Р Е Ш Е Н И Е
|
Номер ………../08.12. |
Година 2021 |
гр. София |
В И М Е Т О
Н А Н А Р О Д А
СОФИЙСКИЯТ ГРАДСКИ СЪД, Търговско отделение, VІ-13 състав
|
На двадесет и четвърти ноември |
Година 2021 |
в публичното заседание в следния състав:
СЪДИЯ: Владимир Вълков
секретаря Аделина Тодорова като разгледа докладваното от съдията търговско дело № 24 по описа за 2021 година, ЗА ДА СЕ ПРОИЗНЕСЕ, ВЗЕ ПРЕДВИД СЛЕДНОТО::
Предмет на разглеждане са искове по
чл. 79 ал. 1 предл. първо във връзка с чл. 200 ал. 1 предл. първо от Закона за
задълженията и договорите (ЗЗД).
Ищецът Община Г.твърди да има сключен договор с ответника „Д.С.М.“ ООД за възмездно учредяване на право на строеж. Договорено е разсрочено плащане на цената – по 25 000 евро на година. Ответникът заплатил частично задължението си за 2017 г. е платил сума в размер на 42476,33 лв. и не го погасил за годините 2018, 2019 и 2020. Иска се да бъде осъден да заплати дължимата за този период сума от по 48895,75 лева за всяка от годините.
Ищецът претендира и обезщетение в размер на законната лихва за погасената със закъснение главница за 2016 г. в размер на 21772,20 лв. за вноската за 2017 г., погасена частично до сумата от 42476,33 лв. – 16846,81 лв. при отчитане частично извършеното погасяване на 18.12.2020 г., за вноската за 2018 г. – 12088,11 лв., за вноската за 2019 г. – 7130,63 лв. и за вноската за 2020 г. – 2159,56 лв. При условията на чл. 214 ал. 2 ГПК се претендира и законна лихва върху главниците от датата на предявяване на иска до окончателно погасяване на задълженията.
Ответникът не изразява становище по исковата молба.
В
съдебно заседание процесуалният представител на ищеца – адв. Н., навежда довод,
че Законът за валутния борд дава възможност за претендиране на задължение във
валута в български лева, а по същество поддържа иска. Намира за доказано по
делото, че вземанията са възникнало и срокът за изпълнението им е изтекъл.
Претендират се и разноски като е представен списък.
Ответникът,
призован чрез Л.Б.на 03.11.2021 г. не изпраща представител и в съдебно
заседание.
Съдът
като обсъди доводите на страните и въз основа на събраните по делото доказателства,
преценени при условията на чл. 235 ГПК, от фактическа страна съдът намира
следното:
По делото не се спори, а от приложения
договор за преотстъпване на възмездно право на строеж, вписан в Агенция по
вписванията под № 175 том 9 вх. рег.№ 3235 на 03.08.2011 г. писмено е изразено
съгласие от ищеца, представляван от кмета на общината и ответника,
представляван от Т.Д.Й., че ищецът учредява на ответника право на строеж на
фотоволтаична централа с мощност до 5 МW на територията на Община Г.върху
парцел № 291006 от
землището на с. М.за 25 години съгласно чл. 62 ал. 2 от Закона за енергетиката.
Договорена е цена за учреденото право в размер на 625 000 евро, платима за
период от 25 години на равни годишни вноски от по 25 000 евро, дължими до
края на м. юли всяка текуща година.
При тези обстоятелства, относими към
очертания в процеса правен спор, от правна страна съдът намира следното:
По
иска с правно основание чл. 79 ал. 1 предл. първо вр. чл. 200 ал. 1 предл.
първо ЗЗД
Ищецът
основава твърдяното в процеса свое вземане на постигнато съгласие с привлечения
в процеса ответник. Съгласно чл. 79 ал. 1 ЗЗД кредиторът е в правото си да
търси изпълнение, поради което в тежест на ищеца е да докаже както съществуваща
между страните правна връзка, така и наличието на обстоятелствата, легитимиращи
го да наложи изпълнение на твърдяното свое притезание.
По
силата на чл. 183 ал. 1 ЗЗД ищецът дължи да прехвърли на ответника правото на
строеж срещу задължението на последния да заплати договорената цена (така
изрично и чл. 200 ал. 1 ЗЗД). Съгласно чл. 24 ал. 1 ЗЗД правото на собственост,
а и вещното право на строеж преминава в патримониума на купувача по силата на
сключения договор. По делото не се спори досежно статута на процесния имот,
както и че към датата на сключване на договора е принадлежал на ищеца. Нормата
на чл. 34 ал. 7 от Закона за общинската собственост предписва изключение от
правилото на чл. 18 ЗЗД, поради което съдът приема, че писмено изразеното
съгласие е довело до учредяване на право на строеж. Ето защо ищецът се
легитимира като изправна по договора страна.
