№ 1316
гр. София, 06.03.2024 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-Ж СЪСТАВ, в публично
заседание на четиринадесети февруари през две хиляди двадесет и четвърта
година в следния състав:
Председател:Калина Анастасова
Членове:Темислав М. Димитров
Михаела Касабова
при участието на секретаря Алина К. Тодорова
като разгледа докладваното от Темислав М. Димитров Въззивно гражданско
дело № 20231100513534 по описа за 2023 година
Производството е по реда на чл. 258 – 273 от Гражданския процесуален кодекс
(ГПК).
Образувано е по въззивни жалби на М. Г. И. (в лично качество и в качеството на
наследник на Л. И. В.) и „Банка ДСК“ ЕАД срещу решение № 15639/28.09.2023 г. по
гр.д. № 47422/2021 г. по описа на СРС, 66 състав. С посоченото решение е признато за
установено по предявените от „Банка ДСК“ ЕАД против Л. И. В. и М. Г. И. искове с
правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК вр. чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД вр. чл. 430 ТЗ, че
ответниците дължат солидарно на ищеца суми както следва: 8762,09 лв.,
представляваща дължима главница по договор за заем за текущо потребление от
06.07.2007 г. и анекс към последния от 26.10.2009 г., 897,89 лв., представляваща
непогасена редовна лихва за периода от 30.10.2010 г. до 12.12.2011 г., 35 лв.,
представляваща неплатени такси за управление за 30.09.2011 г., ведно със законната
лихва, считано от датата на подаване на заявлението за издаване на заповед за
незабавно изпълнение – 13.12.2011 г., до окончателното изплащане на сумите, за които
е издадена заповед за изпълнение от 09.01.2012 г. по ч.гр.д. № 56147/2011 г. по описа
на СРС, 66 състав, като исковете за главница са отхвърлени за горницата до
претендираните 10348,91 лв., а исковете за редовна лихва - за горницата до
претендираните 1861,39 лв.
1
Жалбоподателят – М. Г. И. (в лично качество и в качеството на наследник на Л.
И. В.), обжалва решението в частта, с която исковете са уважени. Счита, че същото е
неправилно и моли да бъде отменено, като исковете бъдат отхвърлени. Твърди, че
процесният договор е недействителен, а освен това клаузата, предвиждаща
възнаградителна лихва, е нищожна, тъй като е неравноправна и противоречи на
добрите нрави. Позовава се на давност. Претендира разноските.
Жалбоподателят - „Банка ДСК“ ЕАД, обжалва решение в частта, с която
исковете са отхвърлени. Счита, че по делото е доказано от събраните доказателства, че
ответниците дължат пълния размер на сумите по процесния договор. Ето защо, моли
решението в обжалваната част да бъде отменено и исковете да бъдат уважени.
М. Г. И. (в лично качество и в качеството на наследник на Л. И. В.) е подала
отговор на въззивната жалба, подадена от „Банка ДСК“ ЕАД, като оспорва същата и
моли решението в частта, с която исковете са отхвърлени, да бъде потвърдено.
Претендира разноските.
„Банка ДСК“ ЕАД е подало отговор на въззивната жалба, подадена от М. Г. И. (в
лично качество и в качеството на наследник на Л. И. В.), като оспорва същата и моли
решението в частта, с която исковете са уважени, да бъде потвърдено. Претендира
разноските.
Правоприемникът на починалата в хода на процеса Л. И. В. – Е. Г. З., не е подала
отговор на въззивната жалба. Същата е подала уведомление, в което е посочила, че се
отказала от наследството на Л. И. В..
Софийски градски съд, като прецени събраните по делото доказателства, въз
основа на закона и във връзка с наведените във въззивната жалба пороци на
атакувания съдебен акт, достигна до следните фактически и правни изводи:
С обжалваното решение са уважени частично искове с правно основание чл. 422,
ал. 1 ГПК, вр. чл. 79, ал. 1, пр. 1, вр. чл. 240, ал. 1 и ал. 2 ЗЗД, като е признато за
установено, че Л. И. В. и М. Г. И. дължат солидарно в полза на „Банка ДСК“ ЕАД
сумите, както следва: 8762,09 лв., представляваща дължима главница по договор за
заем за текущо потребление от 06.07.2007 г. и анекс към последния от 26.10.2009 г.,
897,89 лв., представляваща непогасена редовна лихва за периода от 30.10.2010 г. до
12.12.2011 г., 35 лв., представляваща неплатени такси за управление за 30.09.2011 г.,
ведно със законната лихва, считано от датата на подаване на заявлението за издаване
на заповед за незабавно изпълнение – 13.12.2011 г., до окончателното изплащане на
сумите, за които е издадена заповед за изпълнение от 09.01.2012 г. по ч.гр.д. № 56
147/2011 г. по описа на СРС, 66 състав, като исковете за главница са отхвърлени за
горницата до претендираните 10348,91 лв., а исковете за редовна лихва - за горницата
до претендираните 1861,39 лв.
2
Настоящият съдебен състав приема, че първоинстанционното решение е валидно
и допустимо.
Съдебното дирене в първоинстанционното производство е приключило на
05.07.2023 г., като обжалваното решение е постановено на 28.09.2023 г. Видно от
удостоверение за наследници на Л. И. В., последната е починала на 08.07.2023 г., т.е. в
хода на процеса след приключване на съдебното дирене и преди постановяване на
решението, и е наследена от М. Г. И. – дъщеря, и Е. Г. З. – дъщеря. На основание чл.
229, ал. 2, изр. 2 ГПК, в случай че страна по делото почине в хода на процеса след
приключване на съдебното дирене, производството по делото се спира след
постановяване на решението. Следователно, въпреки че решението е постановено
срещу лице, което не е правосубектно, не са налице основания за обезсилването му,
предвид факта, че страната е починала след приключване на съдебното дирене и
устните състезания (така решение № 86/03.04.2015 г. на ВКС по гр.д. № 5563/2014 г. по
описа на ВКС, IV ГО, решение № 14/02.03.2022 г. на ВКС по гр.д. № 997/2021 г., III ГО
и др.).
Съгласно определение № 38153/26.10.2023 г. по гр.д. № 47422/2021 г. по описа
на СРС, 66 състав, на мястото на починалата в хода на процеса Л. И. В. са
конституирани нейните дъщери - Е. Г. З. и М. Г. И., която от своя страна участва по
делото и в лично качество като ответник, който следва да отговаря солидарно с другия
ответник, починал в хода на процеса - Л. И. В.. Видно от представено съдебно
удостоверение, изх. № 75705/14.09.2023 г., издадено от Софийски районен съд, Е. Г. З.
се е отказала от наследството на Л. И. В., от което следва, че производството по делото
следва да бъде прекратено спрямо същата, доколкото не отговаря за задълженията на
Л. В., предвид отказа ѝ от наследство.
За основателност на предявените искове в тежест на ищеца е да установи
наличието на облигационно отношение между него и Л. И. В. по договор за заем, по
силата на което за Л. И. В. е възникнало задължението за плащане на процесните суми,
а именно – предаване от ищеца на първоначалния ответник на паричната сума,
предмет на договора за заем, писмена уговорка за заплащане на възнаградителна лихва
в претендирания размер, изискуемост на претендираните вземания.
В тежест на ответника и при доказване на посочените обстоятелства е да докаже
положителния факт на погасяване на дълга.
По делото е представен договор за кредит за текущо потребление от 06.07.2007
г., сключен между „Банка ДСК“ ЕАД и Л. И. В., по силата на който „Банка ДСК“ ЕАД
(в качеството на кредитодател) е предоставило в заем на Л. И. В. (в качеството на
кредитополучател) сумата в общ размер на 11000 лв. за потребителски нужди, срещу
задължение на кредитополучателя да я върне в срок до 06.07.2007 г., съгласно
погасителен план към договора за кредит. Договорът е сключен при годишен лихвен
3
процент от 8,95 %, формиран от базов лихвен процент, определян периодично от
кредитора (4,69 % към датата на сключване на договора) и надбавка (4,26 % процента
към датата на сключване на договора), както и при посочен в договора годишен
процент на разходите от 10 %.
Видно от анекс от 26.10.2009 г. към процесния договор за кредит, страните са
договорили нов срок за издължаване на главницата, а именно – до 26.09.2019 г., прието
е, че към датата на подписване на анекса главницата е в размер на 11000 лв., като
дължимата лихва е 14,95 % при годишен процент на разходите от 16,48 %. Договорено
е също така кредитът да бъде обезпечен с поръчителството на ответника М. Г. И..
Съгласно чл. 14, ал. 1 ЗПК (отм.), когато не са спазени изискванията на чл. 6, чл.
7, т. 4 - 14, чл. 8, ал. 1, чл. 9, ал. 1 и чл. 10 ЗПК, договорът за потребителски кредит е
недействителен.
Въззивникът М. Г. И. твърди, че съдържанието на процесните договор и анекс не
отговоря на чл. 7, т. 6 и т. 7 ЗПК (отм.). Съгласно чл. 7, т. 6 и т. 7 ЗПК (отм.), договорът
за потребителски кредит следва да съдържа - годишен процент на разходите по
кредита, които потребителят трябва да направи, за да издължи кредита, а когато
неговото изчисляване не е възможно - годишен лихвен процент и всички разходи,
приложими към момента на сключване на договора за кредит, както и условията, при
които разходите по кредита могат да бъдат променяни. Видно от съдържанието на
договора, в същия са посочени както годишния лихвен процент и всички разходи,
приложими към момент на сключването му, така и годишния процент на разходите и
условията, при които разходите по кредита могат да бъдат променяни.
Следователно, съдържанието на договора отговаря на императивните изисквания
на ЗПК (отм.), поради което същият е действителен.
Съгласно заключението на съдебно-счетоводната експертиза, неоспорена от
страните, на 06.07.2007 г. предоставената в заем сума е усвоена изцяло от
кредитополучателя. Към датата на сключване на анекса към договора непогасената
главница възлиза на сумата в размер на 10275,47 лв., като при сключването на анекса е
капитализирана към главницата възнаградителна лихва в размер на 502,12 лв. След
извършеното капитализиране главницата е била 10777,59 лв., която е погасена до
сумата в размер на 10348,91 лв. чрез извършени последващи плащания.
Съдът счита, че клаузата от анекса към договора, съгласно която към главницата
е капитализирана просрочена възнаградителна лихва, а именно – т. 3 от анекса, в която
е приет остатък от дълга с включена редовна непогасена главница и просрочена
възнаградителна лихва, се явява нищожна на основание чл. 26, ал. 4, вр. чл. 10, ал. 3
ЗЗД, тъй като е налице анатоцизъм – в този смисъл решение № 66/29.07.2019 г. по т.д.
№ 1504/2018 г., II ТО, ВКС. Съгласно посочената задължителна практика на ВКС,
уговорката в допълнителни споразумения към договор за кредит за прибавяне към
4
размера на редовната главница на просрочени задължения за лихви, върху които се
начислява възнаградителна лихва, представлява анатоцизъм по см. на чл. 10, ал. 3 ЗЗД,
който е допустим само при уговорка между търговци на основание чл. 294, ал. 1 ТЗ,
какъвто не е настоящият случай, доколкото кредитополучателят е физическо лице и
договорът е потребителски.
Следователно, от общия размер на главницата - 10348,91 лв., следва да се извади
сумата в размер на 502,12 лв., представляваща начислена главница при начална липса
на основание въз основа на нищожни клаузи от анекса към договора, поради което
дължимият размер на главницата възлиза на 9846,79 лв.
Съгласно приетата по делото съдебно-счетоводна експертиза, последното
пращане по договора преди датата на подаване на заявлението за издаване на заповед
за изпълнение по чл. 417 ГПК – 13.12.2011 г., е извършено на 28.04.2011 г. Съгласно т.
18 от ТР № 4/2013 г. от 18.06.2014 г., постановено по т.д. № 4/2013 г. от ОСГТК на
ВКС, за да се приеме, че е налице предсрочна изискуемост, заемодателят изрично
следва да заяви, че упражнява правото си да обяви вземанията си за предсрочно
изискуеми, което волеизявление да е достигнало до длъжника. Следователно, по
делото трябва да е доказано, че заемодателят е упражнил правото си да направи
вземането си по договора за кредит предсрочно изискуемо преди подаване на
заявлението за издаване на заповед за изпълнение, т.е. кредиторът да е уведомил
длъжника за обявяването на предсрочната изискуемост на кредита. Ищецът не е
представил доказателства, от които да се установява, че кредиторът е упражнил
правото си да обяви вземанията си по договора за предсрочно изискуеми, поради което
следва да се приеме, че такава не е възникнала.
Вземането произтича от договор за кредит с определени срокове за плащане на
отделните вноски, които са намерили отражение в договора за кредит. Размерът и
падежите на всяка вноска са определени в договора и за настъпването на изискуемостта
им не е необходимо удостоверяването на обстоятелства по чл. 418, ал. 3 ГПК. В тази
хипотеза искът по чл. 422, ал. 1 ГПК следва да се уважи в размер на изискуемите и
неплатени вноски по кредита, отразени в договора за кредит, изискуемостта на които е
възникнала до приключване на съдебното дирене – в този смисъл е т. 1 от ТР № 8/2017
г. от 02.04.2019 г. по т.д. № 8/2017 г. на ОСГТК на ВКС. Съгласно посоченото
тълкувателно решение, допустимо е предявеният по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК иск за
установяване дължимост на вземане по договор за кредит поради предсрочна
изискуемост да бъде уважен само за вноските с настъпил падеж, ако предсрочната
изискуемост не е била обявена на длъжника преди подаване на заявлението за издаване
на заповед за изпълнение. Предявеният по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК иск за
установяване дължимост на вземане по договор за банков кредит поради предсрочна
изискуемост може да бъде уважен за вноските с настъпил падеж към датата на
5
формиране на силата на пресъдено нещо (към датата на приключване съдебното
дирене), въпреки че предсрочната изискуемост не е била обявена на длъжника преди
подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение. При съобразяване на
цитираната задължителна съдебна практика съдът счита, че на основание чл. 235, ал. 3
ГПК в настоящото производство следва да бъде съобразен фактът, че на 26.09.2019 г. е
настъпил падежът на последната погасителна вноска по договора, съгласно
погасителния план.
Следователно, дължимата и непогасена главница е 9846,79 лв., до който размер
искът за главница се явява основателен.
Ирелевантни за спорното право са твърденията на въззивника за нищожност на
договора за цесия, по силата на който „Банка ДСК“ ЕАД е прехвърлило вземанията си
по процесния договор в полза на „ОТП Факторинг България“ ЕАД, доколкото
цесионерът „ОТП Факторинг България“ ЕАД се е преобразувал чрез вливане в
първоначалния кредитор „Банка ДСК“ ЕАД, поради което към настоящия момент
кредитор в правоотношението е първоначалният заемател - „Банка ДСК“ ЕАД, а не
трето за договора за заем лице. Следва да се посочи също така, че настоящият съдебен
състав споделя изводите за валидност на договора за цесия, изложени в обжалваното
решение, поради което и на основание чл. 272 ГПК препраща към мотивите на
решението в посочената част.
Относно възражението на въззивника М. Г. И. за нищожност на уговорената
възнаградителна лихва, поради противоречие с добрите нрави, съдът намира следното:
Добрите нрави са морални норми, на които законът е придал правно значение,
защото правната последица от тяхното нарушаване е приравнена с тази на
противоречието на договора със закона (чл. 26, ал. 1 ЗЗД). Добрите нрави не са писани,
систематизирани и конкретизирани правила, а съществуват като общи принципи или
произтичат от тях. Както правилно е посочил първостепенният съд, съгласно трайната
практика на ВКС, постановена във връзка с претенции за заплащане на
възнаградителна лихва по договори за кредит, сключени при действието на ЗПК (отм.),
клаузата за заплащане на възнаградителна лихва противоречи на добрите нрави, когато
надвишава три пъти размера на законната лихва за забава по отношение на
необезпечени кредити. Нито договорената възнаградителна лихва в процесния договор
(8,95 %), нито възнаградителната лихва в анекса към договора (14,95 %) надвишават
три пъти размера на законната лихва за забава. Следователно, възнаградителната лихва
не е прекомерна, поради което и клаузите, предвиждащи заплащането , не са
нищожни поради противоречие с добрите нрави.
Съгласно заключението на приетата по делото съдебно-счетоводна експертиза,
за периода от сключването на договора до сключването на анекса – 26.10.2009 г.,
лихвеният процент е увеличаван до размера на 15,20 %. Както беше посочено, с анекса
6
от 26.10.2009 г. лихвеният процент е фиксиран на 14,95 %, а съгласно съдебно-
счетоводната експертиза след сключването на анекса същият не е увеличаван.
Настоящият съдебен състав споделя изводите на първоинстанционния съд, че
клаузите на договора за кредит и общи условия към него, предвиждащи възможност за
увеличаване на размера на възнаградителната лихва, а именно – чл. 8.1 и чл. 9.3 от
общите условия, са неравноправни по смисъла на чл. 143 ЗЗП, тъй като не отговорят на
изискването за добросъвестност и водят до значително неравновесие между правата на
страните. При тълкуване на посочените клаузи е видно, че съгласно тях е предвидена
възможност за увеличаване на размера на дължимата лихва при промяна на базовия
лихвен процент по решение на банката, като увеличаването става автоматично и
едностранно от търговеца, без да е необходимо сключването на допълнително
споразумение. Предвидена е възможност за промяна на лихвата единствено чрез
нейното повишаване, без да има съответна възможност при промяна на пазарните
условия, водещи до понижаване на базовия лихвен процент, лихвата да бъде намалена.
След като страните са се съгласили, че размерът на възнаградителната лихва, която
кредитополучателят се е задължил да заплаща на банката, ще се определя и при
съобразяване на промяната на пазарните условия, отразяващи се в стойността на
базовия лихвен процент, за да е налице равнопоставеност, рискът от промяната в тях
следва да се носи и от двете страни по търговската сделка. В договора следва да е
предвидена възможността да бъдат съобразявани всички изменения на пазара и на
съответния пазарен индекс, а не както е в случая, те да се отчитат само, когато ползват
една от страните по сделката и то по-силната икономически, каквато е банката. Освен
това, в оспорените клаузи не е формулиран ясно и по точни критерии механизмът за
промяна на възнаградителна лихва, като е посочено единствено, че лихвата се
увеличава при промяна на базовия лихвен процент едностранно от банката.
Посочените клаузи поставят кредитополучателят в неравнопоставено положение
спрямо банката. Те са във вреда на потребителя, тъй като дават право на едностранно
изменение на договора от страна на банката, и водят до неравновесие във вреда на
потребителя, тъй като поставят престациите на страните в зависимост от определянето
на съдържанието на едно понятие само от една от тях. Следователно, оспорените
клаузи от общите условия към договора за кредит, отговарят на всички посочени
изисквания на чл. 143 ЗЗП, тъй като са във вреда на потребителя, доколкото дават
право на едностранно изменение на договора от страна на банката, не отговарят на
изискванията за добросъвестност и водят до неравновесие във вреда на потребителя.
Предвид изложеното същите се явяват нищожни. До 26.10.2009 г., на която дата е
сключено допълнително споразумение между страните, в което е предвиден нов
размер на дължимата лихва, кредитополучателят остава обвързан с първоначално
определената лихва по договора за кредит от 2007 г. – 8,95 %, формирана от базов
лихвен процент от 4,69 % и надбавка в размер на 4,69 %, а след тази дата с
7
определената лихва в анекса от 2009 г. – 14,95 %, формирана от базов лихвен процент
от 7,44 % и надбавка в размер на 7,51 %, доколкото тази част от договора и анекса не е
неравноправна (формулирана изрично, ясно и не подлежи на промяна), а освен това и в
тази части лихвата е индивидуално договорена.
Съгласно заключението на съдебно-счетоводната експертиза, за периода до
подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение при прилагане на
лихвените проценти, съгласно договора (8,95 %) и съгласно анекса (14,95 %)
непогасената възнаградителна лихва възлиза на сумата в размер на 897,89 лв., до която
искът за възнаградителна лихва се явява основателен.
Неоснователни са възраженията на въззивника М. Г. И. за отпадане на
отговорността и като поръчител, както и за погасяване на задълженията по давност.
Преклузивният 6-месечен срок по чл. 147, ал. 1 ЗЗД, с изтичането на който се
погасява отговорността на поръчителите, не е изтекъл, тъй като задължението по
договора за банков кредит е неделимо, като изискуемостта на същото възниква от
изтичане на уговорения срок за връщане на цялата сума или от обявяването на
предсрочна изискуемост, а не от падежа на всяка вноска. Както беше посочено, в
случая не е обявена по надлежен начин предсрочната изискуемост на вземанията,
поради което същите са изискуеми с изтичане на крайния срок за връщане на
предоставената в заем сума – 26.09.2019 г.
Началният момент, от който започва да тече давностният срок за вземания за
главница и/или за договорни лихви по погасителни вноски по договор за банков
кредит, за който не е обявена и респективно, настъпила предсрочна изискуемост, е
датата на уговорения краен срок за погасяване на кредита (така решение №
50173/13.10.2022 г. на ВКС по гр.д. № 4674/2021 г., III ГО).
Следователно, с подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение –
13.12.2011 г., от който момент се счита предявена исковата молба, е спазен срокът по
чл. 147, ал. 1 ЗЗД, съответно – прекъснат е давностният срок, поради което същият не е
изтекъл и задължението за главница не е погасено по давност.
Предвид посоченото, обжалваното решение следва да бъде отменено в частта, с
която искът с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК, вр. чл. 79, ал. 1, пр. 1, вр. чл. 240,
ал. 1 ЗЗД за главница е отхвърлен за разликата от 8762,09 до сумата в размер на
9846,79 лв., като следва да бъде поставено друго решение, с което искът за главница в
посочената част бъде уважен.
В останалата част решението е правилно и следва да бъде потвърдено.
С оглед изхода от обжалването решението следва да бъде отменено и в частта, с
която в полза на М. Г. И. (лично и като правоприемник на Л. И. В.) са присъдени
разноски в първоинстанционното производство над сумата в размер на 63,32 лв. до
8
110,17 лв.
По разноските:
В полза на жалбоподателя „Банка ДСК“ ЕАД следва да се присъди сумата в
размер на 170,75 лв., представляваща разноски във въззивното производство съобразно
уважената част от жалбата, както и сумата в размер на 138,83 лв., представляваща
допълнителни разноски в първоинстанционното производство съобразно уважената
част от исковете.
При този изход на спора жалбоподателят М. Г. И. няма право на разноски във
въззивното производство.
Така мотивиран, съдът
РЕШИ:
ОТМЕНЯ решение № 15639/28.09.2023 г. по гр.д. № 47422/2021 г. по описа на
СРС, 66 състав, в частта, с която искът с правно основание 422, ал. 1 ГПК, вр. чл. 79,
ал. 1, пр. 1, вр. чл. 240, ал. 1 и ал. 2 ЗЗД, предявен от „Банка ДСК“ ЕАД, ЕИК *******
срещу М. Г. И., ЕГН ********** (лично и в качеството на правоприемник на
починалата в хода на процеса Л. И. В., ЕГН **********), е отхвърлен за разликата над
8762,09 лв. до сумата в размер на 9846,79 лв., представляваща дължима главница по
договор за заем за текущо потребление от 06.07.2007 г. и анекс към последния от
26.10.2009 г., ведно със законната лихва, считано от датата на подаване на заявлението
за издаване на заповед за незабавно изпълнение – 13.12.2011 г., до окончателното
изплащане, както и в частта, с която в полза на М. Г. И. (лично и в качеството на
правоприемник на починалата в хода на процеса Л. И. В.) са присъдени разноски в
първоинстанционното производство над сумата в размер на 63,32 лв. до 110,17 лв.,
вместо това ПОСТАНОВЯВА:
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО, че М. Г. И., ЕГН ********** (лично и в
качеството на правоприемник на починалата в хода на процеса Л. И. В., ЕГН
**********) дължи в полза на „Банка ДСК“ ЕАД, ЕИК ******* на основание чл. 422,
ал. 1 ГПК, вр. чл. 79, ал. 1, пр. 1, вр. чл. 240, ал. 1 ЗЗД сумата над 8762,09 лв. до сумата
в размер на 9846,79 лв., представляваща дължима главница по договор за заем за
текущо потребление от 06.07.2007 г. и анекс към последния от 26.10.2009 г., ведно със
законната лихва, считано от датата на подаване на заявлението за издаване на заповед
за незабавно изпълнение – 13.12.2011 г., до окончателното изплащане.
