Р Е Ш Е Н И Е № .......
гр. София, 15.03.2019 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ІI-А
въззивен състав, в публичното заседание на осемнадесети февруари две
хиляди и деветнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СВИЛЕН СТАНЧЕВ
ЧЛЕНОВЕ:
ЛЮБОМИР ЛУКАНОВ
НЕДЕЛИНА СИМОВА
при секретаря Емилия
Вукадинова, като разгледа докладваното от младши съдия Симова в. гр. д. № 10415 по оП.са за 2018
г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на
чл. 258 и сл. ГПК.
С Решение №
384221 от 13.04.2018 г., постановено по гр. дело № 13628/2017 г. по оП.са на
Софийски районен съд, І-во ГО, 47-ми състав, са отхвърлени изцяло предявените
от ищцовото дружество „Е.С.Д.Е.П.“ ЕООД срещу ответника „З.к.Л.И.“ АД обективно
кумулативно съединени осъдителни искове с правно основание чл. 208, ал. 1 КЗ
/отм./ и чл. 86 ЗЗД.
Срещу така
постановеното решение в законоустановения срок е постъП.ла въззивна жалба на
ищеца „Е.С.Д.Е.П.“ ЕООД. В жалбата са изложени доводи за неправилност и
необоснованост на първоИ.танционното решение, поради неправилен анализ на
доказателствения материал по делото. Жалбоподателят твърди, че съдът неправно
не е обсъдил изготвената по делото съдебно-автотехническа експертиза. Счита, че
от показанията на разП.тания свидетЕ.се установява наличието на щети, за които
застрахователят е бил надлежно уведомен, като последното обстоятелство не било
оспорено от ответника в първоИ.танционното производство. Отправено е искане за
отмяна на обжалвания съдебен акт и за уважаване на исковите претенции. Претендира
разноски.
В
законоустановения двуседмичен срок е постъпил отговор на въззивната жалба по
чл. 263, ал. 1 ГПК от ответното дружество „З.к.
Л.И.“ АД, в който се сочи, че същата е неоснователна и следва да бъде
оставена без уважение. Изложени са доводи по същество в подкрепа на твърдението
за правилност и обоснованост на първоИ.танциония акт, въз основа на които е
направено искане той да бъде потвърден. Претендират се разноски.
Софийски градски съд, като съобрази
доводите на страните и събраните по делото доказателства поотделно и в тяхната
съвкупност, съгласно правилата на чл. 235, ал. 2 ГПК, намира за установено
следното:
Производството е
образувано по въззивна жалба, подадена от процесуално легитимирана страна, в
законоустановения срок по чл. 259, ал. 1 ГПК и срещу подлежащ на обжалване съдебен
акт, поради което същата е процесуално допустима.
Съгласно
разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността
на решението в неговата цялост, а по допустимостта му – в обжалваната част,
като по останалите въпроС.относно правилността на акта е ограничен от
посоченото в иницииралата производството жалба. Съобразно така установените С.задължения,
настоящият съдебен състав констатира, че процесното първоИ.танционно решение е
валидно и допустимо. Относно релевираните в подадената жалба доводи за незаконосъобразност,
въззивният съд намира следното:
От фактическа страна:
Не се спори
между страните по делото, а и се установява от представената З.полица, че на
11.09.2015 г. между ищеца „Е.С.Д.Е.П.“ ЕООД и ответника „З.к.Л.И.“ АД по
отношение на процесния автомобил марка „Нисан“, модЕ.„Микра“ с рег. № ******, е
сключен застрахователен договор за застраховка „Каско“, обективиран в полица №
93001510060910 с период на покритие от 13.09.2015 г. до 12.09.2016 г., т.е. и
към датата на възникване на твърдяното застрахователно събитие. По делото са
приложени действалите между страните по процесния застрахователен договор Общи
условия, от които се установяват предпоставките за заплащане на обезщетения от
застрахователя, случаите, в които той има право да откаже това, както и
сроковете за уведомяване за настъпили щети. В частност спрямо конкретиката на
случая от чл. 14.14 се установява, че застрахованият следва да уведоми
застрахователя за настъпили на паркинг вреди в рамките на 72 часа от узнаването
им.
