№ 23398
***** 27.12.2024 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 41 СЪСТАВ, в публично заседание на
двадесет и осми ноември през две хиляди двадесет и четвърта година в
следния състав:
Председател:МАРИЯ ЕМ. МАЛОСЕЛСКА
при участието на секретаря НИКОЛЕТА СТ. ИВАНОВА
като разгледа докладваното от МАРИЯ ЕМ. МАЛОСЕЛСКА Гражданско
дело № 20241110119689 по описа за 2024 година
за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на Глава осемнадесета, Раздел I, чл. 235 ГПК.
Делото е образувано е по искова молба, подадена от Ж. В. К., чрез адв. Т. М., с
която срещу Д. А. И., са предявени искове по чл. 45, ал. 1 ЗЗД, както следва:
- за сумата 2000 лева, представляваща обезщетение за неимуществени вреди от
изявление на ответника в проведен помежду им на ***** г. телефонен разговор, който
нарекъл ищеца „*****“ и „***** *****“;
- за сумата от 5000 лева, представляваща обезщетение за неимуществени вреди
от действията на ответника, който подал и поддържал срещу ищеца тъжба, за това, че
с жалба от 17.05.2022 г., подадена до Министерство на туризма с копие до Комисията
по туризма на НС, ищецът бил ***** ***** и приписал на ответника ******.
Ищецът твърди, че ответникът Д. И. бил управител, представляващ
дружеството „*****“ ЕООД, с ЕИК *****, което осъществявало дейност като
туроператор. Между посочения туроператор и ищеца бил сключен договор за
туристическа услуга № *****/15.03.2022 г., съгласно който ищецът и съпругата му
следвало да ползват двудневната екскурзия с автобус до ***** и ***** с дата на
тръгване ***** г. и дата на пристигане ***** г.на ***** гара *****. На връщане на
***** г. при преминаване на граничния пункт между ***** и *****, ищецът помолил
шофьора да спре на бул. „*****“, близо до „*****“, откъдето били тръгнали предния
ден, поради близостта до жилището му и очаквания късен час на пристигане. Уверил
шофьора, че двамата със съпругата му нямат багаж в багажното отделение на автобуса,
което да затрудни спирането. Водачът на автобуса им отказал и обявил, че ще спре
единствено на ***** гара. При пристигането ***** обаче сводачът спрял на
поисканото от ищеца място на бул. „*****“, за да слезе момиче, чийто автомобил бил
паркиран наблизо. Ищецът и съпругата му направили опит слязат на същото място от
автобуса, но водачът не разрешил и продължил до ***** гара, откъдето ищецът наел
1
такси до дома си и заплатил сумата 55 лева. Недоволен, на другия ден, ***** г.,
ищецът потърсил представителя на ответника, за да изрази недеоволството си. Същият
ден се провел разговор между двамата, в хода на който ответникът заявил, че се
доверява на споделеното му от служителя на дружеството и нарекъл ищеца „*****“ в
присъствието на съпругата му, а по отношение на твърденията на ищеца, че е заплатил
за таксиметровия курс сумата 55 лева ответникът изрекъл думите: „Вие сте *****
*****“. Ответникът отправил до ищеца предупреждение, че повече няма да пътува
както с неговото дружество, така и с други дружества, с които се намира в договорни
отношения. Оценява неимуществените вреди, причинени му от тези думи на
ответника, на сумата от 2000 лева. С исковата моба ищецът е предявил и иск за
обезщетение за неимуществени вреди за сумата от 5000 лева, като твърди същите да
са му били причинени от поведението на ответника, който е подал и е поддържал
тъжба пред СРС във връзка с подаден от ищеца сигнал срещу търговското дружество в
Министерство на туризма и в Комисията по туризма на НС, в която преразказал
случилото се и се оплаквал от действията на водача на автобуса и на ответника. В
тъжбата се твърди ответникът да е изложил неверни и позорящи ищеца обстоятелства,
както и да е преписал престъпление, като по повод подадената тъжба е било
образувано НЧХД № 6528/2023 г. по описа на СРС, приключило с оправдателна
присъда, потвърдена с влязло в сила въззивно решение. Счита за противоправно
поведението на ответника, изразяващо се в подаването и поддържането на тъжбата,
тъй като се касаело за злоупотреба с право и проявена недобросъвестност. Поддържа,
че с деянията си ответникът му е причинил тежък психически стрес, за първи път в
живота си получил хипертонична криза при получаване на тъжбата, била е налице
опасност от сърдечен удар или инсулт, бил е хоспитализиран до овладяване на
състоянието, влошили се самочувствието и апетитът му, бил потиснат, с наченки на
депресия, тежко безсъние, постоянно и ежедневно повишаване на артериалното
налягане, безпокойство, страх от възможно осъждане, макар и по дело от частен
характер, обида и възмущение. Тези вреди допълнително се засилвали от
изпълняваното от ищеца занятие – журналист на свободна практика и публична
личност, като се опасявал и за вреди по отношение на кариерата си. Моли за
уважаване на исковете и за присъждане на разноските за производството.
