Р Е Ш Е Н И Е
№
гр. Варна,
15.10.2020 год.
В И М Е Т О Н А Н
А Р О Д А
ВАРНЕНСКИ РАЙОНЕН СЪД, Гражданско отделение, двадесет и шести състав, в
публично заседание на петнадесети септември две хиляди и двадесета година в
състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ВЕСЕЛА ГЪЛЪБОВА
При участието на секретаря Теодора Станчева разгледа докладваното от съдията гр.д. № 16910 по описа на ВРС за 2019 год. и, за да се
произнесе, взе предвид следното:
Производството е образувано по искова молба н. „А.З.С.Н.В.”
ЕАД, ЕИК ........със седалище и адрес на управление *** срещу Н.С.Г., ЕГН**********,
с адрес: *** по реда на чл.415 от ГПК за установяване на вземането,
предмет на Заповед № 5977 от 01.08.2019г. за изпълнение на парично задължение
по чл.410 от ГПК, издадена по ч.гр.д. № 12155/2019г. по описа на ВРС за
следните суми: сумата от 399.97 лева, представляваща
дължима главница по договор за кредит „Б.к.”
№ 470407 от 09.06.2016г., сключен между ответника и „А.Ф.“ ООД, като
задължението е прехвърлено по силата на Приложение №1/10.08.2017г. към Договор
за продажба и прехвърляне на вземания от 07.11.2014г., в полза н. „А.З.С.Н.В.”
ЕАД, ведно със законната лихва върху главницата, считано от датата на депозиране
на заявлението в съда – 31.07.2019г. до окончателното изплащане на
задължението; сумата 76.21 лева,
представляваща договорна лихва за периода от 02.08.2016г. до 07.01.2017г.; сумата
от 143.30 лева, представляваща неустойка
за неизпълнение на задължение за предоставяне на обезпечение за периода от 06.10.2016г.
до 07.01.2017г.; сумата от 82.50 лева, представляваща
такса разходи за събиране за периода от 06.12.2016г. до 07.01.2017г; сумата от 120 лева, представляваща такса разходи за дейност на служител, сумата от 113.69 лева, представляваща лихва за забава за периода от
07.03.2017г. до 31.07.2019г. Претендират се и направените по делото разноски.
В исковата молба са изложени твърдения,
че на 10.08.2017г. е подписано Приложение № 1 към Рамков договор за продажба и
прехвърляне на вземания /цесия/ от 07.11.2014г., сключен между „А.Ф.“ ООД и „А.з.с.н.в.”
ЕАД, по силата на което е прехвърлено вземането на „В.К.“ ООД срещу Н.С.Г.,
произтичащо от договор за кредит „Б.к.” № 470407 от 09.06.2016г. На длъжника
било изпратено уведомление за извършената цесия на адреса, посочен в договора
за кредит. Длъжникът следвало да се счита уведомен за цесията с получаване на
препис от исковата молба. Съгласно договор за кредит „Б.к.” № 470407 от 09.06.2016г. на
длъжника бил предоставен револвиращ кредит в максимален размер на 400 лева под
формата на разрешен кредитен лимит, който се усвоява чрез международна кредитна
карта. На длъжника била предоставена и кредитна карта № 470407, издадена от „И.Ф.”
