№ 262
гр. Смолян, 30.10.2023 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – СМОЛЯН, ВТОРИ ВЪЗЗИВЕН ГРАЖДАНСКИ
СЪСТАВ, в публично заседание на десети октомври през две хиляди
двадесет и трета година в следния състав:
Председател:Росица Н. Кокудева
Членове:Петранка Р. Прахова
Зоя Ст. Шопова
при участието на секретаря Зорка Т. Янчева
като разгледа докладваното от Петранка Р. Прахова Въззивно гражданско
дело № 20235400500329 по описа за 2023 година
Производството е по реда на чл. 258 – чл. 273 от ГПК.
С Решение № 250/29.05.2023 г. по гр. д. № 576/2022 г. Смолянски
районен съд е признал за установено по отношение на С. В. И., че същият
дължи на „А.“ ЕАД следните суми: 2 648, 66 лева главница, 903, 78 лева
договорна лихва за периода 16.09.2020 г. до 20.01.2022 г. и 268, 93 лева лихва
за забава за периода 20.06.2020 г. до датата на подаване на заявлението –
29.03.2022 г., за които суми по ч. гр. д. № 280/2022 г. на РС – Смолян е
издадена Заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 от ГПК;
ищецът е осъден да заплати на ответника деловодни разноски в размер на 123,
34 лева за заповедното производство и 502, 58 лева за исковото производство
съобразно уважената част от иска; ответникът е осъден да заплати на ищеца
разноски в размер на 39, 88 лева съобразно отхвърлената част от иска.
Това решение се обжалва пред Смолянски окръжен съд от ищецът
С. В. И., чрез пълномощник адв. Б. М., с оплаквания, че е неправилно и
постановено при допуснати съществени нарушения на процесуалните
правила.
Във въззивната жалба се сочи, че съдът не е разгледал и обсъдил
нито едно възражение на ответната страна; въпреки направените възражения
1
и служебното задължение на съда, районният съд не е обсъдил наличие на
неравноправни клаузи.
Твърди се в жалбата, че иска не е доказан по основание и размер.
Сочи се, че ищецът не е представил никакви първични документи,
установяващи предоставени суми по договор за кредит; такива документи не
са представени и на вещото лице по СИЕ. Не са представени документи, от
които да е видно кога и какви суми са преведени на заемателя.
В жалбата се излагат доводи, че с втория договор за заем не е
извършено валидно новиране на задължение, а по-скоро това е нищожен
договор, тъй като не носи белезите и съдържанието на новация и няма реално
преведена сума. Жалбоподателят твърди, че не се ангажирани доказателства
да ме у била предоставена преддоговорната информация съгласно чл. 8 и
следващите от ЗПФУР.
Твърди се, че не се представят доказателства, че „А. Т.“ ЕООД е
платило просрочени суми и в какъв размер. Твърди се, че неоснователно в
исковата молба се твърди, че договорът за поръчителство е сключен от
длъжника, което не е вярно; договорът за поръчителство е между „К.“ ЕАД и
„А. Т.“ ЕООД. Твърди се, че в случай, че „А. Т.“ ЕООД е платило
задълженията на длъжника по договора за кредит, само той би могъл да
прехвърли вземането си на ищеца; от данните по делото е представените
писмени доказателства не става ясно кой е кредиторът и ако им промяна, в
кой момент е станало това.
С въззивната жалба се прави искане за отмяна на обжалваното
решение и постановяване на друго, с което исковата претенция да бъде
отхвърлена като неоснователна и недоказана.
В срок е депозиран писмен отговор на въззивната жалба от ищеца
“А.“ ЕАД, чрез юрисконсулт Н. П. – А., с който се изразява становище, че
обжалваното решение е правилно, законосъобразно и обосновано и като
такова следва да бъде потвърдено.
В отговора се излагат доводи, че процесния договор за
потребителски кредит отговаря на изискванията на Закона за потребителския
кредит по отношение нормите, приложими при този вид договори.
По отношение доводите, че не се представят първични документи,
се твърди, че посочените в първоначалната експертиза плащания са на база
представени счетоводни справки; плащанията от ответника са от категорията
на правопогасяващи юридически факти и подлежат на доказване от ответната
страна. Сочи се, че заключението на СИЕ не е оспорено в срок от ответната
страна.
Като неоснователно се счита възражението, че на ответника не е
предоставена преддоговорна информация, като в тази връзка се прави
позоваване на представеното с исковата молба заверено копие на СЕФ.
По отношение договорната лихва се развиват съображения, че
2
заемът е предоставен от търговец, в кръга на дейността му, като се касае за
извършена сделка с цел печалба. Твърди се, че законодателят е счел, че
търговците следва да могат да договарят възнаграждение за специализирани
кредитни услуги в размер, значително надхвърлящ законната лихва. Сочи се,
че лихвите при небанковите институции са с по-висок размер с оглед риска,
който поемат да отпуснат финансов ресурс на кредитополучатели, които не
могат да получат такъв от банките поради различни съображения, водещи до
ниска кредитоспособност, с оглед на което е меродавна пазарната цена на
кредита в сектора, а не законната лихва. Прави се позоваване на разпоредбата
на чл. 9 от ЗЗД, както и се твърди, че понастоящем горната граница е 5-
кратния размер на законната лихва, ,посочен в чл. 19 ал. 4 от ЗПК /касаещ
ГПР/, която норма според жалбоподателя е неотносима към настоящия
случай. Твърди се, че презумпцията е, че след като една уговорка не
противоречи на закона/както е в случая/, то тя не може да противоречи на
правилата на добрите нрави. Прави се позоваване на разпоредбата на чл. 145
ал. 2 от ЗЗП. Твърди се, че добрите нрави при лихвените равнища на
небанковото финансово кредитиране не следва да е размерът на законната
лихва, двукратния или трикратния размер на същата; противното може да
доведе до абсурдни изводи, свързани с недействителност на всички договори,
сключвани от небанкови финансови институции. Прави се позоваване и на
нормата на чл. 430 ал. 2 от ТЗ.
С отговора се прави искане да бъде потвърдено
първоинстанционното решение; претендират се разноски за юрисконсултско
възнаграждение и се прави възражение по чл. 78 ал. 5 от ГПК.
В съдебно заседание за жалбоподателя пълномощникът му адв. Б.
М. поддържа въззивната жалба.
Въззиваемият не изпраща представител в съдебно заседание. От
пълномощникът му юрк. Н. П. е депозирана молба, с която оспорва
въззивната жалба по изложените в отговора доводи.
Смолянски окръжен съд, след като взе предевид доводите във
въззивната жалба и в отговора и прецени доказателствата поотделно и в
тяхната съвкупност, намира за установено следното:
Между „К.“ ЕАД и ответникът С. В. И. е сключен договор за
потребителски кредит на 08.01.2020 г., по силата на който се предоставя
кредит в размер на 3 000 лева на ответника, за срок от 24 месеца, при 40 %
договорна лихва и ГПР в размер на 48, 21 %, с месечна погасителна вноска в
размер на 183, 56 лева и обща сума на всички плащания в размер на 4 405
лева.
Също на 08.01.2020 г. е сключен Договор за предоставяне на
поръчителство между „А. Т.“ ЕООД и ответника И., по силата на който
поръчителят „А. Т.“ ЕООД се задължава да сключи договор за поръчителство
с кредитодателя „К.“ ЕАД, по силата на който да отговаря пред „К.“ ЕАД
солидарно с потребителя за изпълнението на всички задължения на
3
потребителя съгласно договора за потребителски кредит, както и за всички
последици от неизпълнението на задълженията на потребителя по договора за
кредит; за поемане на това задължение потребителят дължи възнаграждение
на поръчителя. Според Приложение № 1 към този договор възнаграждението
за поръчителя в размер на 180, 52 на месец за периода на действие на
договора за кредит – за 24 месеца. лева месечно.
На 08.01.2020 г. е сключен и Договор за поръчителство между „К.“
ЕАД и „А. Т.“ ЕООД, по силата на който поръчителят „А. Т.“ ЕООД се
задължава да отговаря пред „К.“ ЕАД солидарно с потребителя за
изпълнението на всички задължения на потребителя, възникнали съгласно
договора за потребителски кредит, както и за всички последици от
неизпълнението на задълженията на потребителя по договор за потребителски
кредит.
С оглед задължението на съда по чл. 7 ал. 3 от ГПК да следи
служебно за наличието неравноправни клаузи в договор, сключен с
потребител, настоящата инстанция намира, че в договора за потребителски
кредит между „К.“ ЕАД и ответника И. са налице неравноправни клаузи:
Неравноправна е клаузата, според която лихвения процент по
кредита е 40 %. Константна е практиката на Върховен касационен съд, според
която договорната лихва по договори за потребителски кредит, ако надхвърля
трикратния размер на законовата лихва /30 %/, е в противоречие с добрите
нрави и се явява нищожна. Накърняването на добрите нрави по смисъла на
чл. 26 ал. 1 изр. 3 от ЗЗД е налице, когато при договаряне на насрещните
задължения на страните се нарушават принципите на справедливостта, на
добросъвестността в гражданските и търговските взаимоотношение и на
недопускане на неоправдано имуществено разместване. Неоснователно в
отговора на въззивната жалба ищецът прехвърля изискванията на чл. 19 ал. 4
от ЗПК към размера на възнаградителната лихва.