В
рамките на утвърдената с чл. 9 ЗЗД
договорна свобода страните са се отклонили от правилото на чл. 200 ал. 2 ЗЗД, договаряйки разсрочено погасяване на поетото парично задължение. В процеса
не се оспорва твърдяната от ищеца непогасена част от вземането за 2017 г., нито
се твърди да е предприемано плащане до датата на приключване на устните
състезания за следващите се вноски за годините 2018-та, 2019-та и 2020-та,
поради което съдът приема за установено парично задължение в тежест на
ответника.
Паричното
задължение е за стойност, поради което и съществен негов белег е валутата, в
която се измерва стойността. Нормата на чл. 29 от Закона за Българска народна
банка утвърждава официален обменен курс на лева спрямо германската марка,
съответно заменилата я впоследствие валута – евро. Това правило обаче не
овластява кредитора да превалутира паричното си вземане и да изисква
изпълнението в предпочетената от него валута. Нормата на чл. 63 ЗЗД предписва задължение за точно изпълнение
на дължимото. Понеже паричното задължение се съизмерява с определена валута, посоченото
правило налага и ангажимент за длъжника да плати във валутата, в която е
възникнало задължението. Тъй като договорът е закон за страните – чл. 21а ЗЗД,
съблюдаването му обуславя промяна на съществен негов елемент само по съгласие
между страните или на предписано в закона основание. В случая липсва
съгласувана между страните воля, придаваща еквивалентност на валутата на договореното
парично задължение. Няма пречка длъжникът да предложи изпълнение в различна
валута като приетото от кредитора макар и относително неточно изпълнение
погасява задължението Кредиторът обаче
не е овластен от правилата да наложи едностранно изпълнение във валута,
различна от валутата на дълга. Понеже паричното задължение е такова за
стойност, то едва отнетия според правилата потенциал на валутата на
задължението да измерва стойност поради отпадането й като законно платежно
средство, ангажира длъжника да изпълни дължимото в заместващата валута. Замяната
в случая обаче не следва от лишената от опора в закона воля на кредитора, а от
целта на закона – да бъде осигурено реално изпълнение на поетото задължение за
стойност. Това разбиране е утвърдено и с Тълкувателно решение № 4 от 29.04.2015 г. по тълк. д.
№ 4/2014 г. на ВКС, ОСГТК) Тъй
като валутата евро е законно платежно средство в Република България както към
датата на падежите, така и към датата на приключване на устните състезания,
ответникът дължи изпълнение във валутата на възникване на паричните задължения.
Понеже
определянето на валутата на дълга е относимо към изследване на приложимия
закон, този въпрос касае правоприлагането, поради което и съдът не е обвързан
от посочената в искането валута на задължението. Както е имал повод да посочи и
Върховният касационен съд в ТР № 4 от 29.04.2015 г. съдът е овластен да
индивидуализира признатото задължение за стойност според относимата към него
валута. В процеса не е повдигнат спор досежно валутата на приетото изпълнение и
доколкото страните не са договорили друго превалутирането следва да почива на
нормативно установения официален курс. При тези обстоятелства настоящият състав
приема, че приeтото
плащане в твърдяната валута – лева при прилагане на официалния курс български
лев за 1 евро от 1,95583 сочи на погасено вземане във валутата на възникване на
задължението до сумата от 21718,80 евро.
Ето защо дължима е разликата от 3282,20 евро. Претендираната в случая частична сума
е равностойна на дължимата в евро.
При
отчитане на официалния курс твърдяната сума от 48895,75 лв. е равностойна на
дължимата от 25 000 евро за всяка от посочените години. По тези
съображения и предявеният на това основание иск следва да бъде уважен изцяло за
сумата от 78282,20 евро.
По
иска по чл. 86 ЗЗД
Освен с оглед съдържанието на задължението законът
точното изпълнение предполага и да е предприето в уговорения между страните или
установения от закон срок Несъобразяването с това правило съгласно чл. 79 ал. 1
предл. първо ЗЗД ангажира изпадналия в забава длъжник да изпълни задължението
си ведно с обезщетение за закъснението. Текстът на чл. 86 ЗЗД установява
необоримо предположение, че неизпълненото в срок парично задължение поражда
отговорност за вреди като определя и механизъм за определяне надлежното
обезщетение. Като акцесорно вземането за лихва възниква във валутата на
главното задължение.
В случая страните са определили срок за изпълнение
на паричното задължение – до края на месец юли на текущата година. поради което
и с оглед нормата на чл. 84 ал. 1 ЗЗД с изтичане на договорения ден ответникът
изпада в забава. При съобразяване на правилото на чл. 72 ал. 5 ЗЗД под края
на месец юли следва да се разбира последният ден от месеца. Месец юли е с
31 дни, поради което и срокът за изпълнение на паричното задължение изтича на
тази дата. След като договорът осигурява възможност на длъжника да плати през
този ден, неизпълнение е налице едва с изтичането му. През 2016 г. 31 юли е
неделя – неприсъствен ден, обуславящо приложение на правилото на чл. 72 ал. 2 ЗЗД – срокът свършва в първия следващ работен ден. Следователно за вноската за
2016 г. ответникът е изпаднал в забава, считано от 02.08.2016 г. За всяка от останалите
години 31 юли е работен ден, поради което съдът приема, че ответникът е
изпаднал в забава след изтичането му или считано от 01 август съответно на 2017
г., 2018 г., 2019 г. и 2020 г.
С извършеното плащане на 18.12.2020 г. – неизгоден
за ищеца и неоспорен от ответника факт, забавата досежно вноската за 2016 г. е
прекратена, поради което и дължимо е обезщетение за периода от 02.08.2016 г. до
17.12.2020 г. включително. Аналогично стои и въпросът за погасената част от
задължението за 2017 г. по отношение на която забава е налице до 17.12.2020 г.,
включително. По изложените съображения
съдът намира иска за обезщетение под формата на законна лихва за доказан по
основание в времеви очертаните периоди, а за разликата от 3282,20 евро – за . С
Постановление № 426 от 18 декември 2014 г. за определяне размера на законната
лихва по просрочени парични задължения е утвърден единен подход за
остойностяване на това акцесорно вземане без оглед на валутата, в който е
възникнало. Ето защо и при съблюдаване на нормативно установения механизъм по
реда на чл. 162 ГПК размерът на това самостоятелно от правна гледна точка
вземане за очертания период възлиза на 30585,89 евро в това число и върху
сумата 3282,20 евро за периода 18.12.2020 г. – 04.01.2021 г. в размер на 16,41
евро, равностойно на 32,10 лв. Левовата равностойност на така установеното задължение
възлиза на 59820,80 лв. или с 176,51 лв. по-малко от претендираната в процеса
сума. Явилата се разлика е резултат на неизбежното приравняване на валутата на
дълга към българския лев и в случая онагледява неравностойността на стойностно
изразените задължения, обуславящо и недължимост на претендираната в случая
разлика. Ето защо така предявения иск следва да бъде уважен във валутата, в
която съществува и да бъде отхвърлен за недължимата разлика.
По
претенцията за законна лихва, предявена при условията на чл. 214 ал. 2 ГПК
Процесуалният
закон утвърждава изключение от правилото, че съдът дължи да определи установено
от него вземане както по основание, така и по размер за акцесорно вземане за
лихва без да регламентира нито предпоставките, при които възниква то, нито
механизма за формиране на размера му. Ето защо настоящият състав приема, че в
тази насока приложим е материалният закон. С оглед правилото на чл. 79 ал. 1
предл. първо ЗЗД допуснатото закъснение при изпълнение ангажира длъжника да
покрие и вредите от забавата, формирана към момента на погасяване на
лихвоносното вземане. При тези съображения основателно се явява и така
предявеното вземане.
По разноските
При установения изход от спора
ищецът има право на част от направените разноски, съответна на уважената част
от исковете.
Мотивиран от изложеното съдът
Р
Е Ш И:
ОСЪЖДА „Д.С.Б.“ ООД, ЕИК *******със
седалище и адрес на управление:*** да заплати на Община Г.с адрес по делото:
гр. Гулянци, ул. „*******както следва:
1.
на
основание чл. 79 ал. 1 предл. първо
вр. чл. 200 ал. 1 предл. първо ЗЗД сумата от 78282,20 евро – непогасена част от цена на отстъпено право на
строеж с договор от 03.08.2011 г. за периода 2017 г. – 2020 г., включително;
2.
на
основание чл. 86 ал. 1 ЗЗД сумата от 30585,89
евро – обезщетение за забава за периода от 02.08.2016 г. до 04.01.2021 г.,
включително като ОТХВЪРЛЯ иска за
сумата 176,51 лв. – разлика до пълния
предявен размер както и за периода 30.07.2016 г. – 01.08.2016 г., включително;
3.
на
основание чл. 78 ал. 1 ГПК
сумата от 46826,49 лева – разноски в производството пред Софийски градски съд.
Решението може да бъде обжалвано с
въззивна жалба пред Апелативен съд – гр. София в двуседмичен срок от връчване
на препис от настоящото, а в частта за разноските – при условията и по реда на
чл. 248 ГПК.
СЪДИЯ: