№ 213
гр. С., 03.07.2024 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – С., ПЪРВИ ВЪЗЗИВЕН ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ,
в публично заседание на трети юли през две хиляди двадесет и четвърта
година в следния състав:
Председател:Надежда Н. Янакиева
Членове:Мартин Цв. Сандулов
Стефка Т. Михайлова Маринова
при участието на секретаря Радост Д. Гърдева
като разгледа докладваното от Надежда Н. Янакиева Въззивно гражданско
дело № 20242200500285 по описа за 2024 година
Производството е въззивно и се движи по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.
Обжалвано е изцяло първоинстанционно решение № 888/24.11.2023г. по
гр.д. № 1193/23г. на СлРС, с което е признато за установено, че
„РОСАГРОФОНД“ ООД с ЕИК: ********* и адрес: гр. С., ул. Георги
Гюлмязов, 7 дължи на Д. Д. С. с ЕГН: ********** и адрес: гр. В., общ. В.,
обл. В., жк. М., бл. ***, вх. **, ет. **, ап. *** и Г. В. А. с ЕГН: ********** и
адрес: гр. С., общ. С., обл. С., кв. Б., бл. **, вх. *, ет. **, ап. *** сумата 15
366,11 лева (петнадесет хиляди триста шестдесет и шест лева и
единадесет стотинки) - главница, представляваща дължимо на основание
чл. 59 от ЗЗД обезщетение за ползване на чужди имоти - ПИ с
идентификатори: 78519.607.19, 78519.604.79, 78519.42.15, 78519.40.37,
78519.611.53, 78519.615.81, 78519.616.115, 78519.616.67, 78519.617.60,
78519.626.15, 78519.604.7, 78519.610.125 и 78519.613.7 с обща площ 73,982
дка за периода от 12.01.2018 година до 30.06.2022 година, равно на
средногодишната пазарна рента за имотите за стопанските 2017/2018
година, 2018/2019 година, 2019/2020 година, 2020/2021 година и 2021/2022
година, ведно със законна лихва за период от 12.01.2023 година до изплащане
на вземането, за които е издадена заповед за изпълнение на парично
задължение № 62 от 13.01.2023 година, по частно гражданско дело № 108
по описа на РС - С. за 2023 година и са присъдени на ищеца разноски по
1
делото, чийто размер е изменен по реда на чл. 248 от ГПК с определение №
1004 от 15.03.2024г. на сумата 4 508, 06 лв.
Въззивникът – ответник в първоинстанционното производство,
обжалва изцяло решението, като твърди, че то е незаконосъобразно,
необосновано и неправилно. Заявява, че за да постанови обжалваното
решение, първоинстанционният съд неправилно и необосновано е приел за
безспорно, че ищците освен собствеността са придобили правото да
получат и всички плодове, включително и ренти, наеми и всякакви плащания,
свързани с ползване на вещта, станали изискуеми към датата на сключване
на договорите и застъпва тезата, че нотариалните актове обективират и
договори за цесия, чрез които ищците са придобили всички активи на
процесиите имоти, включително и процесното право на обезщетение. Ако
действително се приеме, че нотариалните актове обективират и договори
за цесия, то прехвърлянето има действие спрямо третите лица и спрямо
длъжника от деня, когато то бъде съобщено на последния от предишния
кредитор. От съществено значение за пораждане на правните последици е
релевантният съгласно чл. 99, ал. 4 ЗЗД момент - съобщаването на цесията
от цедента на длъжника. Когато цедираното вземане не е обявено на
длъжника, цесията не произвежда действие и вземането не се счита
прехвърлено от стария на новия кредитор. В настоящия случай ответникът
не е уведомен валидно от цедента за сключването на никакъв договор за
цесия. По-нататък въззивникът сочи, че от текста в НА и от събраните по
делото писмени доказателства, не може да се направи категоричен и
обоснован извод, че по силата на сключените НА е прехвърлено на ищците
процесиите вземания към ответното дружество, ако се приеме, че такива
изобщо са съществували. Това е така, тъй като в самия текст на НА те не
са индивидуализирани по какъвто и да е било начин, липсват конкретни
данни за процесното вземане относно страните, неговия характер,
основанието, от което произтича, размера, периода, за който се отнася и
др. Записано е и че се прехвърля правото да получат и всички плодове,
включително и ренти, наеми и всякакви плащания, свързани с ползване на
вещта, станали изискуеми към датата на сключване на договорите, а
вземанията, предмет на настоящата претенция, не са били изискуеми към
датата на сключване на НА.
