Р Е Ш Е Н И
Е № 2203
гр. Пловдив 01.07.2020 г.
В ИМЕТО НА
НАРОДА
ПЛОВДИВСКИЯТ РАЙОНЕН СЪД, V-ти гр. с-в, в открито съдебно заседание на единадесети юни две
хиляди и двадесета година, в състав
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ДАФИНА
АРАБАДЖИЕВА
секретар: Петя Мутафчиева,
като разгледа докладваното от съдията гр. дело № 14631 по описа на съда за 2019 г., за да се
произнесе, взе предвид следното:
Производството е образувано по предявени от „Агенция за събиране на вземания”
ЕАД, ЕИК: ********* против А.Н. М., ЕГН ********** искове с правно
основание чл. 422, ал.1 ГПК вр. с чл.
415 ГПК вр. с чл. 99 от ЗЗД и чл. 240 и чл. 86 от ЗЗД за признаване на
установено в отношенията между страните, че ответникът дължи на ищеца сумата от
493,04 лв. - представляващи главница по
договор за паричен заем от 12.02.2015 г. с Изи Асет Мениджмънт АД, вземанията,
по който са прехвърлени на 01.10.2015 г. с Приложение № 1 към Рамков договор за
продажба и прехвърляне на вземания /цесия/ от 16.11.2010 г., сумата от 34,81 лв. - договорна лихва за периода от
20.03.2015 г. до 10.07.2015 г. , сумата от
232,95 лв. неустойка за
неизпълнение на договорни задължения за предоставяне на банкова гаранция или
поръчителство на две физически лица за периода от 20.03.2015 г. до 10.07.2015
г., сумата от 45,00 лв. - такса разходи за събиране на просрочени
вземания и 210,94 лв.- обезщетение за
забава за периода от 21.03.2015 г. до
07.05.2019 г., както и законната лихва за забава върху главницата от датата на
входиране на заявлението – 07.05.2019 г.
до окончателното изплащане на задължението, за които суми е издадена
Заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК по ч.гр.д. № 14631
по описа за 2019 г. на ПРС.
Претендират се сторените в
настоящото производство съдебно – деловодни разноски и юрисконсултско
възнаграждение, както и сторените в
заповедното производство разноски.
Ищецът посочва, че на 12.02.2015
г. между „Изи Асет Мениджмънт" АД /Заемодател/ и А.Н. М. /Заемател/ е
сключен Договор за паричен заем с № ***, в съответствие с разпоредбите на
Закона за потребителския кредит и на основание Стандартен европейски формуляр,
предоставен предварително на Заемателя и съдържащ индивидуалните условия на
бъдещия заем и предложение за сключване на договор за паричен заем, направено
от Заемателя. С подписването на договора се твърди, че заемодателят се е
задължил да предостави на заемателя парична сума в размер на 600,00 лева,
представляваща главница и чиста стойност на кредита. Редът и условията, при
които Кредиторът е отпуснал кредит на Кредитополучателя, се уреждат от
Договора. Съгласно клаузите на договора, страните са постигнали съгласие, че
договорът за заем има силата на разписка, видно от което заемната сума по
договора е била предоставена от Заемодателя на Заемателя при подписване на
договора, т.е. реалното предаване на заемната сума е на датата на сключване на
договора. Така предоставянето в собственост на посочената в договора сума от
Заемодателя на Заемателя, съставлява изпълнение на задължението на Заемодателя
да предостави заема и създава задължение на Заемателя да заплати на Заемодателя
погасителни вноски, указани по размер и брой в Договора. Погасителните вноски,
които Заемателят се задължава да изплаща на Заемодателя, съставляват изплащане
на главницата по кредита, ведно с надбавка, покриваща разноските на заемодателя
по подготовка и обслужване на заема и определена добавка, съставляваща
печалбата на заемодателя, като лихвеният процент е фиксиран за срока на
Договора и е посочен в него, при което общата стойност на плащанията по кредита
е договорена в размер на 652,05 лв. Така, договорната лихва по кредита е
уговорена от страните в размер на 52,05 лв. Съгласно разпоредбите на Договора
за паричен заем, се сочи, че заемателят се е задължил да върне кредита в срок
до 10.07.2015 г. на 21 равни седмични погасителни вноски, в размер на 31,05
лава всяка, като падежът на първата погасителна вноска е 20,02.2015 г, а
падежът на последната погасителна вноска е 10.07.2015 г.
С подписването на Договора
за заем се сочи, че заемателят удостоверява, че Заемодателят го е уведомил
подробно за всички клаузи от този договор, съгласява се с тях, и че желае
договорът да бъде сключен.
На основание чл. 8, ал, 1
от сключения Договор за паричен заем, в случай че Заемателят забави заплащането
на падеж на погасителна вноска, включваща главница и договорна лихва по заема,
с повече от 30 календарни дни, дължи на Заемодателя заплащането на такса за
разходи за изпращане на напомнителни
писма, електронни съобщения, провеждане на телефонни обаждания, лични посещения
и др.) за събирането на просрочените вземания в размер на 9,00 лв. Таксата за
направени разходи се начислява за всеки следващ 30 дневен период, през който
има погасителна вноска, чието плащане е забавено с повече от 30 календарни дни,
като всички начислени разходи за събирането на просрочените погасителни вноски,
които трябва да заплати заемателят, не може да надхвърлят 45,00 лв.
На основание цитираните по-горе
разпоредби се сочи, че на ответника е
начислена такса разходи за събиране на вземането в размер на 45,00 лв.
Съгласно чл. 4, ал. 1 от
договора, Заемателят се е задължил в 3-дневен срок от подписване на договора за
заем да предостави на Заемодателя обезпечение на задълженията му по договора, а
именно: две физически лица - поръчители, всяко от които да отговаря на следните
изисквания: да представи на Заемателя служебна бележка за размер на трудовото
възнаграждение, нетният размер на осигурителния му доход да е в размер над
1000,00 лв.; да работи по безсрочен трудов договор; да не е заемател или
поръчител по друг договор за паричен заем, сключен с „Изи Асет Мениджмънт"
АД; да няма неплатени осигуровки за последните две години; да няма задължения
към други банкови и финансови институции или ако има - кредитната му история в
ЦКР към БНБ една година назад да е със статус не по-лош от 401 „Редовен",
като поръчителите подписват договор за поръчителство ИЛИ банкова гаранция с
бенефициер - Заемодателя, която е издадена след усвояване на паричния заем, в
размер на цялото задължение на Заемателя по договора, която да е валидна 30 дни
след крайния срок за плащане на задълженията по договора за заем. Предвид
обстоятелството, че Заемателят не е представил на Заемодателя нито едно от
договорените обезпечения, съгласно уговореното отстраните в чл. 4, ал. 2 от
договора, на същия е начислена неустойка за неизпълнение в размер на 295,89
лева, която страните са постигнали споразумение да бъде разсрочена на 21 равни
вноски, всяка в размер на 14,09 лева, платими на съответните падежни дати на
погасителните вноски по договора за заем. Начислената неустойка е с конкретно
определен размер в договора за заем, като не е изчислена в процентно
съотношение. Така, погасителната вноска, която следва да заплаща Заемателят е в
общ размер на 45,14 лева.
На основание Закона за
потребителския кредит и в съответствие с разпоредбите на чл. 8, ал 3 от
сключения договор на длъжника е начислена лихва за забава в размер на
действащата законна лихва за периода от 21.03.2015 г. до датата на подаване на
заявлението в съда. Общият размер на начислената лихва е 210,94 лева, който е
съвкупност от лихвите за забава, изчислени за всяка отделна падежирала,
неплатена погасителна вноска, включваща главница и договорна лихва.
Длъжникът не е заплатил
изцяло дължимия паричен заем към Дружеството. Сумата, която е погасена до
момента, е в размер на 187,14 лв., с която са погасени както следва: неустойка
за неизпълнение: 62,94 лв., договорна лихва: 17,24 лв., главница: 106,96 лв.
Срокът на договора се
сочи, че е изтекъл с падежа на последната погасителна вноска, а именно
10.07.2015 г. и не е обявяван за предсрочно изискуем.
На 1.10.2015 г. е
подписано Приложение 1 към Рамков договор за продажба и прехвърляне на вземания
/цесия/ от 16.11.20101., сключен между „Изи Aceт Мениджмънт” АД и „Агенция за
събиране на вземания" ООД, по силата на което вземането на „Изи Асет
Мениджмънт” АД, произтичащо от договор за паричен заем № ***/12.02.2015 г., е
прехвърлено в собственост на „Агенция за събиране на вземания" ООД, ведно
с всички привилегии и обезпечения и принадлежности, включително и всички лихви.
Договорът за заем съдържа изрична клауза, която урежда правото на кредитора да
прехвърли вземането си в полза на трети лица. „Агенция за събиране на вземания”
АД /понастоящем „Агенция за събиране на вземания“ ЕАД/, ЕИК ********* е
правоприемник на „Агенция за събиране на вземания" ООД, ЕИК *********.
Приложение 1 от 1.10.2015 г, към Рамков договор за продажба и прехвърляне на вземания
/цесия/ от 16.11.2010 г., е представено само с данните на длъжника А.Н. М., тъй
като данните на останалите длъжници са защитени съгласно Закона за защита на
личните данни /чл. 2, ал, 2, т. 2, 3, 5, във вр. с чл, 23, ал. 1, 2, 3, във вр.
с чл. 26, ал. 2 от ЗЗЛД/ и приложенията към исковата молба не се представят
само на съда. „Изи Асет Мениджмънт” АД е упълномощило „Агенция за събиране на
вземания“ АД /понастоящем „Агенция за събиране на вземания“ ЕАД/ в качеството
си на цесионер по Договора за прехвърляне на вземания от 16.11.2010 г. от свое
име и за своя сметка да уведоми длъжниците за извършената цесия.
По реда на чл. 99, ал. 3
от ЗЗД до ответника е изпратено от страна на Изи Асет Мениджмънт” АД чрез
„Агенция за събиране на вземания“ ЕАД уведомително писмо с Изх. № ***/*** от
06.10.2015 г. за станалата продажба, чрез Български пощи с известие за
доставяне на посочения в договора за кредит постоянен и настоящ адрес. Писмото
се е върнало върна в цялост с отбелязване
върху обратната разписка, че пратката не е потърсена от полуателя. На
23.08.2019 г. до длъжника е изпратено повторно уведомително писмо с Изх. № ***/***
за извършената цесия чрез куриер. Писмото отново се върнало в цялост.
Към настоящата искова
молба ищецът сочи, че представя и моли да се приеме копие от уведомлението за
извършената цесия от страна на „Изи Асет Мениджмънт”" АД чрез „Агенция за
събиране на вземания” ЕАД с изх.№ ***/***/23.08.2019 г., което да се връчи на
ответника ведно с исковата молба и приложенията към нея в случай, че последният
оспори действията във връзка с уведомяването му за станалата продажба на
вземания. Позовава се на постановените от ВКС на основание чл. 290 и 291 от ГПК решения, съгласно които ако към
исковата молба по иск на цесионера, е приложено уведомление на цедента до
длъжника за извършената цесия, същото уведомление, достигнало до длъжника с
връчване на препис от исковата молба, съставлява надлежно" съобщаване за
цесията, съгласно чл. 99 ал. 3 пр. 1 ЗЗД, прехвърлянето на вземането поражда
действие за длъжника, на основание чл. 99 ал. 4 ЗЗД и същото следва да бъде
съобразено от съда като факт от значение за спорното право.От друга страна
считаме, че длъжникът може да възрази за липсата на уведомяване за извършена цесия
само ако едновременно с това твърди, че вече е изпълнил на стария кредитор или
на овластено от този кредитор лице до момента на уведомлението.
В случай че ответникът не
бъде намерен на установения по делото адрес, съобщението бъде надлежно връчено
по реда на чл.47, ал.1 от ГПК и в настоящето производство безспорно се
установи, че задължението на ответника, произтичащо от посочения договор за
паричен заем, не е погасено, моли да се приеме, че получаването на
уведомлението за извършена цесия лично от длъжника е ирелевантно за
основателността на предявените искове.
Твърди се, че за „Агенция
за събиране на вземания“ ЕАД е възникнал правният интерес от подаване на
заявление за издаване на заповед за изпълнение по реда на чл.410 от ГПК. Съдът
е уважил претенцията и по образуваното
частно гражданско дело била издадена заповед за изпълнение, връчена при
условията на чл.47, ал.5 от ГПК, което обуславя подаването на настоящата искова
молба. Моли се настоящите установителни искове за съществуване на вземането да
бъдат уважени.
Претендират се и
направените разноски в заповедното
производство, както и разноските в исковото производство, включващи и
юрисконсултско възнаграждение.
В законоустановения
едномесечен срок по чл. 131, ал.1 ГПК е
постъпил писмен отговор от особения представител на ответника.
Оспорва предявените в настоящото производство искове
по основание и по размер. На първо място счита, че договорът за паричен заем е
недействителен, поради неспазване на
изискванията на чл.11 (1), т.7 - т. 12 и т.20, договорът за
потребителски кредит е недействителен. Липсата на всяко едно от тези
императивни изисквания се сочи, че води до настъпване на изначална
недействителност на договора, тъй като същите са изискуеми при самото му
сключване. Последиците от тази недействителност са визирани в чл. 23 ЗПК, а
именно: в този случай отговорността на заемателя не отпада изцяло, а той дължи
връщане само на чистата стойност на кредита, но не дължи връщане на лихвата и
разходите по кредита.
В конкретния случай счита,
че не са спазени изискванията на чл.11 (1), т.10 от ЗПК, поради което договорът
за потребителски кредит е недействителен. Съгласно посочената разпоредба в
договора следва да се съдържа годишният процент на разходите /ГПР/ по кредита и
общата сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на
договора. Съгласно чл. 19(1) ЗПК, ГПР по кредита изразява общите разходи по
кредита за потребителя, настоящи или бъдещи (лихви, други преки или косвени
разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч. тези, дължими на
посредниците за сключване на договора), изразени като годишен процент от общия
размер на предоставения кредит. Действително, в текста на договора е посочено,
че ГПР е 48.32 %. Сочи се, че липсва, каквото и да било уточнение какви точно разходи
се включват в посочения процент. По този начин потребителят е поставен в
невъзможност да разбере какъв реално е процентът на оскъпяване на ползвания от
него кредит. Счита, че единствено посочването с цифрово изражение на ГПР не е
достатъчно, за да се считат спазени законовите изисквания. Целта на цитираната
разпоредба е на потребителя да се предостави пълна, точна и ясна информация за
разходите, които следва да направи във връзка с кредита, за да може да реши
дали да сключи този договор. Твърди, се че за да е спазена разпоредбата на чл.
11, ал. 1, т. 10 ЗПК, смятам, че в договора следва да е посочено не само
цифрово какъв годишен процент от общия размер на предоставения кредит, но и
изчерпателно да бъдат посочени всички разходи, които длъжникът ще направи и
които са отчетени при формиране на ГПР. Счита, че тези изисквания в случая не
са спазени, поради което договорът е недействителен на посоченото основание,
съгласно изричната разпоредба на чл. 22 ЗПК.
На следващо място,
претенцията на ищеца, наред с главница и договорна лихва, касае и начислена
неустойка. Сочи се, че съгласно чл. 4 от договора, при неизпълнение задължение
на заемателя да осигури обезпечение по договора за заем (поръчителство или
банкова гаранция), на същия се начислява неустойка в размер на 295.89 лева,
разсрочена на равни части и платима на съответните падежни дати към
погасителните вноски, които нарастват с 14.09 лева и от 31.05 стават на 45.14
лева. Така, както е уговорена, неустойката е предназначена да санкционира
заемателя за виновното неспазване на договорното задължение за предоставяне на
обезпечение. Задължението за обезпечаване на главното задължение има вторичен
характер и неизпълнението му не рефлектира пряко върху същинското задължение за
погасяване на договора за паричен заем, съобразно договора. Чрез предвиждането
на тази разпоредба се цели да се обремени неоснователно заемополучателя с
допълнителни парични задължения, без това да бъде ясно отразено в общия размер
на подлежащата на връщане сума, а е представено като санкция за неизпълнение на
задължения на заемополучателя за предоставяне на обезпечение. Налице е
противоречие между клаузата за неустойка и добрите нрави още при сключването на
договора, от което следва, че в конкретния случай не е налице валидно
неустоечно съглашение и счита, че съобразно разпоредбата на чл. 26, ал.1, във
вр. с ал.4 ЗЗД, в тази си част договорът изобщо не е породил правно действие, а
нищожността на тази клауза е пречка за възникване на задължение за неустойка.
Особеният представител на
ответника сочи, че съгласно чл. 143, т. 5 ЗЗП, неравноправна клауза в договор,
сключен с потребител, е всяка уговорка в негова вреда, която не отговаря на
изискванията за добросъвестност и води до значително неравновесие между правата
и задълженията на търговеца или доставчика и потребителя, като задължава
потребителя при неизпълнение на неговите задължения да заплати необосновано
високо обезщетение или неустойка. Законът в нормата на чл. 146, ал. 1, обявява
неравноправните клаузи за нищожни, освен ако са уговорени индивидуално, а не са
такива дефинираните в чл. 146, ал. 2 ЗЗП - клаузи, изготвени предварително, при
които потребителят не е имал възможност да влияе върху съдържанието им. В
настоящия случай в чл. 1 от договора е обективирано изявление, че заемателят е
запознат предварително от заемодателя с всички условия по договора и му е
предоставен Стандартен европейски формуляр с индивидуалните условия на бъдещия
паричен заем. Последното обаче не е от естество да установи индивидуално
уговаряне на спорната клауза по договора, възможността за равноправно обсъждане
на варианти за предоставяне на обезпечение и последиците от неизпълнение на
това задължение, позволяващи на кредитора да увеличи възнаграждението си до
непосилен за потребителя размер. Макар и да е уговорена като санкция, доколкото
се дължи при неизпълнение на договорно задължение, същата е предвидена да се
кумулира към погасителните вноски, по който начин се отклонява от
обезпечителната и обезщетителната си функция и води до скрито оскъпяване на
кредита. Включена по този начин в погасителните вноски, неустойката по същество
е добавък към възнаградителната лихва и в този смисъл би представлявала сигурна
печалба за заемодателя -почти 50% / 49.31 %/ от заемната сума. Годишният
процент на разходите по кредита (ГПР) се сочи, че показва действителното
оскъпяване на всеки един кредит, като към лихвения процент по кредита се
добавят всички останали разходи, настоящи и бъдещи, свързани с него. Счита, че
с клаузата на чл. 4 от договора се цели заобикаляне на установения в чл. 19,
ал. 4 ЗПК горен праг на годишния процент на разходите, който не може да бъде
по-висок от пет пъти размера на законната лихва. Клаузата на чл. 4 от договора
противоречи на добрите нрави като илюстрира директно уговорка във вреда на
потребителя, която не отговаря на изискването за добросъвестност и има за цел
заобикаляне изискванията на ЗПК, което я прави нищожна и на основание чл. 21,
ал. 1 ЗПК и като такава непоражда права и задължения за страните по заемното правоотношение. С оглед изложеното се твърди, че предвидената
в чл.4 от договора неустойка за неизпълнение на договорно задължение е
неравноправна и недействителна както по арг. на чл. 143, т.5 3311, така и по
арг. от чл.26, ал.1 ЗЗД.
Счита, също така, че
вземането за посочената неустойка е погасено по давност на основание чл.111, б.
„б“ от ЗЗД.
С оглед на гореизложеното
особеният представител заявява, че по силата на посочените разпоредби
ответникът може да дължи връщане единствено на предоставената с договора заемна
сума.
Намира, също така, че
размерът на възнаградителна лихва противоречи на добрите нрави и води до
нищожност на клаузата за договорна лихва, по смисъла на чл. 26, ал. 1 ЗЗД.
Възнаградителната лихва има характер на цена на предоставената услуга, като
нейната стойност, следва да се съизмерява както със стойността на отпуснатия
заем, така и със срока, за които се уговоря връщането. Съдебната практика
приема (Р № 906/30.12.2004 г. по гр. дело № 1106/2003г., II г.о., ВКС; Р №
378/18.05.2006г. по гр. дело № 315/2005г„ II г. о., ВКС; Р № 1270/09.01.2009 г.
по гр. дело № 5093/2007г., II г.о., ВКС; Опр. № 901/10.07.2015 г. по гр. дело №
6295/2014 г., IV г. о., ВКС и др.), че противно на добрите нрави е да се
уговори възнаградителна лихва, надвишаваща трикратния размер на законната лихва
- в конкретния случай е четирикратен . По принцип няма пречка страните да
уговорят договорна лихва в размер по-голям от законната лихва. Добрите нрави са
правила за справедливост и добросъвестност, на които следва да отговарят
сключените договори и сделки. Задължението за добросъвестност при сключването
им означава честно отношение при договарянето, съразмерност и еквивалентност в
поемането на задължения и за двете страни по сделката. В настоящия случай при
главница от 600 лв., за 21 месеца е договорена възнаградителна лихва 40 %,
която счита, че определено е договорена в нарушение на добрите нрави. С оглед
на гореизложеното моли съда да прогласи нищожността на посочената клауза от
договора.
На следващо място, се
твърди, че ответникът не дължи сумата от 34.81 лева, представляваща договорна
лихва, дължима по Договор за паричен заем № ***/12.02.2015 г. за периода от
20.03.2015г. до 10.07.2015г. /падеж на последна погасителна вноска/, както и
сумата от 210.94 лева, представляващи обезщетение за забава за периода от
21.03.2015 г. до датата на подаване в съда на заявлението за издаване на
заповед за изпълнение по чл.410 от ГПК, поради изтекла давност, съгласно
чл.111, буква”б." и буква "в" от ЗЗД.
Относно претенцията за такса разходи счита за нищожна и клаузата за заплащане на такса
за разходи за събиране на просрочени вземания, претендирана от ищеца в размер
на 45 лева. Чл.8, ал.1 от процесния договор за паричен заем предвиждащ
задължение за заемателя да заплати на заемодателя разходи от 9.00 лева при всяко
забавяне в плащанията на погасителните вноски с повече от 30 дни, като общият
размер на начислените разходи не може да надвишава сумата от 45 лева. В ал.2 е
предвидено еднократно плащане на сумата от 100 лева при повече от 90 дни
забавата. Императивното правило на чл. 33, ал. 1 ЗПК предвижда, че при забава
на потребителя кредиторът има право само на лихва върху неплатената в срок сума
за времето на забавата. Според ал. 2 на чл. 33 ЗПК, когато потребителят забави
дължимите от него плащания по кредита, обезщетението за забава не може да
надвишава законната лихва. В настоящия случай се сочи, в клаузата на чл. 8,
ал.З от договора е предвидено, че при забава в плащанията заемателят дължи
законна лихва за всеки ден забава. Наред с това задължение заемателят следва да
заплаща и посочените по-горе разходи. Макар и последните да са наименувани
„разходи за събиране”, това задължение не съответства на никаква допълнителна
услуга, предоставяна на заемателя, а представлява фиксиран предварителен размер
на обезщетение за допуснато неизпълнение на договорно задължение. С определяне
на горните плащания по същество се заобикаля ограничението на чл. 33 ЗПК и
въвеждане на допълнителни плащания, чиято дължимост е изцяло свързана с
хипотеза на забава на длъжника. А съгласно чл. 21, ал. 1 ЗПК всяка клауза в
договор за потребителски кредит, имаща за
цел или резултат заобикаляне на изискванията на закона, е нищожна. С оглед
изложеното считам, че разпоредбите на чл.8 от договора за нищожни и като такива
същите не пораждат права и задължения за страните по заемното правоотношение, а
съгласно чл.23 от ЗПК, в този случай потребителят дължи само чистата стойност
на кредита, но не дължи лихва или други разходи по кредита. В подкрепа на
становището си за недействителност на тази клауза, ищецът по иска е начислявал
и мораторна лихва в размер на 210.94 лева, за периода от 21.03.2015г.
/забавата/ до подаване на заявлението.
По изложените съображения,
моли съда да прогласи нищожността на посочените клаузи от договора.
Съобразно изричното
признание на ищеца се установява, че ответникът е извършил плащане на сума в
размер на 187.14 лева. Не е уточнете в ИМ кога е постъпило плащането или
плащанията. Отчитайки извършеното от ответника плащане на горепосочената сума,
следва да се приеме, че с нея са погасени изцяло няколко вноски по кредита -
главница и договорна лихва. Оспорва
начина на разпределяне от ищеца на платените суми от ответника, с която
са погасени задълженията му за неустойка в размер на 62.94 лева, договорна
лихва 17.24 лева и главница в размер на 106.96 лева. Поредността на погасяване
на задължения при недостиг на средства, съгласно чл.76 ЗЗД не включва
погасяване на първо място на неустойка.
С решението по искове по
чл.422 ГПК, съдът дължи произнасяне по сторените разноски както за исковото,
така и за заповедното производство, съгл. т.12 от ТР №3/2014г. на ОСГТК на ВКС.
В тази връзка прави възражение за прекомерност досежно юрисконсултските
възнаграждения, претендирани от ищеца, и моли съда да ги редуцира с оглед
разпоредбите на чл.78, ал,8 ГПК, вр.чл.37 от ЗПрП и чл.25 и сл. от Наредба за
заплащане на правната помощ.
С оглед на гореизложеното,
моли съда да отхвърли предявените искове, като неоснователни и недоказани.
Съдът, след като обсъди събраните
по делото доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност, и с оглед
изявленията на страните, намира следното:
По делото е прието ч.гр.д. № 7084/ 2019 г., ІІІ бр. с-в по описа на
ПРС , от което се установява, че на 07.05.2019 г. ищецът е депозирал заявление
за издаване на заповед за изпълнение против ответника за процесните суми.
Заявлението е уважено, като е издадена заповед за изпълнение на парично
задължение по чл. 410 ГПК за сумите по заявлението. Тъй като длъжникът не бил
намерен на установените в заповедното производство адреси, заповедта му била връчена по реда на чл. 47, ал. 5 от ГПК
и съответно са дадени указания за предявяване на иск, то се предявявал
настоящият установителен иск.
С
оглед допустимостта на производството следва да се обсъдят представените и
приети по делото доказателства за преценка на основателността на предявения
иск.
Не
се оспорва прехвърлянето на вземането по договора за паричен заем, като в
съдебната практика се приема, че е с връчване на препис от исковата молба, към
която е приложено уведомление за извършеното прехвърляне на вземания,
ответникът се счита уведомен.
На
12.02.2015 г. е депозирано от ответника до „Изи Асет Мениджмънт“ АД предложение
за сключване на договор за паричен заем, като е заявил кредит в размер от 600
лв., погасяване 16 седмици и месечна вноска от по 40 лв. Декларирал е доход в
размер от 900 лв. и разходи в общ размер от 70 лв. Дадено е становище за
отпускане на кредит в размер от 600 лв. за 21 седмици.
На 12.02.2015 г. между „Изи Асет Мениджмънт“
АД в качеството на заемодател и ответника, в качеството на заемополучател е
сключен договор за паричен заем № *** /л. 6-8/, като е отразено, че същият е
сключен на основание стандартен европейски формуляр и предложение за сключване
на договор. В чл. 2 от договора е предвидено, че заемодателят предава в собственост на
заемателя сумата от 600 лв., наричана заемна сума, а заемателят се задължава да
върне тази сума при посочените условия, а именно: размер на седмична
погасителна вноска – 31,05 лв., срок на заема в седмици – 21, брой вноски – 21,
дати на плащане на всяка от погасителните вноски, фиксиран годишен лихвен
процент по заема 40 %, лихвен процент на ден, приложим при отказ от договора –
0,11 %, общ размер на всички плащания 652,05 лв. и ГПР – 48,32 %. В чл. 3 от
договора страните са се съгласили, че с предоставената в заем сума се
рефинансира задължение по Договор за паричен заем № *** в размер от 133,55 лв.
Страните са направили изявление за прихващане до размера на тази сума, а за
остатъкът са приели, че договорът има силата на разписка за получената сума. В
чл. 10 от договора е предвидено, че заемодателят има право по всяко да
прехвърли правата си по договора на трето лице.
Освен това съгласно клаузите на договора
- чл. 4, ответникът се е задължил в
3-дневен срок (считано от подписването на договора за заем) да предостави на
заемодателя определено обезпечение на
задълженията му по договора, като били уговорени и последиците от непредставяне
– заплащане на неустойка. Уговорено е в чл. 4, ал. 2 от договора, че при неизпълнение на задължението за
представяне на обезпечение в срок, заемателят дължи на заемодателя неустойка в
размер на 295,89 лв., като същата се заплаща разсрочено от заемателя заедно с
всяка от погасителните вноски, като към размера на всяка от вноските, се добавя
сумата от 14,09 лв. Предвидено е, че
разходите за събиране на вземането се изразяват в изпращането на напомнителни
писма, електронни съобщения, провеждане на телефонни разговори, посещения на
адреса на потребителя. Тези разходи в размер на 9 лв. се начисляват при всяка
забава на плащането на погасителна вноска с повече от 30 дни. Общият размер на
начислените разходи не може да надвишава сумата от 45 лв. На основание така
цитираната тарифа на ответника е начислена такса разходи за събиране на
вземането в размер на 45 лв. ( четиридесет и пет лева).
Вземанията по процесния
договор са прехвърлени с Приложение към
рамков договор за прехвърляне на вземания от 16.11.2010 г. от „Изи Асет
Мениджмънт“ АД в качеството на продавач на „Агенция за събиране на вземания“
ЕАД, ЕИК: ********* в качеството на купувач.
В договора е уговорено, че се прехвърлят станали ликвидни и изискуеми в
пълен размер вземания, произхождащи от договор за потребителски кредит и
индивидуализирани в Приложение № 1, неразделна част от договора. Страните са се
договорили, че моментът на потвърждаване на приемането на съответното
приложение в електронната информационна система на купувача се счита за
надлежна дата, на която вземанията са валидно прехвърлени. Прието е като доказателство Потвърждение от
Изи Асет Мениджмънт АД за сключване на договора за цесия.
Прието е като
доказателство пълномощно от 09.09.2015 г.,
с което прехвърлителят – цедентът упълномощава ищеца – цесионер да
уведоми от името на цедента всички длъжници по прехвърлените вземания. От приетите по делото уведомителни писма:
Уведомително писмо с изх. № ***/*** от 06.10.2015 г. и ***/*** от 23.08.2019 г.
се установява, че са направени два опита ответникът да бъде уведомен за
извършеното прехвърляне на вземания, като в известието за доставяне на първото
писмо е отбелязано, че пратката не е потърсена от получателя. Изпратено е второ
писмо на друг адрес на длъжника, който е посочен в договора за паричен заем, но
не била върната обратна разписка. Към исковата молба е приложено уведомление за
извършено прехвърляне на вземания (цесия), адресирано до ответника.
От приетото по делото
заключение на съдебно – счетоводната експертиза, се установява, че размерът на остатъчното
задължение по Договор за паричен заем №*** от 12.02.2015 г. към датата на
подаване на Заявлението в съда по чл. 410 ГПК – 07.05.2019 г. и към датата на
проверката от експертизата - 25.01.2019 г. възлиза в размер на сумите, както следва: 493,04 лв. –
главница, 34,81 лв.- възнаградителна лихва, 232,95 лв. - неустойка, 45 лв.-
разходи за събиране на вземането и 18,40 лв. -лихви за просрочие. В този размер са и прехвърлените вземания с договор
за цесия. Ответникът е извършил четири плащания по договора за заем, както
следва: сумата от 45,14 лв. на 18.02.2015 г., сумата от 46 лв. на 02.03.2015
г., сумата от 46 лв. на 27.03.2015 г. и сумата от 50 лв. на 31.03.2015 г. След
тези дати не са извършвани плащания от страна на ответника. Падежът на
последната погасителна вноска е настъпил на 10.07.2015 г.
При така установената по
делото фактическа обстановка, съдът намира от правна страна следното:
На първо
място следва да се разгледат направените от особения представител на ответника
възражения за недействителност на договора за заем, поради противоречие с
разпоредбите на ЗПК. Съдът дължи произнасяне по така наведените възражения, тъй
като нормите, уреждащи нищожността на сделките, каквато се твърди да е налице в
случая, са от императивен характер и за приложението им съдът следи служебно.
Ако установи нищожност на договор, от който страните черпят права, съдът е
длъжен да се съобрази с нищожността при решаване на спора по същество, когато
тя е очевидна и произтича пряко от договора, дори и без да е направено
възражение за нищожност.
Договорът
за паричен заем е сключен в писмена форма, на хартиен носител, по ясен и
разбираем начин, като размерът на шрифта не се установява да е по - малък от 12. Липсват нарушения на формата
съгласно специалния закон – ЗПК, като при това положение съдът приема, че
договорът отговаря на изискванията на чл.10, ал.1 от ЗПК.
Съгласно
чл.11, ал.1 от ЗПК, който е приложим в отношенията между страните, договорът за
потребителски кредит се изготвя на разбираем език и съдържа изрично изброени
реквизити, сред които – общият размер на кредита и условията на усвояването му
(т.7); лихвен процент по кредита и
условията на прилагането му (т.9); годишен процент на разходите по кредита и
общата сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на
договора за кредит (т.10); условията за издължаване на кредита от потребителя,
вкл. погасителен план, съдържащ информация за размера, броя, периодичността и
датите на плащане на погасителните вноски (т.11).
В
настоящия случай всички тези изисквания са спазени. В чл.2, ал.1 от договора е
посочен общият размер на кредита (500,00 лв.) и условията за усвояването му
(чл.2, ал.1, т.10). Записани са и условията за издължаването, като е посочен
размерът на вноските, техният брой, периодичността на плащанията, падежите на
всяка една вноска, фиксираният годишен лихвен процент, общият размер на
дължимата сума и годишен процент на разходите. Макар да няма отделен документ с
наименование „погасителен план“, в съдържанието на договора е поместена цялата
изисквана информация от чл.11, ал.1 от ЗПК. Тъй като договорът е сключен при
фиксиран лихвен процент за целия му срок и за всички вземания по него,
последното изискване на чл.11, ал.1, т.11 ЗПК – за посочване на
последователността на разпределение на вноските между различните неизплатени
суми, е неприложимо. Съгласно самата разпоредба тази информация следва да се
съдържа в погасителния план единствено при наличието на различни лихвени проценти,
каквито не се установяват в случая.
В чл.11,
ал.1, т.12 от ЗПК е предвидено правото на кредитополучателя при погасяване на
главницата по срочен договор за кредит, да получи при поискване и безвъзмездно
извлечение от сметката под формата на погасителен план за извършените и
предстоящи плащания, като в този случай планът трябва да съдържа разбивка на
всяка погасителна вноска , показваща погасяването на главницата, лихвата,
изчислена на базата на лихвения процент, и, когато е приложимо – допълнителните
разходи. Посочената разпоредба не касае първоначално представения при
сключването на договора за кредит погасителен план, а такъв изготвен по искане
на потребителя при погасяване на главницата, каквито данни по делото не се
твърдят и не се доказват от ответника.
Не са
налице и нарушения на чл.11, ал.1, т.20 от ЗПК, доколкото в чл.7 (3) от
договора е предвидена възможност заемателят да се откаже от договора чрез
отправяне на писмено предизвестие в 14- дневен срок от сключването му, като е
предоставена информация за задълженията на потребителя при погасяване на
усвоената главница и начина, по който ще се изчисли дължимата лихва.
Съгласно
чл.22 от ЗПК, когато не са спазени изискванията на чл.10, ал.1, чл.11,ал.1, т.7
– 12 и т.20, договорът за потребителски кредит е недействителен. Предвид
изтъкнатите аргументи, съдът намира за неоснователни възраженията на ответника
за недействителност на договора за потребителски заем.
Следва да
се разгледа възражението на ответника за недействителност на клаузите за
възнаградителна лихва поради противоречие с добрите нрави. По правната си
характеристика договорната лихва е възнаграждение, с което длъжникът на пари
или на заместими вещи трябва да престира на кредитора, защото е ползвал същите.
Тази лихва е граждански плод и се дължи по силата на едно правоотношение, като
нейният размер се определя от размера да дадения в заем капитал /парична сума в
случая/ и времето на ползването му. Волята на страните е меродавна, само ако тя
не надвишава най-високия размер, допустим от закона според чл.10, ал.2 от ЗЗД,
какъвто в момента не е регламентиран. Критерий за извършване на преценка за
това следва да бъде законната лихва, но законът не изисква тя да бъде равна на
нея. С оглед изискването на закона – чл.26, ал.1 от ЗЗД, при договаряне между
страните да не се накърняват добрите нрави следва да се приеме, че именно те
налагат максималният размер, до който съглашението за плащане на
възнаградителна лихва е действително. Добрите нрави са критерии за норми на
поведение, които се установяват в обществото, поради това, че значителна част
от хората според вътрешното си убеждение ги приемат и се съобразяват с тях. За
противоречащи на добрите нрави се считат сделки, с които неравноправно се
третират икономически слаби участници в оборота, използва се недостиг на
материални средства на един субект за облагодетелстване на друг. В съдебната
практика е прието, че противно на добрите нрави е да се уговаря възнаградителна
лихва, надвишаваща трикратния размер на законната лихва, а когато
възнаградителна лихва е уговорена по обезпечен и по друг начин заем (напр.
ипотека), противно на добрите нрави е да се уговаря лихва за забава,
надвишаваща двукратния размер на законната лихва- решение № 906/30.12.2004 г. на ВКС по гр.д.
№1106/2003г., ІІ г.о., решение №378/18.05.2006г. на ВКС по гр.д.№315/2005г., ІІ
г.о., решение № 1270/09.01.2009 г. на ВКС по гр.д. №5093/2007г., ІІ г.о. и др.
Следва да се отчитат обаче и останалите обстоятелства във връзка със сключения
договор за кредит, като размерът на предоставената в заем сума, наличието или
липсата на обезпечение, както и поетия от кредитора риск с оглед имущественото
състояние на кредитополучателят, поради и което и преценявайки липсата на други
обезпечения и имущественото състояние на длъжника, съдът счита, че клаузата за
възнаградителна лихва не е нищожна поради противоречие с добрите нрави.
Ответникът
е направил изрично възражение за недействителност на предвидената в договора
клауза за неустойка, че същата противоречи на добрите нрави.
Настоящият
съдебен състав намира, че предвидена в договора клауза за неустойка противоречи
на добрите нрави, поради следното:
Критериите
дали е налице нищожност поради противоречие с добрите нрави на неустойка, се
съдържат в ТР № 1 от 15.06.2010 г. по т. д. № 1/2009 г. на ОСТК на ВКС, а
именно - такава е неустойка, която е уговорена извън присъщите й обезпечителна,
обезщетителна и санкционна функции.
Преценката
за нищожност се извършва в зависимост от специфичните за всеки конкретен случаи
факти и обстоятелства, при съобразяване на примерно посочени критерии, като
естеството и размер на обезпеченото с неустойката задължение, обезпечение на
поетото задължение с други, различни от неустойката правни способи, вида на
самата уговорена неустойка и на неизпълнението, за което е предвидена,
съотношението между размера на неустойката и очакваните за кредитора вреди от
неизпълнението /виж Решение № 107/25.06.2010 г. на ВКС по т. д. № 818/2009 г.,
II т. о./.
Освен
обезпечителна и обезщетителна, по волята на страните неустойката може да
изпълнява и наказателна функция. В случая обаче страните са уговорили клауза за
задължаване на заемополучателя да осигури надлежно обезпечение на кредитора в
тридневен срок от сключването на договора, като при неизпълнение са предвидели неустойка
в размер, който е почти равен на заемната сума, съответно: 500 лева и 448,68
лева.
Така,
както е уговорена, неустойката е предназначена да санкционира заемателя за
виновното неспазване на договорното задължение за предоставяне на обезпечение.
Задължението за обезпечаване на главното задължение има вторичен характер и
неизпълнението му не рефлектира пряко върху същинското задължение за погасяване
на договора за паричен заем, съобразно договореното. От съдържанието на чл. 11,
ал. 1 от процесния договор е видно, че размерът на уговорената неустойка
представлява 49 % от заемната сума ((295,89/600)*100). Предвидено е още
предварително, че неустойката ще се заплаща разсрочено, заедно със всяка вноска
по договора, както вноските нарастват с
още 14,09 лв. –месечна вноска. Такава клауза изцяло противоречи на добрите
нрави по смисъла на чл. 26, ал. 1, предл. 3 ЗЗД, тъй като драстично нарушава
принципа на справедливост и излиза извън обезпечителните и обезщетителните
функции, които законодателят определя за неустойката. Действително няма пречка
размерът на неустойката да надхвърля вредите от неизпълнението. В случая обаче
няма адекватен критерий за преценка на това надвишаване, доколкото се посочи,
че процесната клауза обезпечава изпълнението на вторично задължение. Един вид
обезпечава изпълнението на задължението за обезпечаване на главното задължение.
Т. е. и санкционната функция на клаузата е вън от предмета на задължението, тъй
като само по себе си непредоставянето на обезпечение не води до претърпяването
на вреди. Основната цел на така уговорената неустоечна клауза е да дoведе до
неоснователно обогатяване на заемодателя за сметка на заемополучателя и до
увеличаване на подлежаща на връщане сума с почти двоен размер, което е в
контраст с всякакви разумни граници на добрите нрави и не се толерира от
закона.
На
следващо място, следва да бъде разгледано възражението за недължимост на
вземането за разходи и такси. В интернет
страницата, посочена в договора е налице тарифа, уреждаща задължение за
заплащане на разходи за събиране на вземанията, като е налице противоречие с чл.10а от ЗПК. Разпоредбите на
чл.10а от ЗПК дават възможност на кредитора по договор за потребителски кредит
да получава такси и комисионни за предоставени на потребителя допълнителни
услуги във връзка с договора. Изпращането и връчването на напомнителни писма
или покани, както и ангажирането на служител, не представляват допълнителни
услуги, които кредиторът предоставя на потребителя във връзка с договора. По
своята същност това са действия, целящи осигуряване на изпълнението, вкл. и по
принудителен път, на задълженията на потребителя по договора. Следователно тези
дейности имат за предназначение да улеснят взаимоотношенията между кредитор и
потребител и да помогнат на кредитора да управлява по-добре договора и
изплащането на сумите по него. Събирането на такси и комисионни за дейности,
свързани с усвояването и управлението на кредита, обаче е изрично забранено с
нормата н чл.10а, ал.2 от ЗПК.
Поради
изложеното претенцията за установяване на дължимост на сумата от 45 лв.-
разходи и такси за извънседебно събиране на просроченото задължение е неоснователна и следва да бъде отхвърлена.
На
следващо място, трябва да се установи размерът на съществуващите задължения.
Предвид по- горе изложеното процесният договор се явява действителен в частта,
с която е постигнато съгласие за получаването на сумата от 600,00 лв. и за
връщането й на месечни вноски с договорената възнаградителна лихва. Ответникът е направил общо плащания в размер
на 187,14 лв. С тълкувателното решение по тълкувателно дело № 3/ 2017
г. общото събрание на гражданската и търговската колегия на Върховния
касационен съд („ВКС“) се приема, че погасителния ефект при неизпълнение на парично
задължения настъпва при условията и поредността, предвидени в чл. 76, ал. 2 от
Закона за задълженията и договорите („ЗЗД“) – разноски, лихви и главница, а не
в поредността по чл. 76, ал. 1 ЗЗД – съобразно неговата обременителност и
момент на възникниване. В мотивите си ВКС посочва, че условията и поредността,
предвидени в двете алинеи на чл. 76 ЗЗД се прилагат, ако между страните липсва
уговорка за друг ред и условия за прихващане на изпълнението. Първата алинея е
установена в интерес на длъжника и намира приложение за всякакви еднородни
задължения, включително парични. Предпоставка за приложението й е наличието на
няколко самостоятелни задължения между същите длъжник и кредитор, но не и
задължения, които са в отношение на главно и акцесорно. Втората алинея се
прилага единствено за парични задължения, които се формират от поне два от
следните елементи – разноски, лихви и главница. Тъй като правилото е установено
в интерес на кредитора, при предложено от длъжника изпълнение на лихвоносно
задължение той може да посочи кой елемент погасява, но този избор не е
обвързващ за кредитора. ВКС отбелязва още, че правилото се прилага към всеки
вид лихва – възнаградителна, мораторна, договорна или законна.
С оглед
изложеното съдът приема, че с извършеното плащане ответникът е погасил лихвите
по падежиралите вноски към 31.03.2015 г. т.е. общ размер на погасените лихви в
общ размер от 24,61 лв. и главница в общ размер от 162,53 лв. Останала е
дължима главница в размер от 437,47 лв. по отношение на която искът е
основателен и доказан по размер и следва да се уважи. За разликата между тази сума и предявената в
размер от 493,04 лв. искът за установяване дължимост на главницата следва да се
отхвърли, като неоснователен и недоказан.
По отношение обаче на договорната лихва е
направено възражение за погасяването й по давност, което е основателно. Претенцията за договорна лихва обхваща
периода от 20.03.2015 г. до 10.07.2015 г. т.е. повече от три години преди
депозиране на заявлението за издаване на заповед за изпълнение, поради и което
тази претенция се явява погасена по давност. На това основание следва да
се отхвърли и претенцията за обезщетение
за забава за периода от 21.03.2015 г. до 06.05.2016 г. върху непогасената
главница. Разпоредбата на чл.111, б. б) и б. в) ЗЗД са ясни и безпротиворечиви
и предвиждат, че вземанията за обезщетения и за лихви се погасяват с кратка
тригодишна давност. Относно претецията за обезщетение за забава за периода, за
който тя е погасена по давност съдът чрез използване на онлайн калкулатор
определи в размер от 50,26 лв. До този размер и за периода от 21.03.2015 г. до 06.05.2016 г. обезщетението
за забава следва да се отхвърли като погасено по давност. Относно претенцията
за обезщетение за забава за периода от 07.05.2016 г. до 07.05.2019 г., то
същата следва да се определи въз основа на установената от съда дължима
главница в размер от 437,47 лв. в размер от 133.20 лева чрез използване на
онлайн калкулатор. За разликата между така установения от съда на основание чл.
162 ГПК общ размер на обезщетение за забава за процесния период – 183, 46 лв. и
заявения такъв от 210,94 лв. или за сумата от 27,48 лв. искът за обезщетение
следва да се отхвърли като недоказан по размер. От така изложеното следва, че
предявеният иск за обезщетение за забава се явява основателен и доказан за
периода от 07.05.2016 г. до 07.05.2019 г. в размер от 133,20 лв. и следва да се
уважи. За разликата между този размер и отразения в заповедта за изпълнение и
предявен от ищеца, а именно за общата сума в размер от 77,74 лв. искът следва
да се отхвърли, като недоказан до размера от 27,48 лв. и погасен по давност до
размера от 50,26 лв. и за периода от 21.03.2015 г. до 06.05.2016 г.
Не се
твърдят и не се установяват постъпили плащания по договора след последното
плащане през 2015 г., като към момента на подаване на заявлението по чл.410 от ГПК е настъпил падежът на всички вноски. Ето защо, исковете за установяване съществуването
на задължения от 437,47 лв. – главница и
133,20 лв. – обезщетение за забава за периода от 07.05.2016 г. до 07.05.2019 г.,
се явяват основателни и следва да бъдат уважени. Съдът счита за основателна и претенцията за
присъждане на законна лихва върху главницата, считано от 07.05.2019 г. до
окончателното й изплащане.
Исковете
за установяване на дължимост на сумата от 55,57 лв. – главница, 34,81 лв.-
договорна лихва, 232,95 лв.- неустойка
за неизпълнение на договорно задължение, 45 лв.- такса разходи и 77,74 лв. искът следва
да се отхвърли, като недоказан до размера от 27,48 лв. и погасен по давност до
размера от 50,26 лв. и за периода от 21.03.2015 г. до 06.05.2016 г. следва да се отхвърлят, като неоснователни и
недоказани, а по отношение на претенцията за договорна лихва и частично за
обезщетение за забава, като погасени по давност.
Отговорност за
разноски:
Съгласно
т.12 от ТР №4/18.06.2014 г. на ВКС, ОСГТК, съдът, който разглежда иска,
предявен по реда на чл.422, респ. чл.415, ал.1 от ГПК, следва да се произнесе
за дължимостта на разноските, направени и в заповедното производство, като
съобразно изхода на спора разпредели отговорността за разноските, както в
исковото, така и в заповедното производство. В мотивната част на тълкувателното
решение е указано, че съдът по установителния иск следва да се произнесе с
осъдителен диспозитив и за разноските, сторени в заповедното производство, тъй
като с подаване на възражение от длъжника изпълнителната сила на заповедта за
изпълнение в частта й относно разноските отпада.
На
основание чл. 78, ал. 1 ГПК ищецът има право на разноски, съобразно уважената
част от исковете.
Ищецът е
представил списък по чл. 80 и претендира разноски в размер на 70 лв. за заповедното
производство (разноските в заповедното производство са общо 75 лв., но ищецът е
заявил, че претендира 70 лв., поради което с оглед диспозитивното начало съдът
е длъжен да се съобрази с това исконе) и 1025 лв. в исковото производство. Относно
претендираните разноски в настоящото исково производство обаче съдът счита, че
претенцията е частично основателна, доколкото съгласно чл. 78, ал. 8 ГПК в
полза на юридически лица или еднолични търговци се присъжда възнаграждение в
размер, определен от съда, ако те са били защитавани от юрисконсулт, като
размерът на присъденото възнаграждение не може да надхвърля максималния размер
за съответния вид дело, определен по реда на чл. 37 от Закона за правната
помощ. Разпоредбата на чл. 37 ЗПП препраща към Наредбата за заплащане на
правната помощ, която в чл. 25 и чл. 26 предвижда възнаграждение за заповедното
производство от 50 до 150 лева, а в исковото - от 100 до 300 лева. Съгласно чл.
1 от Наредбата съдът следва да определи възнаграждението в зависимост от вида и
количеството на извършената работа, като в настоящия случай съдът определя
възнаграждението в размер от 100 лв., като общият размер на разноските в
исковото производство е 775 лв. Съразмерно на уважените искове в полза на ищцовото дружество следва да се
определят разноски по съразмерност в заповедното и исковото производство, както
следва: сумата от 39,20 лв. - разноски в заповедното
производство съразмерно на уважения размер на исковете и сумата от 434 лв. - разноски в исковото производство,
съразмерно на уважения размер на исковете.
Така
мотивиран по изложените съображения, съдът
Р Е Ш И:
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО в отношенията между страните, че
А.Н. М., ЕГН **********,*** дължи на „Агенция за събиране на вземания” ЕАД,
ЕИК: *********, гр. София, бул. „Д-р Петър Дертлиев“ № 25, офис сграда лабиринт,
ет.2, офис 4 сумата от 437,47
лв. - представляващи главница по
договор за паричен заем от 12.02.2015 г. с Изи Асет Мениджмънт АД, вземанията,
по който са прехвърлени на 01.10.2015 г. с Приложение № 1 към Рамков договор за
продажба и прехвърляне на вземания /цесия/ от 16.11.2010 г. и сумата от 133,20 лв.- обезщетение за забава за периода от 07.05.2016г. до 07.05.2019 г., ведно със законната лихва
за забава върху главницата от датата на входиране на заявлението – 07.05.2019
г. до окончателното изплащане на
задължението, за които суми е издадена Заповед за изпълнение на парично
задължение по чл. 410 ГПК по ч.гр.д. № 14631 по описа за 2019 г. на ПРС, като ОТХВЪРЛЯ предявените от Агенция за
събиране на вземания” ЕАД, ЕИК: *********, гр. София, бул. „Д-р Петър Дертлиев“
№ 25, офис сграда лабиринт, ет.2, офис 4
против А.Н. М., ЕГН **********,***
искове за признаване на установено между страните, че се дължи сумата от 55,57
лв. – главница по договор за заем от 12.02.2015 г., сумата 34,81 лв. -
договорна лихва за периода от 20.03.2015 г. до 10.07.2015 г. , 45
лв.- такса разходи, сумата от
232,95 лв. неустойка за
неизпълнение на договорни задължения за предоставяне на банкова гаранция или
поръчителство на две физически лица за периода от 20.03.2015 г. до 10.07.2015
г., както и сумата в общ размер от 77,74 лв. – обезщетение
за забава, включващо сумата 27,48 лв. –
недоказана по размер и сумата от 50,26
лв. и за периода от 21.03.2015 г. до 06.05.2016 г., като погасена по давност, за
които суми е издадена Заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК по ч.гр.д. № 14631 по описа за 2019 г. на ПРС.
ОСЪЖДА А.Н. М., ЕГН **********,***
да заплати на Агенция за събиране на вземания” ЕАД, ЕИК: *********, гр. София,
бул. „Д-р Петър Дертлиев“ № 25, офис сграда лабиринт, ет.2, офис 4 сумата от 434 лева, представляваща разноски по съразмерност, направени в настоящото
производство по гр.д. № 14631/2019 г. по описа на ПРС, V гр.с. и сумата от 39,20 лв.- представляваща разноски по съразмерност, направени по частно гр.дело № 7084 по описа за 2019 г.
на ПРС.
Решението
подлежи на обжалване пред Окръжен съд- Пловдив в двуседмичен срок от връчването
му на страните.
Препис от
решението да се връчи на страните.
РАЙОНЕН СЪДИЯ: /п/
Вярно с оригинала.
ПМ