№ 266
гр. Плевен, 23.06.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – ПЛЕВЕН, ІІ ВЪЗ. ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в
публично заседание на първи юни през две хиляди двадесет и втора година в
следния състав:
Председател:ВЕСЕЛА ЛЮБ. САХАТЧИЕВА
Членове:РЕНИ М. СПАРТАНСКА
КРАСИМИР ИВ. ПЕТРАКИЕВ
при участието на секретаря МАРИ СЛ. ЙОНЧОВСКА
като разгледа докладваното от КРАСИМИР ИВ. ПЕТРАКИЕВ Въззивно
гражданско дело № 20224400500300 по описа за 2022 година
Производство по чл.258 и следващите от ГПК.
С Решение № 260013/24.02.2022 г., постановено по гр. дело №
6682/2020 г. по описа на Плевенски районен съд, съдът е отхвърлил
предявените от А. Д. Д. от гр. София против Г. П. Г. от гр. Д., обл. Плевен иск
с правно основание чл.8 ал.1 от ЗАЗ за осъждане на ответника да заплати на
ищеца сумата от 1571,01 лв., представляваща остатък от арендно плащане по
Договор за аренда на ЗЗ от 08.01.2013 г., вписан в Служба по вписванията –
Плевен под № 134/09.01.2013 г., том I, акт № 30 за стопанската 2017/2018 г.,
ведно със законната лихва от датата на предявяване на иска до окончателното
изплащане на сумата, както и иск с правно основание чл.86 ал.1 от ЗЗД за
осъждане на ответника да заплати на ищеца сумата от 69,34 лв.,
представляваща лихва за забава за периода 31.12.2018 г. – 09.12.2020 г., като
погасени чрез прихващане с дължимата от ищеца на ответника сума в размер
на 4426,90 лв., получена без правно основание по РКО от 27.12.2014 г. и РКО
от 01.12.2015 г.
Осъдил е на основание чл.8 ал.1 от ЗАЗ А. Д. Д. от гр. София да заплати
на Г. П. Г. от гр. Д., обл. Плевен сторените деловодни разноски за адвокатско
1
възнаграждение в размер на 580,00 лв.
Срещу така постановеното решение е постъпила въззивна жалба от А.
Д. Д. чрез защитника му – адв. И.П. от САК, който с чита, че решението е
неправилно, поради противоречие с материалния закон, поради необоснованост и поради
допуснати процесуални нарушения.
За да отхвърли предявения иск, съдът е уважил като допустимо и
основателно направеното от ответника в последното по делото съдебно
заседание възражение за прихващане на спорното по делото вземане с
насрещно вземане на ответника за платена без основание рента за
стопанските 2013/2014г. и 2014/2015г. в размер на 2213,45 лева на година или
общо 4426, 90 лева за двете години, с която сума ищецът се е обогатил
неоснователно и дължи връщането й. Според въззивника така приетото от
съда е неправилно, възражението за прихващане е недопустимо и
неоснователно и съдът неоснователно се е позовал на него и е отхвърлил
предявения иск.
Направеното възражение за съдебно прихващане в процеса е
недопустимо, тъй като е направено след срока за отговор на исковата
молба, а именно едва в последното по делото съдебно заседание, поради
което е настъпила преклузия за това процесуално средство.
Съгласно чл.371 от ГПК по изключение такова възражение по
търговски спорове може да се направи до приключване на съдебното дирене
в първа инстанция, когато за доказването му не се налага събирането на
нови доказателства, но в случая тези предпоставки не са налице, тъй
като настоящото производство не е търговски спор по смисъла на чл.365 от
ГПК и не подлежи на разглеждане по особения ред на гл.32 от ГПК за
разглеждане на търговски спорове, към който се отнася и чл.371 от ГПК и на
следващо място, за доказването на вземането на ответника е необходимо да
се събират нови доказателства, тъй като от представените такива по делото
по никакъв начин не може да се направи извод, че ответникът има
насрещно вземане по отношение на ищеца за неоснователно обогатяване,
както и с категоричност се установява, че такова вземане ответникът няма.
Въззивникът твърди, че основание за плащане на паричната сума от
4426,90 лева е именно дължимата рента за стопанските 2013/2014 г. и
2014/2015 г., което обстоятелство е удостоверено с първоначалното, преди
дописването, съдържание на РКО.
2
Според въззивника, съдът необосновано е придал на РКО значението
само като на разписка за получени суми, а не е оценил значението му като на
документ, доказващ основанието за плащане и съответно реалната
договореност между страните, каквото значение му е придал самия
ответник, опитвайки се да го промени чрез дописване.
Съдът не е съобразил задължителната сила по чл.300 ГПК на
решение № 373 от 15.07.2020 г. по НАХД № 675/2020 г. на ПлРС, потвърдено
с решение № 142 от 08.12.2020 г. по ВНАХД № 636/2020г. на ПлОС и не е
отчел, че субективната цел на дееца с дописването е да докаже, че не дължи
плащане за стопанската 2016/2017 г., че дължи плащане в размер на 30
лв./дка, а не според договорката - в размер на 50 лв./дка. Съдът не е
направил извода, че след като ответника има за субективна цел чрез
преправяне на документ да прикрие задължението си, то същото очевидно
съществува в размера и на основанието, посочен в документа. От акта на
самото преправяне следва да се направи извод, че на документа му се придава
значение, като такъв удостоверяващ основанието за плащане, а не само като
на разписка за получена сума, както се е опитал да го интерпретира Съда.
Съдът не е отчел, че именно тази субективна цел на дееца го е накарала
да промени основанието на плащането, а не обстоятелството, че е налице
някаква недължимо надплатена сума.
Съдът не е съобразил, че с поведението си ответникът никога не е
показвал, че счита сумата от 4426,90 лева за платена без основание. Той само
се е опитал да й придаде друго основание, да измени основанието, но никога
не я е изисквал от ищеца като платена без основание.
Съдът не е съобразил, че поради описаните обстоятелства тази сума няма
как да се прихване с дължимата рента за 2016/2017 г., както е прието с
влязлото в сила решение по гр.д. № 423/2018г. на ПлРС, то същата няма как
да се прихване и с рентата на 2017/2018 г., тъй като логиката и
обстоятелствата, обосноваващи основанието за плащане, са същите.
Съдът необосновано е приел, че уговаряйки плащане от 50 лв./дка
страните се били опитвали да променят или да актуализират договора за
аренда. Видно от представените РКО и от всички обстоятелства по делото
страните са базирали отношенията си на изначална договорка - плащане по 50
лв/дка. Тази договорка е обективирана в писмен документ - РКО и е
отпаднала, едва след като ответникът е демонстрирал, че не желае да я зачита.
3
Дотогава тя е била валидна и обвързваща страните и е служела за основание
за извършените плащания.
Въззивникът твърди, че сумата от 4426, 90 лева не е платена без
основание и такъв извод не може да бъде подкрепен от представените по
делото доказателства. Направеното прихващане е недопустимо, поради
настъпила процесуална преклузия, тъй като не е изпълнена предпоставката на
чл.371 от ГПК за липсата на необходимост от събиране на доказателства за
установяване на насрещното вземане, т.е. за установяването му от събраните
по делото доказателства, а също така и поради обстоятелството, че
настоящото дело не е търговски спор по смисъла на чл.365 от ГПК.
Прихващането е и неоснователно, тъй като от събраните по делото
доказателства е категорично видно, че вземане за неоснователно
обогатяване в полза на ответника за платени без основание ренти за 2013/2014
г. и 2014/2015 г. не съществува.
Въззивникът моли Окръжния съд, да отмени изцяло
първоинстанционното решение и вместо него да постановите такова, с което
да уважи предявените искове. Моли, да му бъдат присъдени направените
разноски по настоящото дело, както и разноските пред първоинстанционния
съд.
В законоустановения срок е постъпил писмен отговор от въззиваемия Г.
П. Г. чрез пълномощника му – адв. Й.Я. от Адвокатска колегия – гр. Плевен,
който счита въззивната жалба за неоснователна и моли, да бъде потвърдено
решението на районния съд.
Според въззиваемия оплакването за недопустимост на възражението за
прихващане, като направено след изтичане на срока за отговор на исковата
молба е неоснователно. Възражението за прихващане е въведено още с
отговора на исковата молба, но за различна по размер сума, съобразена с
приетото с влязлото в сила решение на ПОС по в.гр.д. № 629/2018 г. на ПОС.
Молбата за отмяна за влязлото в сила решение на ПОС по в.гр.д. №
629/2018 г. е подадена на 08.03.2021 г., т.е. след първото по делото заседание
по настоящето дело. Отмяната на решението на ПОС по в.гр.д.№ 629/2018 г.
от ВКС и постановяването на друго решение от ПОС по в.гр.д.№ 789/2021 г.,
с което е прието, че плащанията с първите три РКО са извършени за
съответните години, тъй като направеното оспорване на съдържанието им е
проведено успешно и същите следва да се изключат от доказателствата по
делото в оспорените им части, установяващи основанието на изплащане на
паричните суми е новонастъпило обстоятелство по смисъла на 147 т.2 от ГПК,
което е от значение за изхода на настоящето дело. С нарочна молба в открито
съдебно заседание на 24.01.2022 г. е направено изменение на въведеното с
отговора на исковата молба възражение за прихващане, съобразено с новото
решение на въззивния съд. В този смисъл не се касае за направено за първи
път в последното съдебно заседание възражение за прихващане, а за
4
изменение на направеното своевременно с отговора на исковата молба такова,
което изменение е допустимо, тъй като се извършва поради новонастъпило
обстоятелство и няма как да е преклудирано, тъй като не е имало основание
да се направи такова възражение към момента на подаване на отговора на
исковата молба.
Въззиваемият твърди, че и оплакването за неоснователност на
възражението за прихващане е неоснователно. При дължимо, съгласно
сключения между страните аренден договор от 08.01.2013 г. арендно плащане
в размер на 4 136,55лв., ответникът е заплатил на ищеца с РКО от 27.12.2014
г. сумата 6350 лв. рента за стопанската 2013/2014 г. и с РКО от 01.12.2015 г.
сумата 6350 лв. за стопанската 2014/2015 г., т.е. за всяка една от двете
стопански години е заплатил с 2213,45 лв. повече от дължимите съгласно
договора суми. Както правилно е посочил районния съд, сключеният между
страните писмен договор има силата на закон за тях и след като не е спазена
предвидената в чл.16 от ЗАЗ специална процедура за изменение на договора в
частта му за размера на арендното плащане, нито пък бе установено от ищеца
по надлежен ред наличието на друго основание за плащане на по-голяма по
размер от договорената рента, платените с горните два РКО суми над
посочения в арендния договор размер се явяват платени без основание. По
двата РКО ищецът е получил без основание общо сумата 4426,90 лв., с която
сума се е обогатил неоснователно и дължи връщането й съгласно чл.55, ал.1
от ЗЗД.
Съгласно сключения между страните договор, дължимата от ответника
на ищеца арендна вноска за стопанската 2017/2018 г. е в размер на 4136,55лв.
В последното съдебно заседание с изрична писмена молба ищецът е
направил изменение на размера на предявените искове, като е намалил
претенцията си за главницата от 4136,55 лв. на 1570,01 лв. и размера на
претендираната лихва за забава от 815,55 лв. на 309,64 лв., като с намалението
е съпроводено с частичен отказ от исковете.
На свой ред ответникът има насрещно вземане от ищеца в размер на
сумата 4426,90 лв., която последният е получил без правно основание с
посочените по-горе два РКО.
При тези обстоятелства изводът на съда, че са налице условията за
прихващане на двете насрещни вземания е правилен и обоснован и предвид
размера на насрещните вземания, след извършеното съдебно прихващане,
правилно е отхвърлена претенцията на ищеца за заплащане на сумата 1571,01
лв. и лихвата върху нея за периода от 31.12.2018 г. до 09.12.2020 г., като
погасена чрез прихващане с дължимата от ищеца на ответника сума в размер
на 4426,90 лв., получена без правно основание по РКО от 27.12.2014 г. и РКО
от 01.12.2015 г.
Въззиваемият моли Окръжния съд, да приемете решението на ПРС за
правилно и да потвърди решението на първоинстанционния съд, както и да му
5
бъдат присъдени направените разноски за въззивната инстанция.
Окръжният съд, като прецени доводите, изложени в жалбата и
доказателствата по делото, намира за установено следното от
фактическа страна:
Въззивната жалба е подадена в законоустановения срок от активно
легитимирана страна, поради което е процесуално допустима.
Разгледана по същество е неоснователна.
Съгласно нормата на чл. 269 от ГПК, въззивният съд се произнася
служебно по валидността на решението, а по допустимостта - в обжалваната
му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.
Обжалваното първоинстанционно решение е валидно, тъй като не е
постановено в нарушение на правни норми, които регламентират условията за
валидност на решенията – постановено е от съд с правораздавателна власт по
спора, в законен състав, в необходимата форма и с определеното съдържание.
Предметът на настоящето производство обхваща решението в неговата
цялост.
Въззивната инстанция приема, че решението в обжалваната част е
допустимо, тъй като са били налице положителните предпоставки и са
липсвали отрицателните за предявяване на исковата молба, а съдът се е
произнесъл именно по исковата молба с която е бил сезиран, поради което
няма произнасяне в повече от поисканото.
Правилно и обосновано на събраните по делото доказателства РС-
Плевен е приел за изяснена фактическата обстановка, която накратко е
следната:
Не се спори, че по силата на договор за аренда на земеделска земя, от
08. 01.2013г., с нотариална заверка на подписите, вписан в Служба по
вписванията гр. Плевен, рег. № 134/09.01.2013г., том 1, акт № 30, , че
въззивникът А.Д., като арендодател, е предоставил на ответника Г.Г. - като
арендатор, за временно и възмездно ползване, за 5 стопански години - от
стопанската 2013/2014 г., следните земеделски имоти, находящи се в
землището на гр. Д.: 1/нива от 30. 001 дка. с № ***; 2/нива от 26.523 дка. с №
***; 3/нива от 17.062 дка. с № ***; 4/нива от 5.507 дка. с № ***; 5/нива от
5.496 дка. с № ***; 6/нива от 1.001 дка. с № 09/***; 7/нива от 52.295 дка. с №
6
***, при уговорена цена в размер на 30.00 лева/декар годишно. В договора е
посочено, че паричния наем се плаща в срок до 31.12 – след реализация на
продукцията еднократно и в брой срещу подписан от арендодателя РКО.
Не се спори, че с решение №СР01 от 27, 09, 2000 г. ОСЗ Д. се
установяват възстановените земеделски земи на наследниците на Н.Д.Д.,
както и че въззивникът А.Д. е негов наследник.
Също така не е спорно, че по силата на нотариални актове за дарение на
недвижим имот от 09.07.2018г. и за покупко-продажба на недвижим имот от
09.07.2018г. /заедно с поправките им/ въззиваемият Г.Г. е придобил от други
наследници на Н.Д.Д. общо 2/48ид.ч. от имотите предмет на договора за
аренда.
Безспорно е и видно от приложените дела, че с решение
№1140/16.07.2018г. по гр. д. №423/2018г. Плевенски районен съд е осъдил на
основание чл. 8, ал. 1 от ЗАЗ Г. Г. да заплати на А. Д. сумата от 4136.55 лв.
представляваща арендно плащане по договор за аренда на земеделски земи от
08.01.2013 г., № 3, том І, рег. № 105/2013 г. на за стопанската 2016/2017г.
Решението е потвърдено с решение №403/03.12.2021г. по в.гр.д.№789/2021г.
на ПлОС и е влязло в законна сила.
Спорен по делото е въпросът заплатил ли е въззиваемия претендираната
с иска сума за арендно плащане за 2017/2018г., в какъв размер е то, както и
основателно ли е направеното възражение за прихващане.
Въззивният съд счита, че възражението е своевременно направено, тъй
като още в отговора на исковата молба, по отношение на оспорване на иска по
основание е посочено, че ще плаща рента „след прихващане“, както и са
посочени суми, които са платени в повече за предходни стопански години, а и
най-важното налично е твърдението, че задължението е погасено изцяло с
тези плащания. В допълнителната молба след възобновяване на делото,
същото е уточнено по суми и техния произход.
От писмо от 07.01.2019г. се установява, че ищецът - въззивник е
уведомил ответника въззиваем за банковата си сметка, по която да бъде
преведена арендната вноска за 2017/2018 г.
От разписка от Изипей от 18.01.2019г. се установява плащането от
ответника на ищеца на сумата от 2527.35 лева с основание – аренда 2017/2018
7
след прихващане.
Следователно, както се установява и от молбата на възизвника за
намаление на иска от 24.01.2022г. е извършено частично плащане на
претендираната сума в посочения размер. Затова и иска е намален /прието
намаление от съда/ на 1570.01лв.
За тази сума напълно правилни са изводите на първата инстанция, че
същата се явява погасена, чрез прихващане с платените в повече суми за
арендна вноска за 2013/2014г. и 2014/2015г. За тях са дължими по 4136.55лв.,
а са заплатени по 6350лв., т.е. с 2213.45лв. в повече. Конкретизирано е, че
прихващането е с тези суми, поради което и следва да се приеме, че
възражението е основателно.
Също така въззивният съд счита, че твърдението на въззивника, че
договорената арендна сума е по 50лв. на дка вместо записаните в договора
30лв. на дка е неоснователно. Договорът е сключен в изискуемата от закона
писмена форма със нотариална заверка, както на дата и подписи, така и на
съдържание. Договорът за аренда може да се изменя само със същият
нотариално заверен анекс. Такъв липсва, поради което и не може да се счита,
че договорът за аренда е изменен съгласно изискванията на чл.16 от ЗА. Нещо
повече, в самата искова молба твърдението е, че дължимата аренда е в размер
на 30лв. на дка и общата сума за стопанска година е 4136.55лв. Също така
твърдението, че с приложените РКО е заплащано по 50лв. на дка също не
съответства на фактите. При отдадени под аренда 137.885дка при цена от
50лв. би следвало сумата да е 6894.25лв., а в тях са вписани 6350лв. и 4150лв.
Липсата на идентичност не дава възможност да се направи извода, че
уговорката, макар и устна, е била за тази цена. Договорът освен, че има
силата на закон за страните се явява и писмено доказателство, представено
именно от ищеца-въззивник, който черпи права от него. Той не може да
оспорва, доказателствата, които сам е представил.
Като допълнителен аргумент следва да се посочи и следното: договорът
е сключен на 08.01.2013г. за срок от 5 стопански години, включващи периода
2013г. – 2018г. Съгласно уговореното в него, за този период общо за
отдадените под аренда 137.885дка по 30лв. на дка се следва по 4136.55лв. на
година или сумата от 20682.75лв. за петте години.
По представените в настоящето и приложените дела документи са
8
видни следните плащания: с РКО от 27.12.2014 г. въззивникът е получил от
въззиваемия сумата от 6350.00 лева; с РКО от 01.12.2015 г. също е получил
сумата от 6350.00 лева. и с РКО от 26.11.2016 г. получил сумата 4150 лв.
/л.65-67 от гр.д.№423/2018г. на ПРС/. Въззивният съд съобразява факта, че
тези разходни ордери са подписани от ищеца – въззивник, т.е. сумите са
получени от него, в съответствие с чл.6 ал.3 от договора. Същевременно
съдът съобразява и, че с решение № 373/15.07.2020 г. по НАДХ № 675/2020 г.
на ПлРС и решение № 142/04.12.2020 г. по ВНАДХ № 636/2020 г. на ПОС, с
което е потвърдено решението на ПлРС, влязло в сила на 08.12.2020 г. по реда
на чл. 78а от НК въззиваемият Г.Г. е признат за виновен в това, че на
неустановена дата до 11.04.2018 г. в град Плевен преправил съдържанието на
следните частни документи, издадени от него, в качеството му на земеделски
производител, разходни касови ордера (РКО) за изплатени суми на молителя-
ищец А.Д., а именно: РКО от 27.12.2014 г. за сумата 6 350 лв., като дописал
текст "аванс 2014/15"; РКО от 01.12.2015 г. за сумата 6 350 лв., като дописал
текст "допл. +аванс" и РКО от 26.11.2016 г. за сумата 4150 лв., като дописал
текст "26.11.2016 г. и аванс" и на същата дата 11.04.2018 г. чрез адв. Й.Я. ги е
употребил пред ПРС по гр. дело № 423/2018 г. за да докаже, че не съществува
парично задължение за стопанската 2016/2017 г. към арендодателя А.Д. –
престъпление по чл. 309, ал. 1 от НК". Обвързващата сила на тази присъда
съгл. чл.300 от ГПК се свежда до това, коя част от частния документ е
преправена. В останалата си част, относно положените от ищеца-въззивник
подписи, тези РКО са автентични, както е прието с наказателното решение.
Т.е. въззивният съд приема наличието на направени плащания по
договора с тези РКО, но не и на основанието, посочено за тях. Тези плащания
са в общ размер на 16850лв.
Сумарно всички тези плащания /по РКО и изипей/ са на обща стойност
19377.35лв., като отчитайки и присъдените със съдебното решение по гр.д.
№423/2018г. 4136.55 лв. представляващи арендно плащане за стопанската
2016/2017г., установяват плащане и съдебно установено вземане над
дължимите общо 20682.75лв. за всичките пет стопански години. Т.е. ако
предявеният иск бъде уважен ще се стигне до неоснователно обогатяване за
ищеца, което е правно недупостимо, още повече, чрез съдебен акт.
С оглед на изложеното, въззивният състав счита, че въззивникът е
9
получил дължимото му за 2017/2018г. арендно плащане, предвид
представените платежни документи, по които се извършва и прихвъщането,
което води до неоснователност на иска и обуславя неговото отхвърляне.
Предвид изложеното Окръжният съд приема, че обжалваното Решение
на Плевенски районен съд, е валидно, допустимо и обосновано на
доказателствата по делото в съответствие с разпоредбите на Закона, липсват
основания за неговото изменение или отмяна и поради това следва да бъде
потвърдено. С оглед подробността и обстоятелствеността на изложените към
първоинстанционното решение мотиви въззивната инстанция препраща и към
тях на основание чл.272 от ГПК.
При този изход на процеса следва на осн. чл.78 ал.3 от ГПК А. Д. Д. от
гр. София да бъде осъден да заплати на Г. П. Г. от гр. Д., обл. Плевен
сторените деловодни разноски за адвокатско възнаграждение в размер на
450,00 лв. за въззивното производство.
С оглед всичко гореизложено, Окръжният съд
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 260013/24.02.2022 г., постановено по гр.
дело № 6682/2020 г. по описа на Плевенски районен съд, като
ЗАКОНОСЪОБРАЗНО.
ОСЪЖДА на основание чл.78 ал.3 от ГПК А. Д. Д. от гр. София ДА
ЗАПЛАТИ на Г. П. Г. от гр. Д., обл. Плевен сторените деловодни разноски за
адвокатско възнаграждение в размер на 450,00 лв. за въззивното
производство..
Решението не подлежи на касационно обжалване на осн. чл. 280, ал. 3,
т. 1 от ГПК.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
10