№ 849
гр. София, 14.04.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. IV-Е СЪСТАВ, в публично
заседание на десети февруари през две хиляди двадесет и втора година в
следния състав:
Председател:Рени Коджабашева
Членове:Йоана Генжова
Антоанета Г. Ивчева
при участието на секретаря Капка Н. Лозева
като разгледа докладваното от Антоанета Г. Ивчева Въззивно гражданско
дело № 20211100510551 по описа за 2021 година
Производството е по реда на чл. 258 - 273 ГПК.
С Решение № 20108397 от 29.04.2021 г., постановено гр.д. № 63642/2019 г. по
описа на СРС, II ГО, 163 състав, e частично уважен предявения от М. Г. Т. срещу
Общинско предприятие „С.П. за Т.НА О.“ осъдителен иск с правно основание чл. 200,
ал. 1 КТ за сумата от 10 000 лева, представляваща обезщетение за неимуществени
вреди, изразяващи се в изживени болки и страдания от телесно увреждане, претърпени
в резултат на трудовата злополука, настъпила на 10.07.2017 г., ведно със законната
лихва за периода от датата на увреждането – 10.07.2017 г. до окончателното изплащане
на сумата, като е отхвърлен иска за разликата над 10 000 лева до пълния предявен
размер от 50 000 лева. С решението си СРС е разпределил отговорността за разноски
между страните по делото съобразно изхода от спора.
Срещу решението в частта, с която искът е отхвърлен за разликата над 10 000
лева до размерa от 40 000 лева, е постъпила въззивна жалба от ищцата в
първоинстанционното производство М. Г. Т.. Поддържа се, че неправилно районният
съд е определил размерът на обезщетението за неимуществени вреди, като не е взел
предвид тежестта на причинените на ищцата травматични увреждания и техните
последици, интензитета на изживените болки и страдания, значителната
продължителност на възстановителния процес от 1 (една) година, през което време
ищцата претърпяла 4 (четири) оперативни интервенции, невъзможността от пълно
анатомично възстановяване. Оспорва се правилността на извода на районния съд за
наличие на съпричиняване на вредоносния резултат в процентно съотношение от 50 %,
поради проявена от страна на ищцата груба небрежност. В тази връзка се навеждат
доводи, че злополуката била настъпила пряко от поведението на друг работник – св.
1
Б.П., който пуснал спряната преди това от пострадалата машина, а не от действията на
последната, изразяващи се в преминаване преградата на машината и качването в нея,
нито вследствие на друг обективно предвидим процес. Допълва, че поведението на
ищцата не било предприето в нарушение на трудовата дисциплина, доколкото
навлизането в заградената част на машината било забранено само докато същата
работела, но не и когато била спряна, какъвто бил настоящия случай. От друга страна,
от показанията на св. Б.П., които не били кредитирани от районния съд при липса на
мотиви, се установявало, че действията по преместване на балите, заседнали в
машината, налагащи преминаване в забранената зона на машината, били честа
практика в предприятието. В тази връзка навежда доводи, че показанията на
свидетелите Ю.М. и А. И. не били преценени от първоинстанционния съд по правилата
на чл. 172 ГПК, като не била взета предвид служебната обвързаност на същите с
ответното дружество, от една страна, а от друга не били обсъдени противоречията,
съдържащи се в показанията им, относно авторите на действията по отстраняване на
заседналите в машината бали. Неправилно районният съд приел отказа на ищцата от
хоспитализация и оперативно лечение непосредствено след злополуката като условие
за настъпилите по време на възстановителния процес усложнения. Този извод не бил
в съответствие с приетото по делото заключение на СМЕ. Искането до въззивния съд е
да отмени решението в обжалваната от ищцата част и да уважи иска за разликата над
10 000 лева до размера от 40 000 лева. Претендират се разноски и за двете съдебни
инстанции.
В срока по чл. 263, ал. 1 ГПК е постъпил отговор на въззивната жалба от
ответника в първоинстанционното производство Общинско предприятие „С.П. за Т.НА
О.“, в който се излагат подробни доводи за неоснователност на съображенията на
въззивника-ищец и се поддържа, че първоинстанционното решение е законосъобразно
и правилно. Моли за оставяне без уважение на въззивната жалба и за потвърждаване на
постановеното решение в обжалваната от ищеца част. Претендират се сторените пред
настоящата въззивна инстанция разноски.
В срока по чл. 263, ал. 2 ГПК е постъпила насрещна въззивна жалба от
ответника в първоинстанционното производство Общинско предприятие „С.П. за Т.НА
О.“, с която решението се обжалва в частта, с която предявеният иск е уважен за
сумата от 10 000 лева. Заявени са оплаквания, че районният съд бил приел
необосновано завишен размер на обезщетението за неимуществени вреди. В тази
връзка поддържа, че работоспособността на ищцата била само временно намалена,
като след инцидента последната възстановила трудовите си функции. Същевременно
не било доказано по делото вследствие на злополуката ищцата да е страдала от трайни
психически проблеми, довели до социална изолация и негативна промяна в социалното
положение. От въззивния съд се иска да отмени решението в обжалваната от
ответника част и да намали присъденото обезщетение. Претендират се сторените пред
настоящата въззивна инстанция разноски.
В срока по чл. 263, ал. 3 ГПК по делото е постъпил отговор на насрещната
въззивна жалба, депозиран от ищцата М. Г. Т., с който се оспорват по основателност
съдържащите се в същата доводи. Поддържа се становище, че решението на
първоинстанционния съд в обжалваната от работодателя част е правилно и следва да
бъде потвърдено. Претендират се сторените пред настоящата въззивна инстанция
разноски.
Софийски градски съд, като прецени събраните по делото доказателства и взе
предвид наведените във въззивната жалба пороци на атакувания съдебен акт и
2
възраженията на насрещната страна, намира за установено следното от
фактическа и правна страна:
Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по
валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по
останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.
След извършена служебната проверка въззивният съд установи, че
първоинстанционното решение е валидно и е допустимо в обжалваната му част, което
обуславя възможността за настоящата инстанция да се произнесе и по неговата
правилност.
Първоинстанционният съд е бил сезиран с обективно, кумулативно съединени
осъдителни искове с правно основание чл. 200, ал. 1 КТ и чл. 86, ал. 1 ЗЗД.
За да възникне имуществена отговорност на работодателя за обезщетяване на
причинените на пострадал от трудова злополука работник или служител
неимуществени вреди, трябва да бъдат установени чрез пълно и главно доказване по
правилата на чл. 154, ал. 1 ГПК следните материални предпоставки (юридически
факти): 1) трудова злополука; 2) вреда, водеща до неблагоприятни последици –
претърпени болки и страдания от пострадалия и 3) причинно-следствена връзка между
злополуката и причинените неимуществени вреди, тоест последните да са закономерна,
естествена последица от злополуката, която е настъпила през време и във връзка или
по повод на извършваната работа, както и при всяка работа, извършена в интерес на
предприятието.
Безспорно е по делото, а и се установява въз основа на събраните по делото
писмени доказателства – Трудов договор № 268 от 25.04.2016 г. и Допълнително
споразумение № 2 от 31.03.2017 г., че ищцата М.Т. и ответното предприятие са се
намирали в трудово правоотношение, по силата на което считано от 01.04.2017 г.
ищцата е изпълнявала длъжността „машинен оператор (оператор балиране)“.
Не се спори между страните пред настоящата инстанция, че вследствие на
настъпилата на 10.07.2017 г. злополука, призната за трудова с Разпореждане № 20979
от 18.07.2017 г. на НОИ, ТП „София град“, станала през време и по повод на
извършваната работа – при отстраняване на застанала неправилно на балиращата
машина бала, ищцата получила травматични увреждания, изразяващи се в
„бималеоларна фарктура на десен глезен с дислокация и сублокация“, т.е. двустранно
счупване на глезенната става на дясната подбедрица, придружено с разместване на
двата глезена – вътрешния (фибуларния) и външния (тибиалния), и частично
изкълчване на глезенната става.
Спорът пред въззивния съд е концентриран върху въпроса за размера на
дължимото на ищцата М.Т. обезщетение за претърпените в следствие настъпилата на
10.07.2017 г. трудова злополука неимуществени вреди (болки и страдания) и за
наличието на предпоставки за неговото намаляване при условията на чл. 201, ал. 2 КТ,
поради проявена от работника при настъпване на злополуката груба небрежност.
Размерът на обезщетението за неимуществени вреди по чл. 200, ал. 1 КТ,
доколкото се касае за вземане, породено от непозволено увреждане, се определя от
съда съобразно правилото на чл. 52 ЗЗД по справедливост и след преценка на
конкретните обективно установени по делото факти и обстоятелства, сред които са:
характера и степента на увреждането, обстоятелствата, при които е получено,
продължителността на лечението и извършените медицински манипулации,
перспективата и трайните последици, възрастта на увреденото лице и възможността да
3
продължи трудовата си кариера и да се социализира, общественото и социалното
положение, икономическата конюнктура и др. Ето защо справедливостта по смисъла
на чл. 52 ЗЗД не е абстрактно понятие. Напротив, принципът за справедливост изисква
в най-пълна степен да се постигне обезщетяване на увреденото лице за претърпените и
предвидими в бъдеще болки и страдания, настъпили в резултат от трудовата злополука.
Затова съдът има задължение да обсъди и съобрази всички доказателства, относими
към тези правно релевантни факти и правилно да оцени тяхното значение и тежест при
определяне размера на обезщетението.
Във връзка с гореизложеното в първоинстанционното производство е изслушано
заключение на съдебномедицинска експертиза, прието като неоспорено от страните,
което настоящата инстанция цени като изготвено от експерт в съответната област на
медицината въз основа на представените относими медицински документи и след
личен преглед на ищцата. Въз основа на експертното заключение съдът приема за
установено, че по отношение на ищцата е било проведено в периода от 10.07.2017 г. до
17.07.2018 г. лечение със хронологична последователност и характер, както следва. На
10.07.2017 г. поради спешния характер на получените вследствие на злополуката
травматични увреждания на ищцата са били предложени хоспитализация и оперативно
лечение, които тя отказала, поради което била поставена гипсова шина и били
дадени указания за покой, криотерапия и елевация на крайника. В периода от
13.07.2017 г. до 20.07.2017 г. (седем дни) ищцата била приета за болнично лечение
поради силно изразен оток и кожни були по дясна подбедрица и глезен, при
невъзможни движения на ставата. При оперативна интервенция било извършено
кръвно наместване на глезенните фрактури и фиксацията им с импланти – плака с
винтове за фибуларния малеол и два винта на тибиалния малеол, включително
супрасиндесмален винт, фиксиращ разкъсаната от сублуксацията синдесмоза
(мекотъканна връзка в долната част на тибията и фибулата, над глезенната става). В
периода от 14.09.2017 г. до 20.09.2017 г. (шест дни) ищцата била приета повторно за
болнично лечение, като била поставена диагноза „тибио-фибуларна синостоза“
(срастване на двете кости на подбедрицата в областта непосредствено над глезенната
става), представляващо усложнение на сублуксацията (частично изкълчване) на
глезенната става. Образувалото се срастване било оперативно отстранено, като част от
предходно поставения супрасиндесмален винт била отстранена, поради неговото
счупване. В периода от 10.04.2018 г. до 16.04.2018 г. (шест дни) ищцата била приета
отново за болнично лечение с поставена диагноза „усложнена фрактура на десния
тибиален (вътрешен) малеол”. Оперативно били извадени имплантите (двата винта) от
тибиалния малеол поради непълно срастване на същия. В периода от 11.07.2018 г. до
17.07.2018 г. (шест дни) ищцата била хоспитализирана за последен път с диагноза
„усложнена фрактура на десния фибуларен (външен) малеол”. Оперативно били
извадени имплантите (плака с винтове) от фибуларния малеол поради непълно
срастване на същия. След извършен личен преглед на ищцата и ренгенова снимка
вещото лице е установило зарастване на глезенната фрактура с минимално разместване
на фрагментите на фибуларната фрактура и начални данни за остеоартроза на
глезенната става. Изяснява се, че към момента на изготвяне на заключението ищцата се
е възстановила до ниво на работоспособност без тежки натоварвания, но не е
възстановен нормалния обем на активните движения на глезенната става. Установява
се, че периодът на възстановяване от конкретния вид фрактури, получени от ищцата,
при навременно и адекватно лечение, както и липса на усложнения, съобразно
възрастовата група, в която попада ищцата (40-годишна възраст към момента на
злополуката), и приложимите в случая медицински критерии, е до 6 (шест) месеца,
4
ведно с времето за провеждане на рехабилитация, каквато по делото няма данни да е
осъществявана. Вещото лице изяснява, че при фрактури като процесните пълното
анатомично възстановяване е невъзможно. В конкретния случай, настъпилите две
усложнения – патологично костно срастване на тибията и фибулата, наложили
допълнителни оперативни интервенции, довели до удължаване на възстановителния
процес на ищцата до една година според издадените болнични листове. Според
експерта при настъпване на травмата ищцата е изпитала болки с висока степен на
интензивност, които траели до нейната хоспиталицазия, както и в период от 10 дни
след всяка оперативна интервенция при опит за раздвижване. През време на
едногодишния период на възстановяване болките са били с умерен интензитет с
изостряния и към края на периода със затихвания. Болките с умерен до остър характер,
които ищцата е търпяла и ще продължава да търпи при натоварване продължително
ходене и промяна на метеорологичните условия, е медицински оправдано, с оглед
непълното възстановяване на обема на движение на дясна глезенна става. Изяснява се,
че страданията при тежки фрактури засягащи долен крайник са били търпими не само
от понасяните болки, а и от временното обездвижване, налагащо ползването на
помощни средства и чужда помощ при самообслужване, и което в настоящия случай
продължило за около два месеца. Вещото лице заключава, че като трайна последица от
нанесените фрактури ищцата ще търпи за в бъдеще функционален дефицит в
движенията на дясната глезенна става, умерени болки при натоварване, както и
наличието на оперативни белези и хипотрофична кожа около тях. При изслушването
му в съдебно заседание вещото лице изяснява, че установеното при ищцата заболяване
остеоартроза не е следствие от намалението на двигателната активност, а е възрастово,
но ще се развива с по-бързи темпове с оглед понесената травма. Посочва, че не може
да бъде даден категоричен отговор какво би могло да се случи или предотврати ако
ищцата не била отказала спешна оперативна намеса, но било сигурно, че нямало да се
стигне до мораво-синьо оцветяване в областта на травмата, което било от значение за
сходимостта на поставените шевове и кожата.
От събраните по делото писмени доказателства се установява, че ищцата е
ползвала отпуск при временна неработоспособност за следните периоди: 11.07.2017 г.
– 12.07.2017 г. (2 календарни дни), 13.07.2017 г. – 11.08.2017 г. (30 календарни дни),
12.08.2017 г. – 10.09.2017 г. (30 календарни дни), 11.09.2017 г. – 10.10.2017 г. (30
календарни дни), 10.11.2017 г. – 09.12.2017 г. (30 календарни дни), 10.12.2017 г. –
23.12.2017 г. (14 календарни дни), 10.04.2018 г. – 09.05.2018 г. (30 календарни дни),
10.05.2018 г. – 08.06.2018 г. (30 календарни дни) и 09.06.2018 г. – 08.07.2018 г. (30
календарни дни), както и платен годишен отпуск за период от 4 работни дни, считано
от 28.12.2017 г. Установява се, че ищцата се е върнала на работа през м. януари 2018 г.,
като на 06.01.2018 г. е проведен извънреден инструктаж по безопасност и здраве при
работа.
По делото са събрани гласни доказателства чрез разпита на свидетеля К.К.,
съжителстващ на семейни начала с ищцата, които въззивният съд кредитира с доверие
като последователни, житейски и правно логични, доколкото възпроизвеждат
непосредствено придобити лични възприятия и не се опровергават от останалия събран
по делото доказателствен материал. От същите се установява, че ищцата,
придружавана от свидетеля, отишла три дни след злополуката в болницата в гр. Елин
Пелин, където била извършена първата операция, защото изпитала нетърпими
постоянни болки. След операцията тя не можела да се придвижва сама, използвала
патерици и физическата подкрепа на свидетеля, продължавала да търпи постоянни
5
болки, заради което били изписани болкоуспокояващи инжекции. След втората
операция се движила с патерици близо половин година, посещавала и
рехабилитационни процедури. Към настоящия момент ищцата не можела да върви
повече от 200 до 300 метра без почивка и без да изпита болка, ако претоварела глезена
– нощно време същият отичал.
Въззивният съд не цени с висока доказателствена стойност показанията на
свидетеля П. в частта, в която същият изяснява, че в периода след връщането си на
работа ищцата не се е оплаквала от болки и можела да движи крака си. Действително
същите почиват на преки лични възприятия с оглед общото място на работа, но е
нормално с оглед липсата на близък емоционален контакт със свидетеля ищцата да не
споделя с него преживяваните болки и страдания. От друга страна житейски и правно
логично е ищцата да е можела да движи крака си, за да е годна да изпълнява трудовата
си дейност, противното би било основание за здравните органи да разрешат ползването
на отпуск по чл. 162 КТ. Твърдения в противен смисъл не са били навеждани от
ищцата.
С оглед на гореизложеното, при определяне размера на дължимото обезщетение
за неимуществени вреди въззивният съд взе предвид: характера и тежестта на
получените от ищцата травматични увреждания – „бималеоларна фарктура на десен
глезен с дислокация и сублокация“, както и настъпилите усложнения – патологично
костно срастване на тибията и фибулата; продължителността от около една година на
лечебния и възстановителен процес, съпроводен с четири оперативни интервенции,
прекъснат с около тримесечен период, в който ищцата се е върнала на работа; обема и
продължителността на понесените във връзка с травмата болки, както и тяхната
интензивност – висока степен на активност към момента на настапване на травмата и
през първите 10 дни след всяка от извършените операции при опит за раздвижване;
настъпилите непосредствено след травмата и след всяка оперативна интервенция
затруднения при самообслужването и придвижването; активната трудоспособна
възраст от 40 г. на пострадалата към момента на злополуката; здравословно състояние
на пострадалата, при отчитане на неблагоприятната перспектива за пълно анатомично
възстановяване на движенията на дясната глезенна става, както и на проявимите при
натоварване и промяна на метеорологичните условия болки с умерен интензитет,
наличието на оперативни белези и хипотрофична кожа около тях, както и негативната
прогноза за по-бързото прогресиране на заболяването „остеоартроза“ на глезенната
става, поради нанесеното на ищцата травматично увреждане. Съобразявайки
горепосочените конкретни обстоятелства настоящият съдебен състав, прилагайки
принципа на справедливост по чл. 52 ЗЗД, намира, че на ищцата следва да бъде
определено обезщетение за неимуществени вреди в размер на 40 000 лв.
Като неоснователно следва да се прецени наведеното от ответното предприятие
възражение за намаляване размера на обезщетението по чл. 200 КТ с оглед
възстановяване работоспособността на ищцата, обосновано с факта на връщането на
работа. По делото се установи, че в периода от около три месеца, считано от м. януари
2018 г. до 09.04.2018 г., ищцата е възобновила изпълнението на трудовите си функции
в ответното предприятие, т.е. в този период тя е била работоспособна. На първо място,
временния характер на настъпилата следствие на трудовата злополука
неработоспособност е взет предвид при определяне на размера на компесаторното
обезщетение от въззивния съд – по аргумент от чл. 52 ЗЗД. На второ място, този
времеви отрязък е част от възстановителния период между втората и третата
оперативна интервенция, през който е настъпило усложнение – патологично костно
6
срастване на тибиален (вътрешен) малеол, наложило оперативното изваждане на
поставените при първата операция импланти от тибиалния малеол. Ето защо не е
настъпило разкъсване на причинно-следствената връзка между трудовата злополука и
влошаването на здравословното състояние на ищцата, предизвикало нови
емоционални, психически, психологически терзания на личността, болки и страдания
върху целостта на организма и здравето , което да бъде преценено като фактор за
намаляване на обезщетението по чл. 200, ал. 1 КТ.
Размерът на обезщетението, по преценка на въззивния съд, подлежи на
намаляване при условията на чл. 201, ал. 2 КТ, на който ответното предприятие се
позовава, и според който отговорността на работодателя за обезщетяване на вредите от
настъпила трудова злополука може да бъде намалена, ако пострадалият е допринесъл
за трудовата злополука, като е допуснал груба небрежност.
Небрежността в гражданското право е неполагане на дължимата грижа според
един абстрактен модел – поведението на определена категория лица (добрият
стопанин) с оглед естеството на дейността и условията за извършването Грубата
небрежност не се отличава по форма (според субективното отношение към
увреждането), а по степен, тъй като грубата небрежност също е неполагане на грижа,
но според различен абстрактен модел – грижата, която би положил и най-небрежният
човек, зает със съответната дейност при подобни условия. При трудовата злополука
има съпричиняване, когато работникът извършва работата без необходимото старание
и внимание и в нарушение технологичните правила и на правилата за безопасност.
Това съпричиняване поначало не може да доведе до намаляване на дължимото
обезщетение от работодателя. Намаляване на отговорността на работодателя може да
има само при съпричиняване при допусната груба небрежност – липса на елементарно
старание и внимание и пренебрегване на основни технологични правила и правила за
безопасност. Съпричиняването при допусната груба небрежност има своите степени,
които в съответствие с обективното съотношение на допринасянето за трудовата
злополука с оглед на всички конкретни факти и обстоятелства са критериите за
намаляване на обезщетението. Критериите за намаляване на обезщетението, когато
поведението на пострадалия е подвеждано под състава на чл. 201, ал. 2 КТ са
разяснени в установената практика на ВКС по реда на чл. 290 ГПК, напр. решение №
21 от 12.03.2018 г. по гр. д. № 1459/2017 г. на ВКС, ІІІ г. о., решение № 125 от
04.05.2016 г. по гр. д. № 4417/2015 на ВКС, ІV г. о., решение № 60 от 05.03.2014 г. на
ВКС по гр. д. № 5074/2013 г., IV г. о. и решение № 291 от 11.07.2012 г. на ВКС по гр. д.
№ 951/2011 г., IV г. о. и др., съгласно която поведението на работника следва да бъде
окачествено като груба небрежност, обосноваваща намаляване на дължимото
обезщетение на основание чл. 201, ал. 2 КТ, когато от обстоятелствата е било
несъмнено ясно, че определени негови действия могат да доведат до злополука,
увреждаща здравето му, но въпреки това са били предприети от работника в
нарушение с установените технологични правила и правилата за безопасност, както и с
проведените от работодателя инструктажи за работа.
В конкретния случай по делото безспорно се установява, че трудовата злополука
е настъпила на 10.07.2017 г., когато при опит да отстрани застанала неправилно на
балиращата машина бала пострадалата, стъпвайки върху разтоварващата лента,
навлязла зад защитното ограждение на „опасната зона“ в областта за извозване на
балите от машината, поради което след стартиране на същата от свидетеля П. десният
крак на пострадалата в зоната на глезена бил захванат от веригата, поемаща балите
върху разтоварващата лента. Тези обстоятелства се установяват от приетите по делото
7
писмени доказателства – обяснителни записки, протокол за разследване на трудова
злополука № 2 от 12.07.2017 г., Разпореждане № 20979 от 18.07.2017 г. на НОИ, ТП
„София град“, както и показанията на разпитените в хода на първоинстанционното
производство свидетели А. И. и Б.П., които в тази им част съдът кредитира като
резултат от личните им впечатления, неопровергани от останалите доказателства по
делото. Съдът приема за установено още, че в деня на настъпване на злополуката
ищцата е била преминала през инструктаж за безопасна работа с балиращата машина
(списък на л. 53 от делото на СРС). Приложените от ответника в тази връзка документи
са подписани от ищцата, която не ги е оспорила, поради което и същите имат
материална доказателствена сила и са ѝ противопоставими.
Установява се от приетата по делото като писмено доказателство Инструкция по
здраве и безопасност ИБ 51 (л. 48-51 от делото на СРС), че макар и областта за
извозване на балите от машината, а в частност и в зоната около разтоварващата лента,
да не е напълно затворена с оглед необходимостта от безпрепятствено осъществяване
на механичния процес по транспортиране на балите и на разтоварването на същите от
всички страни с помощта на товарно устройство, то навлизането в същата не е
разрешено. Напротив, областта около въртящите се спомагателни рамена (в радиус
около 3 метра от центъра на въртене) на машината, съставляваща „опасна зона“, е
осигурена чрез защитно ограждение. Ето защо и съгласно инструкциите за безопасност
по време на работа на машината в зоната около разтоварващата лента следва да
пребивава само упълномощен персонал. Съдът приема за установено от представената
като писмено доказателство по делото длъжностна характеристика за длъжността
„машинен оператор (оператор балиране)“ (л. 32-34 от делото на СРС), че ищцата е
имала следните трудови задължения: 1) да следи контролните параметри на
съоръжението, като при наличие на аларми и съобщения за грешки да уведомява
оператора SCADA и началника на смяната; 2) да следи и контролира наличието на
телта, необходима за балирането, като при недостатъчна наличност да уведомява
оператора SCADA и началника на смяната; 3) да следи за чистотата по и около
балиращите машини и да информира своевременно за необходимостта от почистване;
4) да управлява балиращите машини, в случай че RDF (или рециклируемите
материали) се пресова; 5) да изпълнява и други задачи, поставени от ръководството. По
делото не са ангажирани, респективно събрани доказателства, установяващи възлагане
на ищцата изпълнието на задачи по отстраняване на заседнали в балиращата машина
бали. Напротив, от показанията на свидетелите И. и М. еднозначно се установява, че
процесът по възстановяване на работната дейност на балиращата машина в случаите
като настощия не е сред трудовите задължения на ищцата, а се осъществява от
специализиран персонал. Изяснява се, че машинните оператори като ищцата е
следвало да уведомят съответния началник смяна или прекия си ръководител, а
съгласно установените в длъжностната характеристика задължения при констатирани
грешки в дейността на машината съобщението е следвало да бъде отправено до
оператор SCADA и началник на смяна. Последното следва и от правилата на
елементарната правна и житейска логика, доколкото видно от събраните по делото
гласни доказателства тежестта на балата е било средно между 900 кг. и един тон.
Същият извод се потвърждава и от показанията на свидетелите И. и П., които описват
методологията на освобождаване на заседнала в машината бала, като първият изяснява
в своите показания общо възприетата в предприятието практика без да конкретизира
период, а вторият – в периода след злополуката. Същественото е, че показанията и на
двамата в тази им част са еднопосочни и взаимно допълващи се, а именно –
заседналата бала се отстранява от група работници чрез въже и електрокар. Въпреки че
8
свидетелят П. определя последните като „оператори“, в показанията и на двамата се
акцентира върху количествения признак на участващите в посочената дейност лица, а
не върху характера на заеманата от тях длъжност.
Като неоснователни настоящия въззивен състав намира наведените от ищцата
оплаквания срещу доказателствената стойност на показанията на свидетелите И. и М..
Последните, преценени по правилата на чл. 172 ГПК, са последователни, житейски и
правно логични. Въпреки наличието на противоречия в някои детайли, това не може да
доведе до извод за тяхната недостоверност, а се дължи по-скоро на изминалия период
от време. Обстоятелството, че свидетелите се намират в служебни отношения с
ответното предприятие, само по себе си не може да изключи изначално възможността
свидетелите да дават достоверни показания, а е само индиция за съда да подходи със
завишена доза критичност при преценка на показанията им. Същественото е, че
субективните им възприятия по отношение на правнорелевантните факти са
формирани непосредствено и са взаимно кореспондиращи си, включително
свидетелите ги потвърждават, под страх от наказателна отговорност.
При тези установени по делото фактически данни, настоящият съдебен състав
намира за основателно въведеното от ответника-работодател възражение за намаляване
на обезщетението по чл. 200 КТ, поради наличен принос на ищеца за настъпване на
увреждането в резултат на проявена груба небрежност по см. на чл. 201, ал. 2 КТ.
Преценката за съпричиняване изисква да е установено конкретно поведение на
работника и то Т., което да бъде определено като пренебрегващо основни
технологични правила и правила за безопасност и което да не съответства на
дължимата грижа, каквото и най-небрежният би положил в подобна ситуация. В случая
е установено, че пострадалата е нарушила правилата за безопасност на труда, като
вместо да сигнализира оператор SCADA и началник на смяна, за да бъде отстранена
застанала неправилно на балиращата машина бала, каквито са били преките
задължения при наличие на грешки в работната дейност на машината, тя е използвала
рискования начин като е влязла зад защитното ограждение на „опасната зона“ в
областта за извозване на балите от машината. Факта на спиране на работния процес на
машината от пострадалата, макар и потвърдено от показанията на свидетеля П., не би
могъл да се възприеме като изпълнение на задълженията по чл. 126, т. 6 КТ. Това е
така, тъй като, на първо място, пострадалата изначално не е имала нито правото, нито
задължението да извършва дейност по отстраняване на заседнала в машината бала,
видно от установеното в длъжностната характика. От друга страна съобразно
установените инструкции за безопасност спирането на машината не е фактор, при
наличието на който да е разрешено преминаването по разтоварващата лента и
навлизането зад защитното ограждение на „опасната зона“. Наведените от ищцата в
противен смисъл твърдения са несъстоятелни, доколкото съобразно инструкциите за
безопасност работите по техническото обслужване и ремонта на мащината се извършат
след изключване на главния прекъсвач и осигуряването му с катинар, каквито действия
в своята съвкупност в настощия случай липсват доказателства да са били извършени.
Неоснователно е възражението на ищцата, че проявената в случая небрежност не може
да се определи като груба, тъй като самата тя не е съзнавала опасностите при
извършената от нея работа. Напротив, самата подготовка – спиране работата на
машината, е обективен белег, че пострадалата е съзнавала (предвиждала) настъпването
на вредоносните последици – увреждане на здравето си, преминавайки зад защитното
ограждение на „опасната зона“ в областта за извозване на балите от машината, които
предвид обема и тежестта си не може да освободи от пресата, но последната може да
9
захване крайниците при ненадейно стартиране работата на машината, но е мислила,
че това няма да се случи, поради предварително взетите мерки, а и самонадеяно се е
надявала, че ако възникне подобен проблем, тя ще бъде в състояние да го предотврати,
т. е. в случая пострадалата сама се е поставила в ситуация на повишен за живота и
здравето си риск, поради което с поведението си е проявила груба небрежност по
смисъла на чл. 201, ал. 2 КТ.
Накрая следва да се изясни, че имуществената отговорност на работодателя за
обезвреда възниква независимо от обстоятелството дали той самият, негов орган или
друг негов работник или служител е виновен за увреждането – арг. чл. 200, ал. 2 КТ. В
този смисъл отговорността на работодателя по чл. 200, ал. 1 КТ е обективна, поради
което и конкретното поведение на свидетеля П. по стартиране на машината е
самостоятелен елемент от закономерния процес по причиняване на телесното
увреждане на ищцата, квалифициран като трудова злополука, съгласно установения за
това административен ред по чл. 57 и сл. от КСО и Наредбата за установяване,
разследване, регистриране и отчитане на трудовите злополуки, съответно същото не в
състояние да изключи тежестта на допринасяне на ищцата за настъпване на
противоправния резултат.
Отказаното първоначално оперативно лечение от ищцата е неотносим факт към
регламентираното в чл. 201, ал. 2 КТ съпричиняване от страна на работника под
формата на груба небрежност, тъй като касае не съпричиняването на самия деликт, а
евентуално усложнение или забавяне в оздравителния процес, целящ да излекува
увреждането на здравето, причинено от трудовата злополука. Ето защо като
неоснователно следва да се прецени наведеното от ответното предприятие в противен
смисъл възражение за съпричиняване на вредоносния резултат от ищцата. Следва да се
отбележи, обаче, че доколкото посоченото поведение на ищцата е рефлектирало върху
обема на причинените от увреждането болки и страдания, то същото е взето предвид от
въззивния съд при определяне на размера на обезщетението по чл. 200 КТ, в
съответствие с принципа на справедливост по чл. 52 ЗЗД.
По изложените съображения настоящата въззивна инстанция намира, че на
основание чл. 201, ал. 2 КТ дължимото от работодателя обезщетение за причинените
от злополуката неимуществени вреди, определено от настоящата инстанция в размер
на 40 000 лв., следва да бъде намалено с 50%. Това е степента, в която пострадалият е
допринесъл за увреждането със своята груба небрежност.
Предвид така възприетото, искът по чл. 200, ал.1 КТ е основателен за сумата 20
000 лв., а за разликата до 40 000 лв. (предмет на въззивната проверка) следва да бъде
отхвърлен. С настоящото въззивно решение на ищецът следва да бъде присъдена
допълнително сумата от 10 000 лв., ведно със законната лихва за периода от датата на
увреждането (чл. 86 вр. чл. 84, ал.3 ЗЗД) до окончателното ѝ изплащане.
Поради частично несъвпадане на приетите от двете съдебни инстанции изводи
по съществото на спора, касаещи размера на дължимото обезщетение по чл. 200 КТ,
постановеното от първоинстанционния съд решение следва да бъде частично отменено
в обжалваната от ищцата част, като на същата бъде присъдено допълнително
обезщетение по чл. 200 КТ в размер на 10 000 лв., ведно с законната лихва от датата на
увреждането – 10.07.2017 г., до окончателното изплащане на сумата. В обжалваната от
ответника част – относно присъденото от районния съд обезщетение по чл. 200 КТ за
сумата от 10 000 лв., ведно с законната лихва от датата на увреждането – 10.07.2017 г.,
до окончателното изплащане на сумата, както и в обжалваната от ищцата
отхвърлителна част за горницата над сумата от 20 000 лв. до сумата от 40 000 лв.,
10
първоинстанционното решение като правилно следва да бъде потвърдено.
По разноските:
При този изход на спора първоинстанционното решение следва да бъде
ревизирано и в частта за разноските. От една страна, ответникът дължи да заплати: 1)
на основание чл. 78, ал. 1 ГПК, вр. чл. 38, ал. 2, вр. чл. 36, ал. 2 ЗАдв, вр. чл. 7, ал. 2, т.
4 от Наредба № 1 от 09.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските
възнаграждения в полза на Адвокатско дружество „Д. и Х.“ допълнително сумата от
487,20 лв., представляваща адвокатско възнаграждение за оказана безплатно
адвокатска помощ и съдействие на ищцата в първоинстанционното производство; 2) на
основание чл. 78, ал. 6 ГПК по сметка на Софийски градски съд допълнително сумата
от 420 лв. – разноки за държавна такса и депозит за съдебномедицинска експертиза. От
друга страна, решението в частта, с която на основание чл. 78, ал. 3 ГПК ищцата е
осъдена да заплати на ответника разликата над сумата от 1461,60 лв. до пълният
присъден размер от 1948,80 лв. – разноски за адвокатско възнаграждение за
първоинстанционното производство, следва да бъде отменено. Решението следва да
бъде потвърдено в останалата му част, в която: 1) на основание чл. 78, ал. 1 ГПК, вр.
чл. 38, ал. 2, вр. чл. 36, ал. 2 ЗАдв, вр. чл. 7, ал. 2, т. 4 от Наредба № 1 от 09.07.2004 г.
ответникът е осъден да заплати в полза на Адвокатско дружество „Д. и Х.“ сумата от
487,2 лв., представляваща адвокатско възнаграждение за оказана безплатно адвокатска
помощ и съдействие на ищцата в първоинстанционното производство; 2) на основание
чл. 78, ал. 6 ГПК ответникът е осъден да заплати по сметка на Софийски градски съд
сумата от 460 лв., представляваща разноки за държавна такса и депозит за
съдебномедицинска експертиза; и 3) на основание чл. 78, ал. 3 ГПК ищцата е осъдена
да заплати на ответника сумата от 1461,60 лв., представляваща разноски за адвокатско
възнаграждение за първоинстанционното производство.
Предвид частичното уважаване на подадената от ищцата въззивна жалба и
отхвърлянето на подадената от ответника насрещна въззивна жалба, на основание чл.
273, вр. чл. 78, ал. 1 и 3 ГПК, вр. чл. 38, ал. 2, вр. чл. 36, ал. 2 ЗАдв, вр. чл. 7, ал. 2, т. 4
от Наредба № 1 от 09.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските
възнаграждения ответникът дължи да заплати в полза на Адвокатско дружество „Д. и
Х.“ сумата от 1153,33 лв., представляваща адвокатско възнаграждение за оказана
безплатно адвокатска помощ и съдействие на ищцата във въззивното производство, а
на основание чл. 273, вр. чл. 78, ал. 3 ГПК в тежест на ищцата следва да бъдат
поставени сторените от ответника разноски за въззивното производство за заплатено
адвокатско възнаграждение в размер на 1082,67 лв. Неоснователно е наведеното от
ищцата възражение за прекомерност на претендираното от насрещната страна
адвокатско възнаграждение, доколкото с оглед цената на интереса, предмет на
въззивното производство, същото не надвишава значително уредения в Наредба № 1/
2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения минимален размер, с
включено ДДС. Освен това на основание чл. 78, ал. 6 ГПК ответникът дължи да
заплати по сметка на Софийски градски съд сумата от 200 лв. – държавна такса за
въззивното производство.
Мотивиран от изложеното, Софийски градски съд, ГО, IV-Е въззивен състав
РЕШИ:
ОТМЕНЯ Решение № 20108397 от 29.04.2021 г., постановено гр.д. №
11
63642/2019 г. по описа на СРС, II ГО, 163 състав, в обжалваната част, в която
предявеният от М. Г. Т., ЕГН **********, срещу Общинско предприятие „С.П. за
Т.НА О.“, БУЛСТАТ *******, иск с правно основание чл. 200, ал. 1 КТ е отхвърлен за
горницата над сумата от 10 000 лв. до сумата от 20 000 лв., представляваща
обезщетение за неимуществени вреди, изразяващи се в изживени болки и страдания от
телесно увреждане, претърпени в резултат на трудовата злополука, настъпила на
10.07.2017 г., ведно със законната лихва за периода от датата на увреждането –
10.07.2017 г. до окончателното изплащане на сумата, а също и в частта, в която на
основание чл. 78, ал. 3 ГПК М. Г. Т., ЕГН **********, е осъдена да заплати на
Общинско предприятие „С.П. за Т.НА О.“, БУЛСТАТ *******, разликата над сумата
от 1461,60 лв. до пълният присъден размер от 1948,80 лв. – разноски за адвокатско
възнаграждение за първоинстанционното производство,
и вместо това ПОСТАНОВЯВА:
ОСЪЖДА на основание чл. 200, ал. 1 КТ Общинско предприятие „С.П. за Т.НА
О.“, БУЛСТАТ *******, да заплати на М. Г. Т., ЕГН **********, сумата от 10 000 лв.,
представляваща обезщетение за неимуществени вреди, изразяващи се в изживени
болки и страдания от телесно увреждане, претърпени в резултат на трудовата
злополука, настъпила на 10.07.2017 г., ведно със законната лихва за периода от датата
на увреждането – 10.07.2017 г. до окончателното изплащане на сумата.
ОСЪЖДА на основание чл. 78, ал. 1 ГПК, вр. чл. 38, ал. 2, вр. чл. 36, ал. 2 ЗАдв,
вр. чл. 7, ал. 2, т. 4 от Наредба № 1 от 09.07.2004 г. за минималните размери на
адвокатските възнаграждения Общинско предприятие „С.П. за Т.НА О.“, БУЛСТАТ
*******, да заплати в полза на Адвокатско дружество „Д. и Х.“ сумата от 487,20 лв.,
представляваща адвокатско възнаграждение за оказана безплатно адвокатска помощ и
съдействие на ищцата в първоинстанционното производство.
ОСЪЖДА на основание чл. 78, ал. 6 ГПК „С.П. за Т.НА О.“, БУЛСТАТ
*******, да заплати по сметка на Софийски градски съд сумата от 420 лв. – разноки за
държавна такса и депозит за съдебномедицинска експертиза.
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 20108397 от 29.04.2021 г., постановено гр.д. №
63642/2019 г. по описа на СРС, II ГО, 163 състав, в останалата обжалвана част, в която
предявеният от М. Г. Т., ЕГН **********, срещу Общинско предприятие „С.П. за
Т.НА О.“, БУЛСТАТ *******, иск с правно основание чл. 200, ал. 1 КТ е уважен за
сумата от 10 000 лв. и отхвърлен за горницата над сумата от 20 000 лв. до сумата от 40
000 лв., представляваща обезщетение за неимуществени вреди, изразяващи се в
изживени болки и страдания от телесно увреждане, претърпени в резултат на трудовата
злополука, настъпила на 10.07.2017 г., ведно със законната лихва за периода от датата
на увреждането – 10.07.2017 г. до окончателното изплащане на сумата, както и в
частта, в която на основание чл. 78, ал. 1 ГПК, вр. чл. 38, ал. 2, вр. чл. 36, ал. 2 ЗАдв,
вр. чл. 7, ал. 2, т. 4 от Наредба № 1 от 09.07.2004 г. Общинско предприятие „С.П. за
Т.НА О.“, БУЛСТАТ *******, е осъдено да заплати в полза на Адвокатско дружество
„Д. и Х.“ сумата от 487,2 лв., представляваща адвокатско възнаграждение за оказана
безплатно адвокатска помощ и съдействие на ищцата в първоинстанционното
производство, в частта, в която на основание чл. 78, ал. 6 ГПК Общинско предприятие
„С.П. за Т.НА О.“, БУЛСТАТ *******, е осъден да заплати по сметка на Софийски
градски съд сумата от 460 лв., представляваща разноки за държавна такса и депозит за
съдебномедицинска експертиза, както и в частта, в която на основание чл. 78, ал. 3
ГПК М. Г. Т., ЕГН **********, е осъдена да заплати на ответника сумата от 1461,60
лв., представляваща разноски за адвокатско възнаграждение за първоинстанционното
12
производство.
ОСЪЖДА на основание чл. 273, вр. чл. 78, ал. 3 ГПК М. Г. Т., ЕГН **********,
да заплати на Общинско предприятие „С.П. за Т.НА О.“, БУЛСТАТ *******, сумата от
1082,67 лв., представляваща разноски за въззивното производство за заплатено
адвокатско възнаграждение.
ОСЪЖДА на основание чл. 273, вр. чл. 78, ал. 1 и 3 ГПК, вр. чл. 38, ал. 2, вр.
чл. 36, ал. 2 ЗАдв, вр. чл. 7, ал. 2, т. 4 от Наредба № 1 от 09.07.2004 г. за минималните
размери на адвокатските възнаграждения Общинско предприятие „С.П. за Т.НА О.“,
БУЛСТАТ *******, да заплати в полза на Адвокатско дружество „Д. и Х.“, сумата от
1153,33 лв., представляваща адвокатско възнаграждение за оказана безплатно
адвокатска помощ и съдействие на ищцата във въззивното производство.
ОСЪЖДА чл. 78, ал. 6 ГПК Общинско предприятие „С.П. за Т.НА О.“,
БУЛСТАТ *******, да заплати по сметка на Софийски градски съд сумата от 200 лв. –
държавна такса за въззивното производство.
Първоинстанционното решение в частта, в която е отхвърлен предявеният от М.
Г. Т., ЕГН **********, срещу Общинско предприятие „С.П. за Т.НА О.“, БУЛСТАТ
*******, иск с правно основание чл. 200, ал. 1 КТ за горницата над 40 000 лв. до 50 000
лв., е влязло в законна сила поради необжалването му от страна на ищцата.
Решението подлежи на обжалване пред ВКС при условията на чл. 280, ал. 1 ГПК
в едномесечен срок от връчването му на страните.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
13