№ 20117
гр. С., 06.11.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 44 СЪСТАВ, в публично заседание на
първи октомври през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:
Председател:ПОЛИНА АНД.
ХАДЖИМАРИНСКА
при участието на секретаря ГЕРГАНА З. ЛЕОНТИЕВА
като разгледа докладваното от ПОЛИНА АНД. ХАДЖИМАРИНСКА
Гражданско дело № 20211110126121 по описа за 2021 година
Производството е образувано по искова молба на Г. И. Ч. срещу О. А. А., с която
е предявен осъдителен иск с правно основание чл. 45, ал. 1 ЗЗД за сумата от 7000 лв.,
представляваща обезщетение за претърпени от ищцата неимуществени вреди в
резултат от поведение на ответника, изразяващо се в системно подаване, считано от
4.10.2016г., на сигнали, жалби, молби до различни съдилища и прокуратури (СРП,
СГП, САП, ВКП, СРС, ВКС), до Г.П. и до САК, с целенасочено изнесени в тях обидни
и клеветнически твърдения по неин адрес, накърняващи професионалната репутация
като адвокат, въз основа на които са образувани дисциплинарни преписки и дела,
прокурорски преписки, както и наказателно дело от частен характер, ведно със законна
лихва от датата на увреждащите действия до окончателното плащане.
В срока по чл. 131, ал. 1 ГПК ответникът чрез назначения му особен
процесуален представител адв. И. е депозирал отговор на исковата молба, с изразено
становище за неоснователност на исковата претенция. Поддържа, че упражняването на
законово признатото право на жалби до държавни органи от страна на ответника не
осъществява състав на деликтно поведение. Навежда и възражение за погасяване
вземането за обезвреда по давност.
Съдът, като прецени твърденията на страните и като обсъди събраните
доказателства поотделно и в тяхната съвкупност, приема за установено от
фактическа страна следното:
Не е спорно и от приетите писмени доказателства е видно, че Г. И. Ч. е била
защитник на О. А. А. по н.о.х.д. № 6042/2014г. по описа на СРС в качеството му на
1
подсъдим, като по силата на сключен между тях договор за правна защита и
съдействие последният заплатил адвокатско възнаграждение в размер на 500 лв.,
както и че с молба от 31.03.2016г. същата се е отказала от по-нататъшната защита на
ответната страна.
От материалите по делото се установява, че на 23.03.2016г. ответникът е
депозирал жалба срещу адвокат Г. Ч. с оплаквания за качеството на предоставената му
защита по н.о.х.д. № 6042/2014г. по описа на СРС, във връзка с която жалба е
образуванa дисциплинарнa преписка № 120/2016г. по описа на САК /л. 185/. С решение
от 07.06.2016г., обективирано в Протокол № 18/2016г., е отказано образуването на
дисциплинарно производство срещу ищцата, а дисциплинарната преписка е
прекратена с мотиви, че липсват обективни данни за извършено дисциплинарно
нарушение /л. 27/. Срещу решението е подадена жалба от О. А., която е оставена без
уважение с Решение с изх. № 1078/10.08.2015г. на Висшият адвокатски съвет /л. 30/.
Като писмено доказателство е представено Решение от 20.12.2016г. по д. д. №
251/2016г. на ДС при САК, по силата на което на адвокат Г. Ч. са наложени наказания
порицание и глоба в размер на една минимална работна заплата за нарушение на чл.
132, т. 10, чл. 40, ал. 1, чл. 12 и чл. 5, ал. 4 ЕКА – уронване престижа на професията,
отказ от защита, разкриване на поверителна информация /л. 311/. Така постановеното
решение е отменено с Решение от 27.04.2017г. по д.д. № 1/2017г. на ВДС, като делото е
върнато за ново разглеждане от друг състав на ДС при САК /л. 314/.
По делото е приобщено Решение от 15.06.2017г. по д.д. № 77/2017г. на ДС при
САК, с което на адвокат Г. Ч. е наложено наказание порицание във връзка с извършено
нарушение на чл. 5, ал. 3 ЕКА – злепоставяне на клиента пред съда за факти,
недоказани с влязла в сила присъда /л. 304/. Решението е обжалвано от ищеца и
ответника, като с Определение от 13.10.2017г. същото е отменено, а производството по
д. д. № 38/2017г. е прекратено поради изтичане на абсолютния давностен срок /л. 33/.
Като писмено доказателство по делото е представен и Протокол № 17/ 2019г. на
САС /л. 38/. От неговото съдържание е видно, че по повод жалба на адв. Георги
Аргиров е отказано образуване на дисциплинарно производство срещу Г. Ч. за подаден
сигнал до Г.П., излагащ неверни обвинения срещу адв. Георги Аргиров и О. А..
Дисциплинарната преписка е прекратена с мотиви, че сигналът е подаден от ищцата в
качеството на физическо лице, а не на адвокат.
От събраните писмени доказателства се установява, че с Присъда от 27.06.2019г.
по н.ч.х.д. № 17264/2016г. на СРС Г. Ч. е призната за невиновна за това, че с молба от
31.03.2016г., представена по н.о.х.д. № 6042/ 2014г. на СРС, в която е посочила, че „На
15.03.2016г. след приключване на съдебното заседание по посоченото дело и на
17.03.2016г. със съобщение на мобилния ми телефон, със заплаха за изключването ми
от САК бях притискана да връщам заплатения хонорар“; „На 18.03.2016г. подсъдимият
2
А. се опита да взломи входната врата на кантората ми, изскубна звънеца от вратата и
развали патрона, като вкарал кибритена клечка в същия с цел изнудване за получаване
на платения от него хонорар за адвокатска защита“; „На 23.03.2016г. на мобилния си
телефон получих заплаха за живота си, че „ще бъде осакатена, ако не плащам“, да е
извършила престъпление по чл. 147, ал. 1 НК – клевета срещу тъжителя О. А. /л.47/.
Срещу така постановената присъда е депозирана въззивна жалба и е образувано
в.н.ч.х.д. № 235/2020г. на СГС, като с Решение № 443 от 07.07.2020г. въззивната
инстанция е потвърдила изцяло първоинстанционната присъда /л.54/.
От материалите по делото е видно, че О. А. е депозирал в СРП „жалба“ с
оплаквания за некомпетентно процесуално представителство по н.о.х.д. № 6042/2014г.
на СРС от адвокат Г. Ч. и отказ от нейна страна да възстанови заплатен адвокатски
хонорар, като е поискано извършването на проверка и иницииране на наказателно
производство за извършено престъпление по чл. 209, ал. 1 НК /л. 62/. Образувана е пр.
пр. № 14852/2016г. по описа на СРП, като с Постановление от 07.11.2016г. е отказано
образуването на досъдебно производство поради липса на достатъчно данни за
извършено престъпление от общ характер /л. 170/. Установява се, че по реда на чл. 200
НПК срещу постановлението е депозирана жалба от ответника, като последната е
оставена без уважение с Постановление от 28.12.2016г. по пр. пр. № 21426/2016г. на
СГП /л. 171/. Постановлението също е обжалвано по реда на инстанционния контрол,
като последното е потвърдено от САП на 18.04.2017г. /л. 174/.
По жалба на О. А., съдържаща твърдения за набедяване от Г. Ч. в извършване на
престъпление от частен характер – причиняване на лека телесна повреда, е образувана
пр. пр. № 43884/2017г. на СРП. С постановление от 03.05.2018г. е отказано образуване
на досъдебно производство, който отказ е потвърден на 04.07.2018г. от СГП. /л. 238/.
От събраните писмени доказателства се установява, че Г. Ч. също е подавала
сигнали срещу О. А.. На 29.03.2018г. е депозиран сигнал за извършено престъпление
по чл. 286, ал. 1 НК – умишлено отправяне на жалби и сигнали, по който е образувана
пр. пр. № 13974/2018г. по описа на СРП /л. 437/. С постановление от 31.07.2018г. е
отказано образуването на досъдебно производство, който отказ е потвърден с
Постановление от 09.11.2018г. по описа на СГП. На 08.01.2019г. е подаден сигнал до
Г.П., заедно с П.Г. и П.С., съдържащ твърдения за вероятно извършени от О. А.
престъпления от общ характер, както и за съществуване на „организирана престъпна
група, включваща служители и длъжностни лица от 4 РУ-СДВР и техни помагачи от
съдебната власт“ /л. 273/.