ЕАД. Срокът на договора бил 2 години. Фиксираният годишен лихвен процент бил
43,2 %. Върху усвоения размер дължал и дневен лихвен процент в размер на 0,12
%, като лихвата се изчислявала върху усвоената и непогасена главница. ГПР бил в размер на 45,9 %. Погасяването на
текущото задължение било до всяко 2-ро число на месеца. Кредитополучателят
усвоил суми на различни дати в общ размер от 468,54 лева. Върху тях дължал
договорна лихва, която се начислява ежедневно и била в общ размер от 98,27 лева
за периода от 15.06.2016г. до 07.01.2017г. В случай, че кредитополучателят не
погаси задължението си на падежа, следвало в срок от 3 дни да предостави на
кредитора обезпечение чрез поръчителство, за което между кредитора и поръчителя
се подписвал договор за поръчителство за срок от 30 дни. Задължението
възниквало за всеки отделен случай на забава. При неизпълнение на задължението
за предоставяне на обезпечение, кредитополучателят дължал неустойки в размер на
10 % от усвоената и непогасена главница, включена в текущото задължение за
съответния месец. Ответникът дължал неустойка в размер на 272,62 лева за периода
от 06.07.2016г. до 07.01.2017г. При неплащане на падежа кредитополучателят
следвало да заплати и сума в размер на 15 % от максималния кредитен лимит,
която служела за частично погасяване на задължението в тридневния срок до
предоставяне на обезпечението. При забава в плащането на тази сума, дължал
разходи за действия по събиране на задължението в размер на 2,50 лева на ден до
заплащане на сумите. На това основание на длъжника била начислена сума в размер
на 197,50 лева за периода от 09.09.2016г. до 07.01.2017г. Съгласно условията на
договора на 07.03.2017г. настъпила автоматична предсрочна изискуемост. На
длъжника била начислена и лихва за забава върху общия размер на задължението в
размер на 113,69 лева за периода от 07.03.2017г. до входиране на заявлението в
съда. Предвид настъпването на предсрочна изискуемост длъжникът дължал и
еднократна такса в размер на 120 лева. До исковата молба длъжникът погасил само
335 лева от всичките си задължения.
В
законоустановения срок от назначения особен представител на ответника е
депозиран писмен отговор, с който исковете се оспорват като недопустими и
неоснователни. Сочи се, че исковете са недопустими, тъй като липсват
доказателства, че лицето, чрез което е подадена исковата молба, е било
назначено на длъжността „юрисконсулт” при ищцовото дружество. Не бил обоснован
и правен интерес от исковете, предвид че липсвали доказателства за съобщаване
на цесията на длъжника. По основателността се оспорва твърдението за дължимост
на сумите. Твърди, че ответницата няма задължения за плащане. Оспорва се
процесния договор като нищожен като сключен при липса на съгласие. Не било
изпълнено и императивното изискване по чл.10, ал.1 от ГПК за шрифта на
договора. Оспорва се твърдението, че на ответницата е предоставена кредитна
карта и че средства по нея са били използвани. Твърди се още, че кредиторът е
действал недобросъвестно като е допуснал използване на сума, която значително
надхвърля кредитния лимит. Сочи се, че договорът съдържа неясни и неравноправни
клаузи, а именно чл.4, ал.1, т.2, т.4 и т.5, както и за ГПР. Твърди се, че към
09.06.2016г. „А.Ф.” ООД не е имало право
да сключва от името и за сметка на „И.Ф.” АД рамков договор за предоставяне на
платежна карта Б.к.. Прави се възражение за погасяване по давност на вземането
за договорна лихва. Претендираната неустойка се оспорва като прекомерна и се
настоява за намаляването й. Оспорва се извършването на разходи за събиране на
вземанията, както и на разходи за служител. Оспорва се претенцията за лихва за
забава, като се твърди, че ищецът умишлено не е предприемал действия по
събиране на вземането с цел да се увеличи размера на мораторната лихва. Оспорва
се договора за кредит като недействителен на основание чл.22 от ГПК поради
неизпълнение на изискванията по чл.11, ал.1, т.12 до 16 вкл. от ЗПК. Оспорва се
и валидното сключване на договор за цесия, както и уведомяването на длъжника за
същата.
С писмена молба, депозирана преди съдебно заседание,
процесуалният представител на ищеца заявява, че поддържа исковата молба.
В съдебно заседание назначеният
от съда особен представител на ответника поддържа отговора.
Съдът, като взе предвид доводите на страните и
събраните по делото доказателства, преценени заедно и по отделно, намира за
установено от фактическа страна следното:
По делото е представен за кредит „Б.к.”