По делото е
представено удостоверение за техническа изправност на застрахования автомобил,
видно от което техническата изправност на същия е констатирана след извършен
преглед на 11.08.2016 г.
На 19.08.2016 г.
пред застрахователя е депозирано уведомление за настъпило застрахователно
събитие по време на паркиране на процесния автомобил. В уведомлението е
описано, че вредите върху процесния автомобил са констатирани на 17.08.2016 г.
около 18.00 часа на паркинг на бул. „България“ № 88, където същият е бил
паркиран. Описаните вреди се изразяват в увреждане на предната броня, лявата
страна на автомобила, задната броня и спукан заден стоп от лявата страна. За
настъпилите щети е съставено опис-заключение от 19.08.2016 г., копие от което е
представено по първоинстанционното дело.
Не се спори
между страните също, а и се установява от приложените по делото писмени
доказателства, че спрямо процесния автомобил при ответното дружество е заведена
щета № 0000-1301-16-206323, по която е отказано изплащане на обезщетение от
страна на застрахователя с писмо № 10116 от 08.12.2016 г. на основание чл. 28,
вр. чл. 29.5 от Общите условия по застрахователния договор – непредставяне на официални
документи, удостоверяващи настъпването на застрахователното събитие, издадени
от съответните органи.
Съгласно
изслушаната пред първоинстанционния съд съдебна автотехническа експертиза,
уврежданията по процесното МПС са следните – предна броня – за ремонт и
боядисване; панЕ.заден ляв – за боядисване; задна броня – за боядисване; ляв
стоп – за смяна. Размерът на описаните щети по средни пазарни цени към датата
на ПТП възлиза на сумата от 713,28 лв.
От показанията
на разпитания пред първоинстанционния съд свидетел Д.Д., която е упълномощена
от управителя на дружеството ищец да управлява процесния автомобил, се
установява, че тя е оставила автомобила на общ паркинг в ж.к. „Бели брези“,
където живее, след което заминала на море за около месец. След като се върнала
заварила колата в лошо състояние, ударена отзад и отпред, при което веднага се
свързала със застрахователя. Сочи, че през периода на отсъствието й автомобилът
не е бил управляван от друг, тъй като само тя има пълномощно за това. Настоящата
инстанция намира показанията на свидетелката за логични, последователни и
достоверни, поради което счита, че същите следва да се кредитират относно
установяване механизма на причинените щети.
Въз основа на така установените фактически
обстоятелства, въззивният съд прие от правна страна следното:
Първоинстанционният съд е бил сезиран с осъдителен
иск с правно основание чл. 208, ал. 1 КЗ /отм./ за заплащане на застрахователно
обезщетение. Уважаването на така предявената искова претенция се обуславя от
осъществяването на следните материални предпоставки: 1/ действително
застрахователно правоотношение между увреденото лице-ищец и
застрахователя-ответник; 2/ настъпване на покрито застрахователно събитие в
рамките на периода на действие на застрахователния договор; 3/ липса на
основания за отказ от страна на застрахователя да заплати уговореното
обезщетение. Съобразно правилото на чл. 154 ГПК, съгласно което всяка страна
следва да установи положителните факти, от които извлича изгодни правни последици,
доказването на първите две предпоставки е в тежест на ищеца, а в тежест на
застрахователя е установяването на основания за отказ за изплащане на
обезщетение. В случая спорният по делото въпрос е свързан с наличието на
основание, освобождаващо застрахователя от задължението му да заплати
застрахователно обезщетение по процесната полица, доказването на което е в
тежест на ответника, доколкото същият извлича благоприятни последици от същото.
Общата разпоредба за
отказ да се плати при имуществените застраховки се съдържа в чл. 211 КЗ /отм./
1. при умишлено увреждане, 2. при неизпълнение на задължение по
застрахователния договор, което е значително с оглед на интереса на
застрахователя и е било предвидено в закон или застрахователния договор, 3. в
други случаи, предвидени в закон. В други разпоредби в КЗ /отм./ са предвидени
хипотези, в които застрахователят има право да откаже изплащането на
застрахователно обезщетение или да намали същото – например чл. 189, ал. 4 КЗ
/отм./, чл. 190, ал. 4 КЗ /отм./, чл. 206, ал. 3 КЗ /отм./, чл. 207, ал. 2 КЗ
/отм./, като първите две хипотези касаят неточно обявяване или премълчаване на
обстоятелство, при наличие на което договорът не би бил сключен, нормата на чл.
206 КЗ /отм./ се отнася до неспазване на задължението на застрахования да
уведоми своевременно застрахователя за настъпилите щети, а тази на чл. 207 КЗ
/отм./ касае вземането на мерки от страна на застрахования за предотвратяване
настъпването на вреди. В обобщение, по смисъла на действащия към момента на събитието
Кодекс за застраховането, застрахователят може да откаже изплащане на
застрахователно обезщетение при неизпълнение на задължения на застрахования,
които по силата на закона или по волята на страните са значителни от гледна
точка на интереса на застрахователя или имат отношение към настъпване на
застрахователното събитие и/или към вредите от него или при умишлено
причиняване на застрахователното събитие от застрахования или от трето ползващо
се лице. Настоящата инстанция не констатира наличие на някое от визираните
по-горе основание за отказ от изплащане на застрахователно обезщетение.
С оглед приетото от
първоинстанционния съд, интерес за настоящия казус представлява в частност
разпоредбата на чл. 206, ал. 3 КЗ
/отм./,
предвиждаща основание за отказ от изплащане на обезщетение, когато, с цел да
попречи на застрахователя да установи обстоятелствата, при които е настъпило
събитието, застрахованият не е изпълнил задълженията С.да уведоми
застрахователя за настъпване на застрахователното събитие в 7-дневен срок от
узнаването, освен ако в договора е предвиден друг подходящ срок, който съгласно
ал. 2 не може да бъде по-кратък от три
дни от узнаването в общия случай. Мотивите на първоионстанционния съд, с които
се особсновава закономерността на отказа на застрахователя да плати
претендираното обезщетение, се основават на заключението, че по делото не е
установено кога и при какви обстоятелства са настъпили вредите по застрахования
автомобил. По делото не се твърди конкретна дата на настъпване на вредите, нито
това да се е случило в резултат само на едно увруждащо действие. Напротив –
твърди се период – един месец, в рамките на който вредите да са били нанесени.
Източник на сведение за момента на настъпване на вредите и начина на
причиняването им – на паркинг, вследствие на вредоносните действия на трети
лица, са именно кредитираните от настоящата инстанция свидетелски показания. От
друга страна нормата на чл. 206 КЗ /отм./ свързва началото на срока за
уведомяване с узнаването на вредите, а не с момента на причиняването им. В тази
връзка, като взе предвид изявлението в писменото уведомление за щети, съдът
намира, че следва да се приеме, че е спазен предвиденият в чл. 14.14 от Общите
условия 72-часов срок за уведомяване на застрахователя за настъпили на паркинг
вреди, считано от узнаването им. Предвид гореизложеното, настоящата инстанция
не споделя изводите на първоинстанционния съд относно неспазване на срока за
уведомяване за настъпване на застрахователното събитие.
Отказът на
застрахователя ответник и въззиваема страна по настоящото дело да изплати
обезщетение обаче се основава на друго съображение, а именно – проявление на
хипотезата по чл. 29.5. от Общите условия – неизпълнение от страна на
застрахования на предвиденото задължение за представяне на официален документ,
удостоверяващ настъпването на застрахователното събитие, издаден от съответните
компетентни органи. Предвид изричното позоваване на това основание, същото следва
да бъде изследвано от настоящата инстанция. Така предвиденото задължение не
следва да се тълкува изолирано, а да се прилага във връзка с предвиденото в
приложимата към момента на действие на застрахователния договор Наредба IЗ-41 от 12 януари 2009 г. за
документите и реда за съставянето им при пътнотранспортни произшествия и реда
за информиране между министерството на вътрешните работи, комисията за финансов
надзор и гаранционния фонд, доколкото по силата на договорна връзка между
частноправни субекти не могат да възникнат задължения за трети лица, в случая
визираните компетентни органи, а такива се пораждат за тях въз основа на
нормативен акт. В чл. 6 от посочената Наредба са предвидени случаите, в които не се посещават от органите на МВР – „Пътна полиция“, и не
се съставят документи за ПТП, сред които и този по т. 3 – повреди на МПС,
възникнали в паркирано състояние. След като по силата на приложимия нормативен
акт не се изисква съставяне на протокол за ПТП, не би могло изискването от
страна на застрохователя на такъв да служи като основание за отказ за изплащане
на обезщетението, рескпективно отказът за това е неправомерен. Ето защо
настоящият състав намира за неоснователно релевираното в тази връзка възражение
от страна на ответника.
Предвид
гореизложените аргументи настоящата инстанция намира за доказан фактическият
състав на нормата на чл. 208 КЗ /отм./, поради което в полза на ищцовото
дружество е възникнало право да получи застрахователно обезщетение. За размера
на същото съдът си служи със заключението на изслушаната по делото
съдебно-автотехническа експертиза, съгласно което стойността на вредите към
датата на настъпване на застрахователното събитие възлиза на сумата от 713,28
лв. До този размер искът следва да бъде
уважен, респективно първоинстанционното решение да бъде отменено. В останалата
част, в която искът за главница с правно основание чл. 208 КЗ /отм./ е
отхвърлен за разликата над 713,28 лв. до пълния предявен размер от 900 лв.
първоиностнационното решение следва да бъде потвърдено.
По иска с правно
основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД:
Основателността на
същия се обуславя от наличие на главно парично задължение, настъпване на
неговата изискуемост и изпадане на длъжника в забава. Доказването на тези
обстоятелства е в тежест на ищеца. С оглед частичната основателност на главната
искова претенция и изпадането на застрахователя в забава, превид наличието на
отправена към него покана за плащане, размерът на дължимото обезщетение за
забава в размер на законната лихва възлиза на сумата от 16,84 лв., като за
определянето на същата съдът си послужи на основание чл. 162 ГПК с общодостъпен
лихвен калкулатор (http://nraapp03.nra.bg/web_interest/check_upWS.jsp). Следователно искът с правно
основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД следва да бъде уважен за сумата от 16,84 лв.,
решението в тази част да бъде отменено, а за разликата над сумата от 16,84 лв.
до пълния предявен размер от 21,29 лв. първоиностанционното решение следва да
бъде потвърдено.
С оглед изхода на
спора, налага се ревизиране на пърноионстанционното решение и в частта за
разноските, дължими пред първа инстанция, като такива се дължат на основание
чл. 78, ал. 1 и ал. 3 в полза и на двете страни. Ищцовото дружество е
претендирало разноски в размер на 600 лв. (от които 100 лв. държавна такса,
200 лв. депозит за вещо лице и 300 лв. адвокатско възнаграждение, за заплащане
на което е представено доказателство – договор за правна защита и съдействие с
отбелязване за получаването му в брой).
Ответникът е претендирал пръсъждане на разноски единствено за юрисконсултско
възнаграждение. Следователно на основание чл. 78, ал. 1 ГПК ответникът следва
да бъде осъден да заплати на ищеца сумата в размер на 475,50 лв. разноски за
първоинстанционното производство, а на основание чл. 78, ал. 3 ГПК ищецът да
бъде осъден да заплати на ответника сумата в размер на 31,13 лв. разноски за
първоинстанционното производство. При този извод обжалваното решение следва да
бъде отменено и в частта, с която ищецът е осъден да заплати на ответника
разликата над сумата от 31,13 лв. до пълния размер на присъдената сума от 150
лв.
С оглед частичната
основателност на въззивната жалба разноски пред настоящата инстанция се дължат
в полза на двете страни, които са претендирали присъждане на такива –
въззивникът за държавна такса в размер
на 50 лв. и за адвокатско възнаграждение, без обаче да е представил
доказателства за заплащането му, поради което такова не следва да бъде
присъждано, а въззиваемата страна – за юрисконсултско възнаграждение в размер
на 100 лв. С оглед изхода на спора на основание чл. 78, ал. 1 ГПК въззиваемата
страна следва да бъде осъдена да плати на въззивника разноски в размер на 39,62
лв., а на основание чл. 78, ал. 3 ГПК – въззивникът да бъде осъден да плати на
въззиваемата страна разноски в размер на 20,75 лв.
Така постановеното
въззивно решение е окончателно и не подлежи на касационно обжалване, на
основание чл. 280, ал. 3, т. 1 ГПК, с оглед цената на предявените искове.
По изложените
съображения, Софийски градски съд, IІ-А въззивен
състав,
Р Е Ш И:
ОТМЕНЯ
Решение
№ 384221 от 13.04.2018 г., постановено по гр. дело № 13628/2017 г. по описа на
Софийски районен съд, І-во ГО, 47-ми състав, в частта, с която искът за главница с правно основание чл. 208 КЗ
/отм./ е отхвърлен за сумата от 713,28 лв., искът с правно основание чл. 86,
ал. 1 ЗЗД е отхвърлен за сумата от 16,84 лв., както и в частта, с която на
основание чл. 78, ал. 3 ГПК ищецът е осъден да плати на ответника разликата над
сумата от 31,13 лв. до пълния размер на присъдената сума от 150 лв., като вместо това ПОСТАНОВЯВА:
ОСЪЖДА
на основание чл. 208, ал. 1 КЗ /отм./ „З.к.Л.Инс“ АД, с ЕИК ******да плати на
„Е.С. Д.Е.П.“ ЕООД, с ЕИК ******сумата в размер на 713,28 лв., представляваща дължимо застрахователно обезщетение, на
основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД сумата в размер на 16,84 лв., представляваща обезщетение за забава в изплащането на
главницата в размер на законната лихва, дължимо за периода от 08.12.2016 г. д.
02.03.2017 г., както и на основание чл. 78, ал. 1 ГПК сумата в размер на 475,50 лв., представляваща разноски за
първоинстанционното производство.
ПОТВЪРЖДАВА Решение
№ 384221 от 13.04.2018 г., постановено по гр. дело № 13628/2017 г. по описа на
Софийски районен съд, І-во ГО, 47-ми състав в
останалата обжалвана част, с която искът за главница с правно основание чл.
208 КЗ /отм./ е отхвърлен за разликата над 713,28 лв. до пълния предявен размер от 900 лв., а искът
с правно основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД е отхвърлен за разликата над сумата от 16,84 лв. до пълния
предявен размер от 21,29 лв.
ОСЪЖДА на основание
чл. 78, ал. 1 ГПК „З.к.Л.И.“ АД, с ЕИК ******да плати на „Ел С. Д.Е.П.“ ЕООД, с
ЕИК ******сумата в размер на 39,62 лв., представляваща разноски за настоящата
инстанция.
ОСЪЖДА на
основание чл. 78, ал. 3 ГПК „Е. С. Д.Е.П.“ ЕООД, с ЕИК ******да плати на
„Застрахователна к.Л.И.“ АД, с ЕИК ******сумата в размер на 20,75 лв.,
представляваща разноски за настоящата инстанция.
Решението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ:
1.
2.