Също така според въззивника първоинстанционният съд неправилно и
необосновано е приел, че в настоящия случай се установява наличието на
сложния фактически състав на неоснователното обогатяване и
установителната искова претенция е доказана по основание и в търсения
размер. С разпоредбата на чл. 59 ЗЗД е предвидена възможността за
ангажиране на гражданската отговорност на онзи правен субект, който се
е обогатил за сметка на другиго, като бъде осъден да върне онова, с което е
обогатил, за да бъде възстановено имущественото равновесие между
субектите до размера на обедняването. Ползването на чужд недвижим
имот без правно основание за това и препятстването на собственика да го
2
ползва съобразно неговото функционално предназначение в обема на
правата, които собственикът притежава, пречи на възможността на
собственика лично да го ползва или да реализира от него имуществена
облага. Основателността на претенцията за присъждане на обезщетение
за ползване на чужд имот е обусловена от безспорната установеност на
собственическата легитимация на ищците, ползването на имота от
ответника през релевирания период и размера на обогатяването на
ответника и обедняването на ищеца, а видно от приложените към исковата
молба НА, ищците са станали собственици на процесиите имоти на
19.12.2019 г. и на 02.07.2020 г. на останала част.
Въззивникът твърди още, че не е налице една от предпоставките за
заплащане на обезщетение за ползване на чужд имот въз основа на чл. 59
ЗЗД -ищците да са собственици на процесиите имоти, претенцията за
заплащане на обезщетение за ползване на чужд имот, преди горепосочените
дати е неоснователна и следва да бъде отхвърлена. Освен това, видно от
представените Нотариалните актове за продажба на имотите, с тях не се
прехвърля, а и не може да бъде прехвърлено правото на претенцията за
заплащане на обезщетение за ползване на имотите.
На следващо място заявява, че ако става въпрос за арендни плащания,
същите са периодични плащания и се погасяват с кратката тригодишна
давност, за което има направени своевременно възражения за погасяване на
давност на всички вземания на ищците преди 23.03.2020 г., които
възражения въззивникът поддържа. Видно от доказателствата по делото
е, че ответното дружеството е упражнявало фактическата власт и
извличало ползите от ползването на имотите до 01.07.2022 година, когато
бил извършен въвод във владение по изпълнително дело № 642/2022 г. , тоест
по средата на стопанската 2021-2022 г. и не е извличало ползите от
ползването на имотите.
На последно място въззивникът сочи, че съгласно т. 4 от
Постановление № 1 от 28.V.1979 г. по гр. д. № 1/79 г., Пленум на ВС „Само в
случаите на чл. 59, ал. 1 ЗЗД се дължи връщането на по-малката сума
между обедняването и обогатяването, а в случаите на чл. 59, ал. 1 ЗЗД на
връщане подлежи изцяло полученото без основание, при неосъществено или
отпаднало основание“. Дружеството, в качеството му на арендодател, е
сключило с „МП АГРО ИНВЕСТ" ЕООД, в качеството му на арендатор,
Договор за аренда акт № 15, том II от 04.10.2016 г., като е предоставило на
последното за временно ползване за срок от 30 стопански години
процесните земи, а арендаторът се е задължил да заплаща арендно плащане
в размер на 15 лв. на декар годишно или по 60 кг. пшенища на декар за всеки
декар обработваема земя и така ответникът е следвало да получило
арендна цена в размер на 1 109.73 лв. на година или общо 2 219.46 лева за
стопанските 2020-2021 и 2021 - 2022 г. Предвид на това, че дружеството е
ползвало имотите до 01.07.2022 година, когато бил извършен въвод във
владение по изпълнително дело № 642/2022 година, същото не е получило
3
арендна цена за стопанската 2021 - 2022 г. Следователно, ако се съпостави
обедняването на ищците и обогатяването на ответника, съгласно чл. 59, ал.
2 ЗЗД, по-малката от двете суми е тази на обедняването - 1 109.73 лв.,
която сума би могла да се присъди на ищците в случай, че са налице
предпоставките за заплащане на обезщетение за ползване на чужд имот.
