Р Е Ш Е Н И Е №260324
гр.Русе,28.10.2020
г.
В И М Е Т О
Н А Н А Р О Д А
Русенският районен съд,
II-ри граждански състав, в публичното съдебно заседание на 22-ри октомври, две хиляди и двадесета година в
състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: МИЛЕН ПЕТРОВ
при секретаря Т. ПЕТРОВА, като разгледа докладваното от съдията
гр.д. № 1067 по описа за 2020г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Предявен е иск с правно основание чл. 422 ГПК.
Ищовото дружество „Агенция за събиране на вземания” ЕАД-гр.София, представлявано от Д.Б-Б-твърди,
че се е снабдило със ЗИ по чл.410 по ГПК по ч.гр.дело № 5262/2019 г. по описа на РРС за сумите от 700,00 лв.-главница,
83,90 лв.–договорна лихва за периода 22.07.2018 г.-19.12.2018г., 45,00
лв.–такса разходи,494,76 лв.–неустойка за неизпълнение на договорно задължение
за периода 22.07.2018 г.-19.12.2018г., 61,57 лв.–обезщетение за забава за периода
23.07.2018 г.-30.08.2019г., съставляващи вземания по Договор за паричен заем № 3254555/22.06.2018
г., със законната лихва върху главницата, считано от 30.08.2019 г., както и
разноски за заповедното производство.Актът бил връчен на длъжника в хипотезата
на чл.47, ал.5 ГПК. Твърди и че на 22.06.2018г. от “Изи Асет Мениджмънт” АД на ответника бил
предоставен кредит в размер на 700,00 лв. Заемополучателят удостоверил с
подписа си получаването на сумата, че се задължава да го върне по начин и в
срок, указан в контракта, както и че е уведомен предварително за съществените
условия на сделката.Ответникът се съгласил да престира на заемодателя главницата заедно с договорна лихва за периода 22.07.2018
г.-19.12.2018г. на вноски от по 130,65 лв., ведно с надбавка, покриваща разноските на кредитора
по подготовката и обслужването на заема и добавка, съставляваща печалба на
дружеството, при фиксиран лихвен процент.Твърдят, че до завеждане на делото
длъжникът не е заплатил каквато и да е било сума по кредите.В тази връзка му
била начислена лихва за забава. На основание сключения договор, в случай, че
заемателят забави с повече от 30 календарни дни плащането на падеж на
погасителна вноска, включваща главница и договорна лихва, той се съгласил да
дължи на кредитора такса за разходи /изпращане
на напомнителни писма, електронни съобщения, провеждане на телефонни обаждания,
лични посещения и др./ за събирането на просрочените вземания в размер на 9
лв.Страните се споразумели, че тази такса ще се начислява за всеки следващ
30-дневен период, през който има погасителна вноска, чието плащане е забавено с
повече от 30 календарни дни, като всички начислени разходи за събирането на
просрочените погасителни вноски, които трябва да заплати ответника, не може да
надхвърлят 45,00 лв. Според клаузите на договора, заемателят се задължил в
3-дневен срок от подписване на контракта да предостави на кредитора обезпечение
на задълженията му по договора, а именно две физически лица-поръчители, всяко
от които да отговаря на визираните в документа изисквания.Твърдят, че ответника
не изпълнил това свое задължение.Според предвиденото по договор, кредиторът му
начислил неустойка в размер на 494,76
лв. Сочи се, че договорът за заем съдържа изрична клауза, даваща право
на кредитора да прехвърли вземането си в полза на трети лица.
Твърдят, че на
01.01.2019 г. е подписано Приложение 1 към Рамков договор за продажба и прехвърляне
на вземания /цесия/ от 16.11.2010 г. на основание чл.99, ал.3 ЗЗД между “Изи
Асет Мениджмънт” АД /цедент/ и “Агенция за събиране на вземания” ООД
/понастоящем “Агенция за събиране на вземания” ЕАД /цесионер/.
Старият кредитор
упълномощил ищеца от името на цедента и за своя сметка да уведоми длъжниците за
извършената цесия. По реда на чл.99, ал.3 ЗЗД до ответника било изпратено от
страна на “Изи Асет Мениджмънт” АД, чрез “Агенция за събиране на вземания” ЕАД,
уведомително писмо с изх. № УПЦ-П-ИАМ/3254555/07.01.2019г. за станалата
продажба, чрез Български пощи с известие за доставяне на постоянния адрес на
длъжника, посочен в договор за паричен заем.Пратката се върнала в цялост. Било
изпратено и ново съобщение чрез куриерска служба, което също не било връчено. Считат,
че ответникът следва да се счита уведомен за извършеното прехвърляне на дълга с
факта на връчване на книжата по настоящото дело.
Искат да се
признае за установено по отношение на ответника, че им дължи присъдените суми
по ч.гр.дело № 5262/2019 г. по описа на
РРС.Претендират разноски.
Ответницата Л.М.А.
*** не се явява в съдебно заседание. Назначеният й особен представител оспорва
исковете. Наведени са доводи за наличие на неравноправни клаузи в процесния договор за
паричен заем.
Съдът,
като взе предвид събраните по делото доказателства и доводите на страните,
намира за установено следното:
Видно от приложеното ч.гр.дело № 5262/2019 г. по описа на РРС, в полза на
ищеца в настоящото производство била издадена заповед
за изпълнение по чл.410 ГПК срещу Л.М.А. за сумите, заявени по исковата
молба, съставляващи
вземания по Договор за паричен заем №
3254555/22.06.2018г, цедирани им на 01.01.2019г. от “Изи Асет Мениджмънт” АД, както
и разноски за заповедното производство. Актът е връчен на длъжника в хипотезата на чл.47,
ал.5 ГПК.Съдът указал на заявителя, че може в 1-месечен срок да
предяви иск за установяване на вземането си.Разпореждането е връчено на
страната на 27.01.2020г.Исковата молба
по настоящото дело е постъпила на 25.02.2020 г.
По делото няма
спор, че на 22.06.2018г., след
направено предложение за сключване на договор за паричен заем, на същата дата
такъв контракт под № 3254555 бил
подписан между ответника и ”Изи Асет Мениджмънт” АД, по силата на който дружеството предоставило на
А. в заем сумата от 700,00
лв., която тя се задължила да върне заедно с договорна лихва за периода 22.07.2018 г.-19.12.2018г. на вноски от по
130,65 лв., ведно с надбавка,
покриваща разноските на кредитора по подготовката и обслужването на заема и
добавка, съставляваща печалба на дружеството, при фиксиран лихвен процент.
Заемополучателят
е удостоверил с подписа си, получаване на сумата и съгласието си с клаузите по
договора.Според
чл.10 от договора, кредиторът е в правото си да прехвърли вземането си в полза
на трети лица.
С договор за
прехвърляне на вземане от 16.11.2010 г. и Приложение 1 към него от 01.01.2019
г., ”Изи Асет Мениджмънт” АД прехвърлили на ищеца вземанията си към всички
длъжници по ликвидни и изискуеми парични заеми, ведно с привилегиите и
обезпеченията, в това число и дълга на ответника, за което било направено
изисканото в чл.99, ал.3 ЗЗД потвърждение. Цедентът дал съгласието си и
упълномощил съконтрахента да уведоми от негово име за цесията всички длъжници.
По
делото са представени доказателства, че до ответникаа са били изпратени две уведомителни писма от 07.01.2019
г. /чрез БП/ и от 29.01.2020 г. /чрез куриерска служба/ във връзка с прехвърления дълг-по постоянен и настоящ
адрес на лицето, вписани в процесния договор, като двете са върнати, като невръчени.
Назначеното
по делото вещо лице, след запознаване с представените в производството
доказателства и извършена проверка при ищеца и стария кредитор, е посочило,
че към датата на подаване на заявлението
дългът на ответника възлиза на 700,00 лв.-главница, 83,90
лв.–договорна лихва за периода 22.07.2018 г.-19.12.2018г.., 45,00 лв.–такса
разходи, 494,76 лв.- неустойка за неизпълнение на договорно задължение, 68,77
лв.–обезщетение за забава за периода 23.07.2018 г.-30.08.2019 г.Вещото лице
посочва, че длъжника не е направил плащания по процесния договор.
Ответницата,
чрез назначеният й особен представител е
оспорила представените от ищеца писмени доказателства- Договор за паричен заем №
3254555/22.06.2018г и всички съпътстващи го документи, твърдейки че същите не
са подписани от А.. Видно от приетата по делото и неоспорена от страните
почеркова експертиза, подписите за заемател в процесния договор и документите
към него са положени от А., поради което с определение, постановено в о.с.з. на
29.09.2020г. оспорването е признато за недоказано, т.е. същите са годни
доказателствени средства.
При тази фактическа обстановка, съдът прави
следните правни изводи:
В процесния
случай ищецът твърди, че е кредитор на ответника, като правата му произтичат от договор за цесия от 16.11.2010 г., произвел действие от 01.01.2019г.
Няма спор, че с този контракт ”Изи Асет Мениджмънт” АД надлежно са прехвърлили вземането си към заемополучателя на ”Агенция за събиране на
вземания”. Разпоредбата на чл. 26, ал.1 ЗПК изрично предвижда, че кредиторът
може да прехвърли вземането си по договор за потребителски кредит на трето
лице, само ако договорът за потребителски кредит предвижда такава възможност.
Такава възможност в случая е предвидена в клаузата на чл.10 от договора за
паричен заем, според която кредиторът има право да прехвърля, правата си по договора на трето лице.
По делото са
представени доказателства, че ищецът е бил надлежно оправомощен от стария кредитор
да уведоми длъжника за извършената цесия.Доколкото цесионерът действа като
пълномощник на цедента, а не от свое име, няма законова пречка последният да упълномощи друго лице, в това число и самия цесионер, да извърши уведомяването.При изпълнение на
посоченото условие трябва да се приеме, че е било спазено изискването на чл.99, ал.4 ЗЗД.Ответната страна няма възражение в този аспект.
Безспорно ИМ и доказателствата към нея са
връчени на особеният представител на ответника. Съобразно съдебната практика,
връчването на всички книжа по делото на ответника е надлежно, ако е направено
на особения представител и от този момент се пораждат свързаните с факта на
връчване правни последици. /В т.см.решение на ВКС по т.д.№ 193/2018 г./.
С връчването на
исковата молба и всички книжа по делото, вкл. и уведомлението по чл.99, ал.З от ЗЗД на особения представител на ответника, връчването е надлежно и от този
момент се пораждат всички правни последици, свързани с факта на връчване, вкл.
и уведомяването на длъжника за извършената цесия. Уведомяването по чл.99, ал.З
от ЗЗД чрез връчването на особен представител представлява надлежно уведомяване
на длъжника и цесията е породила действие спрямо длъжника от този момент. Този
факт, настъпил в хода на производството, следва да бъде съобразен с оглед
разпоредбата на чл.253,ал.З ГПК.
Предвид горното,
съдът приема, че цесията е породила действие спрямо ответника, поради което
ищецът е установил активната си материално правна легитимация по иска.
Последователната практика на Съда на ЕС по
тълкуването и приложението на Директива 93/13/ЕИО на Съвета от 5 април 1993г.
относно неравноправните клаузи в потребителските договори, според която съдът е
длъжен да следи служебно за наличието на неравноправни клаузи в потребителските
договори, дори и такова възражение да не е било направено от потребителя. По
отношение на договорите за кредит на общо основание и съгласно чл.24 ЗПК се прилагат правилата на чл.143-чл.148
ЗЗП.
На първо място
следва да се отбележи, че макар и поместени в индивидуалния договор с ответника,
а не в общите условия към него, клаузите на същия не са индивидуално уговорени
по смисъла на чл.146, ал.2 ЗЗП. Касае се до еднотипни договори за паричен заем,
върху чието съдържание потребителят не може да влияе и това е служебно известно
на съда от множеството дела, по които са представени идентични контракти между
същия заемодател и различни потребители. Освен това ищецът нито е твърдял, нито
е доказал условията по договора да са били уговорени с ответницата
индивидуално. По тези съображения съдът намира, че същите следва да бъдат
подложени на проверка за тяхната равноправност – аргумент от чл.146, ал.1 ЗЗП.
В глава четвърта от ЗПК е уредено задължението на кредитора преди сключването
на договор за кредит да извърши оценка на кредитоспособността на потребителя и
при отрицателна оценка да откаже сключването на такъв. В съображение 26 от
преамбюла на Директива 2008/48/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от
23.04.2008г. относно договорите за потребителски кредити изрично се сочи
следното: „В условията на разрастващ се кредитен пазар е особено важно
кредиторите да не кредитират по безотговорен начин или да не предоставят
кредити без предварителна оценка на кредитоспособността, а държавите-членки
следва да упражняват необходимия надзор с цел избягване на такова поведение и
следва да приложат необходимите средства за санкциониране на кредиторите в
случаите, в които те процедират по този начин“.
В този смисъл
клауза, като уговорената в чл.4 от договора за заем, според която се дължи
неустойка в размер на 494,76 лв.
при неосигуряване в тридневен срок от датата на сключване на договора на
обезпечение чрез поръчителство на физическо лице или банкова гаранция в полза
на заемодателя, се намира в пряко противоречие с преследваната с целта на
транспонираната в ЗПК директива. На практика подобна уговорка прехвърля риска
от неизпълнение на задълженията на финансовата институция за извършване на
предварителна оценка на платежоспособността на длъжника върху самия длъжник и
води до допълнително увеличаване на размера на задълженията. По този начин на
длъжника се вменява задължение да осигури обезпечение след като кредита е
отпуснат, като ако не го стори дългът му нараства, тоест опасността от
свръхзадлъжнялост се увеличава. Всъщност замисълът на изискването за проверка
на кредитоспособността на потребителя, както и изрично е посочено в чл.16 ЗПК,
е тя да бъде извършена преди сключването на договора, съответно тогава да се
поиска обезпечение въз основа на изводите от проверката и едва след
предоставянето му да се сключи договора за кредит. В конкретния случай
проверката за кредитоспособност е извършена въз основа на попълнен от
ответницата формуляр и след като й е разрешено е неразбираемо защо от
ответницата се изисква да представя обезпечение и да заплаща неустойка,
предварително определена по размер и разсрочена в погасителните вноски, ако не
осигури такова.
На следващо
място неустойка за неизпълнение на акцесорно задължение, което не е свързано
пряко с претърпените вреди /няма данни за ищеца да са настъпили вреди от
непредоставянето на обезпечение/ е типичен пример за неустойка, която излиза
извън присъщите си функции и цели единствено постигането на неоснователно
обогатяване. Според т.3 от Тълкувателно решение № 1 от 15.06.2010г. на ВКС по
тълк.д. № 1/2009г., ОСТК, нищожна, поради накърняване на добрите нрави, е тази
клауза за неустойка, уговорена извън присъщите й обезпечителна, обезщетителна и
санкционна функции.
На последно
място, по посочения начин се заобикаля законът – чл.33, ал.1 ЗПК, който текст
предвижда, че забава на потребителя кредиторът има право само на лихва върху
неплатената в срок сума за времето на забавата. С процесната клауза за
неустойка в полза на ищеца се уговаря още едно допълнително обезщетение за
неизпълнението на акцесорно задължение – недадено обезпечение, от което обаче
не произтичат вреди. Подобна неустойка всъщност обезпечава вредите от това, че
вземането няма да може да бъде събрано от длъжника, но именно тези вреди се
обезщетяват и чрез мораторната лихва по чл.33, ал.1 ЗПК. Подобно кумулиране на
неустойка за забава с мораторна лихва е недопустимо и в този смисъл съдебната
практика е константна. Такава неустойка, дори и същата да беше валидна, няма да
се дължи и на основание чл.83, ал.1 ЗЗД. Според тази разпоредба, ако
неизпълнението се дължи и на обстоятелства, за които кредиторът е отговорен,
съдът може да намали обезщетението или да освободи длъжника от отговорност.
Така е и в случая, тъй като ако беше изпълнил задължението си да проведе
добросъвестна проверка на кредитоспособността на ответницата съгласно чл.16 ЗКП,
ищецът сам щеше да стигне да заключението, че със същата не следва да бъде
сключван договор за кредит преди да бъде предоставено обезпечението. По
изложените съображения с оглед нищожността на клаузата по чл.4 от договора
съдът намира, че ответницата не дължи уговорената неустойка по чл.4, ал.2 от
договора, в случая претендирана до сумата от 494,76 лв.
Нищожни, като
заобикалящи закона – чл.26, ал.1, пр.2 ЗЗД във вр.с чл.33, ал.1 ЗПК, са и
клаузите на чл.16 във вр. Тарифата за таксите на кредитора, според които
заемателят дължи сумата от 45,00 лв.- такса разходи за събиране на просрочени
вземания. Макар тези вземания да са наименувани „ разходи и такси“, то срещу
тях не се дължи никакво поведение от страна на заемодателя. По делото липсват
както твърдения, така и доказателства такива разходи да са били действително
извършени. При това положение следва да се приеме, че клаузата за дължимост на 45,00
лв., прикрива една неустойка за забава, а съгласно императивната разпоредба на
чл.33, ал.1 ЗПК при забава на потребителя кредиторът има право само на
мораторна лихва.
Предвид всичко
гореизложено следва да се признае за установено по отношение на ответницата, че
дължи на ищцовото дружество сумите от 700,00
лв.-главница, 83,90 лв.–договорна лихва за периода 22.07.2018 г.-19.12.2018г. и
61,57 лв.–обезщетение за забава за периода 23.07.2018 г.-30.08.2019г,
ведно със законна лихва върху главницата, считано от датата на подаване на
заявлението за издаване на заповед за изпълнение по чл.410 ГПК – 30.08.2019г.
до окончателното й изплащане, по издадената заповед за изпълнение на парично
задължение по чл.410 ГПК по ч.гр.дело № 5262/2019г. по описа на РРС.
Искът следва да
се отхвърли в частта да се признае за установено, че ответницата дължи на ищеца
сумите от 45,00 лв.–такса разходи и 494,76 лв.–неустойка за неизпълнение на
договорно задължение за периода 22.07.2018 г.-19.12.2018г., като
неоснователен.
Според
указанията по т.12 от Тълкувателно решение № 4 от 18.06.2014 г. на ВКС по тълк.
д. № 4/2013 г., ОСГТК, съдът в исковото производство се произнася с осъдителен
диспозитив по дължимостта на разноските в заповедното производство, включително
и когато не изменя разноските по издадената заповед за изпълнение. С оглед
уважената част от исковете и на основание чл. 78, ал. 1 ГПК, в полза на ищеца
следва да се присъдят разноски за заплатена държавна такса и възнаграждение за
юрисконсулт в заповедното производство в размер на 47,44 лв. и 777,04 лв. в исковото производство на
основание чл. 78, ал. 8 ГПК, чл. 25, ал. 1 и чл. 26 от Наредбата за заплащането на правната помощ.
Ответницата не е претендирала разноски и такива не следва да й се присъждат.
Така мотивиран,
съдът
Р Е Ш
И :
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО, на основание чл.422 ГПК, че Л.М.А., ЕГН: **********,*** дължи на „Агенция за събиране на вземания” ЕАД,
ЕИК: *********, със седалище и адрес на
управление: гр. София, бул. Д-р Петър Дертлиев № 25, офис-сграда
Лабиринт, ет. 2, офис 4, представлявано от Д.Б-Б-сумата от 700,00 лв.-главница по Договор за паричен заем № 3254555/22.06.2018г.,
ведно със законната лихва
върху главницата,
считано от 30.08.2019 г. до изплащане на вземането, сумата от 83,90 лв.–договорна лихва за периода
22.07.2018 г.-19.12.2018г. и сумата от 61,57 лв.–обезщетение за забава за
периода 23.07.2018 г.-30.08.2019г., предмет на заповед по чл.410 ГПК от 02.09.2019г. за изпълнение на парично задължение, постановена
по ч.гр.д № 5262/2019г.
по описа на РРС.
ОТХВЪРЛЯ предявения от „Агенция за събиране на вземания” ЕАД, ЕИК ********* против Л.М.А., ЕГН: ********** иск с правно основание чл.422 ГПК, в частта да
се признае за установено, че ответницата дължи на ищеца 45,00 лв.–такса разходи и 494,76
лв.–неустойка за неизпълнение на договорно задължение за периода
22.07.2018г.-19.12.2018г., като НЕОСНОВАТЕЛЕН.
ОСЪЖДА Л.М.А., ЕГН: **********,***
да заплати на „Агенция за събиране на вземания” ЕАД, ЕИК *********, със седалище и адрес на
управление: гр. София, бул. Д-р Петър Дертлиев № 25, офис-сграда
Лабиринт, ет. 2, офис 4, представлявано от Д.Б-Б-сумата в размер на 47,44 лв. -
разноски по ч.гр.д № 5262/2019г.
по описа на РРС,
както и сумата в размер на 777,04 лв. - разноски за настоящото производство.
Решението може
да се обжалва в двуседмичен срок от връчването му на страните пред Русенски
окръжен съд.
РАЙОНЕН СЪДИЯ: