Р Е Ш Е Н И Е
гр.София, 28.08.2020 г.
В
И М Е
Т О Н А
Н А Р
О Д А
СОФИЙСКИ
ГРАДСКИ СЪД, Г.О., ІІІ-В състав в
публично съдебно заседание на двадесет и осми май през две хиляди и двадесета
година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Н. ДИМОВ
ЧЛЕНОВЕ: ВЕЛИНА ПЕЙЧИНОВА
Мл.с-я: СВЕТЛОЗАР ДИМИТРОВ
при секретаря Цветелина Пецева, като разгледа
докладваното от съдия ДИМОВ в.гр.дело
№ 7583 по описа за 2019 год. и за да се произнесе, взе предвид следното:
С решение от 22.11.2017 год., постановено по
гр.дело № 75451/2016 г. на СРС, ІІ Г.О., 73 състав, е отхвърлен иска на Б.И.О.,
с ЕГН **********, с адрес ***, чрез адв.Н.П.за признаване на осн. чл.422, ал.1
от ГПК, ответникът Н.И.П., с ЕГН ********** и адрес *** и съдебен адрес ***,
НП/ вход откъм ул.******/, да е задължена да му плати на осн. чл.535 ТЗ, вр.
чл.44, вр. чл.79, ал.1, пр.1 ЗЗД сумата от 1500 лв., претендирана като част от
задължението по запис на заповед от 09.02.2015 г. С решението на съда е осъден
на основание чл.78, ал.3 ГПК, вр. чл.38, ал.2, вр. ал.1, т.2 ЗА, ищеца Б.И.О. с
посочените лични данни, да плати на адвокат К.И.Б., с ЕГН ********** и адрес ***,
НП, сумата от 335,00 лв., представляваща възнаграждение за защитата на
ответника по настоящето дело. С решението на съда е осъден на основание чл.78,
ал.3 ГПК, вр. чл.38, ал.2, вр. ал.1, т.2 ЗА, ищеца Б.И.О. с посочените лични
данни, да плати на адвокат В.В.Т., с ЕГН ********** и адрес ***, НП, сумата от
300 лв., представляваща възнаграждение за защитата на ответника по заповедното
дело- ч.гр.дело № 51566/16 на СРС, ІІ ГО, 73 състав.
С определение от 04.06.2019 год.,
постановено в закрито съдебно заседание по гр.дело № 75451/2016 год. по описа
на СРС, ІІ ГО, 73 състав са конституирани на основание чл.227 ГПК, като
ответници по исковете на Б.И.О.- наследниците на починалата на 19.06.2018 г.
ответница Н.И.П., а именно- Д.С.П., с ЕГН ********** и И.Д.П., с ЕГН **********.
Срещу решението на СРС, 73 с-в е постъпила въззивна жалба от Б.И.О., с искане същото да бъде отменено изцяло, и вместо него
да бъде постановено решение, с което да бъде уважен предявения установителен
иск по реда на чл.422, ал.1 от ГПК. В жалбата се излагат доводи, че решението е неправилно и
незаконосъобразно, като постановено в нарушение на материалноправните и
процесуалноправните разпоредби на закона.
Претендира присъждане на направени разноски по делото.
Въззиваемата
страна- ответник Д.С.П.,
чрез пълномощника си адв.Н.И. оспорва
жалбата, по съображения изложени в депозирания по делото писмен отговор по
чл.263, ал.1 от ГПК. Моли жалбата като неоснователна да бъде оставена без
уважение, а първоинстанционното решение- потвърдено, като правилно и
законосъобразно. Претендира присъждане на направени разноски по делото.
Въззиваемата страна- ответник И.Д.П., чрез пълномощника си адв.С.К. оспорва жалбата, по съображения изложени в
депозирания по делото писмен отговор по чл.263, ал.1 от ГПК. Моли жалбата като
неоснователна да бъде оставена без уважение, а първоинстанционното решение- потвърдено,
като правилно и законосъобразно. Претендира присъждане на направени разноски по
делото.
Софийски градски съд, като обсъди събраните по делото доказателства,
становищата и доводите на страните, съгласно разпоредбата на чл.235, ал.2 от ГПК, намира за установено от фактическа и правна страна следното:
Софийски градски съд, като обсъди
доводите на страните и събраните по делото доказателства поотделно и в тяхната
съвкупност, намира, че фактическата обстановка се установява така както е
изложена от първоинстанционния съд. Пред настоящата въззивна инстанция не са
ангажирани нови доказателства по смисъла на чл.266 от ГПК, които да променят
така приетата за установена от първоинстанционния съд фактическа обстановка. В тази връзка в
мотивите на настоящия съдебен акт не следва да се преповтарят отново събраните
в първата инстанция доказателства, които са обсъдени правилно, като са
преценени релевантните за спора факти и обстоятелства.
Предвид възприемането на установената от първоинстанционния съд
фактическа обстановка, съдът достигна до следните правни изводи:
Въззивната жалба е подадена в
срока по чл.259, ал.1 от ГПК и е допустима.
Разгледана по същество въззивната жалба е ОСНОВАТЕЛНА.
Съгласно
чл.269 от ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението,
по допустимостта му – в обжалваната част, като по останалите въпроси е
ограничен от посоченото в жалбата.
Обжалваното първоинстанционно решение е валидно и допустимо, като при
постановяването му не е допуснато нарушение на императивни процесуалноправни норми на закона. При постановяването
му е допуснато нарушение на материалноправни норми на закона- чл. 535 от ТЗ. С
оглед на което същото се явява неправилно, като в тази връзка настоящата
въззивна инстанция не споделя изцяло изложените в мотивите му съображения,
досежно неоснователност на предявения от ищеца срещу ответницата по реда на
чл.422, ал.1 от ГПК, иск с правно основание чл.535 от ТЗ. Съдът приема, че изводите
на първоинстанционният съд не са
обосновани с оглед данните по делото и събраните по делото доказателства.
Доводите в жалбата на въззивника- ищец са изцяло основателни. Във връзка с
изложените във въззивната жалба доводи, следва да се добави и следното:
Предявен е от ищеца Б.И.О. срещу ответницата
Н.И.П. иск с правно основание чл.422, ал.1 от ГПК, вр. чл.535 от ТЗ, за признаване
за установено, че в полза на ищеца съществува парично вземане в размер на
сумата от 1500 лв., представляваща част от сумата по запис на заповед, издаден
на 09.02.2015 г., ведно със законната лихва, считано от 13.09.2016 г. В
хода на производсвото по делото ответницата Н.И.П. е починала на 19.06.2018 г.
и на нейно място са конституирани, като ответници по делото нейните наследници
по закон- Д.С.П./
съпруг/ и И.Д.П./
син/.
В настоящия случай ищецът основава
вземането си срещу Н.И.П. /наследодателката на ответниците/ на основание
менителничен ефект - процесния запис на заповед, издаден на 09.02.2015 г. Записът на заповед е едностранна, абстрактна
правна сделка, при която издателят безусловно обещава на поемателя да заплати
определена сума пари. Записът на заповед е ценна книга, материализираща права и
доказателство за вземането. Вземането по запис на заповед произтича от
абстрактна сделка, на която основанието е извън съдържанието на документа.
Съдът приема, че основанието за издаване на запис на заповед не е елемент от
съдържанието на волеизявлението за плащане. Документ, който съдържа посочените
в разпоредбата на чл.535 от ТЗ реквизити представлява запис на заповед и е
годен да породи задължението по него. И обратно- съгласно разпоредбата на
чл.536, ал.1 от ТЗ не е "запис на заповед" документ, който не съдържа
всички реквизити изрично посочени в чл.535 от ТЗ. Допустимите изключения от
правилото на чл.536, ал.1 от ТЗ са посочени изрично и изчерпателно в ал.2-4 на
същата законова разпоредба. Предвид естеството на предявения иск /по реда на
чл.422, ал.1 от ГПК/ и посоченото от ищеца в заявлението за издаване на заповед
за незабавно изпълнение по чл.417 от ГПК основание за възникване на вземането
му /менителнично задължение по процесния запис на заповед/, съдът е длъжен
служебно да прецени наличието на всички задължителни съгласно закона реквизити
на процесния запис на заповед. Съдът приема, че процесния запис на заповед, на
който ищецът основава вземането си е редовен от външна страна и удостоверява
подлежащо на изпълнение вземане.
На следващо място, записът на заповед е
разновидност на менителницата, опростена форма на менителницата, при която
участват две лица – издател и поемател, липсва приемател, поради което чл. 537 ТЗ препраща към уредбата на менителницата, доколкото разпоредбите, които я
регламентират, са съвместими с естеството на записа на заповед. При записа на
заповед издателят не нарежда на трето лице да заплати определена сума, както е
при менителницата, а поема сам задължението да плати сумата, като се обвързва
пряко за плащането й в определен срок. От естеството на записа на заповед -
обещание за плащане от страна на издателя, се налага и заключението, че той отговаря
в същия размер и на същото основание, както платецът /приемателят/ по една
менителница.
Прекият
менителничен иск принадлежи на легитимирания кредитор срещу издателя по записа
на заповед за изпълнение /плащане/ на задължението по записа на заповед.
Предявяването на пряк менителничен иск не е обусловено от протест, тъй като
ответник по него е прекият длъжник – издател на записа на заповед. Чрез прекия
иск кредиторът може да претендира плащане на задължението по менителничния
ефект, т.е. определената в съдържанието на записа на заповед парична сума и
евентуално законна лихва за забава от датата на предявяване на записа на
заповед за плащане. Записът на заповед е абстрактна сделка, при която
основанието за плащане не е елемент на съдържанието, затова не е условие и за
действителност на ефект. Като формална сделка, записът на заповед трябва да има
определено от закона съдържание и е валиден само, ако са налице всички
елементи, предписани от закона - чл. 535 от ТЗ, с изключение на посоченото в чл.
536, ал. 2, ал.3 и ал.4 от ТЗ.
На следващо място, съгласно задължителните разяснения
дадени в т.17 от Тълкувателно решение № 4 от 18.06.2014 год. по т.дело № 4/
2013 год. на ОСГТК на ВКС, предмет на
делото при предявен установителен иск по реда на чл.422, ал.1 от ГПК в
хипотезата на издадена заповед за изпълнение по чл.417, т.9 от ГПК е
съществуване на вземането, основано на записа на заповед. Предметът на делото по иска по чл.422 ГПК се определя
от правното твърдение на ищеца в исковата молба за съществуването на подлежащо
на изпълнение вземане, за което е издадена заповедта за изпълнение на основание
запис на заповед. В производството по чл.422, ал.1 ГПК ищецът – кредитор
доказва вземането си, основано на менителничния ефект – съществуване на редовен
от външна страна и действителен запис на заповед, подлежащ на изпълнение. При
въведени твърдения или възражения, основани на конкретно каузално
правоотношение, по повод или във връзка с което ценната книга е издадена, всяка
от страните доказва фактите, на които са основани твърденията и възраженията и
са обуславящи за претендираното, съответно отричаното право за съществуването,
съответно несъществуването на вземането. Според мотивите на тълкувателното
решение, тежестта се разпределя по общото правило на чл. 154, ал.1 ГПК. Ищецът
носи доказателствената тежест да установи само редовен от външна страна запис
на заповед.
В настоящия случай, в отговора на исковата
молба Н.И.П./ наследодател на ответниците/ е направила възражение за
нередовност на записа на заповед, предвид непосочено „място на плащането”-
чл.535, т.4 от ТЗ. Това възражение е относимо към преценка действителността на
ефекта, респективно нищожността на абстрактната сделка, материализирана в
записа на заповед и уредена с императивни по характер разпоредби в закона
досежно формата й. Процесният запис на заповед, издаден на 09.02.2015 г.
съдържа изрично посочване място на издаване- гр.София, бул.“ *********и място
на плащане – гр.София, кв.“ Бистрица“. Ответницата Н.И.П. е възразила за
недостатъчна индивидуализация на мястото на плащане, с конкретен адрес,
приравнимо на липса на реквизит, по смисъла на чл.535, т.4 от ТЗ. Съгласно разпоредбата
на чл.536, ал.1 от ТЗ документ, който не съдържа някой от реквизитите, посочени
в чл.535 от ТЗ, не е запис на заповед, освен в случаите, определени в ал.2, 3 и
ал.4 на същата разпоредба. Съгласно чл.536, ал.3 от ТЗ, ако не е уговорено
друго, мястото на издаването се смята за място на плащането и за местожителство
на издателя. Действително законодателят не е дал определение за „ място на
плащане„ и „място на издаване„ , но очевидно приравнява съдържание,
обозначаващо „място на издаването, респективно плащането”, със съдържанието,
обозначаващо „ местожителство „ на лицето – издател, а „местожителство”, съгласно
чл.7 / отм./ от ЗЛС и чл.19 ал.1 от Наредба за гражданското състояние / отм./ е
населеното място, където лицето се е установило да живее постоянно или
преимуществено и е записано в регистрите на населението на същото населено
място. Приравняването на мястото на издаването и мястото на плащането с
местожителството на издателя на записа на заповед, ясно сочи, че законодателят
е имал предвид населеното място, без да са въведени допълнителни изисквания за
индивидуализация на точния адрес в рамките на съответното селище /така, вкл. обосноваване
с историческо тълкуване, предвид настоящото съдържание на Закона за
гражданската регистрация - особено мнение към решение № 225 / 28.03.2014 год.
по т.дело № 948/2012 год. на ВКС, ІІ т.о., което настоящият въззивен състав
напълно споделя/. Приравняването е логически оправдано и от факта, че за
заместител на липсващото място на плащане се възприема именно местожителството
на издателя - платец, длъжник по задължението, основно в чийто интерес би било
невъзникване правните последици на абстрактната сделка, предвид
недействителност на менителничния ефект и който безспорно е в известност на
собственото си местожителство. Към разбирането, че под „място на плащането” и „
място на издаването „ следва да се разбира само населеното място, където следва
да се изпълни менителничното задължение и където е издаден записа на заповед, както
и че в обхвата на тези реквизити не попадат индивидуализиращите данни от
територията на съответното населено място - улица, номер на сграда, етаж,
апартамент - се придържа и правната теория. С оглед на което следва да се
направи обоснован извод, че адресът /на
издаване и плащане/ не е задължителен
реквизит по чл.535 ТЗ от съдържанието на записа на заповед, нито е необходим за
индивидуализация на задължителните реквизити ”място на плащане“ / чл.536, т.4 ТЗ/ и „място на издаване” /чл.536, т.6 ТЗ/ и липсата на вписан от издателя
адрес не води до нищожност на записа на заповед.
По изложените
съображения вземането, за което е издадена заповедта за изпълнение по чл.417 от ГПК съществува, като предявеният по реда на чл.422, ал.1 от ГПК иск с правно
основание чл.535 от ТЗ е основателен и следва да се уважи, като се признае за
установено съществуването на вземане по запис на заповед от 09.02.2015 год., в
претендирания от ищеца размер от 1500 лв., ведно със законната лихва от 13.09.2016
г./ датата на подаване на заявление за издаване на заповед за изпълнение по
чл.417 от ГПК/, в полза на Б.И.О. срещу Д.С.П. и И.Д.П.. В процесния случай, като е отхвърлил предявения по
реда на чл.422, ал.1 ГПК иск с правно основание чл.535 от ТЗ, въпреки
редовността на записа на заповед, издаден на 09.02.2015 от Н.И.П./ наследодател
на ответниците по делото/, СРС е постановил неправилно решение. С оглед на
което решението, следва да бъде отменено,
като вместо това се постанови друго, с което спорът следва да бъде разрешен по
същество с признаване за установено по отношение на ответниците, че вземането
за сумата от 1500 лв. по записа на заповед съществува. Решението следва да бъде
отменено и в частта за разноските, като на ищеца следва да бъдат присъдени на основание
чл.78, ал.1 от ГПК, основателно направени разноски в производството по делото
пред първата съдебна инстанция, включително и за заповедното производство, общо
в размер на сумата от 810 лв.
По
отношение на разноските за въззивното производство:
При
този изход на въззивника- ищец на основание чл.273 от ГПК във вр. с чл.78,ал.1
от ГПК следва да се присъдят своевременно поисканите и дължими разноски за
въззивното производство, в размер на сумата от 30 лв./ заплатена държавна такса
за въззивно обжалване/.
Така
мотивиран Софийски градски съд, Г.О., ІІІ-В с-в,
Р Е Ш И :
ОТМЕНЯ изцяло решение от
22.11.2017 год., постановено по гр.дело № 75451/2016 г. на
СРС, ІІ Г.О., 73 състав,
включително и в частта за
разноските, като вместо това
ПОСТАНОВЯВА:
ПРИЗНАВА
ЗА УСТАНОВЕНО на основание чл.422,
ал.1 от ГПК, вр. чл.535 от ТЗ, че Д.С.П., ЕГН **********, с адрес: *** и И.Д.П., с ЕГН **********, с адрес: ***,
дължат на Б.И.О., ЕГН **********, с
адрес: ***, с.Бистрица, ул.“*********, със съдебен адрес:***, офис № 3, сумата
от 1500 лв./ хиляда и петстотин лева/, част
от общо дължима сума от 14000 лв./ четиринадесет хиляди лева/ по запис на
заповед, издаден на 09.02.2015 год., от Н.И.П., ЕГН **********, с падеж 28.03.2015 г., ведно
със законната лихва от 13.09.2016 год. до окончателното изплащане на вземането,
за която сума е издадена заповед за изпълнение на парично задължение по чл.417 ГПК от 24.10.2016 г., по ч.гр.дело
№ 51566/2016 год. по описа на СРС, Г.О., 73 състав.
ОСЪЖДА Д.С.П., ЕГН **********, с
адрес: *** и И.Д.П., с ЕГН **********,
с адрес: ***, да заплатят на Б.И.О., ЕГН **********, с адрес: ***, с.Бистрица, ул.“*********,
със съдебен адрес:***, офис № 3, на основание чл.78, ал.1 от ГПК във вр. с
чл.273 от ГПК, сумата от 840 лв./осемстотин и четиридесет лева/, представляваща
направените пред двете съдебни инстанции разноски.
РЕШЕНИЕТО е окончателно и не подлежи на касационно обжалване по
арг. на чл.280, ал.3 от ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ
:
ЧЛЕНОВЕ : 1.
2.