С оглед всичко изложено въззивникът моли да се отмени изцяло
атакуваното решение и вместо това да се постанови ново, с което да се
отхвърлят предявените срещу него искове.
Претендира разноски за всички съдебни инстанции.
Във въззивната жалба няма направени нови доказателствени или
процесуални искания за въззивната фаза.
В срока по чл. 263 ал. 1 от ГПК въззиваемата страна е подала писмен
отговор, с който оспорва като неоснователна въззивната жалба. Излага
подробни съображения, с които последователно оборва всички релевирани
оплаквания. Въззиваемите считат, че обжалваното решение е постановено
при спазванена процесуалните правила, съдът е формирал вярна фактическа
обстановка, която правилно е привел към приложимите за спора
материалноправни разпоредби и няма пороци, които да водят до неговата
отмяна. Анализирайки събраните доказателства и излагайки
материалноправна аргументация, заявяват, че са установени елементите на
неоснователното обогатяване, поради което правилно са уважени исковете.
Подчертават, че не са предявени искове за реално изпълнение на задължения
по договор за аренда, а искове за заплащане на обезщетение за
неоснователно обогатяване и този иск, за разлика от първия, се погасява с 5
годишна давност. Молят въззивния съд да потвърди атакувания акт и да им
присъди разноските за тази инстанция.
Няма направени нови доказателствени или други процесуални искания
за въззивната фаза на производството.
В същия срок не е подадена насрещна въззивна жалба.
В с.з. за въззивното дружество, редовно призовано, не се явява
процесуален представител по закон или пълномощие.
В с.з. въззиваемите, редовно призовани, не се явяват лично, за тях се
явява процесуален представител по пълномощие по чл. 32 т. 1 от ГПК,
който оспорва въззивната жалба като неоснователна, поддържа
4
представения отговор. Моли въззивния съд да потвърди атакуваното
решение, което счита за правилно и законосъобразно. Няма процесуални или
доказателствени искания. Претендира разноски за тази инстанция,
представя договор, платежно нареждане и списък по чл. 80 от ГПК.
Въззивният съд намира въззивната жалба за редовна и допустима,
отговаряща на изискванията на чл. 260 и чл. 261 от ГПК, същата е подадена
в законовия срок, от процесуално легитимиран субект, имащ правен интерес
от обжалването, чрез постановилия атакувания акт районен съд.
При извършване на служебна проверка по реда на чл. 269 от ГПК
настоящата инстанция констатира, че обжалваното съдебно решение е
валидно, и с оглед пълния обхват на обжалването – и допустимо.
При извършване на въззивния контрол за законосъобразност и
правилност върху първоинстанционното решение, в рамките, поставени от
въззивната жалба, настоящата инстанция, след преценка на събраните
пред РС доказателства, намира, че обжалваното решение е частично
неправилно.
Изложените във въззивната жалба оплаквания са отчасти
основателни.
Предявените в условията на активно субективно съединяване главни
установителни искове имат за предмет съществуването на парично
задължение на ответника към ищците, с размер и основание, които следва
да са идентични с тези по заявлението за издаване на заповед за изпълнение
по чл. 410 от ГПК.
Заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 от ГПК №62
от 13.01.2023г. по ч.гр.д. №10882023г. на СлРС е издадена по заявление от
12.01.2023г. от Д. Д. С. и Г. В. А. и с нея длъжникът „Росагрофонд“ ООД, гр.
С. е осъден да им заплати на основание чл. 59 от ЗЗД обезщетение за
ползване на чужди имоти в размер на 15 366, 11 лв., равняващо се на
средногодишната пазарна рента за стопанските 2017/18г., 2018/19г.,
2019/20г., 2020/21г. и 2021/22г. за периода от 12.01.2018г. до 30.06.2022г.,
заедно с обезщетение за забава в размер на законовата лихва от 12.01.2023г.
до окончателното изплащане и разноски от 307, 33 лв. за д.т. и 1000 лв.
адвокатско възнаграждение.
Предявените главни искове са квалифицирани, въз основа на
5
изложените в обстоятелствената част от исковата молба
обстоятелства, като такива по чл. 422, вр. чл. 124 от ГПК и чл. 59 ал. 1 от
ЗЗД – за признаване на дължимост на сума, произхода на която ищците
свързват с неоснователно обогатяване от страна на ответника.
За да бъде основателна по принцип такава претенция трябва да е
налице фактическият състав на неоснователното обогатяване, визиран в
текста на цитираната правна норма, който се състои само от обективни
елементи. Необходимо е да са налице в кумулативна даденост няколко
юридически факта – увеличение на имуществото на едно лице, намаляване
имуществото на друго, като обогатяването на първото и обедняването на
второто да произтичат от един и същ факт или от обща група факти,
/т.н. непряка престация/, и съответно – да няма друга възможност за
правна защита на обеднелия, тъй като това е субсидиарен състав, който се
прилага само когато за ищеца липсва възможност да се защити с някой от
основните искове по чл. 55 ал. 1 от ЗЗД, както е тук. При установяване
наличието на тази предпоставка и изброените елементи, неоснователно
обогатилият се за сметка на другиго, дължи да му върне онова, с което се е
обогатил до размера на обедняването, а в случай на различие между тези
две стойности, се дължи връщане на по-малкото между обедняването и
обогатяването.
При съпоставка с настоящия случай се открива частично тъждество
между хипотезата на правната норма и констатираните фактически
отношения.
Ищците претендират дължимост на обезщетение за неоснователно
обогатяване от ползването на техни собствени недвижими имоти от
страна на ответното дружество.
Установено е, че процесните имоти представляват 13 броя земеделски
земи, подробно описани по площ, местонахождение, граници, категория и
предназначение в н.а. №27 от 19.12.2019г. н.д. № 973/2019г. на нотариус с
рег.№ 333 на НК и н.а. №139 от 02.07.2020г., н.д. № 31982020г. на нотариус
рег.№ 333 на НК.
С договори за покупко-продажба, обективирани в двата нотариални
акта, ищците Д. Д. С. и Г. В. А. са придобили правото на собственост от Й.
Б. Т. и С. Б. Т.
6
От своя страна ответното дружество „Росагрофонд“ ООД, гр. С., в
качеството на арендодател, е сключило на 04.10.2016г. Договор за аренда,
вписан в СВп-Провадия, с „МП Агро инвест“ ЕООД, гр. Котел, като
арендатор, с предмет предоставяне за временно ползване на процесните
земи за срок от 30 години срещу задължение на арендатора да извършва
арендни плащания по цени и начин, описани в чл. 2 от договора.
Арендодателят се е считал за собственик на земите по силата на
договор за покупко продажба от 27.08.2010г. сключен между него като
купувач и продавача К. Й. В. /поч. на ********./ След служебна проверка на
твърденията, изложени в заявлението относно водените съдебни
производства, се установява, че с влязло в сила на 02.11.2017г. решение, по
иск по чл. 42 ал. 2 от ЗЗД на Й. Т. и С. Т. по в.гр.д. № 896/2017г. на ОС-В.
този договор е признат за недействителен поради липса на представителна
власт и на последващо потвърждаване, тъй като продавачката е била
представлявана от В. Д. В., преупълномощен от А. А. С..
Исковата молба е била вписана на 09.07.2015г. в служба по
вписванията-Провадия.
С влязло в сила решение № 112/30.06.2021г. по гр.д. № 1327/2020г. на
РС-Провадия е констатирана нищожност на договора за аренда и
ответното дружество е осъдено да предаде на ищците владението на
описаните земеделски имоти.
На 01.07.2022г. бил извършен въвод във владение от ЧСИ рег. № 892 и
район на действие района на ОС-В. по изп.д. №642/2022г. и ищците получили
фактическата власт върху процесните имоти.
На 22.05.2019г. са изпратили писмена покана на ответника да да им
заплати обезщетение за ползване за стопанските 2017/18г., 2018/19г. и
2019/20г., както и обезщетение за напред.
Със заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 от ГПК
№62 от 13.01.2023г. по ч.гр.д. №10882023г. на СлРС длъжникът
„Росагрофонд“ ООД, гр. С. бил осъден да заплати на Д. Д. С. и Г. В. А. на
основание чл. 59 от ЗЗД обезщетение за ползване на чужди имоти в размер
на 15 366, 11 лв., равняващо се на средногодишната пазарна рента за
стопанските 2017/18г., 2018/19г., 2019/20г., 2020/21г. и 2021/22г. за периода
от 12.01.2018г. до 30.06.2022г., заедно с обезщетение за забава в размер на
7
законовата лихва от 12.01.2023г. до окончателното изплащане и разноски
от 307, 33 лв. за д.т. и 1000 лв. адвокатско възнаграждение.
От казаното дотук е видно, че двамата ищци са придобили валидно
правото на собственост върху 10 броя от посочените земеделски имоти на
19.12.2019г. и на останалите 3 броя – на 02.07.2020г. Към тези моменти
ответното дружество не е било техен собственик и ги е ползвало чрез
трето лице - „МП Агро инвест“ ЕООД, гр. Котел, с което имало сключен
договор за аренда от 04.10.2016г. Предаването на владението на имотите
на собствениците им – двамата ищци, е станало на 01.07.2022г. Това
означава, че за периода от придобиване на собствеността до получаване
на владението ищците са били лишени от ползването на своите имоти, а
ответникът ги е ползвал за себе си чрез другиго без правно основание, поради
констатирана от съда нищожност на арендния договор.
Обедняването на ищците се изчислява на база арендата за декар за
идентични имоти, изчислена в съответствие с приложимите норми на ЗАЗ
ЗСПЗЗ и ППЗСПЗЗ и се равнява на размера на средно годишното рентно
заплащане за съответните години. Въз основа на дадените цени по години и
вид и размери на ниви, трайни насаждения и орна земя, посочени от вещото
лице, в чиято добросъвестност и компетентност няма причини да се
съмнява и като е съобразил моментите на придобиването на съответните
имоти от страна на ищците, съдът установява, че обезщетението за
ползване за периодите от 19.12.2019г. за 55, 486 дка и от 02.07.2020г. – за
73, 982 дка, до 01.07.2022г., възлиза на сумата общо 8 509, 67 лв. Трябва да се
уточни, че размерът на рентните вноски служи за ориентир при
определянето на обезщетението за неоснователно ползване и то се дължи
за целия горепосочен период.
Тук следва да се отбележи, по повод релевираните във въззивната
жалба оплаквания, че въпросът за съобщаването на цесията е изцяло
неотносим.
Вярно е, че с допълнението към н.а. №27 от 19.12.2019г., направено с
н.а. № 103 от 28.08.2020г. и с уговорката, включена в съдържанието на н.а.
№139 от 02.07.2020г. страните са се съгласили, че приобритателите
/ищците Д. Д. С. и Г. В. А./ „придобиват и всички плодове от имотите,
включително правото да получат ренти/наеми и всякакви плащания,
8
свързани с ползване на вещта от трети лица, станали изискуеми към
датата на сключване на договора“ и това съглашение би могло да се
възприеме най-общо като цедиране на вземане. Доколкото обаче в
настоящото производство ищците не търсят права, произтичащи от
встъпване в правата на цедентите, е безпредметно да се обсъжда дали
последните /продавачите Й. Б. Т. и С. Б. Т. въобще са имали някакви
облигационни права, подлежащи на прехвърляне, в частност – такива по
арендния договор, по който те не са били страна. А за ползването, от което
евентуално са били лишени праводателите преди тези дати, те не могат да
прехвърлят на купувачите правото на иск за обезщетение по този начин.
В този смисъл е и неоснователен искът на ищците за периода от
стопанската 2017/18г., 2018/19г. до 19.12.2019г., респективно – до
02.07.2020г. – през този период те не са били собственици на имотите и не
са търпели загуби от неползването им, а касателно евентуални вземания във
връзка с цитирания договор за аренда /извън това, че и техните праводатели
не са били страна по него и не могат да прехвърлят права, каквито нямат,
както и неговата недействителност/, то основанието би било или
договорно, или такова по чл. 55 ал. 1 пр. 1 от ЗЗД, но не и по чл. 59 от ЗЗД.
Дори хипотетично да се приеме, че праводателите им са имали право,
предвид нищожността на арендния договор, на „плодовете“ от земята за
предходните години /или тяхната равностойност/ и са им го цедирали, то
това би обективирало друга претенция, каквато не е предявена, а не такава
за обезщетение за ползване без основание, с каквато е сезиран съдът.