№ 470407 от 09.06.2016г., сключен „А.Ф.“ ООД и Н.С.Г.. По силата на договора кредитодателят
се е задължил да предостави на кредитополучателя револвиращ кредит в максимален
размер от 400 лева под формата на разрешен кредитен лимит, който се усвоява
чрез международна кредитна карта Б.к., както и да предостави от името на „Интеркарт Файнанс“ АД
(Картоиздател) кредитна карта с № 470407. С договора кредитополучателят е удостоверил,
че е получил картата заедно с ПИН код. Съгласно чл.3 кредитополучателят може по
всяко време да усвоява суми до максималния размер на кредитния лимит, като
следва да заплаща текущото си задължение до 2-ро число на текущия месец. Срокът на кредита е 6 години с фиксиран годишен
лихвен процент от 43,2 %, като върху усвоения размер се дължи и 0,12 % дневен
лихвен процент. ГПР е уговорен на 45,9
%. Съгласно чл.12 от договора в случай, че кредитополучателят не погаси
текущото си задължение на уговорения падеж, е длъжен да предостави на
кредитодателя обезпечение по чл.16 от договора, , както и да заплати сума в
размер на 15 % от максималния кредитен лимит , която да служи за частично
погасяване, в срок от 3 дни след падежа. Обезпечението по чл.16 представлява
поръчител, който да отговаря на посочените в разпоредбата условия. Съгласно
чл.21 в случай, че не предостави соченото обезпечение, кредитополучателят дължи
неустойка в размер на 10 % от усвоената и непогасена главница. В чл.22, ал.1 са
посочени условията за настъпване на правото на кредитодателя да обяви
предсрочна изискуемост – при забава в плащане н акоето и да е задължение повече
от 10 дни. Съгласно чл.22, ал.4 при забава в плащанията на текущи задължения
или по чл.12, ал.1 кредитополучателят дължи и разходи за действия по събиране
на задълженията в размер на 2,50 лева за всеки ден до заплащане на съответното
задължение, а съгласно ал.5 след настъпване на предсрочна изискуемост
кредитополучателят дължи еднократно и такса в размер на 120 лева за разходи за
служител, който да осъществява и администрира дейността по извънсъдебно
събиране на задължението.
Представени са рамков договор за продажба и прехвърляне на вземания от
07.11.2014г., сключен между „А.Ф.“ ООД и „А.з.с.н.в.“ ООД, както и извадка от
Приложение № 1 от 10.08.2017г. към рамковия договор, видно от което видно от
което под № 127 е вписано вземане от Н.С.Г. по договор № 470407 от 09.06.2016г. с главница от 399,97
лева и остатък от дължими сума към датата на цесията от 845,74 лева.
Представено е уведомително писмо за цесията, с обратна разписка, в която
е отбелязано, че пратката е непотърсена.
От заключението на допуснатата по делото съдебно-счетоводна експертиза,
неоспорено от страните, което съдът кредитира като обективно и компетентно
изготвено, се установява, че предоставеният револвиращ кредит по договора в
размер на 400 лева е усвоен чрез тегления в брой от АТМ и плащания на ПОС за периода от 13.06.2016г.
до 07.08.2016г. за сума от 468,54 лева. ЗА периода от 05.07.2016. до
28.11.2016г. отвтеникът е извършил 5 броя плащания в размер на 335 лева, с
които са погасени главница за 68,57 лева, договорна лихва за 22,06 лева, разход
за събиране по чл.22, ал.4 за 51,70 лева и неустойка за неизпълнение на
договорно задължение за 192,67 лева. Задълженията по договора за кредит в
случай, че погасяванията са отнесени само главница и договорна лихва до
изготвяне на експертизата са в размер на 208,12 лева, в т.ч. 199,73 лева за
главница и 8,39 лева за договорна лихва. Законната лихва върху главницата за
периода от 07.03.2017г. до 31.07.2019г. в случай, че дължими са само главница и
договорна лихва и е в размер на 51,20 лева.
При така установените фактически обстоятелства съдът
достигна до следните правни изводи:
Предявените искове са с правно основание чл.422 във
връзка с чл.415 от ГПК. Предявени са
след провеждане на производство по чл.410 от ГПК в срока, предвиден в
разпоредбите на чл.415, ал.1 от ГПК и са процесуално допустими.
Разпределението на доказателствената
тежест е такова, че ищецът следва да докаже валидно сключен договор за кредит,
изпълнение на задълженията си по него, основанието за начисляване на договорна
лихва и размера на същата, валидно сключени договорки за такси за такси и
предоставяне на услугите по тях, възникване на основание за начисляване на
неустойка и размера на същата, изпадане на длъжника в забава и възникване на
задължение за плащане на законна лихва в претендирания размер, както и валидно
сключен договор за цесия.
Безспорно
се установи сключването на процесния договор за заем, както и изпълнението на задължението на заемодателя за
предоставяне на уговорената сума и на кредитната карта. С подписването на
договора съобразно чл.3 ответницата е удостоверила получаването на кредитната
карта и ПИН код към нея. От заключението на съдебно-счетоводната експертиза се
установи, че сумата е предоставена по кредитната карта и е усвоена в цялост. С
оглед на изложеното за ищеца е възникнало задължението да върне предоставената
му сума в уговорените срокове.
Уговорено е и
заплащането на възнаградителна лихва. Конкретни възражения относно основанието
и размера на това вземане не са наведени от oтветника. Същевременно съдът не констатира
нарушение на императивна разпоредба при уговаряне на това задължение. Общият
размер на ГПР е 49,27 %, който формално не надвишава допустимата стойност
съобразно чл.19, ал.4 от ЗПК, макар и да се доближава до същата.
Съдът намира за неоснователно възражението
на ответника за нищожност на договора на основание чл.22 от ГПК поради
неизпълнение на изискванията на лч.10, ал.1 и на чл.11, ал.1, т.12 до 16 вкл.
от ЗПК. Съдът намира, че при сключване
на процесния договор за кредит са спазени условията на ЗПК, включително във връзка с посочените от
ответника конкретни разпоредби – договорът е сключен в писмена форма, на
хартиен носител, в шрифт видимо не по-малък от 12, по ясен и разбираем начин,
посочен е общият размер на кредита, фиксираният лихвен процент, ГПР и общата
сума, дължима от потребителя, включена е изискуемата информация и
предупреждения за последици от забавено плащане и т.н. Пo
изложените съображения, съдът намира, че процесният договор не е недействителен
на основание чл.22 от ЗПК.
Ответникът е направил възражение
за нищожност на клаузата за неустойка за
непродоставяне на обезпечение, което съдът намира за основателно. Процесното вземане произтича от договор за потребителки
кредит, предвид което е приложима уредбата на Закона за защита на потребителите,
като съдът следи служебно за спазване разпоредбите на ЗЗП. Съгласно клаузите на
договора на заемателя се начислява неустойка в случай, че не
е заплатил на падежа текущото си задължение и в тридневен срок не предостави
обезпечение на задълженията си посредством поръчителство на физическо лице.
Съдът намира, че такава клауза де факто прехвърля риска от неизпълнение на
задълженията на финансовата институция (цедент на процесното вземане) за
предварителна оценка на платежоспособността на длъжника, вменени ѝ с
нормата на чл. 16 от ЗПК, върху самия длъжник и води до допълнително
увеличаване на размера на задълженията. Клаузата за
предоставяне на обезпечение след сключване на договора, цели да заобиколи
цитираната норма, респективно по силата на чл. 21, ал.1 от ЗПК същата е
нищожна. Поради това нищожна се явява и уговорената неустойка за неизпълнение
на това договорно задължение. Отделно от
това, съдът намира клаузата за неустойката за нищожна на основание чл.26, ал.1,
пр.3 от ЗЗД. По настоящия договор естеството на уговореното задължение по чл.5 е непарично, същото не е главно, а акцесорно и
спомагателно такова, целящо да обезпечи
изпълнението на главното задължение, което пък се изразява в това да се върне
заемната сума, ведно с дължимата възнаградителна лихва. Неизпълнението на
главното задължение е същественото по договора, докато неизпълнението
задължението по чл.5 не може да се
определи като такова, с оглед интереса на заемодателя. Ако за заемодателя беше
важно и съществено в негова полза да бъде учредено поръчителство, той би го
поставил като условие за сключването на договора. На следващо място следва да
се отбележи, че неизпълнението на това задължение не влече някакви
предполагаеми вреди, с оглед неговия характер на спомагателно такова. Тези
доводи обуславят извода, че неустоечната клауза не съответства на своята
обезщетителна функция. След като целта на
посочената неустойка е само да санкционира неизправната страна, то чрез нея
заемодателят цели при неизпълнението да извлече допълнителна парична облага,
която не му се следва. С това клаузата противоречи на добрите нрави, тъй като
цели неоснователно да обогати заемодателя.
Не на последно място, клаузата, доколкото се прилага при забава в плащането,
противоречи и на разпоредбата на чл.33, ал.1 от ЗПК, съгласно която забава на потребителя кредиторът има право само на
лихва върху неплатената в срок сума за времето на забавата.
Съдът намира, че нищожни се явяват и клаузите за такса разходи за събиране на вземането и
такса разходи за дейност на служител. Съобразно посоченото в договора за кредит основанието за начисляване на разходи и такси за събиране на вземането и за разходи за служител възниква под условие за настъпил падеж на главните задължения.
Същевременно съобразно императивното правило на чл. 33, ал. 1 от ЗПК при забава
на потребителя кредиторът има право само на лихва върху неплатената в срок сума
за времето на забавата, каквато в случая е претендирана наред с вземането за
такса разходи. Така с уговарянето на таксата, на практика се постига заобикаляне
на ограничението на чл. 33 от ЗПК и се въвежда допълнително плащане, чиято
дължимост де факто е изцяло свързана с хипотеза на забава на длъжника. С оглед
изложеното съдът приема, че подобна клауза противоречи на чл. 33 от ЗПК, тъй
като преследва забранена от закона цел да се присъди още едно обезщетение за
забава. Освен това твърдяните разходи на кредитодателя по естеството си са
такива по управление на кредита. Поради това заплащането им от потребителя,
колидира и със забраната на чл. 10а, ал. 2 от ЗПК, съобразно която кредиторът
не може да изисква заплащане на такси и комисиони за действия, свързани с
усвояване и управление на кредита. В допълнение от ищеца не е
доказано действителното извършване на такива разходи. По изложените съображения
съдът намира, претендираните от ищеца суми като разходи за събиране на
вземането и за дейност на служител не са дължими от ответника.
Установи се от представения договор за
цесия и извадка от приложението, че вземането на „А.Ф.“ ООД от ответника е прехвърлено на
ищцовото дружество.
По отношение на уведомяването за
цесията, липсват доказателства за получаване на уведомление от страна на
ответника. Въпреки това неспазването на задължението за уведомяване по чл. 99, ал.3
от ЗЗД не влияе върху валидността на договора за цесия, тъй като
това задължение е въведено с оглед защитата на длъжника срещу възможността да
изпълни на кредитора, който от своя страна се е разпоредил с вземането (в този
смисъл Решение № 78 от 9.07.2014 г. на ВКС по т. д. № 2352/2013 г., II т. о.,
ТК, Решение № 123/24.06.2009 г. по т.д. № 12/2009 г. по описа на ВКС, ІІ т.
о.). В настоящия случай няма данни длъжникът да е изпълнил в полза на стария
кредитор. Освен това съобразно константната практика на ВКС за цесията
длъжникът се счита за уведомен и с получаване на преписа от исковата молба.
Съобразно заключението на вещото лице
ответникът е усвоил цялата сума по револвиращия кредит, както и е направил
няколко плащания. След приспадане на същите и при съотнасянето им само към
действително дължимите суми за главница и договорна лихва, дължими са останали
сума в размер на 199,73 лева за
главница и 8,39 лева за договорна лихва за претендирания от ищеца период.
С оглед
дължимостта на част от главницата по кредита и настъпилият падеж на текущите
задължения, за ответника е възникнало и задължението за плащане на законна
лихва за забава върху неплатените суми за главница, която за претендирания от
ищеца период от 07.03.2017г. до 31.07.2019г.
