Р Е Ш Е Н И Е
В И М Е Т О
Н А Н А Р О Д А
№…………. Гр.София, …………..г.
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГРАЖДАНСКА
КОЛЕГИЯ, 4” в” състав, в открито съдебно заседание, проведено на първи октомври, две хиляди и двадесета година, в
състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Елена И.
ЧЛЕНОВЕ: Златка Чолева
Мл. Съдия
Любомир Игнатов
при
участието на секретаря Цветослава Гулийкова, като разгледа докладваното от
съдия Зл.Чолева гр.дело № 6645 по описа за 2019 година, за да се произнесе взе
предвид следното:
Производството е по реда на чл.258 –
чл.273 от ГПК.
Образувано е по въззивна жалба на „Т.С.“ ЕАД срещу
решението на СРС, 43 състав под № 47289 от 21.02.2019г. по
гр. дело № 38398/2017г., с което са отхвърлени предявените от „Т.С.“ ЕАД срещу К.С.С.
искове с правно основание чл.422, ал.1 от ГПК, вр . с чл.79,ал.1 от ЗЗД и
чл.86,ал.1 от ЗЗД, с предмет- признаване за установено, че К.С.С. дължи на „Т.С.”
ЕАД следните суми: сумата от 2 627,96лв.
- главница, претендирана като неизплатена цена на доставена топлинна енергия за
периода м.05.2014г.- м.04.2015г. за топлоснабден имот - ап.№ 12, находящ се в
гр.София , ж.к.”***********, ведно със законната лихва от датата на подаване на
заявлението по чл.410 от ГПК -13.09.2016г. – до окончателното изплащане; както
и сумата от 5,11лв. – обезщетение за забава върху главницата за периода
15.09.2015г. – 26.08.2016г., за които суми е издадена заповед за изпълнение по
чл.410 от ГПК по ч.гр.д. № 51499/2016г. по описа на СРС, 43 състав. Решението
се обжалва и в частта, с която жалбоподателят „Т.С.“ ЕАД е осъден да заплати на
К.С.С. сумата от 414 ,00лв.- разноски по делото за исковото производство за
адвокатско възнаграждение и сумата от 350,00лв.- разноски за адвокатско
възнаграждение за заповедното производство.
Въззивникът „Т.С.“ ЕАД заявява
искане за отмяна на обжалваното решение като незаконосъобразно, поради
неправилно приложение на материално – правните норми. Твърди, че неправилно от
първата инстанция с обжалваното решение е прието, че ответницата няма
качеството на потребител на ТЕ по смисъла на пар.1,т.42 от ДР на ЗЕ, тъй като
не е титуляр на вещни права. Поддържа, че от събраните по делото доказателства се
установява, че ответната страна е собственик на процесния топлоснабден имот.
Въззивникът-ищец твърди, че съгласно нормата на чл.153,ал.1 от ЗЕ именно
собственикът или титулярът на вещното право на ползване са страна по
облигационното правоотношение с него, а лицата, които фактически ползват
топлоснабдения имот или ползват този имот
на облигационно основание имат
качеството само на държатели , а не на вещни ползватели по смисъла на Закона за
собствеността. Възразява, че от ответника не са представени доказателства по
делото, от които да е видно, че върху процесния топлоснабден имот има учредено
в законоустановената форма /нот.акт/ вещно право на ползване върху процесния
топлоснабден имот. Въззивникът-ищец твърди, че съгласно легалната дефиниция на
закона е без правно значение фактът дали потребителят на ТЕ обитавал имота ,
респ.- дали лично е консумирал ТЕ. Намира, че погрешно от първата инстанция е
прието, че в случай на учредено вещно право на ползване би следвало да се
приеме, че именно лицето носител на качеството „ползвател“ е лицето обитавало
топлоснабдения имот, съответно- консумирало ТЕ. С изложените доводи
въззивникът-ищец мотивира искането си за отмяна на обжалваното решение и вместо
него- постановяването на друго, с което предявените искове да бъдат уважени с
присъждане на направените по делото разноски. При условията на евентуалност- в
случай, че съдът намери жалбата за неоснователна, въззивникът-ищец заявява
възражение по чл.78,ал.5 от ГПК – за прекомерност на адвокатското
възнаграждение на въззиваемата страна и липса на доказателства за реалното му
заплащане.
Насрещната страна по жалбата К.С.С. депозира писмен отговор в срока по чл.263,ал.1
от ГПК, с който оспорва като неоснователна жалбата на ищеца и прави искане за
потвърждаване на обжалваното решение като законосъобразно и правилно. Намира ,
че в жалбата на ищеца се поддържат противоречиви доводи и е налице
неориентираност на ищеца за пасивната легитимация на ответната страна по
делото. Възразява , че в жалбата са
изложени доводи по мотиви в обжалваното решение, каквито не са приети от
първата инстанция. Поддържа, че
обжалваното решение е постановено в
съотвествие с ТР № 2 от 17.05.2018г. по т.д.№ 2/2017г. на ОСГК на ВКС. Възразява,
че от доказателствата по делото е видно, че договор с ищцовото дружество за процесния топлоснабден имот е
сключен от С.С.С.. С изложените съображения ответницата от своя страна мотивира
искането си за потвърждаване на обжалваното решение и отхвърляне на жалбата на
ищеца. Заявява искане за присъждане на разноските за въззивното производство.
Третото лице – помагач на ищеца - „Нелбо“ ЕАД– не заявява становище по жалбата.
Софийски градски съд, като обсъди становищата и доводите на страните и доказателствата по
делото поотделно и в тяхната съвкупност, приема за установено следното от фактическа и правна страна:
Въззивната жалба са подадена в срок , от легитимирано
лице и срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, поради което е процесуално
допустима и следва да бъде разгледана по същество.
При извършената проверка по реда на чл.269, предл.1 от ГПК, настоящият съдебен състав установи, че обжалваното решение е валидно и
допустимо. Ето защо, съдът дължи произнасяне по съществото на правния спор в
рамките на доводите, заявени с въззивната жалба, от които е ограничен, съгласно
нормата на чл.269,предл.2 от ГПК.
Настоящият съдебен състав не споделя изводи на първата
инстанция, с които е мотивирана неоснователността на предявените искове , като
приема следното:
Настоящият съдебен състав приема, че от събраните по
делото доказателства се установява наличието на облигационно правоотношение
между страните през исковия период , попадащо в приложното поле на чл.150,ал.1
от ЗЕ.
Съдът намира за неоснователно възражението на
ответната страна за недоказано наличие на договорно правоотношение между нея и
ищеца. Съдът приема, че ответницата
има качеството на потребител на топлинна енергия за битови
нужди по смисъла на легалната дефиниция на параграф 1, т.13 от ДР на ЗЕЕЕ / отм./, както и на дадените с
последващите нормативни актове след отмяната на ЗЕЕЕ- тези по пар.1,т.42 от ДР
на ЗЕ /отм./ и действащите норми , приложими към исковия период от време на пар.1,т.2“а“ от ЗЕ и чл.153,ал.1 от ЗЕ. От представения по делото нот.акт №
191, том 1 по нот.дело № 200/2000г. е видно, че по силата на договор за
покупко-продажба от 02.11.2000г. ответницата, действаща към момента на
сключване на договора като малолетна чрез своя законен представител- майка Г.С.Т.,
е придобила собствеността върху процесния топлоснабден имот. Притежанието на
собствеността върху процесния топлоснабден имот определя и съгласно действалите
във времето - както към момента на придобиване на собствеността, така и към исковия период от време горепосочени
правни норми , качеството на ответницата на потребител/клиент на ТЕ.
Неоснователно се явява възражението на ответницата , че не би могла да бъде
титуляр на задължения , произтичащи от договор с ищеца, доколкото към момента
на придобиване на собствеността е била малолетна / на 1 месец и половина/.
Малолетните лица, съгласно закона могат да бъдат както титуляри на права,
/каквото е придобитото от ответницата право на собственост върху процесния
топлоснабден имот/, така и на задължения, съгласно изричната законова норма на
чл.1 от Закона за лицата и семейството, като участието на малолетните лица в
гражданския оборот се извършва от техните законни представители - родители – чл.3,ал.2
от Закона за лицата и семейството. В тази връзка настоящият съдебен състав
приема, че подаването на декларацията за откриване на партида при ищцовото
търговско дружество от страна на бащата на ищцата – С.С.С. на 09.11.2000г. е
именно в качеството му на законен представител на ищцата – собственик. Тази
декларация няма правно значение за определяне на страните по сделката за
продажба на ТЕ, /както неправилно е прието с обжалваното решение/, доколкото те
са нормативно дефинирани, като правилото е , че страна/потребител на ТЕ по тази
сделка съгласно цитираните по-горе в мотивите правни норми, действали в
различните периоди от време и приложимите към исковия период от време, е
собственикът на топлоснабдения имот. Освен ако върху имота не е учредено ограничено
вещно право на ползване по смисъла на чл.56 от ЗС и от вещния ползвател не е
заявено искане до доставчика на ТЕ именно той да стане страна по
правоотношението по чл.150,ал.1 от ЗС, вр. с чл.153,ал.1 от ЗЕ. Както и в
хипотезата, при която топлоснабденият имот се държи /ползва/ от трето лице с
право на ползване по силата на облигационно правоотношение със собственика на
имота /именно в този смисъл е и приетото с ТР № 2/2018г. разяснение за изрично
наличие на съгласие на собственика на топлоснабдения имот за ползването му от
трето лице/ и третото лице не заяви
съгласие при спазване на изискванията на
ОУ той да стана страна по договора за продажба на ТЕ, като последното правно
действие например може да бъде реализирано чрез подаване на молба-декларация от
третото лице – ползвател на облигационно правно основание до ищеца. В този
смисъл са дадените задължителни разсения и тълкуване с ТР № 2/ 17.05.2018г. по
т.д.№ 2/2017г. на ОСГК на ВКС. Действалите във времето ОУ за продажба на
ТЕ , включително и приложимите за
исковия период от време дават възможност на трето лице да стане страна по
правоотношението с ищеца, но изискват
съгласие на собственика той да бъде заместен по това правоотношение от третото лице, респ.- съгласие на собственика третото
лице да стане страна по правоотношението наред с него /собственика/. Именно
поради това с ТР № 2/2018г. на ОСГК на ВКС е прието , че при първата хипотеза третото лице, ползвател на
облигационно правоотношение дължи цената на доставената ТЕ, а при другата
хипотеза би бил задължен солидарно със собственика на имота за цената на ТЕ. В
конкретния случай по делото не се установява бащата на ответницата да има
качеството на трето лице – ползвател на облигационно правоотношение за
процесния топлоснабден имот. Фактът, че трето лице –/в случая бащата на
ответницата/ фактически/ реално ползва процесния топлоснабден имот, не му
придава качеството на ползвател в горепосочения смисъл, разяснен и с ТР. Това
реално /фактическо ползване има правно значение само за вътрешните
правоотношения между собственика/вещния ползвател на процесния имот и трето
лице, но е ирелевантно и непротивопоставимо на ищеца в рамките на
правоотношението му със собственика /вещния ползвател по чл.150,ал.1 от ЗЕ.
С оглед изложените мотиви настоящият съдебен състав
приема, че през исковия период от време ищецът е ответницата в качеството и на
клиент на ТЕ са обвързани от валиден договор по чл.150,ал.1 от ЗЕ, сключен при публично
известни Общи условия, предложени от топлопреносното предприятие и одобрени от
ДКЕР, като за исковия период приложимите ОУ са тези от 12.03.2014г.,
публикувани във в-к 24 часа“ – броя от 10.02.2014г. и в-к „ 19 минути“. В случая съдът съобразява и разпоредбата на
чл. 150, ал. 3 от ЗЕ, която предоставя възможност за клиентите, които не са
съгласни с предвидените в Общите условия /ОУ/ разпоредби, в срок от 30 дни след
влизането им в сила да внесат в съответното топлопреносно предприятие
заявление, в което да предложат специални условия. Ответната страна не твърди и
не установява да е упражнила правото си
да възрази по горепосочения начин срещу Общите условия, поради което съдът
намира, че ги е приела. С оглед изложените мотиви съдът приема, че за
исковия период от време между ищеца и ответницата е съществувало валидно
облигационно правоотношение с предмет – доставката на топлинна енергия за
битови нужди за процесния имот.
Съгласно разпоредбата на чл.139, ал.1 от ЗЕ
разпределението на топлинната енергия в сграда - етажна собственост, се
извършва по система за дялово разпределение. Начинът за извършване на дяловото
разпределение е регламентиран в чл.139 –
чл.148 от ЗЕ и в Наредба №16-334 от
06.04.2007 год. за топлоснабдяването / отм., но приложима към исковия период от време, съгласно нормите на ЗНА/. Топлинната енергия за отопление на сграда -
етажна собственост, се разделя на топлинна енергия, отдадена от сградната
инсталация, топлинна енергия за отопление на общите части и топлинна енергия за
отопление на имотите и БГВ /чл.142, ал.2 от ЗЕ/, като според чл.145, ал.1 от
закона топлинната енергия за отопление на имотите в сграда - етажна
собственост, при прилагане на дялово разпределение чрез индивидуални топломери
се определя въз основа на показанията на топломерите в отделните имоти.
Съгласно чл.155, ал.1, т. 2 от ЗЕ и уговореното в Общите условия сумите за
топлинна енергия за процесния период са начислявани от „Т.С.” ЕАД по прогнозни
месечни вноски, за които са издадени фактури, като след края на отоплителния
период са изготвени изравнителни сметки от дружеството, извършващо дялово
разпределение. За имота на ответната страна са издадени фактури по прогнозни
месечни вноски за процесния период от време и изравнителни сметки, изготвени
въз основа на документите за отчет на индивидуалния уред за разпределение, като в последните документи е отразена разликата между старите и новите
показания. От тези документи, представени по делото и неоспорени от
ответницата, с изключение на показанията за БГВ и проверени от вещото лице по
СТЕ и изготвеното въз основа на тях заключение и
съгласно уточнението към него в съдебно заседание на 07.02.2019г. се установява
стойността на действително доставената ТЕ за имота на ответната страна за
исковия период от време, която възлиза
на сумата от 3 021,14лв. Доколкото,
обаче, от ищеца се претендира цена на ТЕ по-малка от установената като дължима
– от 2 627,97лв., на основание ч6,ал.2 от ГПК съдът приема, че искът за
главницата – цена на ТЕ следва да бъде уважен в рамките на претендирания
по-малък размер. От ответната страна в съответствие с носената доказателствена
тежест по чл.154,ал.1 от ГПК не са ангажирани доказателства пред първата
инстанция, нито във въззивното производство , които да установяват
основателността на твърдението й относно неправилно начисленото количество ТЕ
за БГВ. Не са представени и доказателства относно резултата по подадената жалба
до Обществените посредници на ищеца, касаеща количеството ТЕ за БГВ, чието
наличие е установено от СТЕ. Ето защо, съдът намира за неоснователно
възражението на ответната страна за
неправилно установено количество ТЕ за БГВ.
Във връзка с
дължимата стойност на доставеното количество ТЕ за процесния имот следва да се
посочи, че на настоящия съдебен състав служебно са му известни влезлите в
сила решение № 4777/13.04.2018г. по
адм.дело № 1372/2016г. на ВАС,
обезсилено с решение № 2187/ 11.02.2020г. на 5-чл. състав на ВАС, както
и решение № 11603/ 31.07.2019г. по адм.дело № 13721/2017г. на ВАС и решение №
8294/26.06.2020г. на 5 чл. състав на ВАС, като с последното влязло в сила
решение са отменени нормите от методиката към Наредба № 16-334/
2007г. , установяващи формулите за
разпределение на ТЕ за сградна инсталация, както и решение № 7276 от
03.07.2023г. по адм.дело № 746/2021г. на 3 чл.състав на ВАС и решение №
1037/10.02.2025г. по адм.д.№ 85/2024г. на 5 чл.състав, с което е потвърдено
решението от 03.07.2023г.- за отмяна на т.6.1.1 от Методиката по Приложението
към чл.61, ал.1 от Наредбата, но тази
отмяна има действие само за в бъдеще – от момента на влизането му в сила
/считано от 26.06.2020г.- за в бъдеще/, съгласно нормата чл.195,ал.1 от АПК,
поради което и не рефлектира върху приложимите правни норми за конкретния
казус, които остават в сила за процесния
минал /предходен / период, доколкото
отмяната няма обратно действие. Що се отнася до правните последици ,
възникнали от отменения подзаконов нормативен акт- те следва да се уредят по
реда на чл.195,ал.2 от АПК.
Основателността на претенцията за главницата- цена на
ТЕ обуславя основателността и на иска за
акцесорното вземане за мораторна лихва, дължима за времето на забавата. Настоящият съдебен състав приема, обаче, че
за главницата – цена на ТЕ за исковия период от време ответницата не е изпаднала
в забава за плащане, поради което и не дължи претендираното обезщетение по
чл.86,ал.1 от ЗЗД по следните мотиви: Настоящият съдебен състав приема, че
върху главницата, представляваща стойност на ТЕ за м.05.2014г.- м.04.2015г. , ответницата
не е изпаднала в забава за плащане, поради нищожност на клаузите на чл.33, ал.1
и ал.2 от приложимите за този период от време ОУ от 2014г. / в сила от
12.03.2014г./. С посочените договорни клаузи е
регламентиран падежът за изпълнение на задължението за плащане на
стойността на ТЕ. Настоящият съдебен състав намира, че клаузите на чл.33,ал.1 и
чл.33,ал.2 от ОУ от 2014г. са нищожни, на основание чл.146,ал.1,предл.1 от
Закона за защита на потребителите, като неравноправни - противоречащи на общия
принцип за добросъвестност, установен от нормата на чл.143,ал.1 от ЗЗП и водещи
до значително неравновесие на правата и задълженията на ищеца – търговец и тези
на потребителя /купувач/ - ответник по делото.
С клаузата на чл.33, ал.1 от ОУ
от 2014г. е установен падеж за плащане на месечните дължими суми за ТЕ,
определени по прогнозен дял /по чл.32,ал.1 от ОУ/- в 30дн.срок от датата на
публикуването им на интернет страницата на продавача. А с клаузата на
чл.33,ал.2 от ОУ е установен падеж за изпълнение на задължението за плащане на
дължими суми за доплащане, след изготвянето на изравнителните сметки /по
чл.32,ал.2 от ОУ/ - отново в 30 дн.срок след публикуването на интернет
страницата на продавача „Т.С.“ ЕАД. Настоящият съдебен състав приема, че така
обвързаното настъпване на падежа на задължението за плащане, с притежаването на специално техническо
средство от страна на потребителя /компютър или смартфон /, което да му дава
възможност за достъп до интернет, както и задължаването на потребителя да
обезпечи допълнително и самата възможността за достъп до интернет, го поставя в
значително неравностойно икономически положение спрямо търговеца. Съдът приема,
че потребителят не може да бъде задължен да направи значителни по размер
икономически инвестиции за снабдяване с посочените технически средства и
отделно от тях – да направи и допълнителни
парични вложения, които да му гарантират достъп до интернет, за да може
да изпълнява задълженията си по процесния договор, чийто предмет няма връзка с
тези вложения. Ето защо, настоящият съдебен състав приема, че клаузите на
чл.33,ал.1 и ал.2 от ОУ от 2014г. противоречат на императивната норма на
чл.143,ал.1 от Закона за защита на потребителите и като последица от това, на
основание чл.146,ал.1, предл.1 от ЗЗП – са нищожни. Ето защо, за вземанията на ищеца за дължимата
стойност на ТЕ за исковия период м.05.2014г.-
м.04.2016г., които попадат в приложното поле на ОУ от 2014г. /в сила от
12.03.2014г./, съдът приема, че ответницата не е изпаднала в забава, тъй като
липсва договорен падеж, както и покана за плащане от страна на ищеца, съгласно
изискването на чл.84,ал.2 от ЗЗД. Ето защо, настоящият съдебен състав приема,
че обжалваното решение в частта, с която претенцията по чл.86,ал.1 от ЗЗД е отхвърлена
за сумата от 5,11лв. следва да бъде потвърдено, но по други мотиви, различни от
приетите от първата инстанция.
По разноските по делото:
Предвид горния изход на делото и на основание
чл.78,ал.1 от ГПК, ищецът има право на разноски за първата инстанция /включващи
заплатени държавна такса, депозити за вещи
лица и юрисконсултско възнаграждение по чл.78,ал.8 от ГПК /, съразмерно с
уважената част от исковете от 651,19лв., разноски за заповедното производство
/за държавна такса и юрисконсултско възнаграждение/ от 102,46лв. и за
въззивното производство- съразмерно на уважената част от жалбата му разноски /
за държавна такса и юрисконсултско възнаграждение/ в размер на 152,36лв.
Съответно, на основание чл.78,ал.3 от ГПК ответницата
има правото на разноски съразмерно на
отхвърлената част от исковете за първоинстанционното исково производство в
размер на 0,80лв. като за разликата над тази сума- до пълния присъден размер от
414,00лв. първоинстанционното решение следва да бъде отменено и за заповедното
производство в размер на 0,67лв., като
за разликата над тази сума до пълния присъден размер от 350,00лв. –
първоинстанционното решение следва да бъде отменено. За въззивното производство
на ответницата се дължат разноски за адвокатско възнаграждение съразмерно на
отхвърлената част от жалбата на ищеца. Настоящият съдебен състав намира за
основателно възражението на ищеца по чл.78,ал.5 от ГПК - за прекомерност на адвокатското
възнаграждение на ответницата , заплатено за настоящото производство. При съобразяване на фактическата и правна
сложност на делото и извършените от пълномощника на ответницата процесуални
действия във въззивното производство /подаване на отговор на жалбата и явяване
в едно съдебно заседание/, съдът приема, че адвокатското възнаграждение от
400,00лв. следва да бъде намалено до размера на сумата от 300,00лв. и в рамките
на тези разноски съразмерно дължимата на ответницата част възлиза на сумата от
0,58лв.
Воден от горните
мотиви, Софийски градски съд
Р Е Ш И:
ОТМЕНЯ решението на СРС, 43 състав под № 47289 от 21.02.2019г. по гр. дело № 38398/2017г.
в частта, с която е отхвърлен
предявеният от „Т.С.“ ЕАД срещу К.С.С. иск с правно основание чл.422, ал.1 от ГПК, вр . с чл.79,ал.1 от ЗЗД , с предмет- признаване за установено, че К.С.С.
дължи на „Т.С.” ЕАД сумата от 2 627,96лв. - главница, претендирана като
неизплатена цена на доставена топлинна енергия за периода м.05.2014г.-
м.04.2015г. за топлоснабден имот - ап.№
12, находящ се в гр.София , ж.к.”***********, ведно със законната лихва от
датата на подаване на заявлението по чл.410 от ГПК -13.09.2016г.- до
окончателното изплащане, както и в
частта, с която „Т.С.“ ЕАД е осъдено да заплати на К.С.С. разликата над
сумата от 0,80лв.- до пълния присъден размер на сумата от 414 ,00лв.- разноски
по делото за исковото производство за адвокатско възнаграждение и разликата над
сумата от 0,67лв.- до пълния присъден размер на сумата от 350,00лв.- разноски
за адвокатско възнаграждение за заповедното производство, ВМЕСТО ТОВА ПОСТАНОВЯВА:.
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО по предявения
от „Т.С.“ ЕАД срещу К.С.С. по реда на чл.422,ал.1 от ГПК положителен
установителен иск, че К.С.С. с ЕГН ********** дължи на „Т.С.” ЕАД с ЕИК
********* , на основание чл.79,ал.1 от ЗЗД, вр. с чл.150,ал.1 от ЗЕ и
чл.153,ал.1 от ЗЕ- сумата от
2 627,96лв. , представляваща неизплатена цена на доставена топлинна
енергия за периода м.05.2014г.- м.04.2015г. за
топлоснабден имот - ап.№ 12, находящ се в гр.София , ж.к.”***********,
ведно със законната лихва от датата на подаване на заявлението по чл.410 от ГПК
-13.09.2016г.- до окончателното изплащане.
ПОТВЪРЖДАВА решението на СРС, 43 състав под № 47289 от 21.02.2019г. по гр. дело № 38398/2017г.
в останалата обжалвана част.
ОСЪЖДА К.С.С. да заплати на „Т.С.” ЕАД, както следва:
сумата от 651,19лв.- разноски за първоинстанционното исково производство,
сумата от 102,46лв.- разноски за заповедното производство и сумата от
152,36лв.- разноски за въззивното производство, на основание чл.78,ал.3 и
чл.78,ал.6 от ГПК.
Решението е окончателно и не подлежи обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.