Р
Е Ш Е
Н И Е
№ 39
гр.Русе, 13.08.2021 г.
В ИМЕТО
НА НАРОДА
Административен
съд-Русе, I-ви
състав, в открито
заседание на десети август през две хиляди двадесет и първа година, в състав:
СЪДИЯ:
Ивайло Йосифов
при участието на секретаря Наталия Георгиева, като разгледа
докладваното от съдията адм.д. № 357
по описа за 2021 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл.145 и сл. от АПК вр. чл.118, ал.3 от КСО.
Образувано е по жалба на А.М.И. ***, чрез
процесуалния му представител, против решение № 2153-17-50/14.05.2021 г. на директора
на ТП на НОИ – Русе. С оспореното решение е отхвърлена жалбата на жалбоподателя
и е потвърдено разпореждане № 2140-17-171/17.03.2021 г. на ръководителя по
пенсионно осигуряване при ТП на НОИ - Русе, с което е отказано
отпускането
на лична пенсия за осигурителен стаж и възраст, считано от 12.01.2021
г.,
на основание чл.68, ал.1
и ал.2 и чл.68, ал.3 от КСО. Жалбоподателят оспорва като неправилни изводите на
административния орган относно продължителността на действителния му
осигурителен стаж по чл.68, ал.3 от КСО. Твърди, че пенсионните органи
неправилно са отказали да зачетат като такъв стаж времето, през което е отбивал
наборната си военна служба, а именно от 08.03.1974 г. до 08.03.1976 г., с
продължителност от 2 години и един ден, както и периода, през който е получавал
обезщетение за безработица, от 22.05.1991 г. до 22.02.1992 г., с
продължителност 9 месеца. Моли съда да постанови решение, с което
да отмени обжалваното решение и потвърденото с него разпореждане и да върне
преписката на пенсионния
орган за ново произнасяне със
задължителни указания по приложението на закона. Претендира присъждането на разноски за адвокатско
възнаграждение.
Ответникът
по жалбата
– директорът на
ТП на НОИ – Русе,
чрез процесуалния си представител, намира същата
неоснователна. Моли съда
да постанови решение, с което да я отхвърли,
за което излага аргументи в представените писмени бележки.
Съдът, като
обсъди становищата на страните, доказателствата по делото поотделно и в тяхната
съвкупност, и като направи проверка по реда на чл.168 от АПК, приема за
установено следното:
Жалбата е депозирана чрез административния орган на 31.05.2021
г., в 14-дневния срок от връчване на 20.05.2021 г. на препис от оспореното
решение на жалбоподателя (известие за доставяне на л.4 от преписката), т.е. при
спазване на преклузивния срок по чл.118, ал.1, изр.първо от КСО, от лице с правен
интерес – адресат на акта, поради което е допустима. Разгледана по същество, тя
се явява основателна.
Оспореният в настоящото производство акт – решение №
2153-17-50/14.05.2021 г. на директора на ТП на НОИ – Русе, е издаден от
компетентен по материя и място орган, в изискуемата писмена форма и съдържа
правни и фактически основания за неговото издаване. Административният орган не
е допуснал съществени нарушения на административнопроизводствените правила, а и
оспорващият не твърди наличието на такива.
Административното производство е образувано по заявление
на жалбоподателя с вх. № 2113-17-38 от 12.01.2021 г. (л.7-9 от преписката)
до директора на ТП на НОИ – Русе
за отпускане на лична пенсия за осигурителен стаж и възраст. За осигурителния стаж на жалбоподателя, въз
основа на събраните и впоследствие върнати на последния доказателства, е
изготвен опис, в който е отразен (зачетен) осигурителен стаж от ІІІ-та
категория от 16 години, 7 месеца и 27 дни. В описа е отбелязано, че
жалбоподателят има действителен осигурителен стаж с продължителност 13 години,
10 месеца и 26 дни.
С
разпореждане № 2140-17-171/14.03.2021 г. ръководителят по пенсионно
осигуряване при ТП на НОИ – Русе отказал да отпусне лична пенсия за
осигурителен стаж и възраст. В мотивите на този административен акт е записано,
че към датата на заявлението – 12.01.2021 г., жалбоподателят е имал навършени
66 години, 9 месеца и 12 дни, т.е. той е отговарял на изискването за възраст за
придобиване на право на пенсия за осигурителен стаж и възраст по чл.68, ал.1 и
ал.2 от КСО, която, съгласно чл.15, ал.1, т.6 от НПОС, считано от 01.01.2021
г., за мъжете е 64 години и 4 месеца. Между страните няма спор обаче, че жалбоподателят
не отговарял на другото условие за придобиване на право на пенсия за
осигурителен стаж и възраст на горното основание, а именно да има осигурителен
стаж от 39 години, доколкото продължителността на осигурителния му стаж е само
16 години, 07 месеца и 27 дни.
Възрастта на жалбоподателя към датата
на депозиране на заявлението удовлетворява и условието по чл.68, ал.3 от КСО,
доколкото, съгласно чл.15, ал.3, т.6 от НПОС, считано от 1 януари 2021 г. тя е 66
години и 8 месеца. Така спорът между страните се концентрира по въпроса изпълнено
ли е към датата на подаване на заявлението и второто условие по чл.68, ал.3 от КСО, на което жалбоподателят следва кумулативно да отговаря, а именно да има „най-малко 15 години действителен
осигурителен стаж“.
Съдът намира отговора на този въпрос
положителен. Неправилно
административният орган е приел, че периодът на наборната военна служба се
зачита само при упражняване правото на пенсия за осигурителен стаж и възраст,
но не и като действителен осигурителен стаж по чл.68, ал.3 от КСО.
Понятието „действителен стаж“ е дефинирано в § 1, ал.1,
т.12 от ДР на КСО (ДВ, бр.107 от 2014 г., в сила от 1.01.2015 г.) като
действително изслуженото време по трудово или служебно правоотношение, времето,
през което лицето е работило по друго правоотношение и е било задължително
осигурено за инвалидност, старост и смърт, както и времето, през което лицето е
подлежало на задължително осигуряване за своя сметка и е внесло дължимите
осигурителни вноски. Преди въвеждането на посоченото легално определение в КСО,
дефиницията на това понятие е била уредена в § 2 от ДР на НПОС (обн. ДВ, бр.21
от 2000 г., в сила от 1.01.2000 г., изм. ДВ, бр.84 от 2009 г., отм., бр.19 от
2015 г., в сила от 13.03.2015 г.), според която разпоредба, в последната
редакция пред отмяната й, "действителен стаж" е действително
изслуженото време по трудово или служебно правоотношение, времето, през което
лицето е работило без трудово правоотношение, както и времето, през което
лицето изцяло се е осигурявало за своя сметка.
Съгласно чл.9, ал.7 от КСО, за
осигурителен стаж при пенсиониране се зачита и периодът на наборна или
мирновременна алтернативна служба, който стаж в разпоредбата на чл.44, ал.1 от
НПОС е определен като такъв от трета категория. Според приложимата в случая
редакция на чл. 24 от ЗВВСНРБ (отм.), срокът на редовната военна служба за
времето от 24.07.1959 г. - 24.08.1990 г. във всички родове войски е 24 месеца
(2 години), а във военноморските сили - 36 месеца (3 години). Видно от описа на
осигурителния стаж на жалбоподателя, съставен и въз основа на военна книжка №
192241/02.04.1990 г., той е отслужил редовна (наборна) военна служба през
периода от 08.03.1974 г. – 08.03.1976 г., с продължителност 2 години и 1 ден. При
това положение пенсионните органи е следвало да зачетат пълната продължителност
на наборната военна служба на жалбоподателя като действителен осигурителен стаж
от трета категория при пенсиониране в хипотезата на чл.68, ал.3 от КСО, в
какъвто смисъл е и константната практика на ВАС.
Спорно е и дали периодът, през който жалбоподателят е
получавал обезщетение за безработица – от 22.05.1991 г. до 22.02.1992 г., с
продължителност от 9 месеца, също следва да бъде зачетен за действителен стаж.
Съдът намира за обоснован извода на
ответника по жалбата, че този период не следва да бъде зачетен за действителен
стаж. Съгласно чл.9, ал.2, т.4 от КСО за осигурителен стаж, без да се правят
осигурителни вноски, се зачита времето, през което лицето е получавало
обезщетение за безработица. За разлика от
наборната военна служба обаче, през периодите, през които лицето е било безработно, същото не е полагало никакъв труд,
поради което не може да се приеме, че тези периоди съставляват действително
изслужено време по трудово или служебно правоотношение по смисъла на § 1, ал.1,
т.12 от ДР на КСО. Периодът, през който жалбоподателят е получавал обезщетение
за безработица, не би могъл да се счита
за действителен осигурителен стаж, тъй като с разпоредбата на чл.9, ал.2, т.4
от КСО законодателят е приравнил времето, през което лицето е получавало
обезщетение за безработица, на
осигурителен стаж единствено за целите на придобиването правото на пенсия по
смисъла на чл.68, ал.1 от КСО, но не и с оглед изискването за
"действителен стаж" по чл.68, ал.3 от КСО. Това е така, тъй като
съгласно посоченото по-горе легално определение по § 1, ал.1, т.12 от ДР на КСО,
условие за признаването на стажа за действителен е да са били внесени дължимите
осигурителни вноски, докато съгласно чл.9, ал.2, т.4 от КСО времето, през което лицето е получавало
обезщетение за безработица, се зачита за осигурителен стаж и без тези осигурителни
вноски да са били направени. Следователно именно тяхното внасяне е решаващият
критерий, по който следва да се преценява дали стажът е действителен или не и това
условие в случая не е удовлетворено.
