Мотиви към Присъда
№ 260121 от 21.06.2021 г., постановена по НОХД № 2105/2020 г. по описа
на Районен съд Пловдив, НО, Пети състав
Пловдивска районна прокуратура е
внесла обвинителен акт срещу Ф.З.Е. за това че на 18.11.2018 г. в гр. Пловдив, е причинил на длъжностно
лице - С.Р.Т. ***, на длъжност „***“ в ,,***“ ЕООД, при изпълнение на службата
му, средна телесна повреда, изразяваща се в счупване на тялото на лявата
лакътна кост, което е довело до трайно затрудняване на движенията на горния ляв
крайник - престъпление по чл. 131, ал. 1, т. 1, вр. чл.
129, ал. 1, вр. с ал. 2 от НК.
Производството пред настоящата инстанция е протекло по
общия ред, с разпит на свидетели, изслушване на вещо лице, прочитане и приемане
на писмени доказателства.
В проведеното по делото разпоредително
заседание пострадалият С.Р.Т. е конституиран в качеството си на частен
обвинител и граждански ищец, като за съвместно разглеждане в наказателното
производство е приет граждански
иск за сумата от 30 000 лева,
представляваща обезщетение за причинени неимуществени вреди в резултат от
деянието предмет на обвинението, ведно
със законната лихва, считано от датата на увреждането до окончателното
изплащане на дължимата сума.
В хода на съдебните прения представителят на Районна
прокуратура Пловдив поддържа повдигнатото обвинение, като доказано от събрания
по делото доказателствен материал. Моли подсъдимият да бъде признат за виновен,
като му се наложи наказание, ориентирано към минимума, а именно две години
лишаване от свобода, което да бъде отложено с четири години изпитателен срок. Пледира
за уважаване на гражданския иск в справедлив размер.
Повереникът на частния обвинител и граждански ищец излага
кратък прочит на събраните по делото доказателства, като пледира за
постановяването на осъдителна присъда, с която на подсъдимият да се наложи
наказание лишаване от свобода в размер на три години, чието изпълнение да бъде
отложено. Моли за уважаване на гражданския иск в пълния претендиран размер.
Частният обвинител и граждански ищец С.Т. поддържа
заявеното от своя повереник.
Защитникът на подсъдимия – адв. П. счита, че в настоящия
случай обвинението не е доказано по категоричен и безсъмнен начин. В тази връзка обосновава тезата за приложение
на института на неизбежната отбрана, а в условията на евентуалност за
преквалификация на деянието в по - леко наказуем състав с налагането на
наказание за непредпазливо причиняване на средна телесна повреда. Излага доводи
за несъставомерност на инкриминираното
деяние по квалифицирания състав, като посочва, че в случая пострадалият не
притежава качеството „длъжностно лице“. Относно предявения граждански иск счита,
че претендираният размер е изключително завишен, като посочва, че недоказано по
делото е останало наличието на трайни увреждания, като в процесния случай се
касаело за обикновено счупване, което предполага зарастване в рамките на
нормалното.
Подсъдимият Е. в правото си на лична защита поддържа
изложеното от защитника си, като подчертава, че причина за действията му е
стремежа му да се защити и да избяга, като не е имал за цел да нарани
пострадалия. В последната си дума моли да бъде оправдан.
Съдът, след като обсъди събраните по делото доказателства
и взе предвид доводите на страните, намира за установено от фактическа и правна
страна следното:
ОТ
ФАКТИЧЕСКА СТРАНА
Подсъдимият Ф.З.Е. е роден на *** г. в гр. ***, живущ ***, ***, български гражданин,
неженен, неосъждан, работещ, с ЕГН **********.
Пострадалият С.Р.Т. е роден на ***г***,
***, български гражданин, неженен, работещ, неосъждан.
Към ноември 2018 г. подсъдимият Ф.Е. и свид. В.Т. били
приятели, имали връзка.
Подсъдимият Е. и пострадалият – свид.
С.Т. не били в родствени връзки и не се познавали преди дата 18.11.2018 г.
Дружеството „***“ ЕООД – гр. Пловдив
осъществявало дейност по различни видове охрана, включително и невъоръжена,
като обслужвало различни обекти на територията на град Пловдив.
С договор сключен на 28.04.2015г. за
неопределен срок, в сила от 01.05.2015г., „Но сенс“ ООД възложило на „***“ ЕООД
извършването срещу възнаграждение на нощна физическа охрана на кафе – бар „Но
сенс“, находящо се в град Пловдив, ул. „Евлоги Г.“ № 5.
Считано от 13.12.2017 г., свид. С.Т.
по силата на Трудов договор № 722, работел по трудово правоотношение с
юридическото лице „***“ ЕООД, като заемал длъжността „***“ в обектите на
фирмата, при първоначално основно месечно възнаграждение в размер на 115 лева.
Съгласно връчена срещу подпис от
13.12.2017 г. длъжностна характеристика на свид. С.Т., сред основните задачи на
същия се включвали задълженията да следи за опазването на вътрешния ред,
имущество и осигуряването на спокойна работа на персонала в охранявания обект,
преследване на целта никога да не бъдат наранени хора, както и при забелязване
на лица, нарушаващи обществения ред да взема мерки за прекратяване на
действията им до идването на съответните служители на РДВР.
Свид. С.Т. изпълнявал възложената си
трудова функция, като към месец ноември 2018г. заемал длъжността ***, с място
на престиране на труда си - кафе – бар „Но сенс“, в гр. Пловдив. Охраняването
на посочения обект се осъществявало от свид. Т. и негови колеги съобразно
изготвен за всеки месец график. Така на 16.11.2018 г. и на 17.11.2018 г. свид. С.Т.
бил нощна смяна. Същият следвало да охранява заведението от 22:00 часа на 17.11.2018 г.
до 06:00 часа на 18.11.2018 г.
Вечерта на 17.11.2018 г., горепосоченото заведение било посетено от свид. Т.
и няколко нейни приятелки. Същите се настанили на бара. В заведението, зад бара
имало мъжка компания, като част от момчетата се опитвали да заговарят свид. Т.
и приятелките й, но те не им обръщали внимание. Компанията на свид. Т. се
забавлявала до около 00,30 часа на 18.11.2018 г., когато приятелките на свид. Т.
пожелали да си тръгнат. Свид. Т. обаче искала да остане в заведението, като
изпратила съобщение на подс. Е. да отиде при нея. Подсъдимият се съгласил и около 01,00 часа
пристигнал в клуба, поръчал си питие и двамата се настанили на контрабара, така
че да нямат пряк визуален контакт с младежите от компанията, която досаждала на
свид. Т. и приятелките й. Двамата останали в заведението като употребявали
алкохол, танцували, разговаряли. От компанията младежи, които заговаряли свид. Т.
и приятелките й останали само двама.
След края на работното време на заведението, около 5,20 – 5,30 часа,
двамата младежи забелязали свид. Т. и подс. Е..
Двете момчета се приближили до свид. Т. и подс. Е., като се опитали да
заговорят свид. Т.. Последната ги игнорирарала, като това мотивирало двамата
младежи да се обърнат към подс. Е., говорейки за приятелката му нецензурни думи.
Свид. Т. приканила подс. Е. да не обръща
внимание на думите на двете момчета, като се обърнала към него по име. Чувайки
името на подс. Е. двамата младежи
отправили обидни думи по отношение на подсъдимия, наричайки го „терорист“,
„бежанец“. Подсъдимият реагирал като влезнал в словесен спор с тях питайки ги дали са националисти, неонацисти.
Така възникналият спор между двете компании – тази на подс. Е. и свид. Т.,
и тази на двамата неустановени по делото младежи бил възприет от свид. С.Т.,
който бил в компанията на приятеля си – свид. В.К.. Последният седял на стол,
разположен вътре в заведението встрани до първата, вътрешна изходна врата, на
разстояние от около 5 – 6 метра от двете спорещи компании. Самият вход/ изход
на заведението се състоял от две врати без брави /тип „каубойски“/, с широчина
около 1,5 – 2 м., с дървени рамки със
стъкло по средата, с малко фоайе между тях. Остъклението на вратите позволявало
добра видимост отвън навътре в заведението и отвътре навън към улицата. Във
фоайето между двете врати имало няколко стъпала, които при излизане от
заведението били насочени надолу, така че нивото на улицата било по – ниско от
това вътре в заведението.
В изпълнение на задълженията си да опазва
вътрешния ред в заведението, свид. С.Т. се приближил към двете спорещи
компании, като ги приканил да престанат да се карат и да напуснат заведението,
тъй като работното му време вече било на привършване. Тъй като никой от двете
компании не оспорил казаното от свид. Т., същият се оттеглил да запали цигара.
Докато пушел свид. С.Т. забелязал,
че двете компании не си тръгвали, а продължавали да спорят на по – висок тон. Спорът бил единствено словесен, не и
физически. Тогава свид. С.Т. се върнал при двете спорещи компании и отново
ги приканил да се успокоят. Мотивиран от това, че подсъдимият бил по – спокоен,
по – разбран свид. Т. се обърнал към него приканвайки го да преустанови спора с
другите две момчета и да напусне заведението. Подс. Е. отвърнал на свид. Т., че
не той създава проблеми, а другите две момчета, като продължавал да спори с
тях. Свид. С.Т. продължил да приканва подс. Е. да излезне, като в израз на
сериозността си го потупал с ръка леко по гърба. Тогава подс. Е., макар и подразнен от
реакцията на свид. Т., бил спокоен, обърнал
се и се насочил към изхода на заведението. След него тръгнали свид. Т.,
свид. Т., която взела вещите на подсъдимия и двете момчета от другата компания,
като същите продължавали да спорят. Свид. Т. последвал подс. Е., тъй като в
задълженията му влизало опазването на имуществото на заведението. В момента в
който подс. Е. се намирал на втората – външна изходна врата непосредствено зад
него се намирал свид. С.Т., а след тях - във фоайето били двете момчета и свид. Т..
След като подс. Е. излязъл пред заведението, забелязал оставен в дясно стол
тип „щъркел“, взел го, като с въртящо движение – завъртайки се наляво, обратно
на часовниковата стрелка, хвърлил стола към свид. С.Т., който точно в този
момент отварял последната изходна врата. Инстинктивно, за да се защити свид. Т.
вдигнал двете си ръце, като столът попаднал върху лявата му ръка. В същия
момент подс. Е. залитнал като паднал на земята. Ядосан свид. Т. направил опит
да хване подс. Е., но ръкавът на тениската му се изплъзнал. Подс. Е. се
изправил и тръгнал да бяга в посока „Капана“.
Свид. Т. изтичал няколко метра след него, но тъй като усетил силна болка
в областта на лявата ръка се спрял и прикленал към земята. В този момент към
него се приближил и приятелят му - свид. В.К., който се опитал да настигне
подс. Е., но не успял, тъй като подсъдимият избягал. Свид. Т. се обърнал и се
запътил към заведението. Тогава забелязал двете момчета от другата компания,
които пробягали покрай него, а след тях минала и свид. Т., която забелязала, че
пострадалият си държи ръката.
Тъй като свид. Т. изпитвал силна
болка в областта на ръката, връщайки се в заведението взел полагащото му се
възнаграждение и съобщил на управителя на заведението, че ръката му не е добре,
като предполагал, че е счупена. Свид. Т. помолил приятеля си свид. К. да го
закара до Спешното отделение към УМБАЛ „Свети Г.“, като за целта му предоставил
ключовете от автомобила си.
Около 06,00 – 06,10 часа свид. Т. и свид. К. били в болничното заведение,
като чакали пред спешния кабинет да бъдат приети за преглед. Тогава забелязали
подсъдимият Е. и свид. Т., които ги търсели. Същите знаели къде се намира свид. Т., тъй
като свид. Т. се обадила на служители на бар „Но сенс“, за да разбере какво се
е случило.
Подсъдимият Е. се представил на свид. Т., обяснил му, че е лекар и пожелал
да види какво се е случило с ръката му. След като я погледнал подсъдимият
изразил становище, че ръката не е счупена.
При разговора между двамата, подс. Е. изразил съжаление за случилото се,
като предоставил телефонния си номер изразявайки готовност да окаже съдействие
и за в бъдеще в случай на нужда.
Впоследствие свид. Т. бил прегледан в спешния кабинет, като било
установено, че лявата му ръка е счупена и, че следва да се направи операция.
Така, още същата сутрин на 18.11.2018 г., около 7,30 ч. свид. Т. се свързал с родителите си, които го
закарали в град *** за консултация с лекар.
На 20.11.2018г. свид. Т. бил опериран в МБАЛ „Доверие“, град София, при
която интервенция се извършила репозиция и фиксация с винтове.
На 17.12.2019 г., свид. Т. отново бил опериран в София в „СБАЛ – Гръбначен център“ АД, като били
отстранени поставената пластина и вътрешно фиксиращо устройство.
С Разпореждане № 5104 – 15 – 345 от 28.11.2018 г. по описа на ТД на НОИ
Пловдив инцидента от 18.11.2018г. бил приет като трудова злополука, като на
свид. Т. било изплатено от НОИ обезщетение за временна неработоспособност за
период от 19.11.2018 г. до 21.01.2019г.
Известно време, след първата операция, подс. Е. и свид. С.Т., придружаван
от баща си свид. Р. Т. ***. На проведената среща подс. Е. бил уведомен, че
ръката на свид. Т. е оперирана и че за случилото се може да се стигне до
съд. Впоследствие била организирана и
друга среща в присъствието на адвокати с цел постигане на извънсъдебно
споразумение. До такова не се достигнало, като свид. Т. подал сигнал до Районна
прокуратура Пловдив.
Видно от заключението на изготвената в хода на досъдебното производство
съдебно – медицинска експертиза по писмени данни № 74 – к/ 2019 г. на
18.11.2018 г. на С.Т. е причинено счупване на тялото на лявата лакътна кост.
Посоченото счупване е довело до трайно затрудняване на движенията на горния ляв
крайник.
ПО ДОКАЗАТЕЛСТВАТА:
Гореизложената фактическа обстановка се
установява по несъмнен начин от събраните по делото доказателства и
доказателствени средства, а именно:
- показанията на свидетеля В.И.К., дадени пред настоящата
съдебна инстанция, както и тези дадени в хода на досъдебното производство пред
орган на досъдебното производство, обективирани в протокол за разпит на
свидетел, находящ се на л. 20 от ДП, в частите прочетени на основание чл. 281,
ал.4, вр. ал.1, т.1 НПК и в частите прочетени на основание чл. 281, ал. 5 вр.
ал. 1, т. 2 пр. последно НПК;
- показанията на свидетеля С.Р.Т., дадени пред настоящия
състав, както и тези дадени в хода на досъдебното производство пред орган на
досъдебното производство, обективирани в протокол за разпит на свидетел от
06.08.2019 г., находящ се на л. 17 – 18 от ДП, в частите прочетени на основание
чл. 281, ал. 5 вр. ал. 1, т. 1 НПК;
- показанията на свидетеля Г.Г.П., дадени в хода на
досъдебното производство, пред орган на досъдебното производство и обективирани
в протокол за разпит на свидетел от 24.09.2019г., находящ се на л. 21 от
досъдебното производство, прочетени в цялост на основание чл. 281, ал. 5, вр. ал. 1, т. 2 от НПК;
- показанията на свидетеля В.И.Т., дадени пред настоящия
съдебен състав;
- показанията на свидетеля Р. Д. Т., дадени пред
настоящия съдебен състав;
- Съдебно медицинска експертиза по писмени данни № 74 -
к/2019г., изготвена от вещото лице Д.;
- писмени доказателства, сред които медицинска
документация, ведно с приложени амбулаторни листи и епикризи, Протоколи за разпознаване
на лице по фотоснимки, ведно с приложени фотоалбуми, справка за съдимост,
характеристична справка, трудов договор № 722, длъжностна характеристика, график,
както и събраните в хода на съдебното следствие – писма от „Даикс“ ООД и „***“
ЕООД, Договор от 28.04.2015г., сключен между „Но сенс“ ООД и „***“ ЕООД,
Разпореждане 5104 – 15 – 345 от 28.11.2018 г. по описа на ТД на НОИ Пловдив, Декларация
за трудова злополука, Справка от ТП на НОИ.
- обясненията на подс. Е., дадени в хода на съдебното
следствие пред настоящата съдебна инстанция, както и тези от досъдебното
производство, дадени в присъствието на защитник, в частите, приобщени по реда
на чл. 279, ал. 2 вр. ал. 1, т. 3 и т. 4 пр. посл. НПК.
В посочения доказателствен материал са налице следните
противоречия относно релевантните обстоятелства, приети за установени от
фактическа страна.
Първото съществено противоречие се
отнася до обстоятелството дали възникналият спор между компанията на подс. Е. и
свид. Т. от една страна и компанията от двете неустановени в хода на делото
младежи се е изчерпал единствено и само със словесен конфликт с включени
размени на обиди, или е имало и
физически сблъсък между спорещите. В тази връзка съдът кредитира изцяло
заявеното от свид. В.И.К., че физически контакт между подсъдимия и свид. Т.,
както и между подсъдимия и двамата младежи от другата компания не е имало.
Показанията на свид. К. не само относно коментираното обстоятелство, но и в
тяхната цялост се открояват с последователност, устойчивост и категоричност.
Същите напълно съответстват на изводимото от другите доказателствени източници.
Въпреки приятелските отношения между свид. К. и свид. Т., съдът не констатира
наличието на основания да третира показанията на свид. К. като недостоверни,
поради което съдът приема същите в цялост и базира фактическите си изводи и въз
основа на тях.
Що се отнася до констатираното в
хода на съдебното следствие противоречие в показанията на свидетеля касателно
обстоятелството дали е чул при спора между двете компании обидни реплики, и
прочитането на тези дадени в хода на ДП на основание чл. 281, ал. 4 вр. ал. 1,
т. 1 НПК, намира че коментираното противоречие не се откроява с особен
интензитет. След прочитане на показанията му пред съда свидетелят не отрича, че
е имало спор между двете компании, че същите са се карали, но не е в състояние
да посочи конкретни обидни изрази. Последното съдът намира за съвсем
естествено, доколкото от момента на инкриминираното деяние до момента на
разпита на свидетеля пред съда е изминал значителен период от време. Съвсем нормално
е в показанията на свидетеля да има непълноти, противоречия, които да се дължат
включително на липсата на спомен. Ето
защо съдът кредитира показанията на свидетеля приобщени и по реда на чл. 281,
ал. 4 вр. ал. 1, т. 1 НПК, като намира, че същите се подкрепят от останалите
доказателствени източници. По същите съображения, като подкрепени от останалия
доказателствен материал, съдът кредитира в цялост и приобщените по реда на чл.
281, ал. 5 вр. ал. 1, т. 2, изр. последно НПК показания в частта, с която
свидетелят посочва съдържанието на разговора проведен между свид. Т. и подс. Е.
в болницата.
Че спорът между двете компании е
бил изцяло и само словесен са и показанията на пострадалия С.Т., дадени в хода
на съдебното следствие, които съдът кредитира. В тази връзка като несъответни
на изводимото от другите доказателствени източници са прочетените на основание чл. 281, ал. 5 вр. ал. 1, т. 1 НПК показания на свид. Т. в частта касателно
заявеното от свидетеля в досъдебното производство за осъществен физически контакт
между него и подс. Е.. Въпреки заявеното от свидетеля Т., че поддържа
показанията си от досъдебното производство съдът намира, че същите не могат да
бъдат кредитирани в коментираната част, доколкото не съотвестват на останалия
доказателствен материал, включително и на показанията на свид. К., свид. Т. и
обясненията на подс. Е.. Подсъдимият Е.
описва единствено и само словесна комуникация между него и подстрадалия Т.,
както и единствено словесен спор между него и другите две момчета. В този
смисъл като съответни на останалите доказателствени източници, съдът кредитира
обясненията на подсъдимия в тази им част.
Съдът кредитира показанията на свид. Т. дадени в хода на
съдебното следствие и тези приобщени по реда на чл. 281, ал. 5 вр. ал. 1, т. 1 НПК касателно наличието на псувни и обиди между подс. Е. и другите две момчета.
По отношение на последните съдът отчита обстоятелството, че от момента на
инкриминираното деяние е изминал значителен период от време и посочените
противоречия е съвсем естествено да се дължат и на липсата на спомен за
определени обстоятелства.
Все в тази връзка, следва да се подчертае, че свид. Т. в
показанията си посочва, че единственият физически контакт между подсъдимия и
свид. Т. бил лекото потупване по гърба от страна на последния, за да прикани по
– сериозно подсъдимия да напусне заведението. В тази част съдът кредитира
показанията на свид. Т.. Като изолирано, самостоятелно и несъответно на
останалите доказателствени източници се явява заявеното от свид. Т., че се е
стигнало до физическо съприкосновение между подс. Е. и едно от двете момчета с
които били в конфликт, а именно, че подс. Е. тръгвайки да излиза от заведението
бил изблъскан с две ръце по гърба от въпросното момче. Аргумент за
дискредитиране на показанията на свидетелката в тази им част е и
обстоятелството, че за подобен контакт не говори дори самият подс. Е. в
дадените от него обяснения. Ето защо съдът намира, че тези твърдения на свид.
Т. са изцяло израз на стремежа й да смекчи степента на обществена укоримост на
поведението на подс. Е. и да обслужи защитната теза на същия.
В контекста на гореизложеното,
противоречие се откроява и относно обстоятелството в словесния конфликт между двете компании отправяни ли са закани за
живота и здравето на подсъдимия така че същият да е имал основание да изпитва
реална заплаха за живота и здравето си.
В тази връзка следва да се подчертае, че единствено свидетелката Т. и
подсъдимият Е. заявяват, че словесният конфликт между двете спорещи компании е
ескалирал до изричането на думи и изрази от страна на двете неустановени по
делото момчета свързани със заплахи и закани за живота и здравето на подс. Е..
От показанията на свид. К. и свид. Т., както и от показанията на свид. Т. и
обясненията на подс. Е. се установява, че двете компании са спорели, карали са
се като са използвали и обидни изрази. Нито свид. К., нито свид. Т. посочват
за наличието на такъв словесен конфликт,
който да отразява намеренията на другите две момчета да се разправят физически
с подсъдимия Е.. В тази връзка изцяло изолирани и недоказани по какъвто и да
било начин остават показанията на свид. Т. и обясненията на подс. Е. в тази
насока, както и за приканването от тяхна страна свид. Т. да потърси полицейско
съдействие позвънявайки на тел. 112.
Като изолирани и недоказани по какъвто и да е начин са показанията на свид.
Т. и обясненията на подс. Е. в частите
им в които разказват за по – нататъшното
развитие на спора, а именно това че подс. Е. в даден момент бил догонен от
двете момчета и бит от тях, като през това време свид. Т. се опитвала да ги
настигне, но се движела по – бавно, тъй като била с обувки на висок ток. Все в
тази връзка изцяло житейски нелогично, по мнение на настоящата съдебна
инстанция, е поведението на подс. Е. и това на свид. Т. на плоскостта на
заявеното от самите тях, а именно – и двамата споделят за това, че подс. Е.
изпитал силен страх за живота и здравето си - подс. Е. след като излезнал извън
заведението и установил, че навън няма хора и камери, а свид. Т., че подс. Е.
бил толкова стресиран след като бил блъснат от едното от двете момчета по гърба
след като тръгнал да излиза от заведението. Така логично за съда възниква
въпросът защо след като свид. Т. им е отказал съдействие да се обади на тел.
112 защо те не са го направили. Още повече, че свид. Т. е тичала след подс. Е.
и двете гонещи го момчета, видяла е как го настигат до мантинелата на булеварда
и въпреки това не е предприела единствено логичното действие да потърси съдействие
от органите на реда. Все в тази връзка за настоящия съдебен състав остава
неприемливо като житейски и нелогично издържано пасивното поведение на подс. Е.,
който след реализирането на твърдяното от него нападение не е потърсил
съдействието нито на полицейски органи, нито на медицински такива. Ето защо и
показанията на свид. Т. и обясненията на подс. Е. относно ескалирането на
словесния конфликт между двете компании до степен възникването на основание
подсъдимият да приеме, че по отношение на него е налице реална заплаха за живота
и здравето му не следва да бъдат кредитирани. Коментираните гласни
доказателства остават изцяло неподкрепени от останалия доказателствен материал,
като същите представляват стремеж за обосноваване на защитната позиция на
подсъдимия, а именно, че същият е действал в условията на непосредствено
противоправно нападание /което по думите му се е реализирало/ и деянието му
покрива белезите на неизбежна отбрана.
Отделно от това, съдът прецени и
обясненията на подсъдимия Е. дадени в хода на съдебното следствие, като същият
посочва, че при възникването на конфликта не е възприел сериозно спорещите две
момчета, тъй като бил свикнал заради различното си име да бъде обект на подобни
обиди. Впоследствие обаче, след като свид. Т. се намесил в конфликта между
двете компании, приканвайки единствено подсъдимият да излезне навън и
същевременно отказа му да се обади на тел. 112 го мотивирал да приеме, че двете
момчета и свидетеля, доколкото и тримата го били приканвали да излезе навън се
познават, т.е подсъдимият бил сам срещу трима. Последното се явява в явно противоречие както
с изводимото от показанията на свид. Т. и показанията на свид. К., така и със
заявеното от подс. Е. по – нататък в обясненията му, а именно че е посетил
свид. Т. в болницата, тъй като си помислил, че двете момчета са го наранили.
Същевременно подс. Е. заявява, че не е помислил, че е нанесъл някаква щета.
Вътрешното противоречие в обясненията на подсъдимия се задълбочава, доколкото
нелогично е двете момчета да са наранили свид. Т., при положение, че и двете са
догонили и са нанесли побой на подс. Е..
В тази връзка са и показанията на свид. Т., която заявава, че двете
момчета са гонили подс. Е., дори са го настигнали на булеварда, включително
заявява, че докато търсела подсъдимия едно от двете момчета я срещнало и й се
разкрещяло.
Като следващо противоречие се
откроява и това относно обстоятелството знаел
ли е подсъдимият кой се движи след него към момента на излизането му от
заведението.
На кредитиране като еднопосочни и
съответни едни на други подлежат показанията на свид. К., свид. Т. и свид. Т. които
заявяват, че непосредствено след подсъдимия се е движил свид. Т., двете момчета и свид. Т..
В обясненията си пред съда подс. Е.
посочва, че като тръгнал да излиза от заведението, видял че двете момчета се
засилили към него, като свид. Т. не тръгнал след тях. В тази връзка на основание чл. 279, ал. 2 вр. ал. 1, т. 3 и т. 4 пр. посл. НПК обясненията на подс. Е.,
дадени в хода на досъдебното производство в присъствието на защитник бяха
прочетени поради противоречие относно заявеното от подс. Е. дали излизайки от
бара е възприел, че охранителят е тръгнал след него, както и липса на спомен
относно това дали се е обръщал назад, за да види какво става след като е хвърлил стола. Съдът
като анализира обясненията на подсъдимия поотделно и в контекста на останалите
доказателствени източници намира, че следва да се кредитират обясненията,
дадени в хода на досъдебното производство, а именно, че подс. Е. е възприел, че
насочвайки се към изхода на заведението след него е тръгнал и свид. Т.. Тези му
обяснения се намират в синхрон с останалите доказателстевни източници, като
дадените пред съда в хода на съдебното следствие се явяват израз на правото му
на защита и не следва да бъдат кредитирани.
В контекст на изложеното като недостоверни не следва да
се кредитират и показанията на свид. Т., че подс. Е. тръгвайки да излиза от
заведението и след като е бил блъснат по гърба от едно от двете момчета не се е
обърнал въобще назад, за да види кой се движи след него. Отделно от това, съдът
не може да пренебрегне и подробните показания на свид. Т., който с детайли
описва механизма на нанасяне на удара, като свидетелят подчертава, че в момента
в който бутнал вратата, за да излезне отвън при подс. Е., последният вече бил
обърнат към свидетеля и пускал стола. Преди това свид. Т. видял през
остъклението на вратата как подсъдимият замахва със стола през лявата си
страна. Показанията на свид. Т. напълно се подкрепят и от показанията на свид. К.,
който с подробности описва как подсъдимият е взел стола и с въртящо се движение
наляво с цялото си тяло хвърлил стола към свид. Т.. Ето защо съдът приема, че
подс. Е. е имал ясно съзнание, че зад него се е движил и свид. Т., поради което
в представното съдържание на умисъла му се е обхващало и специалното длъжностно
качество на пострадалото лице.
Съображенията на съда по отношение на горекоментираното
противоречие следва да се съотнесат и към последното констатирано противоречие,
свързано с обстоятелството за това как
подс. Е. е хвърлил стола. Все в тази връзка съдът намира за необосновани и
житейски нелогични показанията на свид. Т. и обясненията на подс. Е., че
същият, движейки се хвърлил стола през рамо без да се обръща назад. Тази
защитна теза, подкрепяна от показанията на свид. Т., подс. Е. обосновава със
стремежа си да се защити, като прегради пространството между него и
преследващите го, като същевременно не бил имал за цел да нарани когото и да
било. Показанията на свид. Т. и обясненията
на подс. Е. се опровергават от показанията на свид. К. и свид. Т., които както
вече беше посочено по еднозначен, категоричен и безпротиворечив начин описват
механизма на нанасяне на удара със стол. Последният е свързан със хвърляне на
стола по хоризонтала, след завъртане с цяло тяло на подсъдимия наляво, като
хвърляйки стола подсъдимият залитнал и паднал на земята. Така нанесеният удар е
годен да доведе до причинените телесни увреди на свид. Т., като съдът не
приема, че действията на подсъдимия са били с цел защита. В този смисъл, хвърлянето на стола по начина
по който го описват свид. Т. и подс. Е., а именно през рамо – по вертикална
права, предполага наличието на много по – малка инерционна сила, респ. до
невъзможност същият да доведе до настъпването на съставомерните телесни
увреждания.
Други съществени
противоречия в горекоментираните доказателствени източници, които да са относими към приетата за
установена от съда релевантна фактическа обстановка не се наблюдават,
поради което и по аргумент за обратното от чл. 305, ал.3 НПК не се дължи
по-нататъшното им обсъждане.
Що се касае да показанията на свид. П., дадени в хода на
досъдебното производство и приобщени в
цялост чрез прочитането им по реда на чл. 281, ал. 5, вр. ал. 1, т. 2 от НПК, съдът кредитира същите
с изключение на частта в която свидетелят заявява, че пострадалият Т. е
служител към фирма „Даикс“ ООД. Показанията в тази му част се опровергават от
приобщените по надлежния ред писмени доказателства - Договор от 28.04.2015г.,
сключен между „Но сенс“ ООД и „***“ ЕООД за охрана на бар „Но сенс“, Трудов
договор № 722, график за месец ноември, длъжностна характеристика.
Относно показанията на свид. Р. Т. – баща на пострадалия С.Т.,
съдът при анализа им отчете близката роднинска връзка между двамата. Преценени
отделно и в съвкупност с останалите доказателства, съдът счита, че следва да ги
кредитира в цялост. Свидетелят подробно разказва за операциите на сина си, за
периода на възстановяване и преживения физически и емоционален дискомфорт –
обстоятелства все относими към предмета на доказване, включен в
гражданскоправната претенция.
Относно СМЕ, изготвена от в.л. Д., съдът намира, че същата
следва да бъде изцяло кредитирана изцяло като неоспорена от страните,
отговаряща на поставените задачи и небудеща съмнение за нейната обоснованост. Експертизата
е изготвена добросъвестно от лице, притежаващо нужните познания в съответната
област на науката.
Относно описаните по-
горе писмени доказателства, съдът кредитира същите, като изготвени и изхождащи от лица, притежаващи надлежна легитимация за тяхното съставяне и
издаване, в изпълнение на законовите разпоредби регламентиращи обществените
отношения, включени в предмета на разглеждане
по настоящето дело.
ОТ ПРАВНА СТРАНА
С оглед приетите за установени
факти се доказа от правна страна, че на 18.11.2018
г. в гр. Пловдив, подсъдимият е причинил на длъжностно лице - С.Р.Т. ***, на
длъжност „***“ в ,,***“ ЕООД, при изпълнение на службата му, средна телесна
повреда, изразяваща се в счупване на тялото на лявата лакътна кост, което е
довело до трайно затрудняване на движенията на горния ляв крайник -
престъпление по чл. 131, ал. 1, т. 1, вр. чл. 129, ал. 1, вр. с ал. 2 от НК.
От обективна страна с действията си на 18.11.2018 г., насочени към телесния интегритет на свидетеля Т., подсъдимият му е причинил /удряйки го със стол/ счупване на
тялото на лявата лакътна кост, което е довело до трайно затрудняване на
движенията на горния ляв крайник Според заключението на
съдебно – медицинската експертиза това телесно увреждане е довело до трайно затрудняване
движенията на левия горен крайник, т. е представлява средна телесна повреда по смисъла на чл. 129, ал. 2, вр. ал. 1 от НК.
Налице е и квалифициращият признак деянието да е
извършено спрямо длъжностно лице при изпълнение на службата му.
Легална дефиниция на понятието длъжностно лице е дадена в чл. 93, ал.1, т.1 НК. Според задължителна съдебна практика и по силата на чл. 93, т. 1 НК
длъжностни лица са изпълняващите:
1) служба в държавно учреждение с изключение на извършващите дейности само
на материално изпълнение;
2) ръководна работа в държавно предприятие, в кооперация или друга
обществена организация, в друго юридическо лице или едноличен търговец, и
3) работа, свързана с пазене или
управление на чуждо имущество в държавно предприятие, в кооперация или
друга обществена организация, в
друго юридическо лице или едноличен
търговец.
Законът изисква изпълнението на службата или работата да е възложено на
длъжностното лице, като това може да стане със заплата или безплатно, временно
или постоянно. Възлагането обаче трябва да бъде извършено съгласно установения
в приложимата нормативна база ред и правила. Възлагането може да бъде с
назначение, с избор, с трудов договор, чрез овластяване от надлежен орган, по
силата на разпореждане на властта и др. Възлагането може да бъде извършено
включително и устно, стига този ред да отговаря на нормативната регламентация
на конкретния вид обществени отношения. Във всички случаи обаче възлагането
може да се извърши само от лице, което легитимно притежава тези правомощия. В
този смисъл не са длъжностни лица тези, които са привлечени на работа от други
лица, които не са ръководни и не могат да
назначават на работа.
Трудовото възнаграждение не е необходим елемент от понятието длъжностно
лице. Без значение за длъжностно качество на лицето е и обстоятелството дали
заплащането е в процент от реализираната печалба на предприятието или по друг
начин. Необходимо е обаче работникът или служителят да са включени в
организационната структура на предприятието или учреждението.
Работа, свързана с пазене на чуждо имущество по
смисъла на чл. 93, ал.1, б. “б“,
предложение 2 НК е налице, когато
пазенето на чуждо имущество се явява част от задълженията на лицето по
длъжностна характеристика, тоест в пазенето се реализира същността на
възложената работа.
С оглед гореизложените принципни положения и в отговор на възраженията на
защитата, от приетата за установена фактическа обстановка следва да се приеме,
че пострадалият Т. несъмнено притежава качеството длъжностно лице по смисъла на
93, т. 1, б. "б" НК в дружеството „***“ ЕООД. Свид. Т. е бил назначен
на трудов договор, с който му е възложено изпълняването на трудовата функция
(служба) *** срещу съответното трудово възнаграждение. На следващо място,
същият е бил включен в организационната структура и графика за работа на юридическото
лице – работодател по охрана на обект – кафе бар „Но сенс“ гр. Пловдив. С длъжностната
му характеристика му е възложено да следи за
опазването на вътрешния ред, имущество
и осигуряването на спокойна работа на персонала в охранявания обект, т.е. в задълженията му се е включвало пазене на чуждо имущество – в
случая това на охранявания обект кафе – бар „Но сенс“. В този смисъл изцяло
несподелими остават възраженията на защитата в обратна насока. Имуществото на
процесното заведение е не само това, което е вътре в заведението, но и това,
което е отвън пред заведението – включително столът с който подс. Е. е нанесъл
удар в ръката на свид. Т..
Съгласно ТР 56/61 ОСНК общественоопасно
деяние е извършено при изпълнение
на службата на пострадалото лице, когато
е по време и на мястото на осъществяване на служебните му задължения. В
процесния случай се установява, че е била налична посочена функционална
обусловеност. Деянието е при изпълнение на служебните задължения на
пострадалия, доколкото на инкриминираната дата той съгласно утвърдения график
на работодателя е изпълнявал трудовата си функция на *** - с място на престиране на труда си - кафе – бар „Но сенс“,
в гр. Пловдив.
В аспект на горното следва да се
подчертае, че по делото не съществува спор за авторството на деянието. Освен
това то се установява, от всички събрани
гласни доказателства (свидетелски показания и обяснения), както и от заключението
на СМЕ и писмените доказателства относно, които съдът изложи подробни
съображения на кои дава вяра и на кои не.
Спорът по делото е съсредоточен, с
оглед наведените от страна на защитата възражения относно това дали е
налице неизбежна отбрана, алтернативно ако е налице вина то общественоопасния
резултат е причинен по непредпазливост.
Настоящата съдебна инстанция намира, че от субективна страна деянието е извършено при форма на вината пряк умисъл, с целени и настъпили
общественоопасни последици.
За този си извод съдът съобрази
трайно установеното положение в съдебната практика, че формата на вина се извежда не от вербалните изявления на подсъдимото
лице, а от характера на реално, обективно извършените действия и обстановката
на тяхното проявление.
Съдът съобрази също така и трайната съдебна практика, според която при
посегателства срещу личността формата на вина се извежда от:
- способа и средствата, с които е извършено деянието;
- от мястото, силата и насоката на ударите и интензивността на посегателството;
- от вида и характера на
нараняването, както и уязвимостта на органа върху който се посяга;
- от разстоянието, от което се
посяга на жертвата;
- от конкретната обстановка на извършване на деянието
- и всички други обективни обстоятелства, които могат бъдат индиция за субективното
отношение на дееца.
Съобразявайки всички гореизложени принципни съображения и отчитайки
специфичните факти по делото и по-конкретно механизма на нанасяне на удара от подс. Е., както и
обстоятелствата на извършване на инкриминираното деяние, настоящата съдебна
инстанция счита, че действията на подсъдимия не са били с цел защита, а са били
насочени пряко към нанасянето на телесна увреда на стоящия зад него свид. Т..
Както вече беше посочено подсъдимият е хвърлил стола по
хоризонтала, след завъртане с цяло тяло наляво. Хвърлянето на стола по начина
по който го описват свид. Т. и подс. Е., а именно през рамо – по вертикална
права, предполага наличието на много по – малка инерционна сила, респ. до
невъзможност същият да доведе до настъпването на съставомерните телесни
увреждания. Механизма на нанасяне на удара – по хоризонтала си кореспондира
изцяло и с изложеното в заключението на вещото лице Д. по изготвената от същото
СМЕ, приета като неоспорена от страните. Заключението на вещото лице се базира
на писмените данни по делото, като относно механизма на причиняването на
травматичното увреждане, вещото лице се опира на показанията на свид. Т. и
свид. К. на които съдът даде вяра. Отделно от това, съдът съобрази средството с
което е нанесен удара – стол тип щъркел, мястото на което е извършено
инкриминираното деяние, както и разстоянието на което са се намирали подсъдимият и свид. Т. – на няколко крачки
един от друг.
Ето защо настоящата съдебна инстанция приема, че подсъдимият е съзнавал
общественоопасен характер на
деянието си, т. е., че това, което върши е противоправно
и наказуемо, предвиждал е и е искал настъпването на общественоопасните му
последици. В тази връзка следва да
се подчертае, че подсъдимият е съзнавал качеството на подстрадалия на
длъжностно лице. Както вече беше посочено по – горе, от доказателствата по делото
се установява, че подсъдимият е знаел кой се движи зад него – не само двете
момчета, но и свид. Т..
Относно алтернативно поддържаното възражение на защитата, че
инкриминираното деяние е причинено по непредпазливост, съдът държи да отбележи следното:
Съгласно дадената в чл. 11, ал. 3 НК легална дефиниция непредпазливостта
бива два вида - съзнавана непредпазливост (самонадеяност) и несъзнавана
(небрежност).
При самонадеяността
деецът, подобно на умисъла предвижда възможното настъпване на
общественоопасните последици. Наред с това има допълнителни представи за наличността
на такива обективни и субективни фактори, чието действие е от естество да
осуети престъпните последици. Съзнанието за тези налични препятстващи фактори
предизвиква у дееца трета категория
представи –за това, че в конкретната обстановка възможните общественоопасни
последици ще бъдат избегнати и обуславя една негова субективна увереност в
това. Субективната увереност, че съставомерните общественоопасни последици няма
да настъпят се явява решаващ мотив за извършване на деянието и определя
волевото отношение на дееца-той нито иска, нито допуска тези последици и ако
беше съзнавал, че въпреки всичко (наличните обективни или субективни фактори)
те ще настъпят, не би извършил деянието.
При това положение определящ момент за съзнателната непредпазливост е
необосноваността на въпросната субективна увереност, която свидетелства за
непроявена предвидливост и грижливост. Същевременно тази необоснована увереност
разграничава самонадеяността от евентуалния умисъл, доколкото има
самонадеяност, а не евентуален умисъл, когато деецът макар и обективно необосновано,
но за себе си е бил убеден, че в следствие на посочените определени фактори обществено
опасните последици ще бъдат избегнати.
Субективната увереност се отнася до съставомерните последици, че именно те
няма да настъпят, като в интелектуален план деецът може да предвижда
настъпването и да е уверен в избягването, както на конкретни последици, така и
най-общо на общественоопасни последици от даден тип. В този смисъл е възможно
той да съзнава, че с деянието си създава известна опасност за обществените
отношения, но именно неговата увереност, че тази опасност няма да се реализира
е свързана със същността на престъпното лекомислие. От изложеното следва, че
умишленото създаване на опасност не изключва самонадеяността като форма на вина
относно увреждането на правно защитения обект при увреждащите престъпления.
За разлика от умишлената форма на вина при самонадеяността деецът не
формира съзнание за общественоопасния характер на деянието, предвид наличната
субективната увереност, че до съставомерните общественоопасни последици няма да
се достигне.
В изцяло аналогичен смисъл е и трайната съдебна практика, която приема, че:
-при самонадеяността извършителят действа въз основа на формирана
субективна увереност, че до противоправния резултат няма да се достигне, която
е базирана на конкретни обективни или субективни фактори, чието действие деецът
не оценява правилно, докато
-при евентуалния умисъл той допуска, съгласява се с настъпването на
общественоопасните последици, като възможното им ненастъпване не свързва с
действието на някакви конкретни фактори, а с шанса, с чистата случайност.
При небрежността у дееца
липсва конкретна представа за възможното
настъпване на общественоопасните последици (отрицателен момент). Посоченото
обаче не означава, че у него изобщо липсва каквото и да било съзнание за
положението, при което действа, като често се забелязва известна, неопределена представа, че някакви
вреди е възможно да настъпят, без обаче да е налице конкретна съдържателна
представа за вида на вредите и обекта на посегателството. Същевременно деецът
извършва деянието при такива условия и в такова състояние, при което за него е било
психически възможно да предвиди тези последици, като освен това е бил и длъжен
да го направи (положителен момент).
Онова, което деецът е длъжен и е могъл да предвиди във всеки
конкретен случай се установява като се съобразяват правилата на внимателност, грижливост, обмисленост, изработени от
практиката, науката, техниката, които в редица случаи са и предмет на нарочна
нормативна или поднормативна регулация.
Посочените принципни положения за небрежността са изцяло възприети и в
трайната съдебна практика, която приема, че:
- небрежността като форма на вина се характеризира с липса на представи в
съзнанието на дееца за обществената опасност на деянието и на вредоносния
резултат /отрицателен момент/, при което той е бил задължен и във възможност да
предвиди тези последици / положителен момент/. Задължението се установява при съобразяване на изискванията,
отразени в различни правила за внимателност, грижливост, обмисленост,
изработени от практиката, науката и техниката, част от които формулирани в нормативни актове или прилагани
добри практики, като в рамките на очакваното, конкретният деец в конкретната
обстановка е необходимо да е бил в такова психическо състояние, при което за
него да е било възможно чрез правилно насочване на своето внимание и на
психическите процеси, да изведе в съзнанието си представата за
общественоопасните последици.
- Субективен признак на небрежността е възможността на дееца да предвиди и
предотврати престъпния резултат. Тази възможност се преценява не изобщо, а
конкретно за случая, и то в рамките на онова дължимото поведение, което се
изисква в подобни случаи. Едва след като се установи какво е дължимото
поведение, следва да се постави въпросът, дали конкретният деец (спазвайки
правилата) е могъл в конкретните условия да предвиди престъпния резултат.
Възможността за предвиждане и предотвратяване на резултата при небрежността
зависи: а) от конкретните обективни условия за извършване на деянието и б) от
индивидуалните особености на личността на дееца. Във всеки отделен случай съдът трябва да установи какви обективни
условия са били необходими, за да се предотврати резултатът и след това да се
изследва дали всички необходими условия са съществували. Ако липсва само едно
от необходимите условия, налице е обективна невъзможност за предотвратяване на
общественоопасния резултат, т.е. случайно деяние.
По делото се установи, че подсъдимият пряко е целял настъпването на
общественоопасните последици. На следващо място, по делото не се установява наличието на нито един конкретен фактор от
обективно или субективно естество, който да се е отразил в съзнанието
на дееца и поради наличието на който
той да е формирал субективна увереност, че увреждания по пострадалия
няма да настъпят. Точно обратното - предвид мястото на разположение на двамата
мъже – на няколко крачки един от друг, механизмът на нанасяне на удара –
подробно описан по - горе, силата с която е нанесен – хвърляйки стола по свид. Т.,
подсъдимият е паднал, т. е. генерирала се е значителна инерционна сила,
средството, с което е нанесен ударът – стол тип „щъркел“ водят до извод за
умисъл.
Не на последно място съдът намира, че с оглед подробно обсъдената по-горе
обстановка, при която е извършено деянието,
и механизмът на причиняване на вредите няма как да се приеме с оглед
изискванията на нормалната човешка внимателност и съобразителност, че деецът не
е предвиждал настъпването на общественоопасните последици. Поради отсъствие на отрицателния елемент при небрежността, тя също е
изключена.
Следва да се съобрази също така, че деецът
съзнателно се е насочил към пряко физическо въздействие върху телесния
интегритет на пострадалия, като от въздействието е било обективно
възможно и реално са настъпили телесни увреждания. В този случай съгласно
трайната съдебна практика деецът отговаря при форма на вина умисъл, а не
непредпазливост. Непредпазливост би
била налице, само ако вредите настъпят, без деецът да се е насочил към пряко
физическо съприкосновение с пострадалия.
Хвърлянето на стола по описания по - горе начин неминуемо води до извод
за целенасочено физическо въздействие върху телесния интегритет на пострадалия.
Съдът намира за неоснователно и
възражението на защитата, че в случая приложение следва да намери институтът на
неизбежната отбрана. Съгласно задължителните разяснения на ППВС № 12/73 г.
положение на неизбежна отбрана може да бъде предизвикано само от противоправно
нападение, което е налично и непосредствено. Общественооправдана е ответната
реакция срещу реално нападение, което е започнало и не е завършило, т. е
непосредствено е.
Залегналото в разпоредбата на чл. 12, ал. 1 от НК изискване за
непосредственост на нападението следва да се разбира стриктно по начина,
разяснен в р. І, т. 4 на ППВС № 12/73 – „когато е започнало самото увреждане,
но и когато е създадена реална и непосредствена опасност за увреждане на
държавните и обществените интереси, личността или законните права на
гражданите”. От изложеното следва, че правото на самоотбрана се поражда за нападнатия най-рано от
момента, когато е възникнала реална и непосредствена опасност от увреждане.
Нападението е по-широко понятие, което включва както започналото
увреждане на обекта, така и реалната опасност от увреждането му, когато самото
увреждане все още не е започнало, но неизбежно, неотвратимо предстои да
започне.
Съблюдавайки горните принципни съображения и съпоставяйки ги с приетата
по делото фактическа обстановка съдът намира, че фактическата конкретика на ситуацията не обуславя наличието на
положение на неизбежна отбрана, в условията на която да е действал подс. Е..
Установи се от доказателствата по делото, че конфликта между компанията на
двете неустановени по делото момчета и тази на подс. Е. и свид. Т. се е
изчерпал единствено и само в словесен такъв, с размяна на обиди и цинизми, като
включително съдът отхвърли като
недоказана тезата за действително започнало и обективно реализирало се
нападение. Дори и да се приеме, че спорът е бил съпроводен със закани,
изразяващи намерение за нападение, то това сочи само на бъдещо или
предполагаемо такова, в които случаи неизбежна отбрана не е допустима. За да е
налице реална опасност от увреждане е необходимо нападателят обективно да е
извършил нещо, с което действително да е застрашил нападнатия – да се е
нахвърлил, да е замахнал за нанасяне на удар от близко разстояние, доближаване
с някакви средства за нападение и др. под. Както вече беше посочено в случая се
установи, че такива действия или опити за действия целящи физическо
съприкосновение с подс. Е. не е имало нито от страна на свид. Т., нито от
страна на другите две момчета неустановени по делото.
По изложените по – горе
съображения, включително тези касателно субективната съставомерност на
деянието, съдът намира, че не са налице и основания да приеме, че подс. Е. е
действал в условията на мнима неизбежна отбрана, т.е при грешка относно
действителността на нападението. Установи се, че деянието няма как да се
третира като случайно, при каквато хипотеза подс. Е. би следвало да е действал
при извинителна грешка, изключаваща умисъла за увреждане, нито деянието може да
се третира като непредпазливо, при която хипотеза грешката относно действителността
на нападението би била неизвинителна.
ПО НАКАЗАНИЕТО
За престъплението по чл. 131, ал. 1, т. 1, вр. чл. 129, ал. 1,
вр. с ал. 2 от НК се предвижда наказание лишаване от свобода от две до десет години.
Съдът намира, че в процесния случай следва да се наложи наказание по реда
на чл. 55, ал. 1, т.1 НК в размер на една
година лишаване
от свобода.
В тази връзка като смекчаващи отговорността обстоятелства съдът отчете
чистото съдебно минало на подсъдимия, както и добрите характеристични данни -
трудово ангажиран, с висше медицинско образование, без данни за други
противообществени прояви. Касае се за човек в сравнително млада възраст,
намиращ се в началото на своето професионално и житейско развитие.
На следващо място, от вниманието на съда няма как да убегне
добросъвестното процесуално поведение както в досъдебното производство, така и
в съдебната фаза на процеса, включително оказаното съдействие за разкриване на
обективната истина. Действително в случая не е налице признание на вината,
което съдебната практика приема като типичното смекчаващо вината обстоятелство.
Не може да се пренебрегне, обаче, че подсъдимият е дал добросъвестно подробни
обяснения, не е ставал пречка за забавяне на процеса в нито един етап от
развитието му.
Като смекчаващо обстоятелство с изключителен характер съдът цени изразеното
желание и посещението при пострадалия Т. в болницата, непосредствено след като
е подсъдимият разбрал, че същият се намира в болнично заведение. Посоченото
обстоятелство съдът цени като една индиция, че деецът се е разкаял за
причинения резултат, което е намерило израз и в неколкократно изразеното
съжаление за случилото се не само пред самия пострадал в болничното заведение,
но и в хода на наказателния процес.
Като смекчаващо обстоятелство с изключителен характер съдът цени
изразеното непосредствено след деянието, в болничното заведение желание на
подсъдимия да окаже помощ на пострадалия Т., включително медицинска такава чрез
оглед на ръката и даване на съвет за лечението й. В тази връзка съдът отчете и готовността му
да му окаже съдействие и за в бъдеще, предоставяйки на пострадалия телефонния
си номер за връзка.
С оглед всичко гореизложено и предвид констатираните, както многобройни,
така и изключителни по характер смекчаващи обстоятелства, съдът намира, че и най-лекото
предвидено в закона наказание, а именно 2 години лишаване от свобода се явява
несъразмерно тежко с оглед степента на обществена опасност на деянието и дееца,
което налага определянето на наказанието по реда на чл. 55, ал.1, т.1 НК на една година лишаване от свобода. /В
този смисъл - ППВС № 4/1978 г. ; ППВС № 1/1978г.,
ППВС № 6/ 1971г./
Съдът намира, че така определеното по
реда на чл. 55, ал.1, т.1 НК наказание ще съдейства за постигане целите, както
на генералната, така и на специалната превенция, без същевременно прекомерно да
се засягат правата на подсъдимия и да се наруши баланса и пропорционалността
между използваната държавна репресия и преследваните цели.
Същевременно констатираният причинен
престъпен резултат, не позволява по-нататъшна снизходителност спрямо
подсъдимия, доколкото в противен случай, както у него, така и у пострадалия би
останало чувство за безнаказаност, което не само е идея чужда на наказателния
процес, но и би минирало постигане на целите на наказанието,предвид трайното
разбиране в теорията и практиката, че ефективно може да бъде само наказание,
което е справедливо по своя размер.
Предвид липсата на предходна съдимост у подсъдимия и
обстоятелството, че до този момент върху него не е въздействано със средствата
на наказателната репресия, съдът не намира за необходимо наложеното наказание
„Лишаване от свобода“ да бъде изтърпяно ефективно, като счита, че за
поправянето и превъзпитанието на дееца ще е достатъчно отлагането му на
основание чл. 66 НК за изпитателен срок от три години.
По-дълъг изпитателен срок според настоящия състав би се
явил непропорционален с оглед обсъдения вече поправителен ресурс у подсъдимия и
възможността да му бъде въздействано превъзпитателно с по-малко като интензитет
наказателна репресия.
Доколкото подсъдимият не е бил задържан по реда на ЗМВР и НПК,
включително по отношение на него не е била вземана мярка за неотклонение
„Задържане под стража“ или „Домашен арест“, то не са и налице предпоставките за
приложението на чл. 59, ал. 1, т. 1, вр. ал. 2 НК.
ПО ГРАЖДАНСКИЯ ИСК
Съгласно трайната съдебна практика,
основание за гражданския иск в наказателния процес е деянието предмет на
обвинението. В този смисъл са и постановките на ППВС № 9/61г., ППВС № 1/1955г..
Така, за да бъде уважен гражданския
иск в наказателния процес следва да се установят следните елементи на
фактическия състав: 1.) деяние; 2) противоправност; 3) вреда; 4) причинна
връзка; 5) вина, като следва да е налице идентичност на деянието предмет на
обвинението и на гражданския иск.
В конкретния случай се установи, че в
резултат на противоправните (и престъпни по чл. 131, ал.1, т.1, вр. чл. 129 НК)
и виновни действия на подсъдимия Е., на пострадалия Т. е причинено съставомерно
телесно увреждане, поради което и гражданският иск се явява доказан по
основание.
Съгласно задължителните за съдилищата
указания дадени с ППВС № 4/68г. размерът на обезщетенията за неимуществени
вреди се определя от съда по справедливост.
Понятието "справедливост"
по смисъла на чл. 52 ЗЗД обаче не е абстрактно понятие. То е свързано с
преценката на редица конкретни обективно съществуващи обстоятелства, които
трябва да се имат предвид от съда при определяне размера на обезщетението.
Такива обективни обстоятелства могат да бъдат характерът и интензитетът на
увреждането, начинът на извършването му, обстоятелствата, при които е
осъществено вредоносното деяние, личността на пострадалия, неговата възраст и обществено
положение, допълнителното влошаване състоянието на здравето на пострадалото
лице, причинените морални страдания, осакатявания, загрозявания.
От значение са и редица други
обстоятелства, които съдът е длъжен да обсъди и въз основа на оценката им да
заключи какъв размер обезщетение по справедливост да присъди за неимуществени
вреди. Сред тези други обстоятелства практиката на гражданска и наказателна колегия
на ВКС, постановена след издаване на цитираното постановление включва: вида на
увреденото благо, отражението, което увреждането е имало върху личния,
семейния, обществения и професионалния живот на пострадалото лице, продължителността
и интензитета на преживените физически, психически и емоционални страдания,
прогнозите за бъдещо развитие на увреждането, икономическата конюнктура в
страната и общественото възприемане на критерия за "справедливост" на
съответния етап от развитие на обществото в държавата.
Във всеки случай, за да отговаря на критерия
справедливост, определеното от съда обезщетение следва при отчитане на всички
релевантни по делото обстоятелства, относими към пострадалото лице и
претърпените от него увреждания по най-пълен начин да обезщетява претърпените
от него болки и страдания и в този смисъл да се явява техен паричен еквивалент.
/В този смисъл - Решение 274 от 17.01.2020 по гр. д. 4473/2018 на ВКС, Решение
№ 202/11.01.2019 г. по гр.д. № 186/2018 на ВКС, Решение 271 от 30.01.2018 по гр.д.
341/2017 на ВКС и др./
Изрично следва да се съобрази и
правилото, че при иск за неимуществени вреди в резултат от нанесена телесна повреда
в тежест на ищеца е да докаже само
засягането на съответното благо, но не и всяко свое негативно изживяване
(физическа болка, душевно страдание, неудобство, емоционален дискомфорт, стрес
и др.). При доказване на причиненото телесно увреждане и при наличие на всички
останали предпоставки от фактическия състав искът се явява доказан по основание
и на основание чл. 162 ГПК съдът следва да присъди обезщетение по
справедливост, като съобрази
обичайните негативни изживявания, които този вид увреждане е от естество да
причини. Само, ако ищецът се позовава на чрезвичайни негативни
изживявания, надвишаващи по интензитет обичайните при подобни случаи, то той
следва да ги установи при условията на пълно и главно доказване.
В този смисъл - Решение № 542/15.01.2013 г., Четвърто гражданско отделение,
гр.д. № 1568 по описа за 2011 година на ВКС, Решение № 32 от 19.02.2015 г. по
гр. д. № 2269/2014 г. на ВКС.
Настоящият съдебен състав като съобрази
гореизложените задължителни указания намира, че справедливият размер на
обезщетението в процесния случай възлиза на 10 000 лева, до който размер
гражданският иск следва да бъде уважен, а за горницата над 10 000 лева до пълно
предявения размер от 30 000 лева да бъде отхвърлен.
За формирането на този си извод,
съдът съобрази на първо място естеството на увредените блага, а именно здравето
и телесната неприкосновеност на пострадалия, както и интензитета на засягане на
правно – защитеното благо, който се разкрива от вида и степента на причиненото
увреждане. Последното се изразява в причиняването на съставомерния резултат –
средна телесна повреда - счупване на
тялото на лявата лакътна кост, довело до трайно затрудняване на движенията на
горния ляв крайник. Съдът отчете, че в случая освен настъпилия съставомерен
резултат, с инкриминираното деяние не е причинен друг допълнителен съставомерен
или несъставомерен резултат, при каквато хипотеза безспорно би било налице
основание за присъждане на по – голямо по размер обезщетение.
На следващо място, предвид бяха взети
и вида, продължителността и интензитета
на преживените физически, психически и емоционални страдания в резултат от
нанесеното телесно увреждане. На пострадалия са били извършени две операции –
първата ден непосредствено след деянието и втората година по – късно
/17.12.2019г./. При първата оперативна интервенция същият пролежал общо пет дни
в болницата, като му била поставена гипсова лонгета с цел имобилизация за срок
от 30 дни. Два месеца бил в болничен, който прекарал в дома на родителите си в
село С. В периода на възстановяване, докато бил в дома на родителите си
пострадалият запазил възможност за самообслужване - хранене, къпане, но с помощта на баща си –
свид. Р. Т.. Кутрето и безименният пръст били обездвижени, като нямали контакт
с палеца. Около третия – четвъртия месец след операцията започнал да си
раздвижва пръстите на ръката. След първата операция се наложило да ходи на
рехабилитация за период от около три месеца. Четири месеца след първата
операция не ходил на работа, а след втората – два. Втората операция била извършена с цел сваляне
на пластинка и поставеното фиксиращо устройство след зарастване на счупването,
като ръката му била имобилизирана за период от около 12 дни до сваляне на
конците. След нея също се наложило да ходи на рехабилитация.
Нанесената телесна повреда и
претърпените вследствие на същата оперативни интервенции довели до преустановяване
на професионалната спортна дейност на пострадалия Т.. Освен болките и физическия дискомфорт преди и
след оперативните интервенции, и понастоящем пострадалият сочи, че при промяна
на сезоните, на климата чувства болка. Демонстрира и невъзможност в пълнота да
изпъне ръката си, изпитва затруднения да спортува по – активно, както и да носи
по – тежки предмети.
Съобразени бяха както личността на пострадалия
/20 – годишен към момента на деянието/, трудово ангажиран, спортист, така и
тази на дееца. По отношение на последния
следва да се отбележи, че се касае за лице, което включително към момента на
деянието е било на възраст, позволяваща му да е добре запознато с императивите
на нормалното човешко общуване и със задължението от фундаментално естество
(чл. 45 ЗЗД) да не се вреди другиму.
Настоящият състав намира, че така
определеният размер на обезщетението за неимуществени вреди в най-пълна степен
кореспондира с обществения критерий за справедливост. От една страна
пострадалият бива обезщетен за обективно нанесените му неимуществени вреди под
формата на изживените негативни физически и психически усещания. От друга страна не се допуска
неоснователно обогатяване в резултат от извършения деликт.
Като законна последица от уважаване
на гражданския иск на деликтно основание и доколкото такова искане изрично е
направено, гражданският ищец на
основание чл. 86 ЗЗД, вр. чл. 84, ал.3 ЗЗД има право на законната лихва от датата на увреждането – 18.11.2018
г. до окончателното изплащане на дължимата
сума.
ПО РАЗНОСКИТЕ
Предвид осъждането на
подсъдимия по повдигнатото обвинение, на
основание чл. 189, ал. 3 от НПК, същият следва да бъде осъден да заплати
разноски по делото, както следва:
- в размер на 235,20
лева по сметка на ОД на МВР – Пловдив, представляващи разноски на досъдебна
фаза, както и 50,00 лева представляващи разноски, сторени в съдебната фаза.
- На основание чл. 2 от Тарифа за държавните
такси, които се събират от съдилищата по Гражданския процесуален кодекс (ГПК),
подсъдимия следва да бъде осъден да
заплати в полза на бюджета на съдебната власт, сумата от 400,00 /четиристотин/
лева, представляваща държавна такса (4 %) върху уважения размер на гражданския
иск.
Така мотивиран, съдът постанови присъдата си.
РАЙОНЕН
СЪДИЯ: /п/
Вярно с оригинала!
М.М.