е в размер на 51,20 лева.
По гореизложените съображения съдът намира, че предявените искове за
главница, договорна лихва и
обезщетение за забава са частично основателни, а исковете за неустойка,
такса разходи за събиране на вземането и такса разходи за дейността на служител
са изцяло неоснователни.
С оглед изхода на спора и на основание
чл.78, ал.1 от ГПК ответникът следва да бъде осъден да заплати на ищеца
поисканите и направени по делото разноски съобразно с уважената част от
исковете. Съобразно представения списък по чл.80 от ГПК ищецът е направил
разноски в размер на 225 лева за заплатена държавна такса, 300 лева за депозит
за особен представител, 300 лева за депозит за вещо лице и 350 лева за
юрисконсултско възнаграждение. Съдът намира, че съобразено фактическата и правна
сложност на делото юрисконсултското възнаграждение на ищеца следва да бъде
определено в размер на 150 лева съгласно чл.78, ал.8 от ГПК във вр. с чл.37 от ЗПП и чл.25, ал.1 от НЗПП. В този смисъл съобразно уважената част от исковете
отвтеникът следва да заплати на ищеца разноски в размер на 270,22 лева. В
заповедното производство ищецът е направил разноски в размер на 75 лева за
държавна такса, от които ответникът следва да бъде осъден да заплати 20,79
лева.
Мотивиран от горното, Варненският
районен съд
Р Е
Ш И :
ПРИЗНАВА
ЗА УСТАНОВЕНО в отношенията между страните, че Н.С.Г., ЕГН**********, с адрес: *** дължи н. „А.З.С.Н.В.” ЕАД, ЕИК ........със седалище и адрес на
управление *** следните суми: сумата от 199,73 лева, представляваща
дължима главница по договор за кредит „Б.к.”
№ 470407 от 09.06.2016г., сключен между ответника и „А.Ф.“ ООД, като
задължението е прехвърлено по силата на Приложение №1/10.08.2017г. към Договор
за продажба и прехвърляне на вземания от 07.11.2014г., в полза н. „А.З.С.Н.В.”
ЕАД, ведно със законната лихва върху главницата, считано от датата на депозиране
на заявлението в съда – 31.07.2019г. до окончателното изплащане на
задължението; сумата 8.39 лева,
представляваща договорна лихва за периода от 02.08.2016г. до 07.01.2017г.; сумата от 51,20 лева, представляваща лихва за забава за периода от
07.03.2017г. до 31.07.2019г., за които суми е издадена Заповед № 5977 от 01.08.2019г.
за изпълнение на парично задължение по чл.410 от ГПК по ч.гр.д. № 12155/2019г.
по описа на ВРС, като ОТХВЪРЛЯ иска
за установяване дължимостта на главницата в частта за разликата над сумата от 199,73
лева до предявения размер от 399,97 лева, иска за установяване дължимостта на
договорната лихва в частта за разликата над сумата от 8,39 лева до предявения
размер от 76,21 лева, иска за установяване дължимостта на обезщетението за
забава в частта за разликата над сумата от 51,20 лева до предявения размер от
113,69 лева, както и исковете за установяване дължимостта на следните суми: сумата
от 143.30 лева, представляваща неустойка за неизпълнение на задължение за
предоставяне на обезпечение за периода от 06.10.2016г. до 07.01.2017г.; сумата от 82.50 лева, представляваща такса
разходи за събиране за периода от 06.12.2016г. до 07.01.2017г; сумата от 120
лева, представляваща такса разходи за дейност на служител.
ОСЪЖДА Н.С.Г.,
ЕГН**********, с адрес: *** да заплати н. „А.З.С.Н.В.” ЕАД, ЕИК ........със
седалище и адрес на управление *** сумата от 270,22 лева, представляваща направени в настоящото производство
разноски, както и сумата от 20,79 лева, представляваща направени в заповедното производство
разноски.
Решението подлежи на обжалване пред Варненски
окръжен съд в двуседмичен срок от връчването му на страните.
РАЙОНЕН СЪДИЯ: