Р Е Ш Е Н И Е
гр.София, 22.10.2020 г.
В И М Е
Т О Н А Н А Р О Д
А
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ
СЪД, Г.О., ІІІ-В състав, в публично съдебно заседание на двадесет
и втори юли през две хиляди и двадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: НИКОЛАЙ ДИМОВ
ЧЛЕНОВЕ:
ВЕЛИНА ПЕЙЧИНОВА
Мл.с-я: МАРИЯ МАЛОСЕЛСКА
при секретаря Юлия Асенова, като разгледа докладваното от
съдия ДИМОВ в.гр.дело № 6581 по описа за 2019 год., и за да се произнесе, взе предвид
следното:
Производството е по реда на
чл.258-273 от ГПК.
Образувано е по въззивна
жалба на П.В.О., подадена чрез
пълномощника адв.П.М., срещу решение № 697 от
03.01.2019 г., постановено по гр.дело № 18627/2017 г. по описа на СРС, ІІ Г.О.,
79 състав, в частта, с която е признато
за установено по предявените от „Т.С.”
ЕАД, ЕИК ******, със седалище и адрес на управление:***, срещу П.В.О., ЕГН **********, с адрес: *** установителни искове с правно основание чл.422, ал.1 ГПК, вр. чл.79, ал.1, пр.1 ЗЗД, вр.
чл.153 ЗЕ и чл.422, ал.1 ГПК, вр. чл.86, ал.1 ЗЗД, че
П.В.О., ЕГН ********** дължи на „Т.С.”
ЕАД, ЕИК ******, сумата от 407,02 лв., представляваща стойност на доставена
топлинна енергия за периода м.11.2013 г.- м.04.2015 г.; сумата от 58,08 лв.,
представляваща обезщетение за забава върху задължението за доставена топлинна
енергия за периода от 31.12.2013 г. до 17.08.2016 г., както и сумата от 7,25
лв., представляваща стойност на услуга дялово разпределение за периода
м.11.2013 г.- м.04.2015 г., ведно със законната лихва от датата на подаване на
заявлението по чл.410 ГПК- 10.09.2016 г. до окончателното плащане.
Жалбоподателката,
чрез пълномощника си адв.П.М. твърди, че решението в
обжалваната част е неправилно и незаконосъобразно, постановено в нарушение на материалноправни разпоредби на закона, по съображения подробно изложени в жалбата. Излага
доводи, че няма качеството на потребител
на топлинна енергия, както и че не е налице валидно договорно отношение
между страните по делото. Предвид изложеното се моли настоящата въззивна инстанция да отмени решението на СРС в частта, в
която исковете са уважени, както и в частта на присъдените разноски, и да
постанови друго, с което исковете да бъдат отхвърлени. Претендира присъждане на
направени разноски по делото.
Въззиваемата
страна- ищец „Т.С." ЕАД, ***, не
взема становище по жалбата.
Въззиваемата страна- ответник Л.А.О., не взема становище по
подадената въззивна жалба.
Третото
лице-помагач – „Т.С.”-ЕООД, гр.София, не взема становище по жалбата.
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, като обсъди събраните по делото
доказателства, становищата и доводите на страните, съгласно разпоредбата на
чл.235, ал.2 ГПК, намира за установено следното:
Жалбата е подадена в срока по чл. 259,
ал. 1 ГПК и е допустима, а разгледана по същество е неоснователна.
Съгласно чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на
решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите
въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.
Процесното първоинстанционно
решение е валидно и допустимо, като при постановяването му не е допуснато нарушение на императивни материалноправни и процесуалноправни норми на закона.
Решението е и правилно, като на
основание чл.272 ГПК въззивният състав препраща към
мотивите изложени от СРС обосноваващи окончателен извод за основателност на
предявените от ищеца „Т.С." ЕАД, *** срещу
ответницата П.В.О. установителни искове с правно
основание чл.422, ал.1 във връзка с
чл.415, ал.1 от ГПК във вр. с чл.79, ал.1 от ЗЗД и чл.86, ал.1 от ЗЗД. При правилно
разпределена доказателствена тежест съобразно нормата
на чл.154 от ГПК и изпълнение на задълженията си, посочени в нормата на чл.146
от ГПК, първоинстанционният съд е обсъдил събраните
по делото доказателства, като е основал решението си върху приетите от него
за установени обстоятелства по делото и съобразно приложимия
материален закон. За да постанови
решението си, първоинстанционният съд е приел, че вземанията,
предмет на установителните искове са дължими поради
проведено доказване на количеството и стойността на потребената
от ответницата топлоенергия,
както и че същата е
изпаднала в забава, тъй като
задължението за заплащане на цената
на топлинната енергия е срочно.
Въззивният състав споделя
изцяло мотивите на първоинстанционния съд относно дължимостта
на вземанията, предявени с исковите претенции, за които исковете са уважени,
поради което и на основание чл. 272 ГПК препраща към тях. Независимо от това,
предвид доводите по жалбата следва да се добави следното:
Противно на изложеното във въззивната жалба, съдът приема с оглед събраните по делото
доказателства, че в настоящия случай ответницата е пасивно материалноправно
легитимирана да отговаря по предявените срещу нея установителни
искове, поради следното: В случая
безспорно е по делото обстоятелството, че ищецът „Т.С." ЕАД, *** е депозирал заявление за издаване на заповед за
изпълнение по чл.410 от ГПК срещу В.А.О.и П.В.О. за суми посочени в същото, за
които е издадена заповед за изпълнение по чл.410 от ГПК. След постъпило
възражение по чл.414 от ГПК от страна на В.А.О.е предявен иск за установяване
съществуването на вземането на „Т.С."
ЕАД срещу посочения длъжник, като в исковата молба е изрично посочено, че същия
дължи 1/2 от сумата, за която е издадена
заповед за изпълнение/ главница и лихва за забава/. От друга страна, от нот.акт за дарение на недвижим имот № 194, том ХVІІІ, дело № 3609/ 1994 год. на Нотариус при
Софийски районен съд, се установява, че на 25.02.1994 год., В.А.О., чрез
пълномощника си Р.Н.П.е дарил на дъщеря си П.В.О. собствената си ½
идеална част от съсобствения им недвижим имот, а
именно апартамент № 46, находящ се в гр.София, ж.к.“
Младост-1“, ет.10, бл.11, състоящ се от три стаи, столова, бокс и сервизни
помещения, със застроена площ от 96,69 кв.м./ а именно процесния
топлоснабдяван недвижим имот/. Установява се от същия
нот.акт, че дарителят В.А.О.е запазил правото си на ползуване върху целия имот до края на живота си, т.е
същия е останал потребител на топлинна енергия по смисъла на § 1, т. 42 от ДР
на ЗЕ и чл.154, ал.1 от ЗЕ. Съдът приема, че това вещно право на ползване дава
изключително право на титуляра да владее и ползва
имота и юридически лишава от същите правомощия собственика, като съгласно чл.57
от ЗС ползувателят е длъжен да плаща и разноските,
свързани с ползуването, поради което настоящият въззивен състав намира, че при учредено вещно право на
ползване “потребител на топлинна енергия” по смисъла на цитираните разпоредби
следва да е единствено титулярът на правото на
ползване. В хода на производството по делото
пред първата инстанция, В.А.О.е починал на 21.02.2017 год., видно от препис-
извлечение от акт за смърт, издаден на 28.02.2017 г. от Столична община- район
„Младост“. С определение на съда, постановено в закрито заседание на 16.06.2017
г. са конституирани на основание чл.227 от ГПК, като наследници на починалия
ответник В.А.О., неговите наследници по закон- А.В.О.и П.В.О.. С определение
постановено в закрито заседание на 16.03.2018 г., на основание чл.227 от ГПК е
конституирана на мястото на починалия ответник А.В.О., неговия наследник по
закон- Л.А.О.. Видно от удостоверение за
наследници, издадено на 04.12.2017 г. от СО- район „Младост“, В.А.О.е починал
на 21.02.2017 г., като вдовец и същия е оставил за свои наследници по закон – П.В.О.
– дъщеря и Л.А.О.- внучка/ дъщеря на починал на 04.01.1988 год., преди
наследодателя син- А.В.О./. Безспорно претенцията на ищеца, досежно
стойността на незаплатена от ответниците топлинна
енергия е за периода от м.11.2013 г.- м.04.2015 г. и съответно за заплащане на
законна лихва за забава за периода от 31.12.2013 г. до 17.08.2016 год. С оглед
на което съдът приема, че за исковия период от време, наследодателят на ответниците В.А.О./ до неговата смърт на 21.02.2017 г./ е
отговарял спрямо ищеца за стойността на доставената топлинна енергия, относно
целия недвижим имот. Това е така, защото с оглед цитирания по-горе нот.акт, приет като неоспорен от страните, същия дарявайки
на ответницата П.В.О. собствената си ½ идеална част от съсобствения с нея недвижим имот / очевидно същата е била
съсобственик на другата ½ идеална част от процесния
недвижим имот/, запазвайки правото си на ползуване
върху целия имот до края на живота си, същия е останал потребител на
топлинна енергия по смисъла на § 1, т. 42 от ДР на ЗЕ и чл.154, ал.1 от ЗЕ и дължи заплащане на стойността на доставената
топлинна енергия за целия недвижим имот, в качеството си на ползувател
на имота.