На следващо място, неравноправна е клаузата на чл. 4 от договора
за потребителски кредит. Същата е в нарушение на закона – чл. 16 ал. 1 от
Закона за потребителския кредит, съгласно която норма доставчикът на
финансовата услуга има задължение да извърши преценка на
кредитоспособността на потребителя преди сключване на договора за
потребителски кредит. Предоставената на потребителя „възможност“ за избор
– дали да сключи договор за кредит без обезпечение или с избрано от него
обезпечение, е привидна и представлява злоупотреба с лошото му финансово
състояние, тъй като потребителят очевидно има нужда от средствата, за които
кандидатства; липсата на достъпна за потребителя информация относно
предварително одобрените от „К.“ ЕАД юридически лица, с които
дружеството би сключило договор за поръчителство и предвиждането на
банкова гаранция като единствен друг допустим метод на обезпечение, е
индиция за осъществявана върху потребителя скрита икономическа принуда
да се сключи договор именно с посочен от кредитора поръчител,
4
представляващ свързано с него юридическо лице. Поради това и клаузата за
заплащане на възнаграждение по договора за предоставяне на поръчителство
е неравноправна, не е уговорена индивидуално, не отговаря на изискванията
за добросъвестност и води до значително неравновесие между правата на
потребителя и търговеца-поръчител.
Отделно от гореизложеното, възнаграждението, което следва да
заплаща потребителят по договора за поръчителство е почти равно на сумата,
която следва да върне по договора за кредит /4 332, 48 лева по договора за
поръчителство – 4 405, 44 лева по договора за кредит/. Очевадно е
нарушаването на добрите нрави по смисъла на чл. 26 ал. 1 предл. 3 от ЗЗД,
както и е налице неравноправно клауза, която е уговорена във вреда на
потребителя, която не отговаря на изискванията за добросъвестност и води до
значително неравновесие между правата и задълженията на търговеца и
потребителя по смисъла на чл. 143 ал. 1 от Закона за защита на потребителя.
С оглед така уговорения начин на плащане на възнаграждение по
договора за поръчителство – чрез кердитодателя на месечни вноски на
падежите, на които се дължат вноските по договора за кредит, както и
предвид обстоятелството, че кредиторът и поръчителят са свързани лица по
смисъла на § 1 т. 5 от ДР на ТЗ /едноличен собственик на капитала на „А. Т.“
ЕООД е „К.“ ЕАД, уговореното в договора за предоставяне на поръчителство
възнаграждение на поръчителя по съществото си представлява скрито
възнаграждение за кредитора по договора за потребителски кредит, което
освен че увеличава размера на възнаградителната лихва /134 % според
кредитния калкулатор при кредит от 3 000 лева,платим на 24 вноски и сума за
връщане в размер на 8 737, 92 лева/, би следвало да е включено в размера на
ГПР, което не е сторено и при включването му годишния процент на
разходите е в размер на 256, 2 % според кредитния калкулатор.
Поради това въззивният съд констатира драстично нарушение на
разпоредбата на чл. 19 ал. 4 от ЗПК. Т.е. под формата на възнаграждение за
поръчителство в процесния договор за прикрити многократно по-високи
възнаградителна лихва и годишен процент на разходите. Безспорно се касае
за нарушение на нормите на чл. 11 ал. 1 т. 9 и т. 10 от Закона за
потребителския кредит, тъй като процесния договор за кредит не съдържа
действителните заплащани от ответника размери на договорната лихва и на
годишния процент на разходите; техните действителни размери са прикрити
чрез възнаграждението по договора за поръчителство.
Нарушението на нормите на чл. 11 ал. 1 т. 9 и т. 10 от ЗПК са
основания по смисъла на чл. 22 от ЗПК за недействителност на договора за
потребителски кредит, съответно и свързаните с него договори за
поръчителство, поради което на основание чл. 23 от ЗПК потребителят дължи
връщане само на чистата стойност на кредита, като не дължи лихви и други
разходи по кредита.
Отделно от горното следва да се посочи, че Договора за
5
поръчителство от 08.01.2020 г. изначално е лишен от основание, тъй като по
силата на това правоотношение в полза на потребителя не се предоставя
услуга; обезпечението е единствено и само в полза на кредитора, за което
цялото възнаграждение е поето от потребителя; срещу заплащането на
възнаграждението потребителят не е получил каквато и да било услуга,
поради което е налице и накърняване на добрите нрави по смисъла на чл. 26
ал. 1 пр. 3 от ЗЗД. Поради това следва да се приеме, че като основано на
нищожна клауза, възнаграждението за поръчител, уговорено в договора за
предоставяне на поръчителство не би било дължимо от потребителя, макар в
случая и то да не се претендира. Поради недължимост на възнаграждението
по договора за поръчителство, следва с платените от ответника суми по
договора за поръчителство да бъдат погасени задълженията по договора за
кредит.
Съгласно заключението на депозираната пред районния съд
съдебно-икономическа експертиза Ответникът И. е извършил плащания по
договора за потребителски кредит в общ размер на 767, 92 лева, подробно
посочени по дата и размер в приложената към експертизата Таблица № 1. От
експертизата се установява, че ответникът И. е извършил плащания към „А.
Т.“ ЕООД в общ размер на 722, 08 лева, подробно посочени по дата и размер
в Таблица № 2 към експертизата. Т.е. общо по договора за кредит ответникът
е изплатил сумата от 1 590 лева, поради което е предвид разпоредбата на чл.
23 от ЗПК дължи остатъка от чистата стойност на кредита в размер на 1 410
лева.
Поради това иска за главница за разликата над сумата 1 410 лева
до 2 648, 66 лева, иска за договорна лихва в размер на 903, 78 лева и иска за
лихва за забава в размер на 268, 93 лева следва да бъде отхвърлен като
неоснователен. В останалата част – за главница в размер на 1 410 лева
първоинстанционното решение като законосъобразно и обосновано следва да
бъде потвърдено. С оглед този изход от спора деловодните разноски на
страните за двете инстанции се разпределят по следния начин: с оглед
уважената част от иска на ищеца следва да се присъдят разноски в размер на
45, 54 лева за заповедното производство; в исковото производство ищецът е
направил разноски за ДТ в размер на 124, 64 лева, депозит за СИЕ 260 лева и
по 100 лева за юрисконсултско възнаграждение за всяка от инстанциите,
поради което с оглед уважената част от иска му се дължат разноски в размер
на 202, 79 лева. Ответникът е направил разноски за 515 лева за адвокатско
възнаграждение, 150 лева депозит за СИЕ и 102, 96 лева за ДТ, поради което
съобразно отхвърлената част от иска му се дължат разноски в размер на 501,
58 лева.
Водим от гореизложеното Смолянски окръжен съд
6
РЕШИ:
ОТМЕНЯ РЕШЕНИЕ № 250/29.05.2023 г. по гр. д. № 576/2022 г. на
Смолянски районен съд, В ЧАСТТА, с която е признал за установено по
отношение на С. В. И., че същият дължи на „А.“ ЕАД следните суми:
главница за разликата над 1 410 лева до 2 648, 66 лева, 903, 78 лева договорна
лихва за периода 16.09.2020 г. до 20.01.2022 г. и 268, 93 лева лихва за забава
за периода 20.06.2020 г. до датата на подаване на заявлението – 29.03.2022 г.,
за които суми по ч. гр. д. № 280/2022 г. на РС – Смолян е издадена Заповед за
изпълнение на парично задължение по чл. 410 от ГПК, както и В ЧАСТТА
относно присъдените разноски, като вместо това ПОСТАНОВЯВА:
ОТХВЪРЛЯ иска да бъде признато за установено, че С. В. И.,
ЕГН **********, дължи на „А.“ ЕАД, ЕИК *****, главница за разликата над
1 410 лева до 2 648, 66 лева, 903, 78 лева договорна лихва за периода
16.09.2020 г. до 20.01.2022 г. и 268, 93 лева лихва за забава за периода
20.06.2020 г. до датата на подаване на заявлението – 29.03.2022 г., за които
суми по ч. гр. д. № 280/2022 г. на РС – Смолян е издадена Заповед за
изпълнение на парично задължение по чл. 410 от ГПК – като неоснователен и
недоказан.
ПОТВЪРЖДАВА РЕШЕНИЕ № 250/29.05.2023 г. по гр. д. №
576/2022 г. на Смолянски районен съд, В ЧАСТТА, с която е признато за
установено, че С. В. И., ЕГН **********, дължи на „А.“ ЕАД следните суми:
главница размер на 1 410 лева по Договор за потребителски кредит от
08.01.2020 г. с „К.“ ЕАД, за които суми по ч. гр. д. № 280/2022 г. на РС –
Смолян е издадена Заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410
от ГПК.
7
ОСЪЖДА С. В. И., ЕГН **********, да заплати на „А.“ ЕАД,
ЕИК *****, деловодни разноски за двете съдебни инстанции общо в размер
на 202, 79 лева.
ОСЪЖДА „А.“ ЕАД, ЕИК *****, да заплати на С. В. И., ЕГН
**********, деловодни разноски за двете съдебни инстанции общо в размер
на 501, 58 лева.
РЕШЕНИЕТО не подлежи на обжалване предвид разпоредбата на
чл. 280 ал. 3 т. 1 от ГПК.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
8