Р Е Ш Е Н И Е № 81
гр.Бургас, 18.10.2019 г.
В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А:
БУРГАСКИ АПЕРАТИВЕН СЪД, гражданско отделение,
в публично заседание на…осемнадесети септември…. …….…………………………….
през две хиляди и деветнадесета година в състав:
Председател: Румяна Манкова
Членове: Събина Христова
Светослава Костова
при секретаря …Пенка Шивачева……. ……….……………….……..и в присъствието на
прокурора ……………………....………..………….…… , като разгледа докладваното от
съдията………...……………….…Р. Манкова………………в.гр.д. № 230 по описа
за 2019 год. и за да се произнесе, взе пред вид следното:
Производството по делото е по чл.258 и сл. ГПК.
Образувано е по въззивна жалба на Д. Р. В., гражданин на Р. Ф., със съдебен адрес в гр. Б., чрез пълномощника адв. Г. К., против решение №171 от 09.05.2019г. по гр.д. №1099/2018г. на Бургаския окръжен съд, с което е отхвърлен искът му против Й. Б. Б. от с. Р., за заплащане на сумата от 17 865 евро, неизпълнение за плащане на тази сума на „А. А.“ ООД, съгласно допълнително споразумение №3 към договор за заем от 29.04.2014г., в едно със законната лихва, както и е отхвърлен предявеният при условията на евентуалност иск на ищеца против „А. А.“ ООД, с. Р., представлявано от Й. Б., за заплащане на сумата от 17 865 евро, представляваща неоснователно обогатяване, в хипотезата на платена без основание, в едно със законната лихва, като в тежест на ищеца са възложени и съдебни разноски в размер на 3450 лв.
В жалбата се твърди, че решението е неправилно, поради необоснованост и незаконосъобразност. Изложени са подробни възражения по приетите от първоинстанционния съд фактически обстоятелства и направените правни изводи. Заявено е искане за отмяна на обжалваното решение и уважаване на главния, респективно на евентуалния иск, в едно със законната лихва и присъждане на разноските пред двете инстанции. Поддържа се възражението за прекомерност на платените от ответниците адвокатски възнаграждения, по което окръжният съд не се е произнесъл.
Постъпил е отговор на въззивната жалба от ответника по иска Й. Б., в лично качество и като управител на „А. А.“ ООД, с. Р., с който оспорва същата като неоснователна и претендира да бъде оставена без уважение, а решението на Бургаския окръжен съд - потвърдено, като правилно, обосновано и законосъобразно. Счита, че въззивникът не е посочил нито едно основание за неправилност на обжалваното решение, изложил е факти, които споменава за пръв път в процеса, което е недопустимо пред въззивната инстанция, а голяма част от твърденията противоречат на посоченото в исковата молба. Оспорено е възражението за прекомерност на адвокатските хонорари.
Въззивната жалба е подадена в срок от надлежно легитимирана страна с право на жалба, което сочи на допустимост.
Страните по делото не навеждат доводи, досежно нередовности, засягащи валидността и допустимостта на обжалваното решение. В тази насока, при извършване на задължителната по чл.269 ГПК служебна проверка, не се установяват недостатъци, които да водят до нищожност или недопустимост на постановения от първоинстанционния съд съдебен акт.
По съществото на спора, като съобрази становищата на страните, доказателствата по делото и предвиденото в закона, съдът намира следното:
Д. В. е заявил в исковата си молба, че на 29.04.2014г. в с. Р. е сключил договор с ответника Й. Б., съгласно който ищецът предоставил на ответника в заем 14 500 евро, които последният се задължил да върне в срок до 29.12.2014г., както и да плати годишна лихва от 5%. На 13.06.2014г. ищецът предоставил в заем допълнителна сума от 3 000 евро, за което страните подписали допълнително споразумение за заета сума от 17 500 евро. На 31.10.2014г. бил променен падежът за връщане на заема – в срок до 29.12.2015г. На 11.11.2014г. ищецът сключил с „А. А.“ ООД, с управител Й. Б., предварителен договор за покупко-продажба на недвижим имот в гр. Н. апартамент с идентификатор *****.85.3.1.17, за сумата от 29 205 евро, платими на части – 11 340 евро при подписване на договора до 01.12.2014г. и 17 865 евро при прехвърляне на собствеността. На същата дата между В. и Б. е подписано допълнително споразумение № 3 към договора за паричен заем, с което заемателят се задължил „да върне на заемодателя заетата сума в размер на 17 865 евро, като тази сума изплати в брой или по банков път срещу разписка на фирма „А. А.“ ООД по предварителния договор за покупко-продажба, подписан същия ден. В изпълнение на предварителния договор, на 14.11.2014г. ищецът платил по банкова сметка сумата от 11 340 евро. На 15.01.2015г. по банкова сметка на дружеството ищецът платил и втората вноска /приложено е нареждане за превод на 20 000 щ.д./, поради изричното искане на управителя на фирмата, който уведомил купувача, че ако не плати, няма да му бъде прехвърлена собствеността на имота, предварителният договор ще бъде развален, а платената сума – задържана като неустойка. До момента Б. не е върнал на ищеца сумата в размер на 17 865 евро, не е изпълнил задължението си по допълнително споразумение №3 към договора да плати същата на „А. А.“ ООД. А ако последното дружество е получило сумата от Б., то не е върнало на ищеца преведената от него сума, за което плащане не е било налице основание. Заявено е искане към съда, да осъди Б. да заплати на ищеца сумата от 17 865 евро, представляваща неизпълнение на задължението по допълнително споразумение №3 към договора за заем от 29.04.2014г., а при условията на евентуалност - ако се установи, че Б. е изпълнил задължението се и е платил процесната сума на „А. алфагруп“ О. , дружеството да бъде осъдено да плати на ищеца сумата от 17 865 евро, като платена без основание. Претендират се лихви и разноски.
В отговор на исковата молба, Й. Б., лично и като представляващ „А. А.“ ООД, с. Р., оспорва исковете като неоснователни. Не се оспорват фактическите твърдения за посочените по-горе сключени между страните договори, като е заявено допълнително по фактите, че на 18.11.2014г. фирмата е издала документ, според който В. не дължи повече пари на дружеството-продавач за апартамента по предварителния договор и последното няма претенции за допълнително плащане, като му е подписан и ордер за сумата от 17 865 евро, но същият не е представен от ищеца. По този начин процесната сума е била приспадната от общата продажна цена на апартамента, предмет на предварителния договор, втората вноска по договора е погасена и отношенията по договора за заем от 29.04.2014г. са били уредени. Признава се, че на 15.01.2015г. по банковата сметка на „А. А.“ ООД е постъпило плащане на 32 570,97 лв., сума равна на 20 000 щ.д., по фактура №**********/15.01.2015г., която сума обаче е преведена по сключен друг договор за заем от 15.12.2014г. между В. и Б. Освен това, на 13.11.2014г. е подписано допълнително споразумение към предварителния договор от 11.11.2014г. за търсене с общи усилия на купувач за договорния апартамент. Затова, окончателната продажба се забавила и след като не бил намерен друг купувач, окончателният договор е изповядан на 30.05.2016г., предхождан от допълнително споразумение от 18.05.2016г. По отношение на дадените в заем по договор от 15.12.2014г. 20 000 щ.д. се твърди, че същите са върнати чрез преводи по сметка на ищеца в „Банка ДСК“. Срокът за издължаване бил до 15.12.2015г., който не бил спазен. След получена на 09.05.2016г. нотариална покана за връщане на сумата, бил подписан анекс от 02.06. 2017г. за разсрочено плащане на вноски до 31.10.2017г. На 10.05.2017г. по сметка на ищеца в ДСК са преведени 5 000 щ.д. В анекс от 02.06.2017г., като солидарен длъжник по договора е включена М. Ш. и е даден в залог лек автомобил „Форт-транзит“, с предоставено на В. пълномощно да се разпорежда с автомобила както намери за добре, включително да го продава. На 30.06.2017г. по сметка на ищеца е платена втора вноска от 4 000 щ.д. Последвало заповедно производство по ч.гр.д. №915/2017г. на Несебърския районен съд за сумата от 12 000 щ.д., по което е издадена заповед за изпълнение по чл.410 ГПК от 13.10.2017г. Окончателната сума по договора в размер на 16 450 щ.д. е платена на ищеца на 16.11.2017г. и с определение №27/15.01.2018г. производството по ч.гр.д. №915/2017г. на НРС е прекратено. Междувременно, на 01.11.2017г. В. е продал дадения в залог автомобил, който и до момента не е върнат.
Във връзка с фактическите твърдения в отговора на исковата молба, ищецът в с.з. на 03.10.2018г. е заявил, че плащането на втората вноска по предварителния договор с „А. А.“ ООД е извършено в размер на 20 000 щ.д. по силата на допълнително споразумение №1 от 09.01.2015г. към предварителния договор, където по чл.1.1 цената по договора е коригирана от 29 205 евро на 34 500 щ.д., а начинът на плащане на втората вноска по чл.9.2 е променен от 17 865 евро на 20 000 щ.д., платими по банков път в срок до 01.02.2015г., като останалата сума в размер на 1 104 щ.д. се дължи при сключване на нотариалната сделка. Заявено е още, че окончателният договор се е забавил, поради вдигната едва на 31.05.2016г. възбрана върху имота. Признава се наличието на договор от 15.12.2014г. за заем, предоставен от ищеца на Й. Б. , в размер на 20 000 щ.д., за който не се спори, че е върнат. Твърди се съвпадение на сумите, но платени на различно основание. Досежно съставените приходен касов ордер от 17.11.2014г. и документ-справка от 18.11.2014г., отразяващи пълното изплащане на апартамента по предварителния договор, ищецът посочва, че не са му известни и ги оспорва.
По представеното допълнително споразумение №1 от 09.01.2015г. към предварителния договор от 11.11.2014г., в писмено становище по делото от 09.10.2018г. Й. Б., за двете ответни страни, е заявил, че споразумението е подписано с единствената цел да може ищецът да оправдае пред банката превода на 20 000 щ. д., като платени на фирма, а не както в действителност преводът е бил по договора за личен заем на Б. Наведен е довод, че ищецът твърди извършване на това плащане под натиск, а сам е подписвал няколко споразумения във връзка с него. Оспорено е твърдението на ищеца за извършеното плащане под натиск, за да получи окончателно собствеността на апартамента. В тази насока са наведени два довода – желанието на ищеца имотът да бъде продаден на трето лице на по-висока цена в негова полза, както и плащането на остатъка от 1 104 щ.д., с равностойност 1 891,87 лв., или 2 270 лв. с ДДС, от Б., видно от банково извлечение №5/01.06.2016г. на Уникредит Бурбанк, като последният е платил и разходите по окончателната продажба.
В поредно писмено становище на ищеца от 26.10.2018г. е заявено, че през януари 2015г. по телефона Б. му съобщил, че няма възможност да изпълни задължението си по допълнително споразумение №3 от 11.11.2014г. и вследствие на това, за да защити първата вноска по предварителния договор „приема решението да изпълни договорните си задължения“ и превежда на 15.01.2015г. сумата от 20 000 щ.д. Ищецът бил доплатил и сумата от 1 104 щ.д. В крайна сметка ищецът сочи, че не му е ясно дали Б. реално е внесъл дължимата като втора вноска по предварителния договор сума и реално кой дължи връщане на сумата – физическото лице или управляваното от него дружество.
При така пространно изложените твърдения на страните по фактите, сключените между тях договори са безспорни, както и повечето от извършените по тях плащания. Основният спорен от фактическа страна въпрос е дали извършеният превод от ищеца на 20 000 щ.д. в полза на ответното дружество е за заплащане на втора вноска по предварителния договор за продажба на недвижим имот от 11.11.2014г., или е дадена по договора за паричен заем от 15.12.2014г., като технически е използван превод на сумата по банкова сметка на управляваното от заемателя Б. дружество. Следва да се изясни има ли дадени от ищеца веднъж на Й. Б. и втори път на „А. А.“ ООД, на една и съща дата – 15.01.2015г., две суми от по 20 000 щ.д., както твърди пълномощникът на ищеца в с.з. на 19.12.2018г./вж. л.145 – гърба, първи абзац/.
По горния спорен въпрос, досежно основанието за извършения банков превод, от значение са показанията на свидетелката М. Ш., която живее на семейни начала с Й. Б. Същата потвърждава участието си като солидарен длъжник в анекса от 02.06.2017г. към договора за паричен заем от 15.12.2014г. за сумата от 20 000 щ.д. между В. и Б. Ш. заявява, че това е личен заем между двамата, по който сумата от 20 000 щ.д. е преведена на „А. А.“ ООД. Доколкото знаела, В. не можел да внася суми на физическо лице, затова парите били преведени по сметка на дружеството. Не се спори, че заемът е върнат на ищеца.
Настоящата инстанция, преценявайки показанията на свидетелката при условията на чл.172 ГПК, с оглед съжителството ѝ на съпружески начала с ответника, намира същите за достоверни и ги кредитира. Същите се подкрепят и от други доказателства, които сочат, че преведената от ищеца на 15.01.2015г. по банков път сума от 20 000 щ.д. в полза на „А. А.“ ООД е единственото плащане на такава сума на тази дата и има за правно основание не покриване на втора вноска по предварителния договор за покупко-продажба на недвижим имот от 11.11.2014г., а е преведена на основание договора за заем от 15.12.2014г. между В. , като сметката на фирмата е използвана само технически.