На следващо място, съдът
приема, че след смъртта на В.А.О., задължението за заплащане на стойността на
доставената топлинна енергия в процесния недвижим
имот за исковия период от време е за неговите наследници по закон – ответниците по делото П.В.О. и Л.А.О. при равни дялове,
т.е. всеки един от тях дължи по ½ / една втора/ част от дължимата на
ищеца от страна на техния наследодател сума за главница и лихва за забава, с
оглед разпоредбата на чл.9, ал.1 от ЗН. След смъртта на В.А.О., отговорни за
задълженията
в наследството са наследниците му по закон съобразно наследствените
им дялове, като в случая
двамата наследници отговарят за задълженията в наследството при равни дялове- арг. чл.9, ал.1 от ЗН. Т.е.
след настъпилата смърт на ответника В.А.О., дължимата от
него сума за главница и лихва за забава следва да
се разпредели по равно между
неговите
наследници
по закон- ответниците по делото П.В.О. и Л.А.О.. В тази връзка съдът приема, че правилно е ангажирана отговорността
на ответницата с обжалваното от нея решение.
По делото е доказан и размерът на реално
потребеното от ответницата количество топлоенергия за
процесния период.
В
случая от заключението на приетата и неоспорена от страните СТЕ се установява, че дяловото разпределение
на топлинната енергия за имота
на ответницата през процесния период е извършено правилно и съобразно нормативните изисквания на действащата
през периода нормативна уредба, като задължението е определено според отчетеното количество на подадена топлоенергия,
вкл. и за процесния топлоснабдяван имот и след приспадане
на технологичните разходи за сметка
на ищеца. Следователно установено
е по несъмнен и категоричен начин потребената от ответницата
топлоенергия в определено количество и стойности за исковия период.
В настоящия случай жалбоподателят не е оспорил заключението на СТЕ по предвидения
за това ред
- чл.200, ал.3, изр.2 ГПК, нито е ангажирал други допустими
доказателствени средства, които да го опровергават, поради което и предвид
необходимостта от специални знания за които е назначено вещото
лице-топлотехник, настоящата инстанция възприема изцяло заключението на СТЕ и установеното с нея изчисляване на
припадащия се дял на ответницата от ТЕ.
При установените количества ТЕ, доставени в процесната сграда - етажна собственост, в която се намира имота
на ответницата и заключението на СТЕ, че дяловото разпределение е правилно
извършено, ищецът е доказал количеството на доставената на ответницата ТЕ,
стойността на която се определя съобразно установените от ДКЕВР цени.
По изложените съображения и с оглед на
приетите по делото доказателства пред първата инстанция настоящият състав
намира, че правилно СРС е приел, че исковете за главница и обезщетение за забава
са основателни до размерите и за периодите, посочени в обжалваното решение.
С оглед на изложените съображения
и поради съвпадане на изводите на въззивната
инстанция с тези на първоинстанционния съд атакуваното
решение, в обжалваната част, включително и в частта на разноските, като
правилно и законосъобразно следва да бъде потвърдено на основание чл.271, ал.1
от ГПК.
По отношение на разноските за възивното производство:
При този изход на спора
на въззивника-ответник не се
следват разноски за въззивното производство.
Разноски за въззивното производство от въззиваемата страна- ищец не
са поискани, поради което такива
с настоящото решение не следва да
й бъдат присъдени.
Водим от
горното съдът
Р
Е Ш И :
ПОТВЪРЖДАВА решение решение
№ 697 от 03.01.2019 г.,
постановено по гр.дело № 18627/2017 г. по описа на СРС, ІІ Г.О., 79 състав,
в обжалваната част.
РЕШЕНИЕТО не подлежи на касационно
обжалване на осн. чл. 280, ал. 3 ГПК.
РЕШЕНИЕТО е постановено
при участието в процеса на „Т.С.”-ЕООД, гр.София, като трето лице – помагач на
ищеца “Т.С.” ЕАД, ***.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.