№ 112
гр. Плевен, 05.04.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – ПЛЕВЕН, ІІ ВЪЗ. ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в
публично заседание на двадесет и трети март през две хиляди двадесет и
втора година в следния състав:
Председател:ВЕСЕЛА ЛЮБ. САХАТЧИЕВА
Членове:РЕНИ М. СПАРТАНСКА
КРАСИМИР ИВ. ПЕТРАКИЕВ
при участието на секретаря ЖЕНИ Н. СТОЙЧЕВА
като разгледа докладваното от КРАСИМИР ИВ. ПЕТРАКИЕВ Въззивно
гражданско дело № 20224400500121 по описа за 2022 година
Производство по чл.258 и следващите от ГПК.
С Решение № 1531/23.12.2021 г., постановено по гр. дело № 4781/2021
г. по описа на Плевенски районен съд, съдът е осъдил на основание чл.55 ал.1
от ЗЗД „***” ООД с ЕИК ***, със седалище и адрес на управление: гр.
Хасково, ул.*** да заплати на С. Р. С., ЕГН **********, от гр. Плевен, ***,
със съдебен адрес: гр. София, ул.***, сумата от 73,33лв., представляваща
недължимо платена сума по Договор за потребителски кредит № 000-KН-
95712122 от 08.09.2018 г., ведно със законната лихва върху сумата, считано от
21.07.2021 г. до окончателното изплащане.
Осъдил е на основание чл.38 ал.2 от ЗА вр. чл.78 ал.1 от ГПК „***”
ООД, ЕИК ***, със седалище и адрес на управление: гр. Хасково, ул.*** да
заплати на адвокат Г.Г. Ч., ЕГН **********, адрес: гр. София, ул. ***, като
процесуален представител на С. Р. С., сумата от 300 лв., представляваща
адвокатско възнаграждение за оказаната по производството безплатна правна
помощ.
Осъдил е на основание 78 ал.1 от ГПК „***” ООД с ЕИК ***, със
1
седалище и адрес на управление: гр. Хасково, ул.***, да заплати на С. Р. С.,
ЕГН **********, от гр. Плевен, *** направените по делото разноски в общ
размер 250 лв.
Срещу така постановеното решение е постъпила въззивна жалба от
„***” ООД – гр. Хасково чрез процесуалния представител – адв. И.И. от
САК, в която се изразява становище, че първоинстанционното решение е
неправилно, незаконосъобразно и необосновано, постановено при неправилно
прилагане на материалния закон и допуснати процесуални нарушения, както
и че съществува несъответствие между фактическите и правни изводи на съда
и доказателствения материал, приложен по делото.
На първо място, въззивникът твърди, че обезпечаването на заема не е
задължително условие за получаването му, а от друга страна, вариантите за
обезпечаване на задължението, които кредиторът предлага са три, като С.С.
доброволно е избрал да обезпечи задължението като сключи договор за
предоставяне на поръчителство с дружество – поръчител. Това е доброволно
избрана опция от страна на потребителя и не следва възнаграждението, което
се дължи към поръчителя да се включва към ГПР по кредита, т.е. кредиторът
няма задължение да включи в ГПР сумата, дължима за възнаграждение по
договора за предоставяне на поръчителство, тъй като това е една доброволно
избрана услуга по отделен договор, не е задължителна за кредитополучателя
и не обуславя отпускането на кредита, съответно, не попада в хипотезата на
чл.19 ал.1 от ЗПК. В този смисъл, въззивникът счита, че не следва
отношенията между С.С. и дружеството – поръчител по договора за
предоставяне на поръчителство да са предмет на разглеждане по делото пред
първата инстанция, те не са релевантни, дължимото по този договор
възнаграждение също не следва да е предмет на разглеждане.
