РЕШЕНИЕ
№ 390
гр. гр. Хасково, 14.05.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – ХАСКОВО, XI ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в
публично заседание на петнадесети април през две хиляди двадесет и пета
година в следния състав:
Председател:Стелла Св. Моллова
при участието на секретаря Теодора Кр. Георгиева
като разгледа докладваното от Стелла Св. Моллова Гражданско дело №
20245640102810 по описа за 2024 година
Образувано е по искова молба от Е. С. М., ЕГН: **********, с адрес:
************, чрез адв. Д. М., съдебен адрес: ************, срещу „ВИВА
КРЕДИТ“ АД, ЕИК: *********, със седалище и адрес на управление - гр.
София, Бул.“Джавахарлал Неру“ № 28, представлявано от Свилен Петков
Петков., с която с която са предявени искове с правно основание чл.26, ал.1 от
Закона за задълженията и договорите /ЗЗД/, вр. чл.22 от Закона за
потребителския кредит /ЗПК/, вр. чл.11, ал.1, т.10 от ЗПК за прогласяване
недействителността сключения между страните договор за паричен заем №
5783468, в условията на евентуалност – на клаузата от същия договор,
уреждащата задължение за заплащане на такса за експресно разглеждане,
както и на клаузата за неустойка, обективно кумулативно съединени с иск с
правно основание чл. 55, ал. 1, предл. 1-во от ЗЗД за осъждане на ответника да
заплати на ищеца сумата от 5 лева, предявен като частичен иск от общата
сумата от 1220,10 лева, представляваща заплатена без основание сума по
недействителен договор за кредит, сключен между страните, ведно със
законната лихва за забава от датата на депозиране на исковата молба до
окончателното изплащане на вземането. Направено е искане за присъждане на
1
сторените по делото разноски включително адвокатско възнаграждение.
С протоколно определение от 15.04.2025 г. съдът е допуснал на
основание чл. 214, ал. 1 от ГПК изменение в размера на предявения иск с
правно основание чл. 55, ал. 1 от ГПК, като е увеличил същия на сумата от
981,08 лева вместо за първоначално предявения размер от пет лева, който иск
вече не е частичен, а представлява пълния размер на вземането.
Ищецът твърди, че на 07.02.2022 г. e сключил с ответното дружество
договор за паричен заем № 5783468, размерът на който възлиза на 2500 лева,
вид на вноската - двуседмична и брой погасителни вноски – четиринадесет. В
договора е посочено, че ГЛП ще бъде в размер на 40,32 %, а ГПР в размер на
49,36 %. Съобразно договора той дължи и сума в размер на 732,06 лева за
такса за бързо разглеждане и неустойка в размер на 488,04 лева в случай на
непредставяне на гаранция. Твърди, че е погасил изцяло сумата по договора,
включително и таксата за експресно разглеждане.
Счита процесния договор за нищожен на основание чл. 11, ал. 1, т. 10,
вр. чл. 22 от ЗПК поради липса на съществен елемент от неговото
съдържание, а именно - годишният процент на разходите /ГПР/ по кредита.
Поддържа, че е налице грешно посочване на ГПР в процесния договор, а
действителният такъв е в размер, многократно надвишаващ допустимия по чл.
19, ал.4 от ЗПК такъв. Доколкото още със сключване на договора е посочено,
че дължи възнаграждение за допълнителна услуга, то същото следвало да
бъде включено в размера на ГПР по кредита, тъй като представлява разход по
същия по смисъла на чл. 19, ал.1 от ЗПК. Посочва, че изложеното се отнася и
за предвидената неустойка при непредставяне на обезпечение. Невключването
на тези две задължения в размера на ГПР според ищеца представлява
заобикаляне на разпоредбите на чл.19, ал.4 ЗПК, тъй като начисляването и
плащането на възнаграждения по пакети от допълнителни услуги не
представлява плащане за услуги, а всъщност представлява прикрити разходи
по кредита, с които се стига до надхвърляне на законоустановения максимален
размер на ГПР. С тези действия кредиторът заобикаля изискванията на ЗПК за
точно посочване на финансовата тежест на длъжника по кредита. Твърди, че
неправилното посочване на ГПР е и в пряко противоречие с целите на
Директива 2008/48/ЕО да има единен съпоставим прозрачен пазар на
кредитите, защото по този начин потребителят може да сравни продуктите
2
адекватно. Счита, че обстоятелството дали е правилно изчислен и посочен
ГПР, се установява на база единна формула, залегнала в посочената
Директива и транспонирана в ЗПК. Сочи, че неустойка за неизпълнение на
задължение, което не е свързано пряко с претърпени вреди е типичен пример
за неустойка, която накърнява добрите нрави, тъй като излиза извън
присъщите й обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции и цели
единствено постигането на неоснователно обогатяване.
На следващо място, по отношение ма клаузата за неустойка се твърди,
че представлява още едно допълнително обезщетение за неизпълнението на
акцесорно задължение - неосигурен поръчител, от което не произтичат вреди
за кредитодателя. От това, че плащането на неустойка се разсрочва заедно
периодичните вноски, се прави извод за това, че кредиторът не е имал
очакване за предоставяне на поръчител по процесния договор. С оглед на
всичко изложено се посочва, че тази клауза е нищожна като неравноправна на
основание чл. 143, ал. 2, т. 5 от ЗЗП.
По отношение на уговорката за заплащане на такса за експресно
разглеждане се посочва, че същата безспорно попада в изискванията на
Директивата, тъй като представлява предвидими общи разходи по кредита,
които обуславят сключването на договора при тези условия и са
предварително заложени, поради което следва да бъдат включени в общия
размер на разходите, а оттам – и в ГПР. Неправилното изчисляване и
посочване на ГПР според ищеца представлява самостоятелно основание за
недействителност на договора, като допълнителен аргумент в тази насока е
това, че посочването на ГПР е изведено като съществено условие на договора.
Това следва и от практиката на СЕС. Така грешното посочване на ГПР следва
да се приравни на хипотезата на непосочен ГПР по смисъла на чл.11 ал.1 т.10
ЗПК, респ.- целият договор следва да се обяви за нищожен на основание чл.
22 ЗПК. Освен това, посочването на размер на ГПР, който не е реално
прилагания в отношенията между страните, представлява „заблуждаваща
търговска практика“ по смисъла на чл. 68д, ал.1 и ал.2 т.1 от ЗЗП, както и по
смисъла на правото на ЕС.
Поддържа се, че в пряко нарушение на императивното правило на чл. 19,
ал. 1 вр. чл. 11, ал. 1, т: 10 от ЗПК „Вива кредит" АД не е включило в ГПР
разходите за заплащане на „неустойка" й допълнителна услуга, като и двете по
3
своята същност представляват печалба за кредитора, надбавка към
главницата, която се плаща периодично, поради което трябва да е част от
годишния лихвен процент /ГЛП/ и ГПР. При условие, че ГПР бил
законосъобразно описан, действителният такъв щял да възлиза многократно
над допустимия, а не както е посочен в договора. Ето защо ищецът счита, че е
налице нарушение на разпоредбата на чл. 19, ал. 4 от ЗПК, водеща до
нищожност на договора като цяло, тъй като търговецът е заблудил
потребителя за действителния размер на ГПР, приложим в отношенията
между страните.
Ищецът излага, че за него се поражда правен интерес от предявяване на
иск за прогласяване недействителност на сключения с ответното дружество
Договор за потребителски кредит № 5783468, в условията на евентуалност –
на уреждащата задължение за потребителя да заплати такса за експресно
разглеждане клауза от този договор и тази за неустойка при непредставяне на
обезпечение, както и на частичен иск за връщане на заплатените по процесния
договор за кредит суми при начална липса на основание.
Ответникът в срока по чл. 131, ал.1 от ГПК е депозирал отговор на
исковата молба. Въвежда доводи за недопустимост на предявените искове,
доколкото съединяването на установителни искове с осъдителен е
недопустимо по подробно изложени съображения. Освен това оспорва
исковете като неоснователни и недоказани. Твърди, че липсва нарушение по
чл. 11, ал. 1, т. 9 от ЗПК, доколкото процесният договор включва всички
реквизити, посочени в тази разпоредба. Счита, че 3ПК не въвежда лимит на
възнаградителната лихва по договорите за потребителски кредит, а
единственото ограничение, предвидено в чл. 19, ал. 4 от 3ПК, е ГПР да не е
по-висок от петкратния размер на законната лихва. В този смисъл и
ответникът е спазил това ограничение, тъй като ГПР съгласно договора не
надвишава този размер, а при изчисляването му е включен размерът на
фиксирания годишен лихвен процент. Поддържа, че процесният договор не е
сключен при общи условия, а в договора изрично са посочени броя на
вноските и датите за плащане на всяка една от тях, респективно всички
условия по отпускане и връщане на заема са инкорпорирани в самия договор,
поради което към същия не са прилагани ОУ и не е изготвян погасителен
план, респ. не са описани в договора. По отношение на уговорката за такса
експресно разглеждане се излага, че ищецът доброволно е избрал да се
4
възползва от нея, като същата не следва да се прибавя към ГПР на основание
чл. 19 във вр. Приложение № 1 чл. 19, ал. 2 от ЗПК. Сочи, че експресното
разглеждане на документи не е действие по усвояване и управление на
кредита, а действие, което предхожда усвояването на същия. Оспорва се
основателността и на осъдителния иск за неоснователно обогатяване, както и
акцесорния за присъждане на обезщетение за забава. В случай, че съдът
приеме за допустими предявените искове, то се иска тяхното отхвърляне като
неоснователни в цялост и присъждане на сторените в настоящото
производство съдебни разноски.
Съдът като обсъди доводите на страните и събраните писмени
доказателства, приема за установено от фактическа страна следното:
По делото не е спорно, а и от представените писмени доказателства се
установява, че между страните е налице валидна облигационна връзка по
силата на сключения № 5783468/07.02.2022 г.
Видно от представения договор за кредит параметрите на същия са
следните: сума на кредита – 2500 лева, срок – 28 седмици, фиксиран ГЛП –
40,32 %, ГПР – 49,36 %, брой вноски – 14, такса за бързо разглеждане – 732,06
лева, или общо дължима сума – 3532,48 лева.
В чл. 1, ал. 3 от договора е предвидено, че за извършената от кредитора
допълнителна услуга по експресно разглеждане на заявката за паричен заем,
заемателят дължи такса за експресно разглеждане на документи за отпускане
на паричен заем в размер на 732,06 лева. В ал. 4 е уговорено, че таксата ще се
заплати от заемателя разсрочено като се раздели на равни части и се включи в
размера на всяка от погасителните вноски.
В чл. 5, ал. 1 от договора е уговорено, че заемателят се задължава в 3-
дневен срок от усвояване на сумата по договора да предостави на заемодателя
обезпечение – поръчител, което трябва да отговаря на редица условия, или
банкова гаранция. В ал. 2 от същия член е посочено, че страните се съгласяват,
че при неизпълнение на задължението за предоставяне на обезпечение,
заемателят ще дължи неустойка в размер на 488,04 лева, която също ще се
разсрочи и ще се заплаща на равни части към всяка от погасителните вноски и
общото задължение става в размер на 4020,52 лева.
По делото е изслушано и прието заключение на вещото лице по
съдебно-счетоводна експертиза, което съдът кредитира като вярно и
5
компетентно изготвено. От същото се установява, че за погасяване на
задължението по договор за паричен заем от 07.02.2022 г. са
постъпили/осчетоводени общо суми в размер на 2505 лева, кредитът е погасен
предсрочно на 16.05.2022 г. Към датата на предсрочното погасяване
кредиторът е събрал договорна лихва до 16.05.2022 г. в размер на 217,49 лева,
неустойка в размер на 244,02 лева и цялата такса за експерсно разглеждане в
размер на 732 лева. Извън посочените суми кредиторът е начислил 5 лева
такса за събиране на просрочени вземания на 08.04.2022 г., които са платени
на 13.04.2022 г. Общо погасена е сума в размер на 3698,75 лева. Вещото лице е
посочило, че размерът на ГПР, изчислен на двуседмична база с включена
такса за експресно разглеждане в размер на 732,06 лева, разпределена във
всяка вноска възлиза на 1065,35 %.
При така установената фактическа обстановка и при съвкупната
преценка на събраните доказателства по делото, настоящият съдебен
състав намира от правна страна следното:
Предявени са при условията на обективно кумулативно съединение
искове с правно основание чл. 26, ал. 1 ЗЗД, вр. чл.22, вр. чл.11 ал.1 т.10 и
чл.19 ЗПК и чл.55, ал.1, пр.1 ЗЗД, а при условията на евентуалност – иск по чл.
26, ал. 1 ЗЗД, вр. чл.21 ал.1, вр. чл.10а ал.1 и ал.2 ЗПК, които са процесуално
допустими. Разгледан по същество, предявеният главен иск с правно
основание чл. 26, ал. 1 ЗЗД, вр. чл.22, вр. чл.11 ал.1 т.10 и чл.19 ЗПК е изцяло
основателен, като съображенията за това са следните:
Сключеният между страните договор е потребителски, поради което
намира своята правна регламентация в Закона за потребителския кредит
/ЗПК/, като според легалната дефиниция, дадена в разпоредбата на чл. 9 ЗПК,
въз основа на договора за потребителски кредит кредиторът предоставя или се
задължава да предостави на потребителя кредит под формата на заем,
разсрочено плащане и всяка друга подобна форма на улеснение за плащане, с
изключение на договорите за предоставяне на услуги или за доставяне на
стоки от един и същи вид за продължителен период от време, при които
потребителят заплаща стойността на услугите, съответно стоките, чрез
извършването на периодични вноски през целия период на тяхното
предоставяне. Условие за неговата действителност е писмената форма – чл. 10,
ал. 1 ЗПК. Съгласно чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК договорът за потребителски кредит
6
се изготвя на разбираем език и съдържа годишния процент на разходите по
кредита и общата сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на
сключване на договора за кредит, като се посочат взетите предвид
допускания, използвани при изчисляване на годишния процент на разходите
по определения в приложение № 1 начин. Съгласно чл. 19, ал. 1 ЗПК
годишният процент на разходите по кредита изразява общите разходи по
кредита за потребителя, настоящи или бъдещи /лихви, други преки или
косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т. ч. тези,
дължими за допълнителни услуги/, изразени като годишен процент от общия
размер на предоставения кредит.
Разпоредбата на чл. 143 ЗЗП дава легално определение на понятието
"неравноправна клауза" в договор, сключен с потребителя и това е всяка
уговорка в негова вреда, която не отговаря на изискването за добросъвестност
и води до значително неравноправие между правата и задълженията на
търговеца или доставчика и потребителя като в 18 точки визираната правна
норма дава изчерпателно изброяване на различни хипотези на неравноправие.
Според чл. 146, ал. 1 ЗЗП, неравноправните клаузи в договорите са нищожни,
освен ако не са уговорени индивидуално, като в алинея 2 от същата
разпоредба е разписано, че не са индивидуално уговорени клаузите, които са
били изготвени предварително и поради това потребителят не е имал
възможност да влияе върху съдържанието им особено в случаите на договор
при общи условия. Тези нормативни разрешения са дадени и в Директива
93/13/ЕИО на Съвета от 05.04.1993 г. относно неравноправните клаузи в
потребителските договори, която е транспонирана с нов чл. 13а, т. 9 от ДР на
ЗЗП /ДВ бр. 64/2007 г. /. Според чл. 3 от Директивата, неравноправни клаузи
са договорни клаузи, които не са индивидуално договорени и които въпреки
изискванията за добросъвестност създават в ущърб на потребителя значителна
неравнопоставеност между правата и задълженията, произтичащи от
договора. Според Директивата не се счита индивидуално договорена клауза,
която е съставена предварително и следователно потребителят не е имал
възможност да влияе на нейното съдържание. Фактът, че някои аспекти от
дадена клауза или някоя отделна клауза са индивидуално договорени, не
изключва приложението на чл. 3 от Директивата към останалата част на
договора, ако общата преценка на договора сочи, че той е договор с общи
условия. Когато продавач или доставчик твърди, че клауза от договор с общи
7
условия е договорена индивидуално, негова е доказателствената тежест да
установи този факт.
В тази връзка следва да се даде отговор на въпроса при какви условия е
сключен процесният договор за потребителски кредит и как са уговорени
клаузите на този договор. Предвид обсъдените в тази насока правни
постановки и събрания доказателствен материал се установи, че процесният
договор е сключен при общи условия /при предварително определени от
едната страна - кредитор клаузи на договора/. Константна е практиката на
Съда на ЕС, според която съдилищата на държавите членки са длъжни да
следят служебно за наличието на неравноправни клаузи в потребителските
договори. В този смисъл е и чл. 24 ЗПК, която разпоредба, във връзка с
неравноправните клаузи в договорите за потребителски кредит, препраща към
чл. 143 - 148 ЗЗП. Съдът е длъжен да следи служебно и за наличието на
клаузи, които противоречат на императивни разпоредби на закона или го
заобикалят и в този смисъл се явяват нищожни – чл. 26, ал. 1, пр. 1 и пр. 2 от
ЗЗД. В глава четвърта на ЗПК е уредено задължението на кредитора преди
сключването на договор за кредит да извърши оценка на кредитоспособността
на потребителя и при отрицателна оценка да откаже сключването на такъв.
В този смисъл клаузата от процесния договор за кредит, предвиждаща
заплащането на такса за бързо разглеждане на искането за кредит се намира в
пряко противоречие с преследваната цел на транспонираната в ЗПК
директива. Това е така, защото в чл. 1, ал. 3 от договора е предвидено, че за
извършената от кредитора допълнителна услуга по експресно разглеждане на
заявката за паричен заем, заемателят дължи такса за експресно разглеждане на
документи за отпускане на паричен заем в размер на 732,06 лева., както и в чл.
5, ал. 2 от е посочено, че страните се съгласяват, че при неизпълнение на
задължението за предоставяне на обезпечение, заемателят ще дължи
неустойка в размер на 488,04 лева. Като и двете задължения са разсрочени и
са заплащани на равни части към всяка от погасителните вноски. Несъмнено
таксата за бързо разглеждане и за неустойка при непредоставяне на
обезпечение представляват разход по кредита по смисъла на § 1, т.1 от ДР на
ЗПК и съгласно чл.11, ал.1, т.10 и чл.19, ал.1 от ЗПК и следва да се включат в
размера на ГПР. Доколкото ответникът изрично заявява, а и от представените
писмени доказателства се установи, че процесната такса за бързо разглеждане
не е включена при изчислението на ГПР в размер на 49,36 %, то следва, че
8
същият не отразява действителните разходи по кредите. Така реално се
оскъпява кредитът чрез въвеждане на допълнителни разходи, недопустими по
действащото законодателство, чиято стойност не е включена в определения в
договора за кредит ГПР. В случая посоченият в договора размер на ГПР е
неточен и заблуждава потребителя, тъй като не отразява действителния
размер на разходите по кредита. Според заключението на вещото лице
размерът на ГПР, изчислен на двуседмична база с включена такса за експресно
разглеждане в размер на 732,06 лева, разпределена във всяка вноска възлиза
на 1065,35 %, което се явява много над посочения в договора размер от 49,36
% на ГПР и над допустимия императивно установен размер.
Следва да се отбележи, че сумата на кредита е в размер на 2500 лева, а
дължимата такса за допълнителна услуга възлиза на 732,06 лева, което се
явява 30 % от усвоената сума по кредита, което води до съществено
увеличение на тежестта на задължението на потребителя. В случай, че се
вземе предвид и неустойката в размер на 488,04 лева тежестта на
увеличението се повишава значително. Наред с това, в случая услугата „бързо
разглеждане“ безспорно касае действия, свързани с отпускането на кредита и
начисляването на такса за нея попада в забраната на чл.10а, ал.2 от ЗПК.
Таксата за бързо разглеждане е уговорена и във фиксиран размер. Липсва
каквато и да е еквивалентност между таксата и извършената услуга от
кредитора.
От съдържанието на договора за кредит не става ясно как тази
допълнителна услуга е остойностена, по каква методика е формирана цената
за ползването й и какви конкретни действия от страна на кредитора се
включват в тази услуга. Съгласно Решение на СЕС от 21.03.2024г. по дело С-
714/22 член 3, буква ж) от Директива 2008/48/ЕО на Европейския парламент и
на Съвета от 23 април 2008 година относно договорите за потребителски
кредити и за отмяна на Директива 87/102/ЕИО на Съвета трябва да се тълкува
в смисъл, че разходите за допълнителни услуги, които са уговорени към
договор за потребителски кредит и дават на закупилия тези услуги потребител
приоритет при разглеждане на искането му за отпускане на кредит и при
предоставяне на разположение на заетата сума, както и възможността да се
отлага изплащането на месечните вноски или да се намалява техния размер,
попадат в обхвата на понятието „общи разходи по кредита за потребителя“ по
9
смисъла на тази разпоредба, а оттам и на понятието „годишен процент на
разходите“ по смисъла на посочения член 3, буква и), когато закупуването на
посочените услуги се оказва задължително за получаването на съответния
кредит или те представляват конструкция, предназначена да прикрие
действителните разходи по този кредит. Член 10, параграф 2, буква ж) и член
23 от Директива 2008/48 трябва да се тълкуват в смисъл, че когато в договор за
потребителски кредит не е посочен годишен процент на разходите, включващ
всички предвидени в член 3, буква ж) от тази директива разходи, посочените
разпоредби допускат този договор да се счита за освободен от лихви и
разноски, така че обявяването на неговата нищожност да води единствено до
връщане от страна на съответния потребител на предоставената в заем
главница.
По отношение на задължението за заплащане на неустойка при
непредоставяне на обезпечение в полза на кредитора, съдът намира, че
налагането на изброените в чл. 5, ал. 1 от процесния договор редица
специфични изисквания, вкл. и по отношение на банковата гаранция въобще
препятства всички възможности на длъжника да реагира и да изпълни
условията. Той обективно е в затруднение дори да направи опит да потърси
поръчител, още по-малко да намери такъв, който следва да отговаря и на
всички посочени условия. Всички тези кумулативно дадени условия навеждат
на извод, че изначално е трудно, ако не и невъзможно тяхното изпълнение.
След като това е така, във всички случаи вземането за неустойка ще възникне
в сферата на кредитора. Именно поради изложеното, същата е уговорена и
като сигурна част от дълга, като следва да се заплаща разсрочено, на равни
части, заедно с всяка погасителна вноска, видно и от самия погасителен план
към договора за потребителски кредит. При тези трудно изпълними условия и
предвид размера й от 488,04 лева /при главница от 2500 лева/ настоящият
съдебен състав намира, че неустойката излиза извън присъщите й
обезпечителна, обезщетителна и наказателна функции и се превръща само в
средство за обогатяване на кредитора и води до скрито оскъпяване на кредита.
Тя противоречи на справедливостта и еквивалентността на престациите,
съответно на добрите нрави. Ето защо, тя е и нищожна. Фактически не се
касае за дължима неустойка, а за вземане, което се плаща заедно с вноските за
главница и лихва, което вземане представлява допълнителна печалба за
кредитора, освен лихвата.
10
С оглед изложеното, съдът намира, че процесният договор за
потребителски кредит е сключен в нарушение на изискванията на чл.11, ал.1,
т.10 от ЗПК, поради което и по аргумент на чл.22 от ЗПК е налице пълна
недействителност - нищожност на договора. Ето защо, предявеният главен иск
по чл.26, ал.1, предл.първо от ЗЗД, вр. чл.11, ал.1, т.10 и чл.22 от ЗПК за
обявяване на договора за нищожен следва да бъде уважен като основателен и
доказан.
Предвид изложеното, настоящият съдебен състав намира, че
предявеният иск с правно основание чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД също се явява
основателен и следва да бъде уважен, като в тежест на ищеца е да установи, че
е налице предаване, съответно получаване на парична престация, нейният
размер и пряка причинно-следствена връзка между обогатяването и
обедняването. В тежест на ответната страна е да докаже наличието на
основание да задържи процесната сума. В случая от приетото по делото
заключение на вещото лице по съдебно-счетоводна експертиза се установи, че
ищецът е погасил предсрочно общо сумата от 3698,75 лева по процесния
договор, от които 732,06 лева за таксата за експресно разглеждане, 244,02 лева
за неустойка и 5 лева за такса за
Предвид съображенията, изложени по- горе, плащането на сумата от
981,08 лева е осъществено по договор, който се явява недействителен по
смисъла на чл. 22, вр. чл. 11, ал. 1, т.9 и т. 10 ЗПК. Съгласно чл. 23 ЗПК, когато
договорът за потребителски кредит е обявен за недействителен, потребителят
връща само чистата стойност на кредита, но не други разходи по кредита.
Доколкото кредитът е бил предсрочно погасен на 16.05.2022 г., то сумата от
981,08 лева се явява платена без основание, тъй като липсва такова за
задържането й от ответника, поради което този иск също е основателен и
следва да бъде уважен като такъв. Като законна последица от уважаване на
иска, главницата следва да се присъди, ведно със законната лихва, считано от
датата на подаване на исковата молба в съда 16.10.2024 г. до окончателното й
изплащане.
С оглед изхода на спора на основание чл. 78, ал. 1 от ГПК ответникът
следва да бъде осъден да заплати на ищеца направените разноски за държавна
такса в размер на 150 лева и 250 лева за депозит за вещо лице.
Следва да бъде определено и възнаграждение за процесуално
11
представителство от един адвокат по чл. 38 ЗАдв. в полза на адвокат Д. М.. По
отношение на размера на хонорара, който следва да се определи съдът намира,
че предвид липсата на фактическа сложност на делото, както и наличие на
трайна и безпротиворечива съдебна практика по спорните въпроси,
извършените от адв. Д. М. процесуални действия, изразяващи се единствено в
депозиране на писмени молби по делото, приключване разглеждане на делото
в едно съдебно заседание, по което същият не се е явил, на основание чл.38
ал.2, вр. ал.1 т.2 от Закона за адвокатурата /ЗАдв./ в полза на адв. Д. М. следва
да се определи възнаграждение за осъщественото от него процесуално
представителство, защита и съдействие по настоящото дело в размер на 400
лева. Към тази сума следва да се прибави и 80 лв. ДДС по аргумент от § 2а от
Наредба № 1/09.07.2004 г. за възнаграждения за адвокатска работа, което да
бъде заплатено от ответника. В тази връзка, съдът не споделя направеното
възражението на ответното дружество за прекомерност на договорения от
ищеца хонорар на адвокат, тъй като такъв не е договарян по размера си, а се
определя от съда.
Мотивиран от гореизложеното, съдът
РЕШИ:
ПРОГЛАСЯВА ЗА НИЩОЖЕН по предявения от Е. С. М., ЕГН:
**********, с адрес: ************, срещу „ВИВА КРЕДИТ“ АД, ЕИК:
*********, със седалище и адрес на управление - гр. София,
Бул.“Джавахарлал Неру“ № 28, иск с правно основание чл. 26, ал. 1 от ЗЗД вр.
чл. 22 ЗПК, вр. чл. 11, ал. 1, и т. 10 ЗПК, договор за паричен заем № 5783468
от 07.02.2022 г., сключен между Е. С. М. и „ВИВА КРЕДИТ“ АД.
ОСЪЖДА „ВИВА КРЕДИТ“ АД, ЕИК: *********, със седалище и
адрес на управление - гр. София, Бул.“Джавахарлал Неру“ № 28, да заплати на
Е. С. М., ЕГН: **********, с адрес: ************, на основание чл. 55, ал. 1,
предл. първо от ЗЗД сумата от 981,08 лева, представляваща недължимо
платена сума по договор за паричен заем № 5783468 от 07.02.2022 г., сключен
между Е. С. М. и „ВИВА КРЕДИТ“ АД, ведно със законната лихва от датата
на депозиране на исковата молба – 16.10.2024 г., до окончателното изплащане.
ОСЪЖДА „ВИВА КРЕДИТ“ АД, ЕИК: *********, със седалище и
адрес на управление - гр. София, Бул.“Джавахарлал Неру“ № 28, да заплати на
12
Е. С. М., ЕГН: **********, с адрес: ************, на основание чл. 78, ал. 1
от ГПК сумата от 400 лева, представляваща разноски за заплатена държавна
такса и за депозит за вещо лице.
ОСЪЖДА „ВИВА КРЕДИТ“ АД, ЕИК: *********, със седалище и
адрес на управление - гр. София, Бул.“Джавахарлал Неру“ № 28, да заплати на
адв. Д. М. на основание чл. 38, ал. 1 вр. ал. 2 от Задв. сумата от 480 лева с
ДДС, представляваща адвокатско възнаграждение.
Решението подлежи на обжалване в двуседмичен срок от получаване на
съобщението с въззивна жалба пред Окръжен съд – Хасково.
Съдия при Районен съд – Хасково:/п/ не се чете
Вярно с оригинала!
Секретар: В.К.
13