гр. София, 13.12.2018 г.
Софийски
градски съд, Гражданско отделение, ІІІ-В въззивен състав, в публично заседание
на единадесети октомври през две хиляди и осемнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: НИКОЛАЙ ДИМОВ
ЧЛЕНОВЕ: ВЕЛИНА ПЕЙЧИНОВА
АНЕТА ИЛЧЕВА
при участието на секретаря Поля Георгиева, разгледа
докладваното от мл. съдия Илчева в. гр. д. № 4210 по описа за 2018 г. по описа
на СГС и взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258 и сл. ГПК.
С решение № 288508 от 08.12.2017 г., постановено по
гр. д. № 29560/2017 г. по описа на СРС, 77 състав, е признато за установено на
основание чл. 422, вр. чл. 415, ал. 1, вр. чл. 124, ал. 1 ГПК, вр. чл. 79, ал.
1 ЗЗД и чл. 86 ЗЗД, че Е.Х.В. дължи на „С.в.“ АД сумата от 3377,67 лева,
представляваща главница за предоставени ВиК услуги по доставяне на питейна
вода, отвеждане на отпадъчни води и пречистване на отпадъчни води през периода
18.02.2007 г. – 11.01.2017 г. в имот в гр. София, ж. к. *****и сумата от
1158,91 лева – мораторна лихва за периода 24.03.2007 г. – 11.01.2017 г.
Срещу така постановеното решение е подадена въззивна жалба от ответника
Е.В., в която се излагат съображения за неправилност и незаконосъобразност на
крайния съдебен акт, поради което се иска отмяната му и отхвърляне на предявените искове. Въззивницата счита, че
по делото не се съдържат доказателства за съществуването на договорни отношения
между страните. Намира, че вземането
частично е било погасено по давност и направеното възражение не е преклудирано,
тъй като е материалноправно и поради това може да бъде наведено и в първото по
делото заседание.
В законоустановеният
срок по чл. 263, ал. 1 ГПК не е постъпил отговор на въззивната жалба.
Съдът, като съобрази
доводите на страните и събраните писмени и гласни доказателства, поотделно и в
тяхната съвкупност, съгласно правилата на чл. 235, ал. 2 ГПК, намира за
установено следното от фактическа и правна страна, във връзка с наведените във
въззивната жалба пороци на оспорения съдебен акт и възраженията на насрещната
страна:
Жалбата е подадена в
срока по чл. 259, ал. 1 ГПК, поради което е допустима, но по същество е неоснователна.
Съгласно чл. 269 ГПК въззивният
съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в
обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от релевираните
въззивни основания в жалбата. Първоинстанционното решение е валидно и допустимо,
не са допуснати нарушения на императивни материалноправни норми.
СРС, 77 състав, е бил сезиран с кумулативно обективно съединени установителни искове по чл. 422, вр. чл. 415, ал. 1, вр. чл. 124, ал. 1 ГПК, вр. чл. 79, ал. 1 ЗЗД и чл. 86 ЗЗД, с които ищецът иска от съда да бъде признато за установено, че ответникът му дължи сумата от 3377,67 лева - главница за предоставени ВиК услуги и сумата от 1158,91 лева – мораторна лихва.
Ищецът твърди, че между него и ответника са налице трайно установени
фактически отношения, а по силата на Наредба № 4 от 14.09.2004 г. за условията
и реда за присъединяване на потребителите и за ползване на водоснабдителните и
канализационните системи (Наредба № 4 от 14.09.2004 г.) получаването на ВиК услуги става чрез публично известни общи условия, а
ответникът има качеството на потребител, поради което и дължи процесните суми
за използвани ВиК услуги.
За уважаването на предявените искове ищецът
трябва да установи по реда на пълното и главно доказване следните кумулативни
предпоставки на предявената претенция: съществуването на договорни отношения
между него и ответницата за доставката на питейна вода, обема на реално
доставената в процесния имот питейна вода за исковия период и че нейната
стойност възлиза именно на претендираната сума; възникване на главното парично
задължение, настъпването на неговата изискуемост, както и че размерът на
обезщетението за забава възлиза на претендираната сума.
С определението си по чл. 140 ГПК съдът е разпределил доказателствената тежест по предявените искове и поради неподаден отговор на исковата молба е приел за безспорни между страните и ненуждаещи се от доказване обстоятелствата за съществуването на договорни отношения между страните за доставката на питейна вода, обема и стойността на реално доставената такава за процесния период, за възникване на главното парично задължение, настъпването на неговата изискуемост, както и че размерът на обезщетението за забава възлиза на предявената сума.
Следва да се има предвид, че определението по чл.
146, ал. 1, т. 3 ГПК се постановява само въз основа на твърденията,
възраженията и обясненията на страните, т. е. на изричните им изявления относно
съществуването или несъществуването на релевантните за спора факти. Ако
ответникът е пропуснал с отговора на исковата молба да оспори факти, на които
ищецът се е позовал в исковата си молба, съдът не може да ги признае за
безспорни с доклада, тъй като признанието не е изрично, а и предвид липсата на
законова фикция, че неоспорените факти се считат за доказани. Ето защо тези
факти трябва да останат включени в предмета на доказване и ищецът ще носи на
общо основание тежестта да ги установи.
На следващо място трябва да се вземат предвид и
тълкуванията, дадени в ТР № 1/ 2013 г. на ОСГТК на ВКС. Според т. 2 от него въззивният
съд не следи служебно за допуснати от първата инстанция процесуални нарушения
при докладване на делото и дължи даване на указания до страните единствено в случай,
че въззивната жалба съдържа обосновано оплакване за допуснати от
първоинстанционния съд нарушения на съдопроизводствените правила във връзка с
доклада.
Съгласно т. 3 от посоченото ТР въззивният съд е
длъжен да събере доказателствата, които се събират служебно от съда (експертиза),
само ако е въведено оплакване за допуснато от първата инстанция процесуално
нарушение, от което може да се направи извод, че делото е останало неизяснено
от фактическа страна, или за необоснованост на фактическите изводи, поставени в
основата на първоинстанционното решение, или ако тези доказателства са необходими
за служебно прилагане на императивна материалноправна норма.
Съобразно т. 4 от цитираното ТР възраженията на
ответника срещу предявения иск поначало се преклудират с изтичане на срока за
отговор на исковата молба по чл. 131, ал. 1 ГПК, поради което не могат да се направят
за първи път пред въззивния съд. Това се отнася и за възраженията за
погасителна и придобивна давност. Същите могат да се въведат за първи път пред
въззивната инстанция, само ако страната поради нарушаване на
съдопроизводствените правила /например нарушаване на правото й на участие в първоинстанционното
производство/ не е могла да ги заяви пред първата инстанция. Така въззивният
съд намира за противоречащо със задължителната съдебна практика твърдението във
въззивната жалба, че възражението за изтекла погасителна давност би могло да се
заяви и след срока за отговор на исковата молба, тъй като е материалноправно.
Във въззивната жалба не са наведени доводи за процесуални
нарушения при докладване на делото, нито е направено искане за допускане на
експертиза или наведен довод за нарушение на материалноправна норма, поради
което въззивният съд не може служебно да приложи съответните последици и да
предприеме определените действия, дължими при наведени от страната оплаквания,
а се произнася единствено по инвокираните доводи и в границите, в които е
сезиран с въззивната жалба.
Поради изложеното въззивната жалба следва да бъде
оставена без уважение като неоснователна, а обжалваното решение на СРС –
потвърдено.
При този изход на спора право на разноски би имала
въззиваемата страна, но същата не е
поискала присъждането им, поради което и такива не се дължат.
Така мотивиран, Софийски градски съд
Р Е Ш И:
ПОТВЪРЖДАВА решение № 288508 от 08.12.2017 г., постановено по гр.
д. № 29560/2017 г. по описа на СРС, 77 състав.
Решението е окончателно и не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
2.