Досежно размера на ГПР, въззивникът изразява становище, че
кредитодателят залага в договора за потребителски кредит ГПР на
потребителските кредити, които отпуска в максимален размер от 49,02%,
съобразно изискванията на чл.19 ал.4 от ЗПК, като в чл.22 от ЗПК са
посочени хипотезите, при които договорът за потребителски кредит би бил
недействителен и единствено липсата на тези елементи би довела до
недействителност на договора за кредит по смисъла на чл.22 от ЗПК, но в
процесния случай, тези елементи са налични в договора за потребителски
2
кредит и приложение № 1, неразделна част към договора.
На следващо място, въззивникът навежда доводи досежно
обстоятелството, че ако С.С. счита, че е изплатил сумата за дължимото
възнаграждение и това е направено без основание, то той следва да предяви
претенциите си спрямо дружеството, за което счита, че се е обогатило
неоснователно, а в случая, това е дружеството – поръчител, тъй като по
делото е безспорно установено, че събраната от „***“ ООД сума за
възнаграждение към поръчителя е прехвърлена на „***“ ООД.
В заключение, въззивникът отбелязва, че договорът за потребителски кредит не
е недействителен на основание чл.22 от ЗПК вр. чл.11 ал.1 т.10, тъй като не следва
дължимото възнаграждение към дружеството – поръчител да се причислява към ГПР,
„***“ ООД правомерно и с основание е получил сумите по договора за потребителски
кредит за главница и договорна лихва, сумата, заплатена от С.С. за възнаграждение
към дружеството – поръчител е прехвърлена към „***“ ООД и не се намира във
владение на „***“ ООД, което води до единствения извод, че „***“ ООД няма как да се
обогати неоснователно с нея.
Въззивникът моли Окръжния съд, да постанови решение, с което да отмени
първоинстанционното решение, като неправилно, незаконосъобразно и необосновано,
постановено при допуснати процесуални нарушения и да се произнесе по съществото
на спора.
Претендират се направените в настоящото производство разноски за държавна
такса и адвокатски хонорар.
В законоустановения срок е постъпил писмен отговор от въззиваемия С.
Р. С. чрез процесуалния му представител – адв. Г.Ч., в който се изразява
становище, че първоинстанционното решение е постановено правилно,
обосновано и справедливо, след обсъждане на целия обем от налични
доказателства в тяхната съвкупност в цялост.
В хода на първоинстанционното производство е доказано по безспорен
начин, че са налице всички необходими предвидени предпоставки за
възникване и ангажиране отговорност на ответното дружество.
На първо място, първоинстанционният съд правилно и законосъобразно
е приел, че процесният договор за потребителски кредит с „***” ООД е
недействителен и на основание чл.11, ал.1, т.10 вр. чл.22 от ЗПК, тъй като не е
налице съществен елемент от неговото съдържание, а именно годишният
процент на разходите /ГПР/ по кредита, както и общата сума, дължима
3
потребителя, при посочване на взетите предвид допускания, използвани при
изчисляване годишния процент на разходите, по определения в приложение
№ 1 към ЗПК начин.
Липсата на ясно разписана методика на формиране на ГПР по кредита,
именно кои компоненти точно са включени в него и как се формира
посоченият в догове ГПР от 49.02 %, е в пряко противоречие с
императивните изисквания на чл.19 ал. 1 вр. чл.10 ал.2 и чл. 10а ал.2 и ал.4 от
ЗПК. В договора единствено е посочен фиксиран лихвен процент по заема от
40.00 %, без да става ясно как тази стойност се съотнася към ГПР по
договора. Освен посочената възнаградителна лихва, в съдържанието на
договора не са включени всички останали такси и разходи.
На следващо място, въззиваемият твърди, че в първоинстанционното
производство е доказано, че в договора за потребителен кредит е налице
грешно посочен размер на ГПР, а действителният такъв в размер на 62,58%
е над максимално установения праг на ГПР, предвиден в императивната
разпоредба на чл.19 ал.4 от ЗПК, като тази връзка не е посочена и общата
сума, дължима от въззиваемия.
Твърди се, че въззиваемият е сключил договор за предоставяне на
поръчителство със свързаното и посочено от кредитодателя лице „*** ООД,
като се е задължил да заплати на последното възнаграждение в общ размер на
687,50 лв.
Първоинстанционният съд мотивирано е обосновал правния си извод,
че недействителността на договора за потребителски кредит има за последица
недействителността и на сключеното с „***“ ООД съглашение, което не
отговаря на принципното значение и цел на договора за поръчителство.
Смисълът на последния се изразява в гарантиране на изпълнението на
задължението на длъжника към кредитора.
Съдът е взел предвид обстоятелството, че въззиваемият е сключил
договор за поръчителство с лице, избрано и посочено от кредитодателя, за
което се е задължил да заплати такса, равняваща се на сума, доближаваща
половината от размера на отпуснатия кредит, без да е налице неизпълнение на
задълженията от негова страна, от което е изводимо, че сключеният договор
за поръчителство излиза от присъщата функция за обезпечаване на заема, а
има за цел единствено начисляване на допълнителни разходи по кредита. В
4
настоящия случай се касае за еднотипни договори за паричен заем, върху
чието съдържание потребителят не може да влияе.
Замисълът на изискването за проверка на кредитоспособността на
потребителя, както изрично е посочено в чл. 16 от ЗПК е тя да бъде
извършена, преди сключването на договора, съответно, към този момент да
бъде направена преценката дали да бъде отпуснат кредита, както и при какви
условия, вкл. дали ще е необходимо обезпечение. Въпреки това, на длъжника
се вменява задължение да сключи договор за поръчителство с точно
определено лице, за което да заплаща и възнаграждение, вследствие на което
дългът му нараства, т.е. опасността от свръхзадлъжнялост се увеличава. Ето
защо тази клауза е изцяло неравноправна и нищожна, тъй като същата е във
вреда на потребителя по смисъла на, чл. 143, ал. 1 от Закона за защита на
потребителите /ЗЗП/.
В хода на първоинстанционното производство по безспорен начин e
доказано, че от начина, по който са формулирани процесните клаузи, става
ясно, че се касае за едно общо тристранно споразумение между С.С., „***“
ООД и „***“ ООД, като целта на включване в правоотношенията на третото,
свързано с ответника лице „***“ ООД е заобикаляне на изискванията на чл.19
ал.4 от ЗПК и чл.10а, ал.2 от ЗПК под предлог, че незаконните такси се
дължат не на кредитора, а на трето лице – поръчител, но впоследствие, тези
такси се заплащат на заемодателя „***“ ООД.
Въззиваемият изразява становище, че правилно и законосъобразно
първоинстанционният съд е приел, че според императивната разпоредба на
чл.19, ал.4 от ЗПК, ГПР не може да бъде по-висок от пет пъти размера
законната лихва по просрочени задължения в левове или във валута,
определена с постановление на Министерския съвет на Република България,
което означава, че лихвите и разходите по кредита не могат да надхвърлят
50% от взетата сума, поради което е приел, че на основание чл.19, ал.5 от
ЗПК, клаузи в договор, надвишаващи определените по ал.4, са
недействителни. Налице е нарушение на разпоредбата на чл.19, ал.4 от ЗПК,
водеща до нищожност на договора като цяло, тъй като търговецът е заблудил
потребителя за действителния размер на ГПР, приложим в отношенията
между страните. Грешното посочване на размера на ГПР следва да се
приравни на хипотезата на непосочен ГПР по смисъла на чл.11 ал.1 т.10 от
5
ЗПК, респективно целият договор следва се обяви за недействителен на
основание чл. 22 от ЗПК.
На следващо място, въззиваемият твърди, че в хода на производството
пред първоинстанционният съд е установено, че договорът е недействителен,
тъй като грешно посоченият размер на ГПР води и до неправилно посочване
на общата сума, дължима от потребителя по кредита. Съгласно процесния
договор общата сума е в размер на 750,00 лева, но въззиваемият реално е
изплатил на „***“ ООД сумата в общ размер на 823,33 лева, като по този
начин е нарушена и втората част от задължителното съдържание на договора,
уредена в разпоредба начл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК. Посочването в договора на
размер на ГПР, който не е реално прилаганият в отношенията между
страните, представлява заблуждаваща търговска практика по смисъла на
чл.68д ал.1 и ал.2, т. 1 от ЗЗП, както и по смисъла на правото на ЕС.
Исковите претенции на въззиваемия са предявени срещу надлежна
страна - „***“ ООД, а първоинстанционното решение е валидно и допустимо
в частта му, с която е прогласена недействителността на процесния договор за
гаранция, тъй като е установено, че възнаграждението за поръчител е
заплатено от ищеца, заедно е останалите суми по процесния договор,
единствено на ответника „***“ ООД, като не са налице каквито и да било
доказателства ответното дружество да е прехвърляло процесната сума на
„***“ ООД или на който и да е друг правен субект.
Въззиваемият моли съда, да бъде оставена без уважение предявената от
„***” ООД въззивна жалба.
Претендират се направените съдебно-деловодни разноски,
включително адвокатско възнаграждение за двете съдебни инстанции.
В съдебно заседание, въззивникът „***“ ООД – гр. Хасково не се явява
и не се представлява.
В съдебно заседание, въззиваемият С. Р. С. не се явява и не се
представлява.
Окръжният съд, като прецени доводите, изложени в жалбата и
доказателствата по делото, намира за установено следното от
фактическа страна:
Въззивната жалба е подадена в законоустановения срок от активно
легитимирана страна, поради което е процесуално допустима.
Разгледана по същество е неоснователна.
6
Съгласно нормата на чл. 269 от ГПК, въззивният съд се произнася
служебно по валидността на решението, а по допустимостта - в обжалваната
му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.
Обжалваното първоинстанционно решение е валидно, тъй като не е
постановено в нарушение на правни норми, които регламентират условията за
валидност на решенията – постановено е от съд с правораздавателна власт по
спора, в законен състав, в необходимата форма и с определеното съдържание.
Предметът на настоящето производство обхваща решението в неговата
цялост.
Въззивната инстанция приема, че решението в обжалваната част е
допустимо, тъй като са били налице положителните предпоставки и са
липсвали отрицателните за предявяване на исковата молба, а съдът се е
произнесъл именно по исковата молба с която е бил сезиран, поради което
няма произнасяне в повече от поисканото.
Правилно и обосновано на събраните по делото доказателства РС-
Плевен е приел за изяснена фактическата обстановка, която накратко е
следната:
Безспорно е, че с договор за потребителски кредит №000- KH95712122
от 08.09.2018 със страни ответникът „***“ ООД, като заемодател, и С.С., в
качеството на заемател, заемодателят е предоставил на заемателя кредит в
размер на 750лв. Отразено е, че с подписването му заемателят декларира, че
му е била предоставена необходимата преддоговорна информация и е
запознат с приложимите Общи условия (чл.13, т.2 и т.1). Страните са приели
връщането на кредита да се извърши на 11 броя погасителни вноски – всяка
по 82,38лв., със срок на кредита 330 дни. Приели са според обективираното в
Приложение №1, че лихвеният процент по заема е в размер на 40%, а ГПР е
бил посочен на 49,02%. Съгласно чл.8 от процесния договор, във вр. с чл.3.3.
от приложимите Общи условия, е регламентирано правото на заемателя да се
откаже от сключения договор в 14-дневен срок, като уведоми писмено
заемодателя, задължавайки се да върне единствено получената заемна сума и
лихва за периода от датата на получаването й до датата на връщането. В чл.4
от договора е предвидено, че в случай, че кредитополучателят е посочил в
заявлението си за кредит, че ще предостави обезпечение, следва да
предприеме съответни действия, в зависимост от посочения вид на
7
обезпечението, както следва: да предостави на кредитора банкова гаранция
или поръчителство от най-малко две физически лица с минимален месечен
осигурителен доход от 1500 лева, съгласно ОУ в срок до 7 дни от подаване на
Заявлението или да сключи договор за предоставяне на поръчителство с
одобрено от кредитора юридическо лице („Поръчител“) в срок до 48
(четиридесет и осем) часа от подаване на Заявлението.
Не се спори, че С. не е предоставил на кредитора банкова гаранция или
поръчителство от физически лица. Също не е спорно, че с договор за
предоставяне на поръчителство между „***“, като поръчител, и ищеца С.С.,
като потребител, се установява, че соченото дружество е поело задължение да
сключи договор за поръчителство с „***“ ООД, по силата на който да
отговаря пред кредитора солидарно с потребителя за изпълнението на всички
задължения на последния, възникнали съгласно процесния договор за кредит.
За потребителя е обективирано в договора задължение за плащане на
възнаграждение за предоставеното поръчителство в размер на 687,50лв.
Не е спорно, че въззиваемият С. е усвоил отпуснатия кредит, чрез
паричен превод на 08.09.2018г. – 14.33ч. разписка на л.43.
Също не е спорно, че с паричен превод въззиваемият С. е внесъл сумата
от 823.33лв. на 05.10.2018г. с посочено основание пълно погасяване на
кредит.
Спорен е въпросът нищожен ли е договорът за потребителски кредит
изцяло или частично и платени ли са суми без правно основание, с които
въззивното дружество да се е обогатило?
По отношение на заявените множество основания за недействителност –
нищожност на договора Окръжният съд споделя изцяло правните изводи на
РС-Плевен. Договорът за потребителски кредит не е нищожен изцяло, а е
налице негова нищожна клауза – това е уговорката за сключване на договор
поръчителство, за което се дължи заплащане на възнаграждение, което е
присъединено към месечната вноска по самия кредит. Нищожността на
отделната клауза не води до нищожност на целия договор. Отделно от това
съгласно константната практика на съдилищата главницата се явява винаги
дължима по силата на чл.23 от ЗПК. Законодателят не допуска приложение на
неравноправни клаузи по отношение на нетната сума по кредита. Т.е.
кредитополучателят винаги дължи връщането на получената като главница
8
сума. Това е така, тъй като основното правило в гражданското
законодателство е да не се допуска неоснователно обогатяване, за всяко лице.
Размерът на задължението, в това число на месечната вноска в случая е
формиран от три елемента – главница, договорена лихва и договорено
възнаграждение за предоставяне на поръчителство от "***" ООД, което е
видно от приложение на л.14 погасителен план.
От заключението на съдебно-икономическата експертиза е видно, че с
платената на 05.10.2018г. сума от 823.33лв., въззивнаемият е изплатил 750лв.
главница, 10.83лв. договорна лихва и 62.50лв. сума по договор за
поръчителство.
Както бе посочено , поради неотменната дължимост на главницата,
възраженията за нищожност в тази част не се споделят от въззивния съд.
Платената сума от 750лв. е изцяло на договорно основание и следователно е
дължимо платена и не подлежи на връщане.
По отношение на договорената лихва направените възражения за
нищожност на договора са основателни. В договора изрично е посочен
фиксиран лихвен процент от 40% годишно и ГПР от 49.02%. Уговорката за
заплащане на възнаградителна лихва – годишен лихвен процент /ГЛП/ в
размер на 40% не е нищожна и не накърнява добрите нрави.
До изменението на чл. 19, ал. 4 от ЗПК, в сила от в сила от 23.07.2014г.,
Законът не регламентираше нито пряко, нито косвено максимума на
възнаграждението, дължимо за ползването на чужд капитал – парична сума
или т. нар. възнаградителна лихва. Този максимум се определяше от добрите
нрави, а критерий /ориентир/ дали тези установени в обществото норми за
поведение са накърнени беше законната лихва, чиито размери съгласно чл.
86, ал. 2 от ЗЗД се определят от МС /с Постановление № 426 от 18.12.2014 г. /.
Съдебната практика приемаше, че противоречащи на добрите нрави са
сделки, с които неравноправно се третират икономически слаби участници в
оборота, използва се недостиг на материални средства на един субект за
облагодетелстване на друг и пр. Приемаше се още, че подобно
неравноправие, респ. неоснователно обогатяване е налице, когато по
необезпечен заем е уговорена възнаградителна лихва, надвишаваща три пъти
размера на законната лихва, като преценката за съотношението между
възнаградителната лихва и законната лихва следва да се прави към момента
9
на сключване на договора.
С изменението на чл. 19, ал. 4 от ЗПК, в сила от в сила от 23.07.2014г.,
се създаде законов регламент за максимума на ГПР – той не бива да
надвишава петкратния размер на законната лихва по просрочени задължения
в левове и във валута, определена с Постановление на МС. Към 31.05.2018 г.
основният лихвен процент, определен от БНБ, е 0. 00 %, което означава, че
към същия момент законната лихва е 10.00%, а нейният петкратен размер – 50
%. Съгласно чл. 19, ал. 1 от ЗПК, ГПР включва лихви, други преки или
косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т. ч. тези,
дължими на посредниците за сключване на договора. Хипотетично е
възможно ГПР да включва само разходи на потребителя за лихви. Тогава
ГПР, респ. лихвите не трябва да надвишават законово регламентирания с
изменението на чл. 19, ал. 4 от ЗПК максимално допустим размер на ГПР, т. е.
50 %. В този смисъл следва при преценка на недействителност на такава
клауза да се съобразява само законовия регламент.
В процесния случай ГПР е 49.02 %, в които се включва ГЛП 40%. Така
за други разходи остават "свободни" 9.02 %. Заплатената сума е 10.83лв. Тук
следва да се отчете, че лихвата е договорена с месечно начисляване, а е видно,
че между усвояването на кредита и неговото предсрочно погасяване не е
изтекъл месечен срок. Също така от значение е заключението на
икономическата експертиза, в което е казано, че при включване на
възнаграждението по поръчителския договор, каквото несъмнено е
изискването на чл.19 ал.1 от ЗПК, то ГПР ще бъде над петкратния размер на
законната лихва, което е в директно противоречие с нормата на чл.19 ал.4 от
ЗПК.
По отношение на сумата от 62.10лв., представляваща възнаграждение за
договора за поръчителство, Окръжният съд също счита, че е платена на
нищожно основание и следователно недължимо платена, поради това и
подлежи на връщане.
Според чл. 3 от Директивата, неравноправни клаузи са договорни
клаузи, които не са индивидуално договорени и които въпреки изискванията
за добросъвестност създават в ущърб на потребителя значителна
неравнопоставеност между правата и задълженията, произтичащи от
договора. Не се счита за индивидуално договорена клауза, която е съставена
10
предварително и следователно потребителят не е имал възможност да влияе
на нейното съдържание.
В случая е видно, а и не се спори от жалбоподателя, че процесният
договор за потребителски кредит е сключен при Общи условия, т. е. при
предварително определени от страна на ищеца договорни клаузи. Доколкото
самият договор е бланков, съдът е приел, че същият не е бил предмет на
предварително договаряне между страните, от което следва извод, че
ответникът не е имал възможност да влияе върху съдържанието му. В случая
е бил подписан стандартизиран бланков формуляр, чието съдържание е
предварително изготвено от заявителя. По отношение на спорното
възнаграждение, което се е задължил да заплати потребителят за
предоставеното му поръчителство се явява прекомерно и не отговаря на
изискванията на закона. В чл. 10а, ал. 4 ЗПК е предвидено, че "видът,
размерът и действието, за което се събират такси и/или комисиони, трябва да
бъдат ясно и точно определени в договора за потребителски кредит. " В
представения договор за потребителски кредит не са ясно посочени видът,
размерът и действието, за което се събират съответните такси. Действително
той препраща към общите условия, но в тях не е посочена цената на всяка от
услугите. Самото възнаграждение се индивидуализира чак с договора за
поръчителство и приложение №1 към него.
В противоречие на императивното правило на чл. 10а ЗПК
възнаграждението за допълнителни услуги е определено предварително, т. е.
то е дължимо само за "възможността за предоставянето" на изброените по-
горе услуги и е без значение дали някоя от тези услуги ще бъде използвана по
време на действието на сключения между страните договор. Самата цена на
услугата е включена в месечната погасителна вноска, като по този начин,
дори и да не ползва някоя услуга в хода на договора, кредитополучателят ще
я заплати.
Въззивният съд споделя изцяло правните изводи на
първоинстанционният съд относно валидността на клаузите в договора за
потребителски кредит между страните отнасящи се до допълнителните
услуги като приема, че същите са недействителни както поради противоречие
с добрите нрави и закона, така и поради това, че са неравноправни, доколкото
неравноправните клаузи са само един от случаите, в които клаузата може да
11
бъде приета за противоречаща на закона и добрите нрави. Неоснователни са
възраженията на жалбоподателя, че се касае за възнаграждения за уговорени
допълнителни услуги между страните по договора. Така както са уговорени
същите представляват услуги във връзка с процедурата по отпускане или
погасяване на кредита, респ. действия на кредитора по усвояване и
управление на кредита, за които съгласно чл. 10а ал. 2 от ЗПК на същия не се
дължи заплащане на такси и комисионни. Наред с това клаузите, с които са
уговорени възнаграждения за посочените услуги се явяват уговорени в
противоречие с добрите нрави и поради това неравноправни по смисъла на чл.
143, ал. 1 от ЗЗП, тъй като уговореното възнаграждение е в значителни
размери спрямо главницата по кредита и води до значително неравновесие
между правата и задълженията на търговеца, предоставящ кредити по занятие
и тези на потребителя.
На практика в случая няма неизпълнение на договорните задължения,
тъй като договорът е изцяло изпълнен и то предсрочно по-малко от един
месец след неговото сключване.
Няма нито забава, нито каквото и да било друго неизпълнение, за да се
приеме наличие на основание за прилагане на обезпечителната функция на
поръчителството.
Въведената клауза за задължаване на потребителя за осигуряване на
поръчител сама по себе си не е нищожна, но обвързаното с нея задължение за
заплащане на възнаграждение в размер на 687.50лв. при кредит от 750лв. е
неравноправна клауза.
Несъмнено от анализа на правоотношението е ясно, че приложимите
към него норми са тези на Закона за защита на потребителите, с оглед
характеристиката на длъжника на "потребител", и на Закон за потребителския
кредит - при установените елементи на заемното правоотношение, съответно
на ЗЗД, като общи и субсидиарно приложими норми. Защитата на
потребителя е изградена на принципа за създаване на равноправни условия за
получаване на потребителски кредит и насърчаване на отговорно поведение
от страна на кредиторите при предоставяне на такива (чл. 2 от ЗПК). Водещо
е разбирането да не се допусне прекомерно обременяване на потребителя,
така че да дължи неоправдано висока цена за ползваната финансова услуга.
В практиката на Съда на ЕС по приложението на Директива 93/13/ЕИО
12
на Съвета от 5. IV. 1993 г. относно неравноправните клаузи в
потребителските договори, която е транспонирана в българското
законодателство с § 13а т. 9 от ДР на ЗЗП, националният съд е длъжен
служебно да преценява неравноправния характер на договорните клаузи,
попадащи в приложното поле на Директива 93/13/ЕИО и по този начин да
компенсира неравнопоставеността, съществуваща между потребителя и
продавача или доставчика. В Закона за защита на потребителите и по-
конкретно в чл. 143 от същия е дадено определение на понятието
"неравноправна клауза" в договор с потребител, а именно - всяка уговорка в
негова вреда, която не отговаря на изискването за добросъвестност и води до
значително неравноправие между правата и задълженията на търговеца или
доставчика и потребителя, като различните хипотези на неравноправни
уговорки са неизчерпателно изброени в 20 точки от посочената разпоредба.