Независимо от това, при положение, че
действителният стаж, признат от НОИ, е с продължителност 13 години, 10 месеца и
26 дни, след зачитането на периода на наборната военна служба от 2 години и 1
ден, дори и без да бъде зачетен за действителен стаж и периодът от 9 месеца,
през който жалбоподателят е получавал обезщетение за безработица, то
действителният стаж по смисъла на § 1, ал.1, т.12 от ДР на КСО на жалбоподателя
е равен на 15 години, 10 месеца и 27 дни, т.е. той надхвърля изискуемите 15
години. По тази причина следва да се приеме, че жалбоподателят е придобил право
на пенсия за осигурителен стаж и възраст при условията на чл.68, ал.3 от КСО
към датата на подаване на заявлението.
За пълнота следва да се посочи, че предвид
фактите по делото ирелевантни се явяват изложените в оспореното решение мотиви,
според които при преценката за това дали правото на пенсия е придобито при
условията на чл.68, ал.3 от КСО осигурителният стаж от втора категория труд не
се превръща към трета категория труд, тъй като чл.68, ал.3 от КСО не е включен
в разпоредбата на чл.15, ал.4 от НПОС. Видно от приложения по преписката опис
на осигурителния стаж на жалбоподателя, положеният от него труд е само от трета
категория, поради което въпросът за неговото превръщане не се поставя. Пак за
пълнота на изложението трябва да се отбележи, че разпоредбата на чл.15, ал.4 от
НПОС противоречи на чл.104, ал.2 от КСО, която съдържа общото правило за
превръщане на осигурителния стаж от първа и втора категория в трета.
Изключенията в съдържащото се в чл.104, ал.2 от КСО общо правило са предвидени
в ал.3 – 9 на същата разпоредба, но нито една от тях не касае хипотезата на
чл.68, ал.3 от КСО. Ето защо, при липса на законово въведено ограничение на
приложението на чл.104, ал.2 от КСО, различно от изключенията в ал.3 - 9, е
недопустимо с подзаконов нормативен акт, какъвто е НПОС, да се въвежда такова
изключение, без да е налице законова делегация за това. При противоречие между
закон (в случая кодекс) и наредба се прилага нормативният акт от по-висока
степен, а именно законът, съгласно чл.5, ал.1 от АПК и чл.15, ал.3 от ЗНА,
поради което и въведеното с чл.15, ал.4 от НПОС изключение принципно не следва
да се прилага.
По изложените съображения оспореното
решение на директора на ТП на НОИ – Русе и потвърденото с него разпореждане на
ръководителя на пенсионно осигуряване в ТП на НОИ – Русе, с което е отказано
отпускането на лична пенсия за осигурителен стаж и възраст на жалбоподателя при
условията на чл.68, ал.3 от КСО, се явяват материално незаконосъобразни
административни актове, които следва да бъдат отменени, а преписката върната на
пенсионния орган за ново произнасяне при съобразяване на дадените задължителни
указания относно зачитането на периода на редовната (наборна) военна служба на
жалбоподателя като действителен осигурителен стаж.
С оглед изхода на делото и на
основание чл.143, ал.1 от АПК в полза на жалбоподателя следва да бъдат
присъдени направените разноски за заплатено адвокатско възнаграждение в размер
на 350 лева, за които е представен и списък по чл.80 от ГПК вр.чл.144 от АПК. Деловодните
разноски, на основание § 1, т.6 от ДР на АПК, следва да бъдат възложени в
тежест на Националния осигурителен институт, който има качеството на юридическо
лице съгласно чл.33, ал.2 от КСО и чл.2, ал.1 от Правилника за организацията и
дейността на НОИ.
Така мотивиран и на основание чл.172,
ал.2 и чл.173, ал.2 от АПК, съдът
Р
Е Ш И :
ОТМЕНЯ по жалба на А.М.И., с ЕГН **********,***, решение № 2153-17-50/14.05.2021 г. на директора на
ТП на НОИ – Русе и потвърденото с него разпореждане № 2140-17-171/17.03.2021 г.
на ръководителя по пенсионно осигуряване при ТП на НОИ – Русе.
ВРЪЩА на ръководителя по пенсионно осигуряване при ТП на
НОИ - Русе административната преписка за ново произнасяне, съобразно указанията
по прилагането на закона, дадени в мотивите на настоящото решение.
ОСЪЖДА Националния осигурителен институт, със седалище в
гр.София, бул."Александър Стамболийски" № 62-64, представляван от
управителя И.Ц..И., да заплати на А.М.И., с ЕГН **********,***, сумата от 350 лева – деловодни разноски за
заплатено адвокатско възнаграждение.
Решението подлежи на касационно обжалване пред
Върховния административен съд в 14-дневен срок от съобщаването му на страните.
СЪДИЯ: