Решение по дело №15403/2018 на Софийски градски съд

Р  Е  Ш  Е  Н  И  Е

 № …

гр. София, 12.08.2019 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

 

СОФИЙСКИЯТ ГРАДСКИ СЪД, ІІ-д въззивен състав, в публичното заседание на деветнадесети юни две хиляди и деветнадесета година в състав:

 

     ПРЕДСЕДАТЕЛ: СИЛВАНА ГЪЛЪБОВА

                                                                           ЧЛЕНОВЕ: КРАСИМИР МАЗГАЛОВ

                                                                                      Мл.с. БОРЯНА ВОДЕНИЧАРОВА

 

при секретаря Илияна Коцева, като разгледа докладваното от съдията Гълъбова гр.д. №15403 по описа на СГС за 2018 г., за да се произнесе взе предвид следното:

 

Производството е по реда на чл.258 – 273 ГПК.

Образувано е по въззивна жалба на ищеца „Г.“ ЕООД срещу решение от 27.08.2018 г. по гр.д. №29124/2017 г. на Софийския районен съд, 53 състав, с което е отхвърлен предявеният от жалбоподателя срещу „Ю.Б.“ АД установителен иск с правно основание чл.422 вр. чл.415 ал.1 ГПК вр. чл.55 ал.1 пр.3 ЗЗД за сумата от 4768,46 лв., представляваща неоснователно удържана след закриване на банкова сметка №BG********* по договор за банково обслужване чрез бизнес пакет от 13.12.2014 г., като ищецът е осъден да заплати на ответника разноски в исковото производство.

В жалбата се твърди, че решението на СРС е неправилно и незаконосъобразно. Сочи, че неправилно първоинстанционният съд е приел, че е налице забава на кредитора. Поддържа, че не е уведомен, че процесната сума е налична по сочената сметка. Предвид изложеното, жалбоподателят моли въззивния съд да отмени обжалваното решение и да уважи изцяло предявения иск. Претендира разноски.

Въззиваемата страна „Ю.Б.“ АД в срока за отговор по чл.263 ал.1 ГПК оспорва жалбата и моли решението на първоинстанционния съд да бъде потвърдено. Претендира разноски.

Съдът, като обсъди доводите във въззивната жалба относно атакувания съдебен акт и събраните по делото доказателства, достигна до следните фактически и правни изводи:

Жалбата е подадена в срок и е допустима, а разгледана по същество е неоснователна.

Съгласно разпоредбата на чл.269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата с изключение на случаите, когато следва да приложи императивна материалноправна норма, както и когато следи служебно за интереса на някоя от страните – т.1 от ТР №1/09.12.2013 г. по тълк.д. №1/2013 г. на ОСГТК на ВКС. Настоящият случай не попада в двете визирани изключения, поради което въззивният съд следва да се произнесе по правилността на решението само по наведените оплаквания в жалбата.

Процесното първоинстанционно решение е валидно и допустимо. Същото е и правилно, като въззивният състав споделя мотивите му, поради което и на основание чл.272 ГПК препраща към мотивите на СРС. Във връзка доводите в жалбата за неправилност на решението, следва да се добави и следното:

По делото не е спорно обстоятелството, че страните са били обвързани от договор за банково обслужване, във връзка с което е открита банкова сметка ***, която е била закрита едностранно от банката-ответник, като към датата на закриването и по сметката са били налични средства в размер на 4768,46 лв., от които ответникът е удържал такса за закриване на сметката в размер на 20,00 лв. От страна на банката не се оспорва и че останалата сума от 4752,25 лв. принадлежи на ищеца. Спорът пред въззивната инстанция се концентрира върху два основни въпроса - дали в конкретния случай е налице забава на кредитор от страна на ищцовото дружество, която да освободи ответника от отговорност, и дали ищецът дължи заплащането на такса за закриване на сметката.

Разпоредбата на чл.95 ЗЗД дефинира случаите, в които кредиторът изпада в забава - когато не окаже необходимото съдействие и когато неоправдано не приеме престацията на длъжника. За да е налице първата хипотеза, следва изпълнението на длъжника да е поставено в зависимост от определено действие на кредитора, без осъществяването на което е невъзможно да бъде изпълнено, а втората хипотеза предполага предлагане на изпълнение от страна на длъжника и неоснователното му неприемане от кредитора. Когато дължимата престация е парична, кредитора изпада в забава, когато е отказал получаването и, а за да се освободи длъжникът от задължението си, след като счита, че кредиторът е изпаднал в забава, задължително следва да осъществи изпълнение на паричната престация.

Паричното задължение е носимо задължение и обуславя определено поведение на длъжника, при реализиране на което той се освобождава от задължението, а именно - внасяне на парите в банка по местоизпълнението в полза на кредитора и уведомяването му за това - по арг. от чл.97 ал.1 ЗЗД. Само тогава, при липса на изпълнение от насрещната страна, е налице възможност за прилагане на чл.96 ал.1 ЗЗД. В този смисъл е трайната и последователната практика на ВКС - решение №28/14.03.2009 г. по т.д. №497/2008 г. на І ТО, решение №229/28.01.2015 г. по гр.д. №4936/2013 г. на ІІІ ГО и др.

В заключение следва да се приеме, че за да се освободи от задължението си е необходимо и достатъчно длъжникът да докаже, че е депозирал дължимата сума в банка по адреса на управление на кредитора и го е уведомил за това.

В случая, за да се освободи от задължението, банката – ответник е открила нарочна сметка на името на ищцовото дружество и е вложила в нея средствата по закритата му сметка. Установено е, че след закриване на банковата сметка на ищеца банката отново е уведомила кредитора, че следва да изпрати свой представител, за да му бъде върната сумата по закритата сметка. Въпреки предоставената от ответника информация, че процесната сума е на разположение на ищеца в нарочна сметка на негово име, същият не е предприел никакви действия за получаването и.

Предвид изложеното, въззивната инстанция споделя изводите на СРС, че ищцовото дружеството, въпреки поканите от страна на банката, не е оказало необходимото съдействие за изпълнение на задължението на длъжника за връщане на сумите, а именно - чрез разпореждане от управителя си да получи на каса или по банков път сумата по закритата сметка. Безспорно е налице бездействие на ищеца, който е изпаднал в забава на кредитора.

Въззивният съд не споделя възраженията на ищеца относно липсата на IBAN ***. Наредба №3/16.07.2009 г. за условията и реда за изпълнение на платежни операции и за използване на платежни инструменти /отм., но действаща в процесния период/ изрично предвижда възможността за откриване на еднократна сметка в полза на трето лице - чл.2 ал.3 от Наредбата вр. чл.36 и сл. от ЗПУПС /отм., но действащ в процесния период/. Какъв е вътрешният ред за откриване на сметка в полза на трето лице и има ли особени изисквания към нея е организационен въпрос, но не и нормативна пречка и не обосновава неизпълнение на предвидената в чл.97 ал.1 ЗЗД възможност длъжника да се освободи от задължението, като вложи дължимата сума в нарочно открита при нея сметка на името на кредитора /решение №197/18.02.2014 г. по т.д. №666/2012 г. на І ТО на ВКС/. Несъстоятелни са възраженията на въззивника, че банката не може да открива сметки без уникален идентификатор /IBAN/ ***. Не намира опора в законодателството и твърдението, че банката е следвало да открива сметка в друга банка, а не при себе си.

Възражението на ищеца относно неоснователното удържане на сума в размер на 20,00 лв., представляваща такса за закриване на сметката, е преклудирано, тъй като е релевирано за първи път във въззивната жалба. За пълнота въззивният състав намира за необходимо да посочи, че възражението е и неоснователно. Задължението за заплащане на подобна такса не е в зависимост от това по чия инициатива е извършено закриването на сметката. От значение е единствено фактът дали услугата е извършена или не, а от доказателствата безспорно се установява, че е налице закриване на банковата сметка на ищцовото дружество, т.е. услугата е извършена, поради което се дължи заплащане на такса и ответникът е имал основание да удържи сумата от 20,00 лв. като такса за закриване на банковата сметка на ищеца.

Предвид изложеното, въззивният съд споделя изводът на СРС, че са налице всички предпоставки по чл.97 ЗЗД за освобождаване на ответното дружество от отговорност за заплащане на процесната сума.

За пълнота на изложението следва да се посочи още, че не се установява ответникът да се е обогатил за сметка на ищеца. В случая предявеният иск е по чл.55 ал.1 ЗЗД и доколкото не е установено банката да е усвоила сумата, то не е и установено тя да се е обогатила неоснователно с нея.

Поради изложеното и поради съвпадане на крайните изводи на двете съдебни инстанции, решението на СРС следва да бъде потвърдено изцяло.

С оглед изхода на делото и направеното искане, на въззиваемата страна на основание чл.78 ал.3 и ал.8 ГПК следва да се присъдят разноски в размер на сумата от 300,00 лв., представляваща юрисконсултско възнаграждение.

 

Воден от гореизложеното, съдът

 

         Р  Е  Ш  И:

 

ПОТВЪРЖДАВА решение от 27.08.2018 г., постановено по гр.д. №29124/2017 г. по описа на СРС, ГО, 53 състав.

ОСЪЖДА „Г.“ ЕООД, ЕИК *********седалище и адрес на управление:*** ул. „Бачо Киро“, Бизнес-център „В.“, да заплати на „Ю.Б.“ АД, ЕИК *********седалище и адрес на управление:***, на основание чл.78 ал.3 и ал.8 ГПК сумата от 300,00 лв., представляваща разноски във въззивното производство.

 

РЕШЕНИЕТО не подлежи на обжалване.

 

 

ПРЕДСЕДАТЕЛ:                             ЧЛЕНОВЕ: 1.                                   2.