Според чл. 146, ал. 1 ЗЗП неравноправните клаузи в договорите са нищожни,
освен ако не са уговорени индивидуално, като в алинея 2 от същата
разпоредба е посочено, че не са индивидуално уговорени клаузите, които са
били изготвени предварително и поради това потребителят не е имал
възможност да влияе върху съдържанието им особено в случаите на договор
при общи условия. Такова разрешение е дадено и в Директива 93/13/ЕИО.
Според чл. 3 от Директивата, неравноправни клаузи са договорни
клаузи, които не са индивидуално договорени и които въпреки изискванията
за добросъвестност създават в ущърб на потребителя значителна
неравнопоставеност между правата и задълженията, произтичащи от
договора. Не се счита за индивидуално договорена клауза, която е съставена
предварително и следователно потребителят не е имал възможност да влияе
на нейното съдържание.
В случая е видно, а и не се спори от въззиваемото дружество, че
процесният договор за потребителски кредит е сключен при Общи условия, т.
е. при предварително определени от страна на ищеца договорни клаузи.
Доколкото самият договор е бланков и сключен по електронен път, съдът
приема, че същият не е бил предмет на предварително договаряне между
страните, от което следва извод, че ответникът не е имал възможност да влияе
върху съдържанието му. Подписан е стандартизиран бланков формуляр,
чието съдържание е предварително изготвено от заемодателя. По отношение
на спорната клауза, с която потребителят се е задължил да заплати
13
възнаграждение за поръчителство, което му се поставя, като задължително
условие за отпускане на кредита и не е могъл да обсъди и да отхвърли преди
подписване на договора се явява както прекомерно по размер, така и
неравноправно и не отговаря на изискванията на закона.
Ето защо и съдът счита, че сумата от 62.10лв. е платена на нищожна
договорна клауза, поради което се явява и недължимо платена. С нея
въззиваемото дружество се е обогатило неоснователно и следователно дължи
връщането й. Върху тази сума се дължи и законна лихва, считано от датата на
подаване на ИМ – 21.07.20121г. до окончателното й изплащане.
Предвид изложеното Окръжният съд приема, че обжалваното Решение
на Плевенски районен съд, е валидно, допустимо и обосновано на
доказателствата по делото в съответствие с разпоредбите на Закона, липсват
основания за неговото изменение или отмяна и поради това следва да бъде
потвърдено. С оглед подробността и обстоятелствеността на изложените към
първоинстанционното решение мотиви въззивната инстанция препраща и към
тях на основание чл.272 от ГПК.
При този изход на процеса следва на осн. чл.78 ал.1 от ГПК „***” ООД
с ЕИК ***следва да бъде осъдено да заплати на адв.Г.Ч. от гр.София на осн.
чл.38 ал.1 и ал.2 от ЗА сумата от 300лв. – процесуално представителство за
въззивното производство.
С оглед всичко гореизложено, Окръжният съд
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 1531/23.12.2021 г., постановено по гр.
дело № 4781/2021 г. по описа на Плевенски районен съд, като
ЗАКОНОСЪОБРАЗНО.
ОСЪЖДА на основание чл.38 ал.2 от ЗА вр. чл.78 ал.1 от ГПК „***”
ООД, ЕИК ***, със седалище и адрес на управление: гр. Хасково, ул.*** ДА
ЗАПЛАТИ на адвокат Г.Г. Ч., ЕГН **********, адрес: гр. София, ул. ***,
като процесуален представител на С. Р. С., сумата от 300 лв., представляваща
адвокатско възнаграждение за оказаната безплатна правна помощ за
настоящата инстанция.
Решението не подлежи на касационно обжалване на осн. чл. 280, ал. 3,
14
т. 1 от ГПК.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
15