Ответникът е подал в срок отговор на исковата молба, с който оспорва исковете
по основание и размер. Оспорва да е извършил злоупотреба с право с подаването и
поддържането на тъжбата, като пояснява, че това му действие е било продиктувано от
действията на ищеца по подаването на неоснователни жалби, съдържащи неверни
твърдения, увреждащи доброто име и репутация на представляваното от него
дружество, а и неговите лично. С подадената тъжба е целял да защити правата си,
които е считал за накърнени от ищеца, и да се защити от неверните твърдения,
изложени по негов адрес. Поддържа, че правната преценка на наказателния съд, че не
се касае за престъпление, не означа, че изложеното в жалбата е вярно. Оспорва да е
изричал по адрес на ответника думите „*****“ и „***** *****“, а в условията на
евентуалност твърди същите да изразяват оценка, становище, че не вярва на
изнесеното от ищеца в хода на разговора им, т.е. че твърденията му са лъжовни.
Позовава се на своите конституционно закрепени права и моли за отхвърляне на
исковете и за присъждане на възнаграждение при условията на чл. 38, ал. 2 ЗАдв. в
полза на представляващия го адвокат.
Въз основа на събраните по делото доказателства и предвид становищата
на страните, съдът приема за установено следното от фактическа страна:
2
Установява се от справка за ответника в търговския регистър и регистъра на
юридическите лица с нестопанска цел, че ответникът е управител и едноличен
собственик на капитала на „*****“ ЕООД в периода след 2008 г.
На 16.02.2022 г. между ищеца и „*****“ ЕООД, управлявано и представлявано
от ответника, е бил сключен договор за туристически пакет № ***** за туристическа
екскурзия до ***** и ***** за ищеца и съпругата му, като е следвало пътуването да се
осъществи в периода ***** – ***** г. с посочен краен пункт на пристигане *****
*****. Съгласно договора пътниците са избрали да се качат от ***** на бул. „*****“ в
ж.к. *****, ***** Съгласно чл. 7 от ОУ, приложими към договора, мястото на тръгване
и на връщане се фиксират с договора. Посочено е, че същите могат да бъдат
променени по технически причини – демонстрации, стачки и др.
Не е спорно между страните, че ищецът и съпругата му са участвали в
организирано туристическо пътуване по посочения маршрут в периода ***** г. – *****
г.
Страните не спорят също, че на ***** г. в 13:45 ч. са провели телефонен
разговор с продължителност около 10 минути.
Н 17.05.2022 г. ищецът е подал до министъра на туризма и до Комисията по
туризъм в Народното събрание жалба, в която е посочил, че е ползвал услугите на
туроператора ***** – бил е на екскурзия до ***** и ***** в периода 14 – ***** г., във
връзка с която чувството му на справедливост и взаимоуважение е било накърнено от
обслужващия екип и управителя на това дружество. В същата са изложени твърдения
относно отправена от ищеца до шофьора на автобуса, нает от дружеството, с който е
извършен превоза, да спре за кратко в локалното платно пред *****. Било му е
отказано. На поисканото от ищеца място автобусът спрял, за да слезе от него младо
момиче. Ищецът също понечил да слезе, но вратата се затворила и не успял. Седнал на
седалката си в автобуса, тъй като вдигнал кръвно, бил хипертоник. Почувствал се
унизен и дискриминиран. Автобусът спрял на ***** и тъй като вече било 23:45 ч.
ищецът не успял да ползва градски транспорт за прибирането си до дома, а използвал
таксиметров автомобил и платил за превоза 55 лева, което преляло чашата. На
следващия ден искал да говори с управителя на дружеството, тъй като се чувствал
омерзен. Управителят го нарекъл *****, тъй като шофьорът му казал, че държи багаж
в багажното отделение, а след това го нарекъл отново ***** относно цената за
таксиметровата услуга. Споделил, че не търси компенсации, а е огорчен от
поведението на подопечния на управителя екип. Изразил е позиция, че има право като
пътник да бъде оставен там, откъдето е бил взет на тръгване, в случая на паркинга на
***** на бул. „*****“, т.е. би трябвало там да бъде оставен. От същото място се качило
и „привилегированото девойче“. Накрая на разговора управителят *****, с които е в
договорни отношения. Към сезираните органи са отправени следните въпроси:
„*****? *****?“. По-нататък ищецът е изложил, че е очаквал извинение, а е получил с
нищо непредизвикана безпардонна агресия, в която нямало и нота съжаление за
случилото се. Към министъра е отправен въпрос: „*****?“. Отправено е искане да се
извърши проверка по случая.