Що се отнася до възражението за изтекла кратка погасителна
давност, настоящият състав го намира за неоснователно, тъй като
предмет на иска не са арендни вноски, източникът на облигационното
отношение не е договорът за аренда, а е извъндоговорен и вземането за
неоснователно обогатяване – независимо че начинът на изчисляването му е
съизмерим с арендните вноски - се погасява с 5 годишната давност, която
не е била изтекла към датата на подаване на заявлението по чл. 410 от
ГПК.
На последно място, въззивният съд счита за неправилна
интерпретацията на въззивника относно дължимостта на по-малката
сума между обедняването и обогатяването. В случая действително
9
уговорката по договор за аренда от 04.10.2016г.е била за 15 лв. на декар
годишно или по 60 кг. пшеница на декар годишно, и би могло да се приеме, че
това е размерът на обогатяването на ответника, но доколкото бе
посочено, че този договор е приет за нищожен, тоест – той не е
съществувал в правния мир, то и съдържанието му не може да служи за
отправна точка при определяне на размера на обогатяването на ответника.
Освен това няма ангажирани никакви доказателства дали реално той е
получил нещо от третото лице и в какъв размер.
Така съдът приема, че размерите на обедняването на ищците и
обогатяването на ответника са равни и последният следва да заплати
сумата 8 509, 67 лв. обезщетение за неоснователно обогатяване от
ползването на собствените на ищците земеделски земи за периода от
19.12.2019г. - 55, 486 дка и от 02.07.2020г. – 73, 982 дка, до 01.07.2022г.,
заедно с обезщетение за забава в размер на законовата лихва от
12.01.2023г. до окончателното изплащане.
За този период и размер исковете са основателни и следва да се
уважат, а за разликата над тази сума до пълния претендиран размер от
15 366, 11 лв., заедно с обезщетение за забава в размер на законовата лихва
от 12.01.2023г. и за периода от стопанската 2017/18г. до 19.12.2019г. за 55,
486 дка и да 02.07.2020г. за 73, 982 дка, са неоснователни и следва да се
отхвърлят.
Като е достигнал до различни правни изводи, първоинстанционният съд
е постановил частично неправилно решение, което следва да се отмени за
горницата над 8 509, 67 лв. /за главния и за акцесорния иск/ и вместо това се
постанови ново, с което исковете се отхвърлят за нея.
В останалата обжалвана уважителна част до размер на сумата 8 509,
67 лв. и за посочения по-горе период, заедно с обезщетение за забава в размер
на законовата лихва от датата на подаване на заявлението по чл. 410 от
ГПК, до окончателното изплащане, решението следва да се потвърди.
Разноските за заповедното и исковото производство следва да се
преразпределят между страните с оглед правилата на процеса – съразмерно
на уважената и отхвърлената част от исковете. Така ответникът дължи
на ищците разноски в размер на 2 496, 53 лв., а ищците следва да заплатят
на ответника разноски в размер на 892, 41 лв.
10
Решението следва да се отмени в частта за разноските, присъдени на
ищците с определение № 1004 от 15.03.2024г. по чл. 248 от ГПК за сумата
над 2 496, 53 лв. до присъдените 4 508, 06 лв. като неправилно, а на
ответника се присъдят дължимите разноски от 892, 41 лв.
За настоящата инстанция разноските също следва да се понесат от
страните съразмерно на уважената и отхвърлената част от въззивната
жалба, като въззиваемите следва да заплатят на въззивника разноски в
размер на 139, 02 лв. за платена държавна такса, тъй като няма
представен договор за правна защита и съдействие, а въззивникът следва да
им заплати разноски в размер на 1107, 59 лв. за заплатено адвокатско
възнаграждение.
Ръководен от гореизложеното съдът
РЕШИ:
ОТМЕНЯ първоинстанционно решение № 888/24.11.2023г. по гр.д. №
1193/23г. на СлРС изменено с определение № 1004 от 15.03.2024г., в
частите, с които:
- е признато за установено, че „РОСАГРОФОНД“ ООД с ЕИК:
********* и адрес: гр. С., ул. Георги Гюлмязов, 7 дължи на Д. Д. С. с ЕГН:
********** и адрес: гр. В., общ. В., обл. В., жк. М., бл. ***, вх. **, ет. **, ап.
*** и Г. В. А. с ЕГН: ********** и адрес: гр. С., общ. С., обл. С., кв. Б., бл. **,
вх. *, ет. **, ап. *** сумата 15 366,11 лева главница, представляваща
дължимо на основание чл. 59 от ЗЗД обезщетение за ползване на чужди
имоти - ПИ с идентификатори: 78519.607.19, 78519.604.79, 78519.42.15,
78519.40.37, 78519.611.53, 78519.615.81, 78519.616.115, 78519.616.67,
78519.617.60, 78519.626.15, 78519.604.7, 78519.610.125 и 78519.613.7 с обща
площ 73,982 дка за периода от 12.01.2018 година до 30.06.2022 година, равно
на средногодишната пазарна рента за имотите за стопанските 2017/2018
година, 2018/2019 година, 2019/2020 година, 2020/2021 година и 2021/2022
година, ведно със законна лихва за период от 12.01.2023 година до изплащане
на вземането, за които е издадена заповед за изпълнение на парично
задължение № 62 от 13.01.2023 година, по частно гражданско дело № 108
по описа на РС - С. за 2023 година за сумата НАД 8 509, 67 лв. ДО 15 366, 11
лв. и ЗА ПЕРИОДА от стопанската 2017/18г., 2018/19г. до 19.12.2019г. за
55, 486 дка, и до 02.07.2020г. за 73, 982 дка;
- е осъдено „Росагрофонд“ ООД, гр. С. да заплати на Д. Д. С. и Г. В. А.
разноски по делото за първоинстанционното производство за сумата НАД
2 496, 53 лв., като НЕПРАВИЛНО и НЕЗАКОНОСЪОБРАЗНО и вместо това
11
П О С Т А Н О В Я В А :
ОТХВЪРЛЯ предявените от Д. Д. С. с ЕГН: ********** и адрес: гр. В.,
общ. В., обл. В., жк. М., бл. ***, вх. **, ет. **, ап. *** и Г. В. А. с ЕГН:
********** и адрес: гр. С., общ. С., обл. С., кв. Б., бл. **, вх. *, ет. **, ап. ***
против „РОСАГРОФОНД“ ООД с ЕИК: ********* и адрес: гр. С., ул. Георги
Гюлмязов № 7, искове по чл. 422, вр. чл. 124 от ГПК и чл. 59 ал. 1 от ЗЗД за
признаване за установено, че „Росагрофонд“ ООД, гр. С. дължи на Д. Д. С.
и Г. В. А. обезщетение за неоснователно обогатяване за ползване на
собствените им недвижими имоти за сумата НАД 8 509, 67лв. ДО пълния
предявен размер от 15 366, 11 лв. и ЗА ПЕРИОДА от стопанската
2017/18г., 2018/19г. до 19.12.2019г. за 55, 486 дка, и до 02.07.2020г. за 73, 982
дка, заедно с обезщетение за забава в размер на законовата лихва от
12.01.2023г., до окончателното изплащане, за която е издадена заповед за
изпълнение на парично задължение по чл. 410 от ГПК № 62 от 13.01.2023 г.
по ч.гр.д. № 108/2023г. на СлРС, като НЕОСНОВАТЕЛНИ.
ОСЪЖДА Д. Д. С. и Г. В. А. да заплатят на „Росагрофонд“ ООД, гр. С.
разноски за първоинстанционното производство в размер на 892, 41 лв.
ПОТВЪРЖДАВА първоинстанционно решение № 888/24.11.2023г. по
гр.д. № 1193/23г. на СлРС, изменено с определение № 1004 от 15.03.2024г. в
останалата обжалвана част.
ОСЪЖДА Д. Д. С. и Г. В. А. да заплатят на „Росагрофонд“ ООД, гр. С.
сумата от 139, 02 лв. разноски за въззивното производство съразмерно на
уважената част от жалбата.
ОСЪЖДА „Росагрофонд“ ООД, гр. С. да заплати на Д. Д. С. и Г. В. А.
сумата от 1107, 59 лв. разноски за въззивното производство съразмерно на
отхвърлената част от жалбата.
Решението подлежи на касационно обжалване пред ВКСРБ в
едномесечен срок от връчването му.
12
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
13