№ 1494
гр. София , 09.12.2020 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
АПЕЛАТИВЕН СЪД - СОФИЯ, 2-РИ ГРАЖДАНСКИ в закрито заседание
на девети декември, през две хиляди и двадесета година в следния състав:
Председател:Иво Дачев
Членове:Мария Георгиева
Асен Воденичаров
като разгледа докладваното от Иво Дачев Въззивно гражданско дело №
20201000502790 по описа за 2020 година
за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл.378 във връзка с чл.258 и следв. от ГПК.
С решение № 19/19.03.2020 г., постановено по т. д. № 36/2019 г. на
Пернишкия Окръжен съд, ответното застрахователно АД „ОЗК-Застраховане“
е осъдено да заплати на ищцата К. Р. З., чрез нейната майка и законен
представител И. В. П., на основание чл.432, ал.1 от КЗ сумата от 13 000 лв.,
представляващи обезщетение за неимуществени вреди от ПТП, реализирано
на 23.02.2018 г., ведно със законната лихва, считано от 16.07.2018 г. до
окончателното изплащане, като искът е отхвърлен за разликата до пълния
претендиран размер от 25 001 лв., като неоснователен.
Недоволно от решението е останало ответното „ОЗК-Застраховане“
ЗАД, което в срока по чл. 259, ал. 1 от ГПК го обжалва като недопустимо
1
поради липса на правен интерес като положителна процесуална предпоставка
от предявяване на иска, с оглед наличието на споразумение от 24.08.2018 г.
между ищцата и застрахователната компания, което не било развалено, макар
и да не се оспорва, че задължението за плащане на уговорената сума от 2000
лева по него не е било изпълнено в срок. По същество застрахователят
оспорва изключителната вина на водача на процесното МПС за настъпване на
произшествието, като сочи, че вината е изцяло на ищцата, тъй като е
пресичала пътното платно на място, което не е било специално обозначено
при наличие в близост на две пешеходни пътеки, „на бърз ход“ и при
натоварен трафик, като същевременно скоростта на превозното средство е
била почти равна нейната – 8 км/ч. Поддържа и че не е бил осъществен
родителски контрол съгласно чл.8, ал.8 от ЗЗДт. Излага съображения, че от
приетите експертизи може да се направи категоричен извод, че настъпилите
вреди за ищцата са в минимален размер, а поради ниската й възраст
възстановителният период на психичното състояние ще е много кратък. Моли
решението да бъде обезсилено, евентуално - отменено в частта, в която
исковата претенция е уважена, и отново при евентуалност размерът на
присъденото обезщетение да бъде редуциран.
В срока по чл.263, ал.1 ГПК е постъпил отговор от въззиваемата К. Р.
З., действаща чрез своята майка и законен представител И. В. П., с който
оспорва жалбата като неоснователна и моли решението да бъде потвърдено.
Според уредените в чл. 269 от ГПК правомощия, въззивният съд се
произнася служебно по валидността на цялото решение, по допустимостта -
само в обжалваната му част, а относно правилността той е ограничен от
посоченото в жалбата. При тези правомощия и като съобрази доводите и
възраженията на страните и събраните доказателства по делото, Апелативен
съд - София намира следното:
Пред Окръжния са предявени искове от К. Р. З., чрез нейната майка и
законен представител И. В. П., против ЗАД „ОЗК-Застраховане“, с правно
основание чл.432, ал.1 от КЗ и с предмет – присъждане на обезщетение в
размер на 25 001 лв. за неимуществените вреди от ПТП, реализирано на
23.02.2018 г., ведно със законната лихва върху сумата от 16.07.2018 г. до
окончателното й изплащане.
2
Пред въззивната инстанция няма спор относно фактите, относими към
вземането с правна квалификация чл.432, ал. 1 от КЗ, а именно, че на
23.02.2018 г., около 17:00 ч., в гр.Перник, на ул.“Миньор“ около 30 м. след
надлез „Ив. Вазов“ в посока към ул.“П. Каравелов“, е настъпило ПТП, при
което лек автомобил „Ауди“ с рег.№ ***, управляван от застрахования при
ответника по застраховка „ГО“ С. К., при движение със скорост от 8 км/ч на
прав участък, при сух асфалт и на дневна светлина, реализирал сблъсък в
предна лява част на автомобила с пострадалата К. З., която по същото време
предприела пресичане от ляво на дясно, преминавайки „на бърз ход“ през
двете ленти. Оказана е първа медицинска помощ в спешното отделение на
МБАЛ Перник, където са констатирани екскориации с отточност в областта
на брадичката и повърхностно разкъсно-контузни рани в областта на
коленете: на дясното коляно в областта на главичката на фибулата с охлузна
рана и на лявото коляно две охлузни рани по предната страна с диаметър 3-4
см. Лечението е проведено амбулаторно, с обезболяващи медикаменти, при
походка с патерица за двадесет дни. Вещото лице-медик е установило, че при
преглед на 48-мия ден от травмата не са описани охлузните наранявания, не е
налична и друга документация за последващо лечение, поради което е приел,
че същите са зараснали. Възстановителният период, с оглед възрастта на
ищцата, е протекъл в рамките на тридесет дни, през които тя е търпяла
неудобство в битово и хигиенно отношение. Според съдебно-психологичната
експертиза, след инцидента ищцата е претърпяла силен стрес, преминал в
шок. Психичното състояние на детето към момента е нестабилно, изпитва
страх да се движи само, както и да остава само вкъщи. Изпитва страх и от
превозни средства, като е трудно предвидимо за какъв период от време ще
отшуми това състояние според психолога С..
След заведената при ответника щета, на 24.08.2018 г. между
застрахователя и законния представител на ищцата е сключено споразумение,
по силата на което „ОЗК-Застраховане“ АД се е задължило да заплати по
сметка на ищцата К. З. сумата от 2000 лв. в срок от 25 работни дни като
обезщетение за неимуществените вреди от процесното произшествие, а
нейната майка и законен представител И. П. е заявила, че е напълно
удовлетворена „от изплатеното“ обезщетение, че същото е достатъчно, за да я
компенсира напълно и окончателно удовлетворява изцяло претенциите й за
3
обезщетение. Съгласно чл. 4 от Споразумението, ищцата чрез своя законен
представител е заявила още, че „с получаването“ на сумата от 2000 лв. ще
счита отношенията си със застрахователя и със застрахования при него
деликвент за напълно уредени. Тъй като задължението не е изпълнено в
уговорения срок, с уведомление от 22.03.2019 г. ищцата е заявила, че разваля
споразумението и на същата дата е завела настоящия иск срещу ответника за
присъждане на обезщетение в размер на 25 001 лв. На 27.03.2019 г. сумата от
2000 лв. е преведена по сметката й.
При тези данни настоящият състав споделя напълно изводите на
първоинстанционния съд за основателност на иска до размер от 13 000 лв.,
ведно със законната лихва, която се дължи, на основание чл.497, ал.1 КЗ,
считано от 16.07.2018 г. до окончателното плащане.
Възражението за недопустимост на предявената искова претенция
поради наличие на споразумение между страните, с което спорът относно
претърпените от процесното ПТП вреди е бил окончателно разрешен, е
неоснователно. Както това е прието в тълкувателно решение № 1/2016 г. на
ВКС, ОСГТК, а също така и в предходните нему решение № 478 от 22.07.2010
г. по гр. д. № 943/2009 г. на ВКС, IV г.о., решение № 425 от 13.01.2012 г. по
гр. д. № 39/2011 г. на ВКС, III г.о. и др., сключеното извънсъдебно
споразумение между пострадалия и застрахователя, при когото е застрахована
гражданската отговорност на деликвента, е от значение за основателността на
иска и е въпрос по съществото на спора, а не по допустимостта на
производството.
По същество: при тълкуване съобразно правилата на чл. 20 от ЗЗД на
споразумението, имащо характер на спогодба, настоящият състав счита, че
отделните негови уговорки, схванати в смисъла, който произтича от целия
договор с оглед целта му, обичаите в практиката и добросъвестността,
налагат да се приеме, че същото е сключено под два модалитета –
прекратително условие, в каквото е въздигнато изплащането на сумата от
2000 лв., и срок, определен на 25 работни дни. Само така би било понятно как
пострадалата може да е удовлетворена „от изплатеното“ обезщетение преди
същото да е било платено, при това - при липса на каквито и да е уговорки,
гарантиращи изпълнение на паричното задължение на насрещната страна.
4
Тъй като плащането е въздигнато в условие на сделката, само при
положителното му настъпване - с „получаването“ на уговорената сума,
отношенията ще се считат за напълно уредени. Тъй като условието не е
настъпило в уговорения срок, съглашението е отпаднало с обратна сила и е
престанало да обвързва страните. Поради своето ретроактивно действие,
несбъдването на условието в уговорения срок заличава с обратна сила изцяло
ефекта на споразумението. Това означава, от една страна, че спорът между
страните, който е бил преустановен с него, е бил отново възбуден, а от друга
страна, че извършеното след развалянето плащане е останало без основание и
не е могло да погаси задължението на застрахователя. Ето защо правилен се
явява изводът на първостепенния съд, че в случая са неприложими
постановките на Тълкувателно решение № 1/2016 г. на ВКС, ОСГТК, които се
отнасят до валидно споразумение, което продължава да обвързва страните,
какъвто не е процесният казус.
Относно възражението за съпричиняване на вредоносния резултат от
страна на ищцата, настоящият състав приема за уместно да припомни трайно
застъпеното в практиката становище, че не всяко нарушение на уредените в
ЗДвП и ППЗДвП правила за движение по пътищата, вкл. на чл.113, ал.1, т.1, 2
и 4 и чл.114 ЗДвП, а именно - задължението на пешеходеца да премине на
пешеходна пътека, в случай, че наблизо има такава, е основание да се приеме
съпричиняване на вредоносния резултат. За да бъде намалено
застрахователното обезщетение на основание чл. 51, ал. 2 от ЗЗД, следва
поведението на увредения, което не е нужно да е нито противоправно, нито
виновно, да се намира в пряка и непосредствена причинно-следствена връзка
с настъпване на вредоносните последици. Доказателствената тежест за
установяването на каузалитета е на страната, която твърди този положителен
факт и която е релевирала възражението за съпричиняване. Поради това, при
неустановяване на твърдяните правно-релевантни факти по несъмнен и
безспорен начин, съдът следва да приеме тези обстоятелства за
неосъществили се – аргумент от чл. 154, ал. 1 ГПК. В този смисъл е
ориентирана и задължителната практика, обективирана напр. в Решение №
98/24.06.2013 г. по т. д. № 596/2012 г. на ВКС II т. о., в което се приема, че
изводът за наличие на съпричиняване по смисъла на чл.51, ал.2 ЗЗД не може
да почива на предположения, както и че намаляването на дължимото
5
обезщетение за вреди от деликт на основание чл.51, ал.2 ЗЗД предполага
доказани по безспорен начин конкретни действия или бездействия на
пострадалия, с които той обективно е способствал за вредоносния резултат,
като е създал условия или е улеснил неговото настъпване. В случая
обстоятелството, че детето се е появило „внезапно“ на пътното платно не
беше установено при условията на пълно и главно доказване от ответника.
Напротив, видно от заключението на приетата САТЕ, макар лекият автомобил
да се е движел с ниска скорост от около 8 км/ч., неговият водач е разполагал с
физическата възможност да възприеме детето и при своевременно
задействане на спирачната система да спре преди мястото на удара, като по
този начин предотврати настъпването му, предвид опасната зона. В този
случай разпоредбата на чл. 116 ЗДвП му вменява да бъде особено внимателен
и предпазлив, а чл. 117 ЗДвП налага намаляване на скоростта и дори спиране
при необходимост, когато приближава място, където в близост се намират
деца. В случая произшествието е станало в близост до училището, където се е
обучавала непълнолетната ищца.
Неоснователно е и възражението за съпричиняване на вредоносния
резултат от страна на родителите на ищцата, които не са били упражнили
необходимия родителски надзор. Както се посочи по-горе, съпричиняване е
възможно между поведението на деликвента и пострадалия, а не между него и
трето лице. Но дори в случая непозволеното увреждане да е настъпило в
резултат на неправомерното и виновно поведение на неколцина (водача и
родителите на детето), то това не изключва отговорността на застрахователя,
нито е от естество да намали дължимото от него обезщетение, тъй като
съгласно чл. 53 от ЗЗД в такъв случай те отговарят солидарно, а по силата на
чл. 122, ал. 1 от ЗЗД кредиторът може да иска изпълнение на цялото
задължение от когото и да е от дъжниците.
Настоящият състав на Апелативен съд – София приема, че меродавни за
установяване на справедливия размер на обезщетението за претърпените
неимуществени вреди от ищцата, който в пълен размер ще възмезди болките
и страданията й, в случая са възрастта на пострадалата в момента на ПТП – 8
години; преживяната остра стресова реакция, прераснала в шок; нестабилното
й психическо състояние към момента, установено от приетата съдебно-
психологическа експертиза и от показанията на свидетеля К. П., както и
6
липсата на яснота кога ще отшуми това душевно състояние; чувството на
страх от придвижване сама; болките от настъпилата травма; настъпилата
промяна от преживяното стресогенно събитие. Всичко това и според
въззивната инстанция е променило в негативен аспект живота на ищцата. Не
на последно място съдът съобрази при преценка размера на дължимото
обезщетение за търпените неимуществени вреди и икономическата
конюнктура към момента на произшествието, както и практиката на
съдилищата в подобни случаи. Въз основа на всичко гореизложено
настоящият съдебен състав намира, че справедлив паричен еквивалент по
смисъла на чл.52 ЗЗД на претърпените от ищцата неимуществени вреди е
сумата от 15 000 лева, така както е определен и от първата инстанция, от
която сума следва да се приспадне доброволно платената сума от 2000 лева от
ответната застрахователна компания.
Неоснователно е и възражението на въззивника, че не е изпадал в забава
и не дължи лихва върху сумата, доколкото застрахователят носи отговорност
и за собствената си забава за определяне и изплащане на обезщетение на
основание чл.497, ал.1 КЗ от по-ранната от двете дати – изтичането на срок
от 15 работни дни от представянето на всички доказателства, изискани
съгласно чл.106, ал.3 КЗ или изтичането на определения в чл.496, ал.1 КЗ
максимален срок от три месеца за окончателно произнасяне по претенцията
на увреденото лице. Отнесено към конкретния казус това означава, че от
16.07.2018 г. застрахователят дължи лихва за забава до окончателното
изплащане на обезщетението.
В този смисъл напълно съвпадат изводите на двете инстанции и
обжалваното решение следва да се потвърди в обжалваната му част.
При този изход на делото и на основание чл.38, ал.2 от ЗАдв на адвокат
М. Д. следва да бъде заплатена сума в размер на 920 лв., представляваща
адвокатско възнаграждение за въззивната инстанция.
Водим от горното, съдът
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА решение №19/19.03.2020 г., постановено по т.д.
7
№36/2019 г. на Пернишки Окръжен съд.
ОСЪЖДА ЗАД „ОЗК-Застраховане“ ЕИК:***, със седалище и адрес на
управление: гр. ***, ул.“***“ №7, ет.5, на основание чл.38, ал.2 ЗАдв, да
заплати на адв.М. Д., сума в размер на 920 лв., представляваща адвокатско
възнаграждение за въззивната инстанция.
Решението може да се обжалва пред ВКС в едномесечен срок от днес,
18 декември 2020 г., с касационна жалба.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
8