С присъда от 16.05.2017г. по н.ч.х.д. № 15205/2016г. на СРС О. А. е признат за
невиновен в това, че с жалба, депозирана до САК с вх. № 2053 от 23.03.2016г., е
разгласил позорни и неверни обстоятелства по отношение на адвокат Г. Ч. с изразите:
„Молбата освен, че е пълна с неточности и неверни факти, дори не е адресирана до
3
съда“, „Самата молба се вижда абсолютната некомпетентност и непознаване на
фактите по делото“, „Смятам, че умишлено направи този цирк, за да разкрие или
некомпетентността си, или непознаване на делото въобще“, „Друго което може да се
допусне е умишлено саботиране на защитата ми по делото“, „Респективно е решила,
че за толкова пари не е длъжна дори да се запознае с делото, а само да симулира
дейност с неадекватни действия“, „Моля да проверите достоверността на написаното
от адв. Ч. в интернет, че е била съдия с дългогодишен стаж, тъй като компетентността
и действията й граничат с измама и смятам да дам медийна гласност на случая“, като е
оправдан за извършено престъпление по чл. 147, ал. 1 НК /л. 218/. Изцяло отхвърлен
като недоказан е предявеният срещу подсъдимия граждански иск в размер на 10 000
лв. Установява се, че във връзка с депозирана жалба от ищцата е образувано в.н.ч.х.д.
№ 5082/2017г. на СГС. С решение № 199 от 08.02.2018г. първоинстанционната присъда
е потвърдена /л.226/.
Сред събраните в хода на производството доказателства е приобщена и аудио-
техническа експертиза по ДП № 3180/2016г. по описа на СДВР. Предвид принципа за
непосредственост по чл. 11 ГПК, който не допуска решението да се основава на
експертни заключения, изготвени и събрани в друго производство, експертизата няма
да бъде обсъждана.
Като писмено доказателство по делото е представена Епикриза на Г. Ч., от чието
съдържание е видно, че в периода от 09.01.2019г. до 13.01.2019г. ищцата е била
лекувана в гастроентерологично отделение на МБАЛ „Доверие“ /л. 60/.
При така установеното от фактическа правна, съдът формира следните
правни изводи:
Съгласно разпоредбата на чл. 45, ал. 1 ЗЗД всеки е длъжен да поправи вредите,
които виновно е причинил другиму. Предявеният иск, с оглед твърденията, изложени
от ищцата в исковата молба и отправеното към съда искане за защита, има своето
правно основание в посочената норма. Поради това основателността му се
предпоставя от установяване на елементите от фактическия състав на непозволеното
увреждане, съставляващи основание на претенцията за обезвреда, а именно твърдяното
виновно противоправно поведение на ответника, претендираните неимуществени
вреди и настъпване на вредите в причинно-следствена връзка с това поведение.
Съгласно чл. 13 ЕКЗПЧОС всеки, чиито права и свободи са нарушени, има
право на ефикасни правни средства за защита пред съответните национални власти.
Разпоредби с подобен характер се съдържат и в чл. 45 КРБ, който регламентира
правото на жалба, предложение или петиция до държавен орган, и в чл. 56, ал. 1 КРБ,
прокламиращ правото на защита на всеки гражданин, когато са нарушени или
застрашени негови права или законни интереси. Защитата на правата или интересите
на гражданите по съдебен ред може да бъде осъществявана както по гражданскоправен
4
или административен ред, така и по наказателноправен такъв, в случаите, когато са
осъществени инкриминирани в НК деяния. За по-голямата част от престъпленията –
тези от общ характер, наказателноправната защита се реализира от самата държава,
като в чл. 208 НПК са регламентирани законните поводи за започване на разследване,
сред които е и съобщение до органите на досъдебното производство с данни за
извършено престъпление. В тази връзка, подаването на сигнал представлява призната
от закона правна възможност и само по себе си то не може да се квалифицира като
противоправно действие. Такава противоправност обаче би била налице в случаите,
когато правото се упражнява недобросъвестно, т.е. когато е налице злоупотреба със
същото по чл. 57, ал. 2 КРБ. Обстоятелството дали правото на сигнал е упражнено
добросъвестно или недобросъвестно не е поставено в зависимост от крайния резултат
на наказателното производство, тъй като законът не е свързал съществуването на
правото с изискването твърдяното със сигнала престъпление действително да е било
извършено и то от обвиняемия. Упражняването на правото ще бъде добросъвестно, ако
е извършено с убеждение, че то съществува. В случай, че се окаже, че не съществува,
то това няма да го превърне в недобросъвестно. Незнанието на тези обстоятелства,
независимо дали се дължи на извинителни или неизвинителни причини, изключва
недобросъвестността при упражняване на правото на сигнал/жалба.
Рамките, в които гражданите могат да упражняват своите права, са определени
в разпоредбата на чл. 57, ал. 2 КРБ, съгласно която не се допуска злоупотреба с права,
както и тяхното упражняване, ако то накърнява права или законни интереси на други.
Използването на правото от носителя му не по предназначението му, извън така
очертаните рамки и в нарушение на уредените забрани, представлява злоупотреба със
същото и води до неправомерното му упражняване. Тази злоупотреба с правото
обуславя противоправността на действието на носителя му и възможността от същия
да бъде търсена отговорност за причинени при упражняването на правото вреди на
трети лица. Злоупотребата с правото обаче не е равнозначна на вината, която се
презумира по силата на чл. 45, ал. 2 от ЗЗД, а трябва да бъде доказана, наред с
причинната връзка и вредите от лицето, което претендира обезщетение /в този смисъл
Решение № 134 от 18.12.2008г. по гр. д. № 5006/2007г. на ВКС, II г.о., Решение № 758
от 11.02.2011г. по гр. д. № 1243/2009г, на ВКС, IV г.о, Решение № 245 от 05.11.2014г.
по гр. д. № 1734/2014г. на ВКС, III г.о., Решение № 53 от 04.04.2018г. по гр. д. №
1913/2017г., III г.о., Решение № 449 от 17.05.2018г. по гр. д. № 4758/2017г. на ВКС, IV
г.о./. Съгласно съдебната практика злоупотреба с право като противоправно поведение
е налице, когато жалбата/сигналът не са отправени с цел обстоятелствата да бъдат
проверени и да бъдат взети необходимите мерки, а когато подателят на сигнала знае,
че те са неверни и подава същия, за да навреди другиму или да накърни друг
обществен интерес /в този смисъл Решение № 758 от 11.02.2011г. по гр. д. №
1243/2009г. на ВКС, IV г.о. и Решение № 245 от 05.11.2014г. по гр. д. № 1734/2014г. на
5
ВКС, III г.о., Решение № 201 от 06.01.2020г. по гр. д. № 3973/2018г. на ВКС, IV г.о./.
В разглеждания случай от събраните писмени доказателства не може да се
направи извод, че жалбите до САК и ДС при САС, послужили като повод за
образуване на дисциплинарни дела срещу ищцата, са израз на злоупотреба с права, тъй
като не се установи в настоящото производство ответникът предварително да е знаел
неистинността на твърдените обстоятелства относно сочените нарушения на ЗА, респ.
да ги е заявил единствено с цел да увреди адвокат Г. Ч.. Аргумент в тази насока може
да бъде изведен от факта, че е извършен опит от О. А. възникналият въпрос да бъде
разрешен извънинституционално чрез отправяне на покана за връщане на заплатения
адвокатски хонорар, като липсват данни за отговор от страна на ищцата. При тези
факти и предвид оплакванията срещу качеството на правната помощ, следва да се
приеме, че с процесните жалби същият е целял да постигне защита на своите права и
законни интереси чрез извършване на проверка от компетентните органи. От
съществено значение за заключението, че правото на жалба е упражнено
добросъвестно, е и фактът, че по делото не се установиха твърденията на ищцата за
депозирана повторна жалба до САК, основаваща се на обстоятелства, за които е било
налице влязло в сила решение. Не са представени като писмени доказателства такива
подадени жалби, с оглед преценка за такава идентичност. Отделно от това, индиции за
идентитет не могат да бъдат изведени и от приобщеното Определение от 13.10.2017г.
по д.д. № 38/2017г., тъй като подобни изводи на решаващия орган не се съдържат нито
в мотивната му част, нито в диспозитива. Доводи за идентичност са наведени при
излагане правните позиции на страните в производството, които по естеството си
представляват единствено твърдения, подлежащи на доказване.
Що се касае до жалбата за нарушаване на адвокатската етика и ЗА от
08.01.2019г., то е необходимо да се отбележи, че същата е подадена лично от името на
адв. Георги Аргиров, като по делото липсват сведения за участие на О. А. при нейното
изготвяне и депозиране. Това обстоятелство изключва възможността гражданската
отговорност на ответника да бъде ангажирана за действия на неговия довереник. Нещо
повече, дори да се приеме, че е налице такова участие, то подаването на жалбата не би
могло да се квалифицира като злоупотреба с право. Макар и сигналът до Г.П. да
изхожда от ищцата като физическо лице, то в изложението му изрично е описано, че
целта на подаваните от ответника сигнали била да се създаде негативен образ на
ищцата в качеството на адвокат и да бъде лишена от правото да упражнява тази
дейност, т.е. от обективна страна са налице факти, от които да се заключи, че същата
действа в професионално качество, а оттам и за съмнение за нарушение на ЗА и ЕКА.
Клеветата се изразява в разпространяване позорни обстоятелства за честта на
пострадалия, които не са истински, или в приписване на престъпление, което не е
извършил. При анализа на писмените доказателства се установява, че част от
6
изложените факти в жалбите действително са се проявили в действителността –
представяне на молба до ПРБ за прекратяване на н.о.х.д. № 6042/2014г. на СРС,
неотправяне на въпроси към свидетели, липса на отговор по поканата за връщане на
заплатения адвокатски хонорар, подаване на сигнал до Г.П. и т.н., поради което следва
да се приеме, че ответникът е имал достатъчно обективни основания да възприеме
действията на адвокат Г. Ч. като нарушения на ЗА, т.е. действал е добросъвестно. От
своя страна, наведените твърдения за некомпетентност в първата жалба не могат да
бъдат определени като клевета или обида, тъй като при оплаквания за некачествено
предоставена правна помощ, същите се явяват елемент от фактическия състав на
твърдяното нарушение и в този смисъл реквизит на жалбата – арг. от чл. 132, т. 3 ЗА.
При анализа на сигналите до СРП за извършени престъпления от ищцата също
не се налага извод за злоупотреба с права, поради следните съображения:
Действително от материалите по делото е видно, че по жалби на ответника са
образувани 12 прокурорски преписки, като следва да се държи сметка, че същите
касаят данни за извършени три престъпления, а останалите са във връзка с
осъществения инстанционен контрол. Противно на изложеното в исковата молба
настоящият състав не намира, че същите са инициирани въз основа на различна
интерпретация на едни и същи фактически обстоятелства. Подадените сигнали се
основават на различни действия на адвокат Г. Ч., осъществени в различни моменти,
както следва: по сигнала за измама – нейното процесуално поведение по н.о.х.д. №
6042/2014г. на СРС, липсата на отговор на поканата и невъзстановяване на адвокатския
хонорар; по сигнала за клевета – депозирането на молба от 31.03.2016г., съдържаща
мотиви относно отказа от защита; по сигнала за набедяване – молба с данни за
набедяване в извършване на престъпление от частен характер след приключване
съдебното заседание по н.о.х.д. № 6042/2014г. на СРС. От своя страна,
обстоятелството, че е налице съвпадение в изложението на сигналите към САК и към
правоохранителните органи, не е достатъчно, за да обоснове заключение за
злоупотреба с право. Тук следва да се държи сметка, че е допустимо дадено поведение
да покрива признаците на няколко вида юридическа отговорност, какъвто се явява и
разглежданият случай. При това положение, житейски и правно логично е да е налице
съвпадение в описаната фактическа обстановка. Отделно от това, в темпорално
отношение процесните жалби са депозирани непосредствено след осъществяване на
гореописаните действия на ищцата, а не както се поддържа в исковата молба – след
изчерпване инстанционния контрол за съответното престъпление с цел в продължение
на дълъг период от време да се създава психическо напрежение. Обстоятелството, че
ответникът е обжалвал по реда на чл. 200 НПК постановленията, съдържащи отказ за
образуване на досъдебно производство, само по себе си не сочи на наличието на
умисъл, предвид гарантираната му от закона възможност за сезиране и на друг
компетентен по реда на инстанционния контрол орган с искане за ревизиране
7
произнасянето с оспорения акт.
В процесната жалба до СРП с оплаквания срещу начина на осъществяване на
процесуалната защита по н.о.х.д. № 6042/2014г. на СРС, са употребени думи,
изразяващи субективна оценка относно юридическата подготовка на ищцата, чиято
достоверност не може да бъде проверявана от съда. Използваните изрази „абсолютната
некомпетентност“ и „некомпетентността си“ представляват оценъчни съждения, които
отразяват единствено мнението на ответника за качеството на работата на Г. Ч. като
негов защитник. Няма съмнение, че подобна оценка е негативна и е от естество да
засегне честта и достойнството , но този факт не придава противоправен характер на
изказването. Предвид установената фактическа обстановка следва да се приеме, че
въпросните изрази са използвани, за да бъде описано твърдяното от ответника
несъответствие между обема и качеството на предоставената правна помощ и
заплатеното възнаграждение. Тук следва да се държи сметка, че всеки гражданин има
право да изразява мнение относно работата на лицата, осъществяващи юридическа
професия, в това число и да подава сигнали и жалби до съответните контролни органи,
когато счита, че юристът е извършил работата си толкова некачествено и неправилно,
че с това е нарушил нечии права и законни интереси.
Що се касае до инициираното по частна тъжба на ответника срещу ищцата
н.ч.х.д. № 17264/2016г. на СРС, от събраните доказателства се установи, че след като е
призната за невиновна в извършването на престъпление по чл. 146, ал. 1 НК, по частна
тъжба на адвокат Ч. е образувано н.ч.х.д. № 15205/2016г. на СРС срещу О. А. за
извършено престъпление по чл. 146, ал. 1 НК. В рамките на наказателното
производство е бил допуснат и разгледан и граждански иск в размер на 10 000 лв.,
който е отхвърлен като недоказан. От тук се налага извод, че въпросите относно
противоправността, вредите и причинно-следствената връзка са разрешени между
страните със силата на присъдено нещо, като е недопустимо тяхното пререшаване в
настоящото производство – арг. чл. 299, ал. 1 ГПК.
При доказателствена тежест за ищцата, същата не ангажира доказателства,
сочещи категорично на знание у ответника, че обстоятелствата, изложени в
коментираните жалби и сигнали, са неверни, както и наличието на специфична цел –
да са подадени единствено с намерение за увреждането й, поради което не може се
приеме, че при упражняване на правата си последният е действал превратно. Поради
това и с оглед изложените съображения съдът намира, че поведението на ответника не
покрива признака противоправност като условие да бъде ангажирана отговорността му
за непозволено увреждане. При този извод остава безпредметно обсъждането на
останалите елементи от правопораждащия фактически състав, а исковата претенция по
чл. 45, ал. 1 ЗЗД следва само на това основание да бъде отхвърлена като
неоснователна.
8
По разноските: Предвид изхода на спора, съгласно чл. 78, ал. 3 ГПК право на
разноски възниква в полза на ответника, който претендира и доказва сторени разноски
за адвокатско възнаграждение в размер от 1500 лв. От страна на ищцата е направено
възражение за прекомерност на разноските за адвокат, което съдът намира за
основателно и редуцира същото до размера от 1250 лв., която сума, съобразявайки
Решение на СЕС по дело С-438/22 от 25.01.2024г., приема да възмездява справедливо
осъществената адвокатска защита, предвид и факта, че отговорът на исковата молба е
подаден от назначения на ответника особен процесуален представител.
Мотивиран от горното, съдът
РЕШИ:
ОТХВЪРЛЯ предявения от Г. И. Ч., ЕГН **********, с адрес: гр. С., ул. „Т.У.“ № 1,
срещу О. А. А., ЕГН **********, със съдебен адрес: гр. С., ул. „К.Б. I“ № 99, адв. В.
Й., иск с правно основание чл. 45, ал. 1 ЗЗД за сумата от 7000 лв., представляваща
обезщетение за претърпени от Г. И. Ч. неимуществени вреди в резултат от поведение
на О. А. А., изразяващо се в системно подаване, считано от 4.10.2016г., на сигнали,
жалби, молби до СРП, СГП, САП, ВКП, СРС, ВКС, Г.П. и до САК, съдържащи обидни
и клеветнически твърдения.
ОСЪЖДА Г. И. Ч., ЕГН **********, с адрес: гр. С., ул. „Т.У.“ № 1, да заплати
на О. А. А., ЕГН **********, със съдебен адрес: гр. С., ул. „К.Б. I“ № 99, адв. В. Й., на
основание чл. 78, ал. 3 ГПК, сумата от 1250 лв., представляваща деловодни разноски.
Решението подлежи на въззивно обжалване пред Софийски градски съд в
двуседмичен срок от връчването му на страните.
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
9