Р Е Ш Е Н И Е
№......
гр.В.Търново, 27.12.2019г.
В И
М Е Т О Н
А Н А
Р О Д А
ВЕЛИКОТЪРНОВСКИЯТ районен съд, дванадесети състав, в публично заседание на двадесет и шести ноември през две хиляди и деветнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЛЮБКА МИЛКОВА
при участието на секретаря Албена Шишманова и в присъствието на прокурора ……, като разгледа докладваното от съдията Милкова Гр.д. №1022 по описа за 2019 година, за да се произнесе, взе предвид следното:
Осъдителен иск с правно основание чл.361 ал.1 вр. ал.2 вр. чл.356 ал.2 от ТЗ вр. чл.79 ал.1 пр.1 от ЗЗД, ведно с акцесорна претенция за законна лихва върху главницата, считано от датата на предявяване на ИМ до окончателното изплащане.
Ищецът "*" ЕООД със седалище гр.* излага твърдения в ИМ, че по силата на Заявка - договор №141/14.03.2018г. се е задължил да осигури извършването на международен превоз на товар. Твърди, че уговореното по договора възнаграждение е 3200лв. без ДДС и следва да се плати след разтоварване на стоката. Сочи, че в изпълнение на сключения с ответника договор за спедиция ищецът се е свързал с извършваща транспорт фирма и е заявил извършването на превоза, в съответствие с поставените от ответника условия, като, съгласно товарителница СМR №000250/16.03.2018г. товара е доставен на 21.03.2018г. и за извършения превод към ищеца е издадена фактура №361/21.03.2018г. на стойност 1750 евро. Твърди, че за извършената услуга ищеца е издал на ответника процесната фактура №**********/20.03.2018г. на стойност 3 840лв. с ДДС, получена от ответното дружество, по която последното е извършило частични плащания в общ размер 2440лв. и остава неизплатен остатък в размер на исковата сума от 1400лв., представляваща непогасено вземане, произтичащо от договор за спедиция, която моли ответникът да бъде осъден да му заплати, ведно със законната лихва върху главницата до окончателното изплащане на вземането. Претендира направените в исковото, обезпечителното производство по Гр.д.№17362/2019г. по описа на СРС и в изпълнителното производство по изп.дело №20197250400390 по описа на ЧСИ В.Г.с район на действие ВТОС за налагане на допуснатото обезпечение съдебни разноски, съгласно представен списък по чл.80 от ГПК.
В СЗ ищецът, чрез адв.Т. от САК, редовно преупълномощена, с писмени молби вх. № №20576/22.10.2019г. и 23066/22.11.2019г. признава факта на извършено от ответника след предявяване на иска плащане на исковата сума от 1400лв. Оспорва ответните твърдения относно липса на уговорен между страните краен срок на плащане.
Ответникът "*" ЕООД със седалище гр.* в срока по чл.131 ал.1 от ГПК депозира писмен отговор, с който заема становище за процесуална допустимост, но неоснователност на предявеният иск, поради заплащане на исковата сума от 1400лв. на ищеца. Навежда, че исковата сума от 1400лв., представляваща остатък по фактура №*********/20.03.2018г., е заплатена от ответното ЕООД, чрез превод, извършен на 15.04.2019г. /след предявяване на ИМ/ по сметката на ищеца, преди постановяване на разпореждането по чл.131 ал.1 от ГПК и преди получаване на съобщението по чл.131 ал.1 от ГПК. Навежда, че в процесната фактура, представена от ищеца с ИМ, не е предвиден краен срок за плащане, както и че в Заявка - договор за транспорт №141/14.03.2018г. е предвиден начален срок на плащане "След разтоварване", но няма крайна дата на плащане, нито протокол от разтоварването, от който да е видно на коя дата е извършено. Оспорва представената с ИМ товарителница, предвид неспазване на чл.185 от ГПК. Навежда, че процесната фактура за извършената услуга е издадена авансово на 20.03.2018г., един ден преди твърдяния факт за доставка на товара и извършен превоз на 21.03.2018г., т.е. един ден преди реалното осъществяване на услугата. Изразява съгласие за доброволно уреждане на спора. Моли производството да бъде прекратено, поради пълното погасяване на паричното му задължение към ищеца, което ответно искане е неоснователно, доколкото този факт е релевантен за съществото на спора, а не за допустимостта на процеса. Позовавайки се на чл.119 от ЗЗД моли искът за лихва за забава върху главното вземане и ищцовата претенция за съдебни разноски да бъдат отхвърлени. Релевира възражение по чл.78 ал.5 от ГПК за прекомерност на заплатеното от ищеца адв. възнаграждение за исковото и обезпечителното производства, по което моли съдът да се произнесе, в случай, че претенцията на ищеца за разноски бъде уважена. Претендира присъждане на разноски, съгласно чл.78 ал.3 от ГПК.
Съдът, след като съобрази становищата на страните, прецени събраните по делото доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност, съобразно изискванията на чл.235 ал.2 от ГПК, приема за установено от фактическа страна следното:
Безспорен
между страните по делото е факта, отделен като такъв и с изготвения от съда
доклад по делото, на сключен между тях Заявка - договор №141/14.03.2018г. за
спедиция /л.22/, по силата на който ответникът "*" ЕООД гр.*-
възложител е възложил на ищеца "*" ЕООД гр.*- спедитор да осигури
извършването на международен превоз на
В изпълнение на сключения с ответника спедиционен договор, ищецът "*" ЕООДе сключил от свое име за сметка на доверителя - ответник в процеса и в съответствие с поставените от "*" ЕООД условия, договор за международен превоз на товар с извършваща транспорт фирма, а именно *, оформен в Заявка - договор за транспорт №141/14.03.2018г. /л.24/, съгласно който падежа за плащане на превозното навло на превозвача * е уговорен - 2 дни след получаване на оригинална точна CMR товарителница + фактура и договорено навло 1750 EUR без ДДС. Видно от представената при спазване изискванията на чл.185 от ГПК Международна товарителница №000250/16.03.2018г., превозвачът * е доставил товара на * на дата 21.03.2018г. За извършения превоз превозвача * е издал на получателя - ищец по делото "*" ЕООД фактура по ДДС №FA/361/2018/21.03.2018г. за извършената транспортна услуга по Заявка - договор за транспорт №141/14.03.2018г. за сумата от 1750 EURO със срок на плащане 31.03.2018г.
За извършената спедиторска услуга ищецът "*" ЕООД издава /авансово/ на ответника "*" ЕООД процесната фактура №**********/20.03.2018г. на стойност 3840лв. с ДДС, в която е посочено като основание - извършен транспорт П. - България по заявка №141 и начин на плащане - чрез превод по сметка.
Ответникът не е оспорил ищцовото твърдение, че е получил процесната фактура №**********/20.03.2018г., като в процеса не е установена точната дата на получаването й.
Между страните по делото не е спорен факта, който се установява и от събраните доказателства /преводни нареждания/, че по процесната фактура №**********/20.03.2018г. ответникът е извършил по предявяване на ИМ в съда /02.04.2019г./ три частични плащания, както следва:
- на 13.07.2018г. - сумата от 1440лв.
- на 13.10.2018г. - 500лв.
- на 20.02.2019г. - 500лв.,
както и четвърто плащане на дата 15.04.2019г., с която е заплатил исковата сума в размер на 1400лв. - доплащане на остатъка по процесната фактура №**********/20.03.2018г., което е направил след предявяване на иска, но преди постановяване на разпореждането по чл.131 от ГПК и преди връчване на съобщението по чл.131 от ГПК.
