напусне страната, се отчаял, а съпругата му поискала развод. В Берлин Д.
работил “каквото намери” и “участвал активно в спортен клуб “Беролина”,
но след задържането му прекъснал спортната си дейност и изживял този факт много
тежко. Срамувал се заради ареста, а приятелите му се съмнявали в него и го
считали „едва ли не като престъпник”.
При така
установените фактически обстоятелства, съдът направи следните правни изводи:
Предявените срещу Прокуратурата на
Република България обективно кумулативно съединени искове с правно основание
чл. 2, ал. 1, т. 1 и т. 2 от ЗОДОВ, вр. чл. 52 от ЗЗД и чл. 86 от ЗЗД за
обезщетяване на неимуществени вреди са процесуално ДОПУСТИМИ, а разгледани по
същество са ЧАСТИЧНО ОСНОВАТЕЛНИ.
Отговорността на Държавата за вреди,
причинени на граждани, по ЗОДОВ е специална по отношение на деликтната
отговорност по чл. 45 и сл. от ЗЗД, като разпоредбите на последния закон се
прилагат субсидиарно само за неуредени въпроси, съгласно § 1 ЗР на ЗОДОВ.
Според чл. 1 и чл. 2 от ЗОДОВ, отговорността на държавата за вреди, причинени
на граждани, се ангажира в две хипотези: за вреди от незаконни актове, действия
или бездействия на държавни органи или длъжностни лица при или по повод
изпълнение на административна дейност и за вреди, причинени от дейността на
правозащитните органи - дознанието, следствието, прокуратурата и съда.
Отговорността на държавата по ЗОДОВ е обективна и възниква при наличието на
предвидените в този закон предпоставки, без да е необходима вина у съответното
длъжностно лице, съгласно чл. 4 от ЗОДОВ, а още по-малко тази вина се
предполага, за разлика от деликтната отговорност по чл. 45, ал. 2 от ЗЗД.
За да бъде търсена отговорност по ЗОДОВ, е
необходимо освен наличието на общите предпоставки за търсене на деликтна
отговорност, да е налице и някоя от предвидените в него специални хипотези.
Съгласно разпоредбата на чл. 2, ал. 1, т. 1 от ЗОДОВ, държавата отговаря за вредите,
причинени на граждани от органите на дознанието, следствието, прокуратурата и
съда от незаконно задържане под стража, включително и като мярка за
неотклонение, когато то е отменено поради липса на законно основание. Съгласно
дадените в т. 13 от ТР № 3/2004 г. на ОСГК на ВКС указания относно приложното
поле на тази разпоредба, незаконна е мярката за неотклонение "Задържане
под стража", когато не отговаря на изискванията на чл. 152а, ал. 7 от НПК,
вр. чл. 152 от НПК /отм. /, респ. чл. 63 от НПК /обн. ДВ, бр. 86/28.10.2005
г./. Държавата отговаря за вреди по чл. 2, ал. 1, т. 1 от ЗОДОВ, когато
задържането под стража е отменено като незаконно, независимо от развитието на
досъдебното и съдебно производство и в този случай обезщетението се определя
самостоятелно.
В настоящият казус тази
хипотеза не е налице, тъй като от събраните по делото писмени доказателства се
установява, че не са налице незаконни действия на следствените органи и
на прокуратурата по повод налагане на ищеца на мярка за неотклонение „Задържане
под стража”. Ищецът е бил задържан за 24 часа със Заповед за полицейско
задържане рег.№ 308/29.09.2005 г. по дознание № 1107/2005 г. на ІІ-ро РПУ - гр.
Пловдив, като с надлежен акт на компетентния съгласно НПК орган, за което е
била уведомена прокуратурата, задържането е било продължено от РП - гр. Пловдив
до 72 часа на основание чл. 152а, ал. 3 НПК /отм./. При издаване на
постановлението за предварително задържане разследващият орган е взел предвид,
че се касае за тежко умишлено престъпление от общ характер по чл. 142, ал. 2,
т. 2 и т. 7 от НК, за което се предвижда наказание „Лишаване от свобода” от три
до десет години, в извършването на което е заподозрян настоящия ищец Д.Р., като
е прието че са налице достатъчно улики, съгласно НПК - очевидец е посочил
лицето, извършило престъплението. С влязлов сила определение на съда от
04.10.2005 г. по ч.н.д.№ 2106-Д/2005 г., ПРС, ІІІ н.с., спрямо настоящия ищец Д.Р.
е взета мярка за неотклонение „Задържане под стража”, а по жалба от пълномощника
му, в която се твърди, че има нови доказателства, съдът с определение от
18.11.2005 г. по ч.н.д.№ 2433- Д/2005 г., ПРС,ХVІІ н.с., е изменил мярката за
неотклонение на уличения Д.Р. от „Задържане под стража” в „Парична гаранция” в
размер на 1 000 лв., като определението не е протестирано. Впоследствие с постановление
на ОП - гр. Пловдив от 04.03.2008 г. наказателното производство е прекратено, а
наложената мярка за неотклонение и наложената забрана за напускане пределите на
страната са отменени.
Ето защо, съдът
намира, че наложената на ищеца мярка за неотклонение „Задържане под стража” и
била взета от компетентните за това органи при спазване на изискванията на чл. 152а, ал. 7 от НПК, вр. чл. 152 от НПК /отм. / и на чл.
152-а, ал. 3 от НПК /отм./ и при осъществен съдебен контрол в необходимия
обхват, съгласно чл. 5, т. 4 от Конвенцията за защита правата на човека и
основните свободи, като мярката е била изменена от съда в по-лека такава,
поради отпадане впоследствие на основанията за налагането й, а не поради
нейната незаконосъобразност, като впоследствие от ОП - Пловдив наложената
по-лека мярка е била отменена.
Предвид
гореизложеното, предявените искове по чл. 2, ал. 1, т. 1 от ЗОДОВ за обезщетяване на
неимуществени вреди от незаконно задържане под стража се явяват недоказани по
основание, тъй като липсва главната предпоставка за ангажиране отговорността на
Държавата в лицето на Прокуратурата на РБ - наложената на ищеца мярка за
неотклонение „Задържане под стража”, взета от съда на 11.10.2005 г. и отменена
на 22.11.2005 г., да не отговаря на законовите изисквания и да е отменена като
незаконна.
В случаите обаче, когато мярката за
неотклонение не е била отменена като незаконна, но лицето е оправдано или
наказателното производство е прекратено, Държавата отговаря единствено по реда
на чл. 2, ал. 1, т. 2 от ЗОДОВ, а обезщетението за причинените от незаконното
обвинение неимуществени вреди обхваща /поглъща/ и неимуществените вреди от
задържането под стража, в който смисъл е т. 13 от Тълкувателно решение №
3/22.04.2004 г. на ОСГК на ВКС.
По отношение на
претенцията за неимуществени вреди по чл. 2, ал. 1, т. 2 от ЗОДОВ по делото не
се спори, че от страна на ОП – гр. Пловдив по дознание № 1107/2005 г. на ІІ-ро
РПУ - гр. Пловдив е била образувана пр.пр.№ 3672/2006 г. срещу настоящия ищец Д.Р.,
като с постановление от 04.03.2008 г. наказателното производство за
престъпление по чл. 142, ал. 2, т. 2 и т. 7 от НК и по чл. 213а, ал. 2, т. 1 и
т. 2 от НК е прекратено, поради липса на безспорни доказателства за
осъществяване на обективните признаци на инкриминираните престъпни прояви.
Основанието за ангажиране на отговорността по чл. 2, т. 2 от ЗОДОВ е обективният факт, че
спрямо лицето е било повдигнато обвинение за извършване на престъпление по НК, а впоследствие наказателното
производство е
било
прекратено.
Това обстоятелство дава основание на законодателя да квалифицира обвинението като
незаконно, независимо че отделните процесуално-следствени действия са били
извършени в съответствия със закона и правомощията на разследващия орган.
Обезщетение се дължи от държавата за всички преки и непосредствени вреди, произхождащи от увреждането, като преки са вредите, които са типична,
нормално настъпваща и необходима последица от вредоностния резултат и адекватно следствие от
увреждането. Освен преки, вредите следва да бъдат и непосредствени, т.е. да са настъпили по
време и място, следващо противоправния резултат. Осъщественото спрямо ищеца задържане под стража
също съставлява
основание за присъждане на обезщетение, което в случая се включва в
хипотезата на
чл. 2, т. 2 от ЗОДОВ,
тъй като задържането обективно ограничава гарантирани от закона права и свободи на задържаното
лице.
Съдът намира, че като се вземат
предвид естеството и интензитета на отрицателните последици в емоционално и
психическо отношение, които Д.Р. е претърпял вследствие неправилното му
привличане под наказателна отговорност, съгласно кредитираните гласни
доказателства; установената продължителност на наказателното преследване /около
2,5 г./ и неголямата интензивност на извършените спрямо ищеца следствени
действия; наложената мярка за неотклонение „Задържане под стража” за около 40
дни; постановената на 21.11.2005 г. забрана за напускане пределите на Р
България по чл. 153а /ДВ, бр. 70/1999 г./ от НПК /отм./, както и тежестта и
сериозността на престъпленията, за които ищеца е бил обвинен, справедливият
размер на обезщетението за неимуществени вреди възлиза на общо 7 000 лв. или по
описаните в ИМ пунктове, както следва:
за ограничаване на правото му на
придвижване и на контакти, в т.ч. от забраната да напуска РБ - 2 000 лв.; заради
изпитвания срам и неудобство пред близки и приятели, депресиране, избягване на
контакти с други хора - 2 000 лв.; за психичните болки и страдания от загубата на
семейството и спортната си кариера /чувствал,
че губи целия си предишен живот, изгубил правото си на постоянно пребиваване в
Германия, бил принуден да живее на място, с което бил прекъснал връзката си,
като нямал работа и финансови средства, затворил в себе си, чувствал се
непълноценен и нещастен, самочувствието му се сринало/ - общо 3 000
лв., като до пълния
предявен размер от 45 000 лв. искът се явява недоказан и неоснователен и
следва да бъде отхвърлен.
При определяне на тези размери съдът
взема предвид факта, че наложената забрана за напускане на РБ по чл. 153а /ДВ,
бр. 70/1999 г./ от НПК /отм./ не е абсолютна, а може да се преодолее с
разрешение на наблюдаващия прокурор. Отказът на прокурора да издаде такова
разрешение подлежи на съдебен контрол и може да се обжалва пред съответния съд,
но по делото няма данни за предприети действия от ищеца в тази насока.
Наред с това, в приложеното дознание
№ 1107/2005 г. на ІІ-ро РПУ - гр. Пловдив се съдържат данни, че ищецът не е
имал намерение да се връща в Германия, поради финансови затруднения /протокол
за разпит от 04.10.2005 г./. С оглед на това, както и предвид изразеното от
ищеца съгласие за прекратяване на брака му с П.Х., видно от представеното
съдебно решение от 23.05.2006 г., в което е посочено също, че съпрузите живеят
разделени повече от година, т.е. от преди 23.05.2005 г., съдът намира, че не
може да се направи извод за наличието на причинно-следствена връзка на
посочените вреди единствено с висящото наказателно производство.
Също така, от писмото от 18.03.2010
г. на „Ес Це Беролина 1903 е. Ф” се установява, че въпреки наложената му забрана
да напуска РБ по дознание № 1107/2005 г., ищецът е член на този съюз от
25.09.2006 г. и до сега и притежава разрешително на Съюза на немските борци с
валидност от 01.10.2007 г., като не се установява в какво конкретно се изразява
загубата на спортната му кариера.
Не се установява и
твърдяната от ищеца загуба на правото му на постоянно пребиваване в Германия да
се дължи на предприетото срещу него наказателно производство, като срокът, през
който му е била наложена забрана да напуска РБ, е значително по-малък от
периода, през който е пребивавал извън Германия. Съгласно приложеното писмо,
ищецът е получил право на постоянно пребиваване в Германия на 14.10.2004 г.,
като 5-годишният срок е изтекъл на 14.10.2009 г., т.е. година и половина след
отмяна на забраната за напускане на страната, като съгласно цит. писмо, няма пречка
за “последващо издаване на удостоверение за право на свободно определяне и
смяна на местожителството”, ако се представи “документ, издаден от
Здравната каса за г-н Р.”.
Ето защо, съдът намира, че
посоченият размер от общо 7 000 лв. удовлетворява обществения критерий за
справедливост по смисъла на чл. 52 от ЗЗД при съществуващите в страната
обществено-икономически условия на живот и с оглед на конкретните обстоятелства
по делото.
Сумата на обезщетението се дължи
ведно със законната лихва от влизане в сила на постановлението за прекратяване
на наказателното производство - 04.03.2008 г. до окончателното плащане.
На основание
чл. 10, ал. 3 от ЗОДОВ ответникът Прокуратурата на РБ следва да заплати на
ищеца направените от него разноски по производството в размер на 10 лв. - ДТ и
20 лв. - депозит за разпит на свидетел, както и внесено възнаграждение за един
адвокат, съгласно приложения на л. 49 договор за правна защита и съдействие с
адв. В. Т., съразмерно с уважената част от исковете /45 000 лв. спрямо 7 000
лв./ или 210 лв. за адв. възнаграждение.
Предвид
гореизложеното, съдът
Р
Е Ш И:
ОСЪЖДА Прокуратурата на Република
България – гр. София, бул. Витоша 2, да заплати на Д.Н.Р., с ЕГН **********,***, общо сумата 7 000
лв. /седем хиляди лв./, представляваща обезщетение за претърпени неимуществени
вреди, в резултат
на задържане под стража и обвинение в извършване на престъпление, като
впоследствие образуваното наказателно производство е прекратено, изразяващи се
в ограничаване
на правото му на придвижване и на контакти, в т.ч. от забраната да напуска РБ -
2 000
лв.; изпитван срам и неудобство пред близки и приятели, депресиране, избягване
на контакти с други хора - 2 000 лв.; психичните болки и страдания от загубата на
семейството и спортната си кариера /чувствал,
че губи целия си предишен живот, изгубил правото си на постоянно пребиваване в
Германия, бил принуден да живее на място, с което бил прекъснал връзката си,
като нямал работа и финансови средства, затворил в себе си, чувствал се
непълноценен и нещастен, самочувствието му се сринало/ - 3 000 лв., на основание чл. 2, ал. 1, т. 2 от ЗОДОВ, ведно със законната лихва върху
тази сума, начиная от 04.03.2008 г. до окончателното плащане, както и
сумата 240 лв. /двеста и четиридесет лв./ - разноски по производството и възнаграждение
за един адвокат по съразмерност, на основание чл. 10, ал. 3 от ЗОДОВ, като в
останала част до пълния предявен размер от 45 000 лв. ОТХВЪРЛЯ исковете
като НЕДОКАЗАНИ и НЕОСНОВАТЕЛНИ.
Решението
подлежи на въззивно обжалване пред Апелативен съд – гр. Пловдив в 14-дневен
срок от съобщението за изготвянето му.
ОКРЪЖЕН
СЪДИЯ: …………………
/М. Бедросян/