На 23.05.2022 г. от ищеца до министъра на туризма с копие до Комисията по
туризъм в НС е подадена още една жалба. В същата се сочи, че фирмата ***** няма
лиценз от МТ, но тя извършва дейност, с оглед което и ищецът е извършил собствено
журналистическо разследване. Изложени са твърдения относно дружеството *****
ЕООД с управител ответника. Паралелно съществувала фирма ***** (дъщерна фирма),
а в сайта на първото дружество било посочено, че ***** е запазена марка на *****
ЕООД, но ***** развивало дейност от 2017 г. Ищецът е обобщил, че ***** ЕООД е
фасадна, представителната фирма, която разполага с лиценз за извършване на
3
туристическа дейност, но не я извършва. ***** била активната, действащата фирма,
която няма лиценз за извършване на туристическа дейност. Жалбата съдържа искане за
предприемане на съответните действия.
По делото е представена справка за марка от Портала за електронни услуги на
Патентното ведомство на РБ към 15.06.2022 г., видно от която е регистрирана
търговска марка ***** със заявител, притежател и ползвател собственото на ответника
търговско дружество.
На 20.07.2022 г. ищецът е бил прегледан от д-р В. Й. и му е поставена диагноза
„Есенциална (първична) хипертония“. Измерено е артериално налягане със стойности
200/120. Назначена е терапия – 1 амп. Фурантрил, 1 амп. Хлофазолин и терапия за
вкъщи – Валериан – глог – мента.
С присъда № 349/27.06.2023 г. по НЧХД № 8194/2022 г. ищецът е признат за
невиновен в това, че на 17.05.2022 г. в ***** с жалба, депозирана с рег. № Т-94-Ж-
6/17.05.2022 г. в Министерство на туризма, ***** *****, адресирана до Министър на
туризма, с копие: Комисия по туризъм към НС, е ***** ***** и е ***** по отношение
на Д. А. И. с изразите: „***** *****“, „*****“ управителя остави за накрая – *****“,
„*****“ и „*****!“, като го ***** по чл. 147, ал. 1 от НК. Присъдата е влязла в законна
сила на 25.01.2024 г.
На 10.07.2024 г. ищецът е прегледан от лекар специалист Ц. П., който му е
поставил диагноза „Хипертонично сърце без застойна сърдечна недостатъчност“.
Измерено е артериално налягане със стойности 170/90. Предписана е медикаментозна
терапия.
Пред настоящата инстанция са събрани гласни доказателствени средства, като
са разпитани свидетелите: М. К.а, Х. К., М. А. и Ж. Ш..
В показанията си св. К.а подробно разказва за състоялата се екскурзия до
***** и ***** на 14 и ***** г. На връщане съпругът й помолил шофьорът Ж. (св. Ш.)
да спре при *****, за да им е по-удобно да се приберат вкъщи, но той отказал.
Въпреки това шофьорът спрял на поисканото от ищеца място, за да слезе момиче от
автобуса. Свидетелката и ищецът не успяли да слезнат и продължили с автобуса до
*****. Когато слезнали, вече било късно и нямало градски транспорт. Намерили такси,
което ги закарало до дома им срещу сумата 55 лева. На следващия ден ищецът
поискал да говори с ответника, който бил управител на туроператора, с който
пътували, за да изкаже разочарованието и недоволството си от шофьора на автобуса.
Управителят го нямало, но по-късно през деня позвънил на телефона на ищеца. По
време на разговора ищецът включил високоговорителя на телефона си. Спорели къде е
бил багажът им – при тях в автобуса или в багажното отделение. Ищецът казал, че не
са имали багаж в багажното отделение и ако това е било така, то не биха поискали да
слязат на бул. „*****“. Управителят му отговорил: „***** *****! Аз вярвам на
шофьора си, който ми каза, че багажът е бил в багажното!“. След това ищецът
споделил, че от ***** са взели такси и за заплатили за превоза 55 лева, като счита, че
претърпените финансови загуби се дължат на поведението на шофьора, който отказал
да им спре, където искали. Ответникът отговорил, че това си е тяхна работа, след
което добавил, че имал намерение да им даде 20 лева за разходите за такси, но тъй
като пътувал от ***** до ***** за 25 лева, няма да им даде и стотинка, след което
нарекъл ищеца „***** *****“. Добавил, че *****. Счита, че ответникът се държал
арогантно и нахъсано, с оглед което и ищецът решил да вземе мерки, като се оплаче на
по-висша инстанция. След разговора вдигнал кръвно, почервенял целия и се ядосал,
тъй като очаквал извинение, а получил арогантно отношение. Станало му зле, получил
световъртеж. Споделя, че съпругът й по принцип е хипертоник, но заболяването му
било леко и датирало след като навършил 50 години. Започнал да получава по-тежки
4
кризи, след като получил призовка за наказателното дело, образувано по тъжба на
ответника. Било 20 юли (*****). Бил в шок, навсякъде в документите пишело „*****“.
След като получил призовката, отишъл в болница, защото кръвното му било 200-140.
Поставили му две инжекции, за да го нормализират. Друг път не се било случвало.
Оценили изложеното в тъжбата като невярно. През лятото на 2023 г., когато станало
топло, отново започнал да вдига кръвно. Цяло лято поддържал високо кръвно
налягане. През зимата се нормализирало, но със затопляне на времето през пролетта
на 2024 г. пак започнало да се покачва. Отключила се хронична хипертония,
лекарствата не му помагали. Появило се и безсъние, станал изнервен. Въпреки
наличието на други стресиращи събития и свързаната с напрежение работа на съпруга
й, св. К.а го определя като спокоен човек и счита, че в основата на оплакванията му са
събитията, свързани с наказателното производство.
В показанията си св. К. е потвърдил изнесеното от св. К.а пред съда.
Свидетелят А. е служител на дружеството на ответника „*****“ на длъжността
„технически сътрудник“. Известно му е, че ищецът е бил клиент на дружеството, като
е заявил пред съда, че веднъж е присъствал на телефонен разговор, проведен между
двамата. Чувал какво се говори, тъй като ответникът почти винаги водел разговорите
си на включен високоговорител. В хода на разговора ищецът станал емоцинален и
попитал ответника „***** *****?“, но не е чул ответникът да нарича ищеца *****.
Свидетелят А. е дал конкретни подробности относно датата и часа на провеждане на
разговора, но не си спомня други детайли от случая.
Свидетелят Ш., служител на същото дружество, е заявил, че не си спомня
ищецът и съпругата му от конкретната екскурзия, нито молбата им да им бъде спряно
на друго място. Известни са му претенции на г-н К. във връзка със същата екскурзия,
както е заявил, че си спомня разговор, проведен между страните на следващия ден
след екскурзията. Не е чул отправени от ответника към ищеца обидни думи.
При тези изводи относно фактите, по приложението на правото съдът
намира следното:
По всеки от предявените искове с правно основание чл.45 ЗЗД ищецът следва
да установи наличието на елементите от фактическия състав на непозволеното
увреждане: 1/ деяние /действие/, а именно, че ответникът е извършил процесните
деяния, в т.ч. че е налице злоупотреба с право, изразяваща се в подаването на тъжба до
съда, 2/вредата, а именно, че е претърпял твърдените неимуществени вреди; 3/
противоправността на деянието, т.е., че с него се засяга честта, достойнството, доброто
име на ищеца и 4/ причинната връзка между противоправното и виновно поведение на
дееца и настъпилите вреди.
По аргумент от чл. 45, ал. 2 ЗЗД вината се предполага до доказване на
противното, с оглед което и в тежест на ответника е да обори установената в закона
презумпция.
Отговорността по чл. 45 ЗЗД за накърнена чест и достойнство от поведение
или изрази, възприети от пострадалия като унизителни и позорящи го, е деликтна.
Обидата, както е изяснено в правната теория и съдебната практика, е противоправно
деяние. Такава е налице, ако се каже или извърши нещо унизително за честта или
достойнството на другиго в негово присъствие (чл. 146, ал. 1 НК). Унизителният
характер на казаното следва да се преценява на основата на приетите в обществото
морални норми за нормално човешко общуване, като без значение е обстоятелството
дали казаното отговаря на действителността, дали направената от дееца оценка е
основателна. Обидата може да се осъществи, както устно, така и писмено, като е
необходимо обидните думи да се възприемат от пострадалия. Само по себе си, обаче,
мнението, ако не е неприлично, непристойно отнасяне срещу някого, не осъществява
5
престъпния състав на обидата. В този смисъл следва да бъде направено
разграничението между отрицателното мнение, което по същество представлява
критика на някого и обидата. За да е налице обида, следва да бъдат казани думи,
обективно годни да накърнят достойнството на пострадалия, които според
господстващия морал са неприлични, вулгарни и цинични. Следователно обидата е
лично унизяващо отнасяне към някого. Докато мнението представлява лично
становище, с което се изразява позиция или оценка на личности и събития.
Съгласно Тълковния речник на българския език думата „*****“ е човек, който
*****. Такова по мнение на настоящия състав на съда е и общоприетото разбиране на
тази дума в социума. Дори в нейния разговорен смисъл, същата е натоварена с
негативна окраска, изразява отрицателна оценка, но по начин обективно годен да
засегне честта и достойнството на лицето, за което се отнася. Нещо повече, когато
този израз бъде употребен, за да се означи конкретно определен човек, той служи, за
да бъде окачествен същият като човек, на когото не може да се има вяра, а и да изрази
негативното отношение на автора на изказването спрямо адресата. Ето защо и според
състава на първоинстанционния съд думата е обидна и същата е обективно годна да
накърни правнозащитимите блага каквито са достойнството, честта и доброто име
съгласно чл. 32, ал. 1, изр. 2 КРБ.
По делото е установено, от събраните гласни доказателствени средства, че на
***** г. в *****в телефонен разговор ответникът е изрекъл по адрес на ищеца думите
„*****“ и „***** *****“. Следователно и съдът намира, че е налице противоправно
деяние и същото е извършено от ответника.
Установено е също така въз основа на показанията на свидетелите М. К.а и Х.
К., че от неправомерното деяние на ответника за ищеца са възникнали неимуществени
вреди. Същият се е ядосал, почувствал се унизен пред близките си, които чули
разговора, съответно изречените обидни думи, почервенял и получил световъртеж .
Съдът съобразява също, че обидните думи, изречени от ответника, са възприети и от
неговите роднини, присъствали на разговора, което несъмнено е засилило неприятните
преживявания у ищеца от така изречените по отношение на него изрази.
Налице е и причинна връзка между деянието, извършено от ответника и
причинените вреди, която също се установява от събраните гласни доказателствени
средства.
Тук е мястото съдът да акцентира, че не е налице основание да не се довери на
показанията на разпитаните свидетели М. К.а и Хр. К., макар последните да са лица от
най-близкия родствен кръг на ищеца. Преценявайки ги по реда на чл. 172 ГПК, съдът
съобразява, че показанията им пресъздават личните им впечатления от емоционално
промененото състояние и поведението на ищеца във връзка с употребения по негов
адрес обиден израз. Житейски обяснимо е именно най-близките /членовете на
семейстовото, роднините, доверените приятели/ да са свидетели на емоционалните
сътресения и да имат непосредствени възприятия за хода на събитията и естеството на
преживяното. В трайната си практика ВКС приема, че самият факт на родствена,
семейна или друга връзка със страната не е предпоставка, достатъчна за да
дискредитира свидетелските показания и да послужи за основание същите да не бъдат
ползвани от съда при изграждане на изводите за фактите поради евентуалната
заинтересованост на свидетеля от изхода на делото. Така напр. с решение № 118 от
11.01.2021 г. на ВКС по гр. д. № 665/2020 г., II г. о., ГК, се приема, че всяко лице, извън
посочените в чл. 166 ГПК, дори и да е заинтересовано от изхода на делото, може да
бъде свидетел. В такава хипотеза съдът не може да игнорира допустимите и относими
към факти от спорното право показания на свидетеля само поради неговата
заинтересованост, а е задължен да прецени достоверността им, чрез цялостна
6
съпоставка на всички доказателства по делото. Следователно, с доказателствена
стойност се ползват и показанията на лицата по чл. 172 ГПК и само близката
родствена връзка със страната, посочила ги като свидетел, не е основание за отричане
достоверността на изнесеното от тези лица.
От друга страна, показанията на доведените от ответника свидетели не могат
да бъдат кредитирани. Същите не са последователни, свидетелите на много места в
хода на разпитите си заявиха пред съда, че не си спомнят много детайли от проведения
между страните разговор, но по време на същия не били чули ответникът да нарича
ищеца „*****“ или по друг начин да го обижда.
Поради тези съображения настоящият състав намира, че е налице деяние по
смисъла на чл. 45, ал. 1 ЗЗД, извършено от ответника, който е изрекъл изразите
„*****“ и „***** *****“ в присъствието на ищеца и негови роднини, с които е
засегнал честта, достойнството и неговата самооценка на уважаван член на
обществото.
Субективната съставомерност на деликта се презумира, доколкото съгласно чл.
45, ал. 2 ЗЗД във всички случаи на непозволено увреждане вината се предполага до
доказване на противното. По тези съображения настоящият състав намира, че
основанията за деликната отговорност са изцяло доказани по безспорен начин, което
от своя страна ангажира отговорността на ответника по чл. 45 ЗЗД.
Обезщетението за неимуществени вреди в хипотезата на чл. 45 ЗЗД се
определя от съда в съответствие с установения в чл. 52 ЗЗД принцип за справедливост.
Съгласно разпоредбата на чл. 52 ЗЗД обезщетението за неимуществени вреди се
определя от съда по справедливост. Понятието "справедливост" по смисъла на чл. 52
ЗЗД не е абстрактно. То е свързано с преценката на редица конкретни обективно
съществуващи обстоятелства, които трябва да се имат предвид от съда при определяне
размера на обезщетението /т. 2 от ППВС № 4 от 23.12.1968 г./. Справедливо по
смисъла на чл. 52 ЗЗД обезщетение, означава да бъде определен от съда онзи точен
паричен еквивалент на всички понесени от конкретното увредено лице болки,
страдания и неудобства - емоционални, физически и психически сътресения, които
намират не само отражение върху психиката му, но му създават и социален
дискомфорт за определен период от време, а понякога и реална възможност за
неблагоприятни бъдещи прояви в здравословното му състояние и които в своята
цялост представляват конкретните неимуществени вреди. Същевременно
обезщетението за неимуществени вреди има паричен израз, поради което всякога се
явява предопределено и от икономическите условия в страната към момента на
извършване на деянието.
Съдът, като взе предвид характера, вида и тежестта на претърпените от ищеца
от конкретното деяние неимуществени вреди, фактът, че обидата, изречена двукратно,
е нанесена в присъствието на познати на ищеца лица, както и икономическите условия
в страната към датата на деянието, намира, че справедливото обезщетение в случая
следва да бъде определено на сумата в размер от 500 лева. В останалата част искът
като неоснователен следва да бъде отхвърлен.
По отношение на другия предявен иск, намиращ правното си основание в
разпоредбата на чл. 45 ЗЗД, основан на действията на ответника по подаване и
поддържане на тъжба, с която е сезирал СРС с искане за защита по реда на НПК:
Преди да пристъпи към обсъждане на въпроса дали са налице предпоставките
от фактически състав на деликтната отговорност, като основание на предявените
искове за обезщетяване на претендираните неимуществени вреди, съдът следва да
посочи, че безпротиворечиво в съдебната практика въз основа на разпоредбата на чл.
45 от Конституцията на Република ***** се приема, че подаването на жалба, сигнал,
7
молба до съответен компетентен орган или сезирането на лице, снабдено по закон с
определени правомощия, съставлява упражняване на законоустановена възможност -
гражданите имат право да се обръщат към надлежните органи и институции, да
излагат обстоятелства, които са им станали известни, като по този начин търсят защита
на свои субективни права.
Носителят на едно субективно право е свободен да прецени дали и кога да го
упражни или въобще да не го упражни. Затова упражняването на едно право, в това
число правото писмено да се сезира определена институция с конкретно искане,
поначало е правомерно действие, освен ако е налице превратно упражняване на
съответното право, т.е. в случаите, в които целенасочено се прави опит да се навреди
на друг правен субект, като неправомерно и умишлено се цели да бъдат засегнати
негови защитими права и законни интереси.
От друга страна, важно е да се акцентира, че изказването на мнение чрез слово
- писмено или устно, е конституционно гарантирано право на всеки гражданин,
закрепено в чл. 39, ал. 1 от Конституцията на Република *****, като правото на
мнение не е абсолютно. Ограничаването на правото да се изразява мнение, с оглед
високата обществена значимост и интензитет, е допустимо по изключение и само, за
да се осигури защита на конкуриращ интерес и право и с цел охраната на други, също
конституционно защитени права и интереси, и може да става единствено на
основанията, предвидени в КРБ (чл. 39, ал. 2 от КРБ и чл. 10, ал. 2 от ЕКЗПЧОС). Не
се допуска ограничаването със закон на други, извън посочените в чл. 39, ал. 2 и чл.
57, ал. 2 КРБ основания. Съгласно посочените текстове, свободното изразяване на
мнение не може да се използва за накърняване правата и доброто име на другиго и за
призоваване към насилствена промяна на конституционно установения ред, към
извършване на престъпления, към разпалване на вражда или към насилие над
личността.
Следователно, материалноправните предели, до които се простира тази
свобода, се определят от възможността да бъдат засегнати неоправдано честта и
достойнството на гражданите. Те не могат да използват правото за свободно
разпространение на информация, за да нанасят обиди и да клеветят. Престъпленията
"обида" и "клевета" защитават честта и достойнството на лицата (също основно право,
предвидено в чл. 32, ал. 1 от Конституцията) и предвиждат забрана за използване на
унизителни думи и изрази (чл. 146, ал. 1 НК), или за изнасяне на невярна информация
(чл. 147, ал. 1, предл. първо НК във връзка с чл. 147, ал. 2 НК), които биха могли да
накърнят чуждото достойнство, както и забрана за изнасяне на твърдения, че едно
лице е извършило престъпление, освен ако това не е вярно (чл. 147, ал. 1, предл. второ
НК във връзка с чл. 147, ал. 2 НК). Ако не са налице такива обстоятелства, то липсва и
противоправно поведение при употребата на слово в устна или писмена форма. Когато
при упражняването на това право се накърнява достойнството или честта на другиго,
лицето, което е нанесло обида или е изрекло клеветническо твърдение, отговаря за
причинените вреди.
Съгласно трайно установената практика на ВКС /решение № 245 от 5.11.2014 г.
по гр. д. № 1734/2014 г., III г. о., ГК, решения № 1347 от 18.12.2008 г. по гр. д. №
5006/2007 г. на II ГО и решение № 758 от 11.02.2011 г. по гр. д. № 1243/2009 г. на IV
ГО/, искането за защита, отправено към държавен орган, е израз на установено в
Конституцията на Република ***** право, поради което е правомерна дейност.
Съдържащите се в жалба позорни обстоятелства за другиго не се разгласяват, ако
жалбата е подадена до надлежен орган (те се разгласяват, ако копие от жалбата е
подадена до друго лице). Гражданинът е добросъвестен и когато посочените от него
обстоятелства не бъдат установени. Злоупотребата с право е противоправна, тя е
8
налице, когато правото се упражнява недобросъвестно - за да бъдат увредени права и
законни интереси на други (чл. 57, ал. 2 от Конституцията), но също и в противоречие
с интересите на обществото (чл. 8, ал. 2 ЗЗД). Злоупотреба с право/противоправно
поведение/ е налице, когато искането не е отправено с цел да бъдат взети
необходимите мерки от страна на държавния орган, а когато молителят знае, че
обстоятелствата са неверни, но подава искането си, за да навреди другиму, или за да
накърни друг обществен интерес. Отговорността за вреди от злоупотреба с право по
правното си естество е деликтна и противоправността се изразява в недобросъвестното
упражняване на законно признато право, като доказването на недобросъвестността е в
тежест на пострадалия. И при злоупотребата с право вината на дееца се предполага до
доказване на противното, но вината в гражданското право не е субективното
отношение на дееца към деянието (както в наказателното право), а неполагане на
дължимата (от добрия стопанин или добрия търговец) грижа.
Следователно, за да се ангажира отговорността на ответника за обезщетяване
на неимуществени вреди, настъпили от сезиране на държавен орган или институция,
трябва да се установи, че ответникът предварително е знаел неистинността на
твърдените от него обстоятелства, но ги е заявил единствено с цел да увреди ищаца.
В светлината на изложеното и въз основа на събраните по делото
доказателства следва да се заключи, че поведението на ответника, изразяващо се в
подаването и поддържането на тъжба до СРС, по мнение на настоящия състав на
първоинстанционния съд не може да бъде оценено като неправомерно и като такова
накърняващо неоснователно правната сфера на ищеца, респ. правото му на добро име,
чест и достойнство. Не е установено в тъжбата да се съдържат изрази и квалификации
по отношение на ищеца, които биха могли да се оценят като обидни или
клеветнически.
В настоящото производство препис от тъжбата не е представен, като за съда не
е налице задължение, а и правомощие да указва на ищеца, че е следвало да стори това
с оглед принципите на диспозитивното и състезателното начало, както и с оглед
принципа за равнопоставеност на страните в гражданското производство. С
разпореждане № 59591/22.04.2024 г. съдът е указал на ищеца, че към исковата молба
липсват приложения, каквито се твърди да се представят. По делото е представен само
препис от присъдата на наказателния съд и мотивите към нея (като последните не се
ползват с обвързваща съда доказателствена сила) при това с обезличени лични данни и
без същите да са били представени в съответствие с правилото на чл. 183 ГПК.
Въпреки последното, с определение № 43629/27.10.2024 г. съдът е изискал на
основание чл. 186 ГПК от СРС по НЧХД № 8194/2022 г. препис от присъдата с
отбелязване за датата на влизането й в сила. Със същата ищецът е признат за
невиновен за това, че на 17.05.2022 г. в ***** с жалба, депозирана с рег. № Т-94-Ж-
6/17.05.2022 г. в Министерство на туризма, ***** *****, адресирана до Министър на
туризма, с копие: Комисия по туризъм към НС, е ***** ***** и е ***** по отношение
на Д. А. И. с изразите: „***** *****“, „*****“ управителя остави за накрая – *****“,
„*****“ и „*****!“, като го ***** по чл. 147, ал. 1 НК.
В случая в наказателното производство е обсъден въпросът дали посочените
изрази осъществяват състава на престъплението клевета по см. на чл. 147, ал. 1 НК или
не. Компетентен да се произнесе по този въпрос е единствено наказателния съд, т.е.
само заради това, че ищецът е бил оправдан по повдигнатото с частната тъжба
обвинение (да е осъществил съставът на престъплението клевета), гражданският съд не
може да приеме, че е налице злоупотреба с право. Настоящият състав съобразвява още,
че от представените по делото писмени доказателства е установено, че ищецът в
действителност е подал жалба до министъра на туризма с копие до Комисията по
9
туризъм в НС, която е съдържала тези изрази, станали предмет и на наказателното
производство. Следователно и не може да се приеме, че щом ответникът се позовава
буквално на тези обстоятелства в тъжбата си, с тези си действия клевети, обижда
ищеца или упражнява правото си да отправи искане до съда само за да му навреди.
Както се посочи, преценката дали същите съставляват клевета по см. на НК или не, е
правомощие на наказателния съд и в рамките на своята компетентност той се е
произнесъл по този въпрос. Този въпрос обаче е извън предмета на настоящото
производство.
При произнасянето си по основателността на този иск, съдът следва да
подчертае, че в настоящото производство не е установено пълно и главно да е налице
злоупотреба с право от страна на ответника, който е подал тъжба с конкретно искане
до съд. Поведението на ответника съдът приема, че не засяга по недопустим начин
правната сфера на ищеца, макар по подадената тъжба ищецът да е бил оправдан с
влязла в сила присъда. Обстоятелството, че не е установено основание за уважаването
й, не прави само по себе си поведението на ответника и твърденията, съдържащи се в
тъжбата му, неправомерни.
Вярно е, че когато и ако се установи злоупотреба с права, т. е. когато правото се
упражнява с цел да бъдат увредени права и законни интереси на други и в
противоречие с интересите на обществото, то тогава може да бъде ангажирана
деликтната отговорност на това лице. При всички случаи обаче доказването на
недобросъвестността е в тежест на пострадалия /така решение № 758 от 11.02.2011 г.
на ВКС по гр. д.1243/2009 г., решение № 245 от 5.11.2014 г. на ВКС по гр. д. №
1734/2014 г., III г. о. И др./ Следва да се допълни, че с нормата на чл. 45, ал. 2 ГПК е
установена законова презумпция за вината при осъществяване на състава на
гражданския деликт. Последното обаче не следва да се схваща като недобросъвестност
или злоупотреба с право, предвид наличието на ясно разграничение по отношение на
института на вината в областта на гражданското право и на наказателното право.
Както е посочено в решение № 758 от 11.02.2011 г. на ВКС по гр. д. № 1243/2009 г., IV
г. о. и при злоупотребата с право вината на дееца се предполага до доказване на
противното, но вината в гражданското право не е субективното отношение на дееца
към деянието (както в наказателното право), а неполагане на дължимата (от добрия
стопанин или добрия търговец) грижа, т.е. при твърдения за проява на
недобросъвестно поведение, изразяващо се в злопупотреба с право ищецът носи
тежестта да установи това пълно и главно в производството.
В обобщение на изложеното, доколкото съдът достигна до извод, че
поведението на отвтеника, изразяващо се в иницииране на съдебно производство по
реда на НПК и изложените в модадената до СРС тъжба твърдения по отношение на
ищеца, не са неправомерни, то и безпредметно се явява изследването на останалите
предпоставки, включени във фактическия състав на деликтната отговорност.
Независимо че е безспорно установено, че съдебният процес се е отразил негативно на
психо-емоционалната сфера на ищеца, предизвикал е у него описаните в показанията
на свидетели М. К.а и Хр. К. неимуществени вреди, ответникът не може да бъде
държан отговорен за същите, с оглед липсата на главната предпоставка за
основателност на иска. Тази претенция на ищеца следва да бъде отхвърлена изцяло
поради нейната неоснователност.
По разноските:
С оглед изхода от спора право на разноски възниква и за двете страни.
Ищецът е сторил разноски в размер на 290 лева за заплатени държавни такси.
Не са представени надлежни доказателства за заплащане на адвокатски хонорар в
съответствие с разясненията дадени с т. 1 от ТР по тълк. дело № 6/2012 г. ОСГТК,
10
ВКС. Ето защо и съобразно изхода от спора на ищеца следва да се присъди сумата
20,70 лева.
Ответникът не е сторил разноски, но е представляван безплатно от адв. Л.,
който е заявил претенция за присъждане на адвокатско възнаграждение по реда на чл.
38 ЗАдв. Съдът, като съобразни конкретните особености на спора и срочното
приключване на делото в едно съдебно заседание, релевантната и актуална съдебна
практика по приложението на чл. 38 ЗАдв. определя адвокатско възнаграждение в
размер на сумата 500 лева. Съобразно изхода от спора в полза на адв. Л. следва да се
присъди сумата 464,30 лева.
Така мотивиран, Софийски районен съд,
РЕШИ:
ОСЪЖДА Д. А. И., ЕГН **********, със съдебен адрес: ***** *****, да
заплати на Ж. В. К., ЕГН **********, със съдебен адрес: ***** *****, на основание
чл. 45, ал. 1 ЗЗД, вр. чл. 51, ал. 2 ЗЗД сумата 500 лева, представляваща обезщетение за
неимуществени вреди, причинени му от Д. А. И., който на ***** г. в *****в телефонен
разговор нарекъл Ж. В. К. „*****“ и ***** *****“, като ОТХВЪРЛЯ иска за разликата
до пълния предявен размер от сумата 2000 лева.
ОТХВЪРЛЯ предявения от Ж. В. К., ЕГН **********, със съдебен адрес:
***** *****, срещу Д. А. И., ЕГН **********, със съдебен адрес: ***** *****, иск с
правно основание чл. 45, ал. 1 ЗЗД за сумата 5000 лева, ведно със законна лихва от
05.04.2024 г., претендирана като обезщетение за неимуществени вреди, причинени му
от действията на Д. А. И. по подаване и поддържане на тъжба, по която е било
образувано НЧХД № 8194/2022 г. по описа на СРС, НО, 7 състав, приключило с влязла
в сила присъда, с която ищецът е бил оправдан да е извършил престъпление по чл. 147,
ал. 1 НК.
ОСЪЖДА Д. А. И., ЕГН **********, със съдебен адрес: ***** *****, да
заплати на Ж. В. К., ЕГН **********, със съдебен адрес: ***** *****, на основание
чл. 78, ал. 1 ГПК сумата 20,70 лева, представляваща разноски по съразмерност за
производството по гр.д. № 19689/2024 г. по описа на СРС, 41 състав.
ОСЪЖДА Ж. В. К., ЕГН **********, със съдебен адрес: ***** *****, да
заплати на адвокат Д. Л. Л., ЕГН **********, със служебен адрес: ***** *****, на
основание чл. 38 ЗАдв., сумата 464,30 лева, представляваща адвокатско
възнаграждение за осъществено безплатно процесуално представителство на Д. А. И. в
производството по гр.д. № 19689/2024 г. по описа на СРС, 41 състав.
Решението подлежи на обжалване пред Софийски градски съд в двуседмичен
срок от връчване на преписи на страните чрез процесуалните им представители на
съдебните адреси.
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
11