По молба на ищеца по чл.390 ал.1 от ГПК по Чгр.д.№17362/2019г. по описа на СРС е допуснато обезпечение на бъдещ иск на ищеца срещу ответника за исковата сума от 1400лв. чрез налагане на запор до размера на вземането върху банковите сметки на ответното дружество, предявен за разглеждане пред настоящия исков съд. Въз основа на обезпечителна заповед, издадена на 26.03.2019г. по Чгр.д.№17362/2019г. по описа на СРС е образувано изп. дело №20197250400390 по описа на ЧСИ В.Г.с район на действие ВТОС, по което е връчено запорно съобщение до "*" АД на 03.04.2019г., като след налагане на обезпечителния запор ответникът извършва на 15.04.2019г. четвъртото плащане по процесната фактура №**********/20.03.2018г., с което погасява исковата сума от 1400лв.
При така установената фактическа обстановка, съдът прави следните правни изводи:
Предявеният осъдителен иск с правно основание чл.361 ал.1 вр. ал.2 вр. чл.356 ал.2 от ТЗ вр. чл.79 ал.1 пр.1 от ЗЗД за възнаграждение по спедиционен договор, ведно с акцесорна претенция за законна лихва върху главницата, считано от датата на предявяване на ИМ до окончателното изплащане, е процесуално допустим.
Разгледан по същество главният иск следва да бъде отхвърлен като неоснователен и недоказан, респ. акцесорната претенция за законна лихва върху главницата, считано от датата на предявяване на ИМ до окончателното изплащане, уважена, като основателна и доказана.
Безспорен
между страните е факта, отделен като такъв и с изготвения от съда доклад по
делото, на сключен между тях спедиционен договор, оформен в Заявка - договор
№141/14.03.2018г. /л.22/, по силата на който ищецът - спедитор се е задължил
срещу възнаграждение от 3200лв. без ДДС да сключи от свое име за сметка на
доверителя - ответник договор за международен превоз на товар. При спазване указанията
на ответника - доверител ищецът е сключил с превозвача * договор за международен превоз на товар, оформен в Заявка - договор за
транспорт №141/14.03.2018г. /л.24/, от свое име, за сметка на доверителя -
ответник, по който падежа за заплащане на превозното навло на превозвача,
посочен във фактура №FA/361/2018/21.03.2018г.,
е 31.03.2018г. Международният превоз на товар е извършен, като, съобразно
отбелязването в Международна товарителница №000250/16.03.2018г., стоките са
получени от *, база *, на 21.03.2018г. Със сключването от спедитора - ищец на
договор за международен превоз на товар с превозвача * при спазване указанията на доверителя - ответник, ищецът е изпълнил
задълженията си по сключения между страните спедиционен договор, поради което и
съобразно чл.361 ал.1 вр. ал.2 вр. чл.356 ал.2 от ТЗ ответникът му дължи
заплащане на уговореното спедиторско възнаграждение от 3200лв. без ДДС или
3840лв. с вкл. ДДС, съгласно издадената от ищеца на ответника процесна фактура
№**********/20.03.2018г.
Основният спор по делото е, уговорен ли е между страните по спедиционния договор краен срок на плащане на спедиторското възнаграждение по фактура №**********/20.03.2018г. и дали падежът му е настъпил преди предявяване на ИМ в съда. Сключеният между страните спедиционен договор е между търговци, в чийто предмет на дейност, както на доверителя - ответник, така и на ищеца - спедитор, се включва спедиция, следователно сделката е абсолютна търговска, двустранна търговска сделка. Противно на ответните твърдения, в Заявка - договор за транспорт №141/14.03.2018г. /л.22/, обективираща съществените условия на сключения между страните спедиционен договор, е уговорен падеж, т.е. краен срок на плащане на спедиторското възнаграждение на ищеца - след разтоварване на стоката, която дата на разтоварване, видно от Международна товарителница CMR №000250/16.03.2018г., е дата 21.03.2018г., на която превозвачът е доставил товара на *. Т.е., падежът на задължението на доверителя - ответник за заплащане на спедиторско възнаграждение на ищеца - спедитор по сключения между тях спедиторски договор е след разтоварване /21.03.2018г./, който е настъпил преди подаване на ИМ в съда, предявена на 02.04.2019г. или паричното задължение на ответника спрямо ищеца за заплащане на спедиторско възнаграждение е било ликвидно и изискуемо преди предявяване на настоящия осъдителен иск.
С оглед изложеното, неоснователно е ответното твърдение, че уговорения между страните в Заявка - договор за транспорт №141/14.03.2018г. /л.22/ срок за плащане по спедиционния договор е начален срок за плащане, а не крайна дата на плащане. Във връзка с ответните възражения съдът излага, че "протокол от разтоварването, от който да е видно на коя дата е извършено" не е необходим, доколкото CMR Конвенцията определя точно вида и съдържанието на документите, придружаващи стоката. Неоснователно е ответното възражение и за липса на уговорен падеж на ответното задължение по спедиционното правоотношение за заплащане на спедиторско възнаграждение в процесната фактура №**********/20.03.2018г. Действително в същата не е предвиден изрично падеж на задължението, но в същата имплицитно се съдържа такъв, доколкото посоченото в нея основание за издаването й е извършен транспорт П. - България по Заявка №141, според която падежът е изрично уговорен - след разтоварване, което е на дата 21.03.2018г. и е настъпил преди предявяване на ИМ в съда. Следва да се има в предвид и че уговорения падеж за заплащане на превозното навло по сключения от спедитора от негово име, но за сметка на доверителя - ответник /31.03.2018г. по фактура №361/21.03.2018г./ е различен от падежа на задължението на доверителя за заплащане на спедиторско възнаграждение на спедитора - ищец по сключения между страните спедиционен договор /след разтоварване - 21.03.2018г., съгласно Заявка - договор №141/14.03.2018г. /л.22/. Извършените от ответника три частични плащания по процесната фактура №344/20.03.2018г. съставляват своеобразно извънсъдебно признание от ответника - длъжник, че задължението му за заплащане на ищеца на дължимото му спедиторско възнаграждение по сключения между тях спедиционен договор е било ликвидно и изискуемо преди предявяване на настоящия осъдителен иск, при все и че ответникът е търговец, в чийто предмет на дейност се включва спедиция и е запознат с търговската практика по договори за спедиция. Не на последно място, дори и да се приеме, че между страните по договора за спедиция не е уговорен срок за плащане, предвид липсата на изричен падеж, посочен във фактура №344/20.03.2018г., който извод не може да бъде споделен, то и в този случай, предвид че сключеният между страните спедиторски договор е абсолютна търговска сделка, приложение намира нормата на чл.303а ал.3 от ТЗ, съгласно която, ако не е уговорен срок за плащане, паричното задължение трябва да бъде изпълнено в 14 - дневен срок от получаване на фактура или на друга покана за плащане. Когато денят на получаване на фактурата или поканата за плащане не може да се установи или когато фактурата или поканата са получени преди получаване на стоката или услугата, срокът започва да тече от деня, следващ деня на получаване на стоката или услугата, независимо че фактурата или поканата за плащане са отпреди това. В случая ответникът не е оспорил ищцовите твърдения, че е получил процесната фактура №344/20.03.2018г., което се и доказва, доколкото е извършил частични плащания по същата преди подаване на ИМ в съда. Денят на получаване на процесната фактура №344/20.03.2018г. или покана за плащане не може да се установи, поради което и по силата на чл.303а ал.3 изр.2 от ТЗ, 14 - дневния срок за плащане тече от деня, следващ получаване на спедиционната услуга /21.03.2018г./ и е изтекъл безспорно, както преди датата на първото частично плащане по фактурата, така и преди датата на предявяване на ИМ в съда. За пълнота съдът излага, че ищецът в процеса не се е позовал на предсрочна изискуемост на исковия дълг, поради което ответните възражения в тази насока са ирелевантни. Процесният сключен между страните - търговци, действащи в това качество, спедиционен договор е абсолютна търговска сделка и спрямо същата Директива 93/13/ЕИО на Съвета относно неравноправните клаузи в потребителските договори е неприложима.
Безспорно се установи, че към датата на предявяване на ИМ не е било погасено от ответника ликвидното му и изискуемо към този момент парично задължение за заплащане на спедиторско възнаграждение по процесната фактура №344/20.03.2018г. в остатъчния исков размер от 1400лв., което е погасено от ответника чрез плащане с преводно нареждане от 15.04.2019г., предвид което пълно погасяване на дълга чрез плащане, настъпило в хода на процеса, предявеният главен осъдителен иск по чл.361 ал.1 от ТЗ вр. чл.79 ал.1 пр.1 от ЗЗД следва да бъде отхвърлен, като неоснователен и недоказан.
Доколкото паричното задължение на ответника в размер на исковата сума от 1400лв. е било ликвидно и изискуемо преди предявяване на ИМ в съда, за допусната забава в плащането ответникът дължи на ищеца законна лихва върху главницата от 1400лв. с ДДС, считано от датата на предявяване на ИМ 02.04.2019г. до окончателното изплащане на вземането 15.04.2019г., което обуславя уважаване, като основателна и доказана, на акцесорната претенция на ищеца за законна лихва върху главницата от ИМ до окончателното изплащане на вземането. Неоснователно е ответното възражение за приложимост, досежно акцесорната претенция на ищеца за законна лихва, на нормата на чл.119 от ЗЗД, доколкото в случая ищцовото вземане за главница е погасено не по давност, а поради плащане от длъжника, а нормата на чл.119 от ЗЗД визира, че с погасяването на главното вземане /има се впредвид по давност/ се погасяват и произтичащите от него допълнителни вземания, макар давността за тях да не е изтекла.
По разноските:
Независимо от изхода по спора, доколкото задължението на ответника за заплащане на спедиторско възнаграждение на ищеца в исковия размер от 1400лв. е било ликвидно и изискуемо преди датата на предявяване на ИМ в съда, то ответникът, неплащайки на уговорения падеж, е станал причина за завеждане на делото, поради което в негова тежест следва да бъдат възложени направените от ищеца съдебни разноски по делото, с което ищцовата претенция за разноски по чл.78 ал.1 от ГПК бъде уважена. Основателно е ответното възражение по чл.78 ал.5 от ГПК за прекомерност на заплатеното от ищеца адв. възнаграждение от 600лв. за исковото производство, съобразно ниската му фактическа и правна сложност /погасяване на исковия дълг след наложения обезпечителен запор, но преди постановяване на разпореждането по чл.131 ал.1 от ГПК и преди връчване на съобщението по чл.131 ал.1 от ГПК, делото приключило в едно СЗ и събрани само писмени доказателства/, поради което следва да бъде редуцирано до минималния размер адв. възнаграждение от 328лв., съгласно чл.7 ал.2 т.2 от "Наредба №1/09.07.2004г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения", респ. ищцовата претенция за разноски по делото, съгласно представен списък по чл.80 от ГПК, уважена в доказан размер общо от 384лв. /от които 56лв. вн. ДТ и 328лв. редуцирано заплатено адв. възнаграждение за един адвокат/.
Съгласно т.5 от ТР №6/2012 от 06.11.2013г. на ВКС, ОСГТК, направените от страните в обезпечителното производство разноски се присъждат с окончателното съдебно решение по съществото на спора, с оглед крайният му изход. По съображения, аналогични с тези досежно присъдените съдебни разноски на ищеца в исковото производство, а именно, че с поведението си, като не е платил на падежа, предхождащ датата на подаване на молбата по чл.390 ал.1 от ГПК в съда, ответникът е станал причина за завеждане на обезпечителното производство по Гр.д.№17362/2019г. по описа на СРС, поради което на ищеца /молител в обезпечителното производство/ се следват направените по Гр.д.№17362/2019г. по описа на СРС съдебни разноски за внесена ДТ от 40лв. и заплатено адв. възнаграждение. Основателно е ответното възражение по чл.78 ал.5 от ГПК за прекомерност на заплатеното от молителя адв. възнаграждение от 540лв. за обезпечителното производство, съобразно ниската действителна фактическа и правна сложност на делото, предвид едностранния му характер, като подаването на молба по чл.402 ал.1 от ГПК в рамките на обезпечителното производство съдът не намира за усложнение, тъй като е правна възможност, от която се е възползвала заинтересованата страна - ответник, поради което заплатеното от ищеца адв. възнаграждение следва да бъде редуцирано до минималния размер, предвиден в чл.7 ал.7 вр. ал.2 т.1 от "Наредба №1/09.07.2004г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения" от 300лв., респ. претенцията на ищеца за разноски в обезпечителното производство уважена в размер на 340лв. / от които 40 лв. вн. ДТ и 300лв. заплатено адв. възнаграждение/.
Доколкото ответникът е станал причина за завеждане на обезпечително производство и налагане на допуснатото обезпечение по Гр.д.№17362/2019г. по описа на СРС, следва да понесе направените от ищеца в изпълнителното производство по изп.дело №20197250400390 по описа на ЧСИ В.Г.с район на действие ВТОС по привеждане в изпълнение на издадената от СРС обезпечителна заповед разноски за заплатена такса към ЧСИ В.Г. за образуване на изп. дело и налагане на запори върху сметки в размер на 66лв.
Независимо от изхода на делото, доколкото плащането на дълга в исковия размер е осъществено от ответника след предявяване на ИМ в съда и с поведението си последният е станал причина за завеждане на делото, не му се следват съдебни разноски по делото и ответната претенция за такива следва да бъде отхвърлена.
Водим от изложените съображения, съдът
Р Е Ш И:
ОТХВЪРЛЯ предявения
от "*" ЕООД със седалище и
адрес на управление *, с ЕИК *, против "*"
ЕООД със седалище и адрес на управление *, с ЕИК *, осъдителен иск с правно основание чл.361 ал.1 от ТЗ вр. чл.79 ал.1
пр.1 от ЗЗД за сумата от 1400лв. с ДДС, представляваща непогасено вземане,
произтичащо от сключен договор за спедиция, като НЕОСНОВАТЕЛЕН и НЕДОКАЗАН.
ОСЪЖДА "*"
ЕООД със седалище и адрес на управление *, с ЕИК *, ДА ЗАПЛАТИ на "*"
ЕООД със седалище и адрес на управление *, с ЕИК *, законната лихва върху
главницата от 1400лв. /хиляда и четиристотин лева/ с ДДС - вземане, произтичащо
от сключен спедиционен договор, по фактура №**********/20.03.2018г., считано от датата на предявяване на ИМ
02.04.2019г. до окончателното изплащане - 15.04.2019г.
ОСЪЖДА "*" ЕООД със седалище и адрес на управление *, с ЕИК *, ДА ЗАПЛАТИ на "*" ЕООД със седалище и адрес на управление *, с ЕИК *, сума в размер на 384 лв. /триста осемдесет и четири лева/, представляваща направени по исковото производство съдебни разноски.
ОСЪЖДА "*" ЕООД със седалище и адрес на управление *, с ЕИК *, ДА ЗАПЛАТИ на "*" ЕООД със седалище и адрес на управление *, с ЕИК *, сума в размер на 340 лв. /триста и четиридесет лева/, представляваща направени по обезпечителното производство по Гр.д.№17362/2019г. по описа на СРС съдебни разноски.
ОСЪЖДА "*" ЕООД със седалище и адрес на управление *, с ЕИК *, ДА ЗАПЛАТИ на "*" ЕООД със седалище и адрес на управление *, с ЕИК *, сума в размер на 66 лв. /шейсет и шест лева/, представляваща направени разноски по изп. дело №20197250400390 по описа на ЧСИ В.Г. с район на действие ВТОС по налагане на допуснато обезпечение.
ОТХВЪРЛЯ претенцията на "*" ЕООД със седалище гр.* за присъждане на съдебни разноски по делото, като НЕОСНОВАТЕЛНА.
Решението подлежи на въззивно
обжалване от страните в двуседмичен срок от връчването му пред Великотърновски
окръжен съд.
РАЙОНЕН СЪДИЯ:………….......