ПОТВЪРЖДАВА решение № 15639/28.09.2023 г. по гр.д. № 47422/2021 г. по
описа на СРС, 66 състав, в частта, с която исковете с правно основание чл. 422, ал. 1
9
ГПК, вр. чл. 79, ал. 1, пр. 1, вр. чл. 240, ал. 1 и ал. 2 ЗЗД, предявени от „Банка ДСК“
ЕАД, ЕИК ******* срещу М. Г. И., ЕГН ********** (лично и в качеството на
правоприемник на починалата в хода на процеса Л. И. В., ЕГН **********) са
уважени, както следва: до сумата в размер на 8762,09 лв., представляваща дължима
главница по договор за заем за текущо потребление от 06.07.2007 г. и анекс към
последния от 26.10.2009 г., до сумата в размер на 897,89 лв., представляваща
непогасена редовна лихва за периода от 30.10.2010 г. до 12.12.2011 г., до сумата в
размер на 35 лв., представляваща неплатени такси за управление за 30.09.2011 г., ведно
със законната лихва, считано от датата на подаване на заявлението за издаване на
заповед за незабавно изпълнение – 13.12.2011 г., до окончателното изплащане на
сумите, за които е издадена заповед за изпълнение от 09.01.2012 г. по ч.гр.д. № 56
147/2011 г. по описа на СРС, 66 състав.
ПОТВЪРЖДАВА решение № 15639/28.09.2023 г. по гр.д. № 47422/2021 г. по
описа на СРС, 66 състав, в частта, с която исковете с правно основание чл. 422, ал. 1
ГПК, вр. чл. 79, ал. 1, пр. 1, вр. чл. 240, ал. 1 и ал. 2 ЗЗД, предявени от „Банка ДСК“
ЕАД, ЕИК ******* срещу М. Г. И., ЕГН ********** (лично и в качеството на
правоприемник на починалата в хода на процеса Л. И. В., ЕГН **********) са
отхвърлени, както следва: искът за главница над сумата в размер на 9846,79 лв. до
пълния предявен размер от 10348,91 лв.; искът за възнаградителна лихва – над сумата в
размер на 897,89 лв. до пълния предявен размер от 1861,39 лв.
ОСЪЖДА М. Г. И., ЕГН ********** (лично и в качеството на правоприемник
на починалата в хода на процеса Л. И. В., ЕГН **********), да заплати в полза на
„Банка ДСК“ ЕАД, ЕИК *******, на основани чл. 78, ал. 1 ГПК сумата в размер на
170,75 лв., представляваща разноски във въззивното производство съобразно
уважената част от жалбата, както и сумата в размер на 138,83 лв., представляваща
допълнителни разноски в първоинстанционното производство съобразно уважената
част от исковете.
ПРЕКРАТЯВА производството по в.гр.д. № 13534/2023 г. по описа на СГС, II-
Ж състав, по отношение на Е. Г. З., ЕГН **********, конституирана като
правоприемник на починалия в хода на процеса ответник Л. И. В., ЕГН **********.
В частта, с която делото се прекратява, решението има характер на определение
и подлежи на обжалване в едноседмичен срок от връчване на препис пред Апелативен
съд – гр. София, а в останалата част решението подлежи на обжалване пред Върховния
касационен съд в едномесечен срок от връчване на препис.
Препис от решението да се връчи на страните.
Председател: _______________________
10
Членове:
1._______________________
2._______________________
11