На първо място, от изслушаните пред първата инстанция единична и тройна съдебно-икономически експертизи се установява, че с ПКО №015/17.11.2014г., представено в с.з. за справка в оригинал, е удостоверено постъпването на сумата от 17 865 евро в ответното дружество, като окончателно плащане за апартамента по предварителния договор от 11.11.2014г. с вносител В., чрез Й. Б., което сочи на изпълнение от страна на последния на поетото задължение по допълнително споразумение №3 към договора за паричен заем от 29.04.2014г. Изпълнението на това задължение и знанието на ищеца за това се извежда от подписаните в последствие допълнително споразумение от 18.05.2016г. към предварителния договор от 11.11.2014г., както и последвалата нотариална сделка по нот. акт №178 от 30.05.2016г. на нотариус С. А., рег. № *** на НК. Както в споразумението, така и при изповядване на сделката, не се установява купувачът В. да е отбелязал по какъвто и да било начин неизпълнение от страна на управителя на дружеството-купувач на поетото задължение да погаси втората вноска по договора, съгласно споразумението от 11.11.2014г. към договора за заем. Още повече, че както в исковата си молба, така и в останалите становища по делото, ищецът не изключва наличието на изпълнение на споразумение №3 от страна на ответника Б. Освен това, твърдението в исковата молба, че на 15.01.2015г. В. е превел втората вноска по предварителния договор /без да споменава, че преводът е в размер на 20 000 щ.д. и без да изясни защо втората вноска е различна от дължимата в евро/ по изричното искане на Б., под заплахата, че няма да получи собствеността на договорения апартамент и ще загуби внесената първа вноска, на първо място е недоказано, а от друга страна е и правно и житейски нелогично и не може да бъде прието от съда като достоверно. За купувача по предварителния договор не е било налице неизпълнение по предварителния договор, предвид обстоятелството на сключено в едни ден с въпросния договор допълнителното споразумение №3 към договора за заем от 29.04.2014г., задължаващо Б. да внесе дължимата по договора за покупко-продажба втора вноска. За В. не е съществувала каквато и да било мотивация да извърши превода на въпросните 20 000 щ.д. на основание предварителния договор, което е аргумент в подкрепа на извода за превеждане на сумата в изпълнение на договора за заем от 15.12.2014г., в какъвто смисъл са показанията на св. Ш.
Що се отнася до представеното от ищеца допълнително споразумение №1 от 09.01.2015г. към предварителния договор от 11.11.2014г., настоящата инстанция счита, че същото следва да бъде тълкувано като предназначено единствено за обосноваване на банковия превод на сумата от 20 000 щ.д., предоставени в заем на Б. по договора от 15.12.2014г. Това тълкуване се налага, поради липсата на заявена от ищеца каквато и да било друга причина и цел на въпросното споразумение. То няма друго обяснение и друго логично тълкуване. Освен това, следва да се отчете и обстоятелството, че споразумението от 09.01.2015г. не е описано в исковата молба и не е представено към същата. То не е посочено като съществуващо и в споразумението от 18.05.2016г. към предварителния договор, където като предходни договорености са цитирани само основният договор от 11.11.2014г. и последващото споразумение от 13.11.2014г. На последно място, уговореното по споразумението от 09.01.2015г. задължение за заплащане на последна вноска от 1 104 щ.д. е изпълнено от Б., а не от купувача В., което е категорично установено от експертите по делото и опровергава тезата на ищеца, че той е изпълнил задълженията си по споразумението от 09.01.2015г.
Към изложените съображения следва да се добави и още липсата на конкретика в твърдението на ищеца за извършено от него не само едно плащане по предварителния договор на 20 000 щ. д. чрез банковия превод от 15.01.2015г., но и второ плащане на същата сума на същата дата по договора за заем от 15.12.2014г. Това, че по договора за заем заемополучателят Б. е отразил саморъчно, че на 15.01.2015г. е получил сумата от 20 000 щ.д., не изключва извода за извършено от заемателя В. плащане по договора на посочената дата чрез банковия превод през сметката на управляваното от Б. дружество. Напротив, този извод се подкрепя от обстоятелството, че ищецът няма конкретно фактическо твърдение за това къде, от кого и как на посочената дата е извършено второ плащане на сумата от 20 000 щ.д. по договора за заем.
При установеното от фактическа страна плащане чрез банков превод на сумата от 20 000 щ.д., не като втора вноска по предварителния договор за покупко-продажба на недвижим имот от 11.11.2014г. между Д. В. и „А. А.“ ООД, а като предадена по договора за паричен заем от 15.12.2014г. между В. и Й. Б., за който не се спори, че е върнат от Б., претендираното от ищеца парично вземане по предявените искове, основано по отношение на Б. на неизпълнение от негова страна на задължението му по допълнително споразумение №3 от 11.11.2014г. към договор за паричен заем от 29.04.2014г., при условията на евентуалност - основано по отношение на „А. А.“ ООД на извършено от ищеца недължимо плащане, е недоказано.
С оглед на изложените мотиви, искът на Д. В. против Й. Б. по чл.240 ЗЗД за заплащане на сумата от 17 865 евро, дължима поради неизпълнение на договорно задължение за плащане на същата на „А. А.“ ООД, съгласно допълнително споразумение към договор за заем от 29.04.2014г. между В. и Б. , в едно с лихви, е неоснователен и следва да бъде отхвърлен. Задължението по допълнителното споразумение е изпълнено, като ответното дружество, трето лице по отношение на договора за заем между физическите лица, не оспорва редовността на изпълнението от Б. и получената пълна цена по предварителния договор за закупения от В. недвижим имот, в резултат на което и последният е придобил имота с окончателен договор.
Неоснователен е и искът по чл.55, ал.1, предл.1 ЗЗД на Д. В. против „А. А.“ ООД, предявен при условията на евентуалност, за заплащане на 17 865 евро, като платени без основание. Плащане на втора вноска, както в размер на посочената сума, така и в размера от 20 000 щ.д. по приложения към исковата молба банков документ, от страна на ищеца в полза на дружеството не се установява по делото. Това е така, тъй като основанието, посочено при превода на сумата по банков път, се опровергава от събраните в хода на процеса доказателства.становеното по спора основание за извършения банков превод на 20 000 щ.д. е договорът за паричен заем от 15.12.2014г. между ищеца и управителя на „А. А.“ ООД, като банковата сметка на дружеството е използвана само формално технически за предаване на заетата сума.
Като е стигнал до същите изводи и е отхвърлил предявените искове, първоинстанционният съд е постановил правилно съдебно решение, което е обосновано от доказателствата по делото и приложимия закон. Като такова, същото следва да бъде потвърдено.
Що се отнася до възражението по присъдените от първоинстанционния съд в полза на ответниците разноски в частта, досежно платените от тях адвокатски възнаграждения, за които е направеното възражение по чл.78, ал.5 ГПК за прекомерност, настоящата инстанция намира, че при минимум от 1575 лв. по Наредба №1/9.07.2004г. на Висшия адвокатски съвет, възнаграждението от 3000 лв. за всеки един от ответниците съответства на фактическата и правна сложност на разглеждания казус. Не е налице прекомерност по смисъла на чл.78, ал.5 ГПК и разноските в тази част правилно са присъдени от първата инстанция в посочения размер. Това е така, тъй като делото е с усложнена фактическа обстановка, а оттам и с утежнение при правните изводи, като са приложени множество доказателства и са изразени няколко обемни становища по насрещни такива, както и са проведени шест открити съдебни заседания.
Съобразно крайния резултат по спора, на въззиваемите страни следва да бъдат присъдени направените по делото съдебно разноски за адвокатско възнаграждение пред настоящата инстанция, удостоверени общо в размер на 6 000 лв. по приложения договор за правна помощ и съдействие.
Мотивиран от гореизложеното, Бургаският апелативен съд
Р Е Ш И:
ПОТВЪРЖДАВА решение № 171 от 09.05.2019г. по гр.д. № 1099/2018 г. на Бургаския окръжен съд.
ОСЪЖДА Д. Р. В., гражданин на Р. Ф., със съдебен адрес в гр. Б., да заплати на Й. Б. Б. от с. Р. и на „А. А.“ ООД, с. Р. с ЕИК *********, съдебни разноски за настоящата инстанция, представляващи заплатено адвокатско възнаграждение от общо 6 000 лв., или по 3000 лв. на всяка една от въззиваемите страни.
Решението подлежи на касационно обжалване пред Върховния касационен съд в едномесечен срок от съобщаването му на страните.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: