№………./……..11.2019 г.
гр. Варна
В И М Е Т О
Н А Н А Р О Д А
ВАРНЕНСКИ
ОКРЪЖЕН СЪД, ТЪРГОВСКО ОТДЕЛЕНИЕ в открито съдебно заседание, проведено на седемнадесети октомври през
две хиляди и деветнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ДИАНА МИТЕВА
ЧЛЕНОВЕ: ЦВЕТА
ПАВЛОВА
мл.с. НАСУФ ИСМАЛ
при секретар Албена Янакиева,
като разгледа докладваното от съдията
Митева
въззивно търговско дело №1445 по описа за 2019 г.,
за да се произнесе взе предвид
следното:
Производството
подлежи на разглеждане по реда на чл. 258 и сл. ГПК.
Приета е за
разглеждане въззивна жалба на „БАНКА ДСК“ЕАД срещу решение
№3413/22.07.2019г., постановено по гр.д. №3359/19г. по описа на ВРС, 25
с-в, с което е бил отхвърлен
установителен иск на кредитор, заявил като изискуемо задължение на
кредитополучател по оспорена заповед за изпълнение, представляващ разход по
изискуем кредит в размер на 120 лв.
Въззивникът, чрез
юрк. П. се позовава на допуснати нарушения
при постановяване на решението, изразяващи се в неправилно установени факти,
обусловили и неприлагане на материалния закон при преценка на основанието за
събиране на спорното вземане и начина на уговарянето на това задължение по предоставен на потребител кредит.
Кредиторът се позовава на клаузата за поемане на задължение за обявените от
банката при сключване на договора начислявания по Тарифа за такси и разходи,
като сочи, че претендираната сума от 120 лв е уговорена като разход, чието
плащане се дължи при допуснато спиране на плащанията по погасителния план.
Сочи, че съдът неправилно е квалифицирал този разход като такса по управление
на кредита или обезщетение за забава, тъй като не е съобразил, че сумата е била
включена в тарифата като предварително оценени предвидими вреди, които банката
ще понесе поради необходимите действия по упражняване на право на предсрочна
изискуемост в случай на неизпълнение на кредитополучателя. Счита, че с това
вземане не се постига забранена от ограничителния режим на чл. 33 ЗПК цел, тъй
като банката не е начислила допълнително обезщетение за забава, а само е
предвидила възстановяване на направени поради неизпълнението разходи, чиято
тежест следва да се понесе от длъжника, допуснал недобросъвестно забава. С тези
доводи обосновава основателност на претенция за установяване и на това
допълнително вземане и моли решението за
бъде отменено и претенцията му уважена в цялост.
По същество
представителят на въззивника поддържа бланкетно същите доводи.
Насрещната страна Н.Ж.Д., чрез пълномощника си адв. А. оспорва
жалбата с доводи за правилно установени факти и прилагане на закона. Позовава
се на императивна уредба на защита на потребителя, действаща към момента на
сключване на договора, която изключва уговорките на обезщетения за забава и за
възлагане на потребителя на плащания за услуги, които не са му предоставени.
Сочи, че евентуално направените разходи на кредитора по събиране на дълга не
могат да бъдат третирани като установени по размер в тарифа вземания, а следва
да се докажат като реално понесени вреди. Като счита оплакванията срещу
правилно приложения закон за неоснователни, моли за потвърждаване на обжалвания
съдебен акт в цялост.
Същите доводи се
поддържат в пледоарията по същество от преупълномощената адв. И..
Страните
претендират насрещно определяне на разноски за въззивна инстанция, но само
искането на въззивника е уточнено в списък (л.24).
По предварителните
въпроси и допустимостта на производството въззивният съд се е произнесъл с определение
№ 3255/13.09.2019г., а понастоящем
липсват нови обстоятелства, които да налагат промяна на това произнасяне.
Решението на първоинстанционния съд, съдържа реквизитите
по чл. 236 ГПК и е действително.
Произнасянето на обжалвания отхвърлителен диспозитив съответства
на предявения иск на кредитора за установяване на оспорено от длъжника вземане,
произтичащи от неизпълнение на задължение по банков кредит, заявено
първоначално като „заемна такса“. В рамките на служебната проверка за
допустимост съдът констатира наличието на издадена заповед за изпълнение в
полза на въззиваемата банка за вземане, индивидуализирано на това основание,
посочено и в описаната в извлечението по кредитната сметка сума от 120лв.
Заповедта е била връчена по реда на чл. 47 ал.5 ГПК, което изключва ефективна
защита на длъжника и налага съдебно установяване по специалния ред. В исковата
си молба кредиторът е пояснил обстоятелствата относно възникването на това
вземане, като се е позовал на сключения договор за кредит за текущо потребление
от 30.07.2015г и приложимите към него общи условия и тарифа на банката, в която
е била предвидена такса в размер на 120 лв
като разход по изискуем кредит. Произнесеното съдебно решение по това спорно
вземане на кредитора, изцяло съвпада с очертания предмет в заповедното
производство и е допустимо.
Съдът, след
преценка на изложените в жалбата оплаквания, съобразно чл.269 от ГПК, приема за
установено по същество следното от фактическа и правна страна:
Нито в отговора по иска, нито във въззивната жалба са оспорени фактите
по пораждане на отношенията между страните, поради което за безспорни следва да
се възприемат установените от първата инстанция факти: На 30.07.2015г. банката е договорила с
потребител рефинансиране на задължения под формата на потребителски кредит и
съответно на тази уговорка кредитирането е било предоставено и усвоено от
клиента. С Допълнително споразумение от 02.03.2016г. остатъкът по дълга е
разсрочен за 120 месеца като крайната падежна дата е 02.03.2026г. с гратисен
период, а поради пропускане на падежи по приетия по съгласие на страните
погасителен план банката е обявила предсрочна изискуемост.
Потребителският характер на кредитирането е несъмнен, поради което и съответствието
на съдържанието на сделката със специалния Закон за потребителския кредит( ЗПК)
е наложително. Уговорката за заплащане на таксите по кредита в чл. 12(а не 14
както се сочи в исковата молба) е бланкетна, тъй като препраща към установени в
тарифа размери за допълнителни задължения, които не са свързани с усвояване и
управление на кредита. Така обявени на клиента, тази допълнителни за него
разходи не отговарят на изискванията на чл. 11 т. 7 от ЗПК за конкретизация и изрично
уговаряне на всички плащания, извън основното задължение за връщане на главница
и начислена лихва. Дори да се приеме, че с възприемането на съдържанието на
тарифата, инкорпорирана в договора с подписването й като приложение, бланкета е
запълнен с конкретно съдържание, то съдът констатира, че този документ (
приложен в два варианта с еднакво съдържание на л. 33, 43) не са оповестени
някакви допълнителни услуги, които да могат да се преценят като основание за
допълнително възнаграждение по смисъла на чл.10а ал.4 ЗПК. Напротив, в самата
тарифа таксата от 120лв, претендирана от кредитора в настоящото производство, е
оповестена като „разход при изискуем кредит“. Явно е, че не се касае за
предоставяне на услуга, която да съпътства и обслужва ползването на кредита
като допълнително благо за клиента, а за вземане, предназначено да компенсира
кредитора за дейности, изцяло в негов интерес, които е извършил или възнамерява
да извърши за сметка на клиента си, ако той допусне просрочие на изискуемо
плащане. Това предназначение се признава от самия въззивник, който основава
оплакването си на тезата, че чрез включването на такава „такса“ в тарифата си,
кредиторът е извършил предварителна оценка на вредите, които би понесъл в
случаите на неизпълнение от страна на кредитополучателя. Право на такова обезщетение
обаче, следва да се договоря като неустойка, а не като такса за услуга(каквато
несъмнено кредитора е потърсил като е включил в извлечението и заявлението си
сумата именно като заемна такса).
Отделно от това уговаряне на обезщетение
за посочените от въззивника вреди противоречи на забраната за ангажиране на
отговорност на потребителя за вреди от неизпълнение над законната лихва за забава
(чл. 33 ал.1 ЗПК). Ето защо какъвто и да е характера на действията на кредитора
в случай на пропускане на изискуем падеж, компенсиране на разходите за
извършването им противоречи на специалния закон. Липсата на изпълнение от
страна на кредитополучателя поражда само две алтернативни възможности за
кредитора, който предпочита да съхрани (а не да развали) договора. Само ако не
предпочете да търси реалното изпълнение на дължимата престация (в случая
връщане на главница и начислената договорна лихва), кредиторът би имал право на
компенсаторно обезщетение в размер на липсващото изпълнение на очакваната
престация. При реализиран избор да търси липсващото точно изпълнение обаче,
единствената възможна компенсация е за вредите от забавата ( арг. от общото
правило на чл. 79 ал.1 ЗЗД). Затова каквото и да е обезщетението, ако
пораждането му се свързва с действия по предприето принудително реално
изпълнение то не може да има друг характер, освен на обезщетение за забава.
Доводите на въззивника за понесени вреди от неизпълнение които имат друг
характер принципно не могат да бъдат споделени.
Систематичното тълкуване на чл.
10а и чл. 19 ал.3 и чл. 33 от ЗПК налагат извод за ограничаване на свободата на
договарянето от кредитор, предоставящ потребителски кредит на условия, при
които освен обявената договорна лихва и обезщетението за забава, на потребителя
се възлагат и други плащания като фиксирани по размер разходи. Тази норма
изключва действието на каквато и да е клауза (дори и тя да е ясно изразена,
разбираема и възприета от потребителя) с която отговорността за някакви други
вреди се добавя към задълженията на кредитополучателя.
В заключение, въззивният съд не намира основание за изключването на
спорната уговорка от приложното поле на
закрилните норми на ЗПК. Оплакванията в жалбата се оказват изцяло
неоснователни. Като споделя мотивите на първата инстанция за отричане на
дължимостта на тази допълнителна такса, уговорена като компенсация за разходи,
направени в резултат на неизпълнението на длъжника, въззвиният състав намира за
неоснователна претенцията на кредитора за сумата от 120 лв. Обжалваната част от
решението следва да се потвърди.
По разноските:
Поради съвпадащ резултат от разглеждането на делото по същество,
разноските не следва да се променят.
Пред настоящата инстанция представителите на въззиваемата страна не са
посочили доказателства за направени разходи, затова и съдът не присъжда
разноски.
Мотивиран от
гореизложеното и на осн. чл. 271 ГПК, съставът на Варненски окръжен съд
Р Е Ш И :
ПОТВЪРЖДАВА
решение №3413/22.07.2019г., постановено по гр.д. №3359/19г. по описа на ВРС, 25
с-в, В ОБЖАЛВАНА ЧАСТ, с която е бил отхвърлен
установителен иск на кредитор, заявил като изискуемо задължение на
кредитополучател по оспорена заповед за изпълнение, заемна такса,
представляваща компенсация за разход по изискуем кредит в размер на 120 лв.
Разноски не се
определят.
Решението не
подлежи на касационно обжалване, по арг. от чл. 280 ал. ГПК.
Решението да се
обяви в регистъра по чл. 235 ал.5 ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.