№ 1082
гр. София, 27.10.2021 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
АПЕЛАТИВЕН СЪД - СОФИЯ, 2-РИ ГРАЖДАНСКИ, в публично
заседание на двадесет и девети септември през две хиляди двадесет и първа
година в следния състав:
Председател:Иво Дачев
Членове:Мария Георгиева
Асен Воденичаров
при участието на секретаря Павлина Ив. Христова
като разгледа докладваното от Иво Дачев Въззивно гражданско дело №
20201000503640 по описа за 2020 година
за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258 и следв. от ГПК.
С решение № 2841 от 07.05.2020 г. по гр. д. № 8094/2016 г. Софийски
Градски съд е отхвърлил предявения от Н. Б. П. и С. И. Х. срещу „Агенция
Дипломатически имоти в страната“ ЕООД иск с правно основание чл. 59, ал.
1 от ЗЗД за заплащане на сумата от 60 000 лв., като обезщетение за
ползването на 1550/1950 идеални части от имот с идентификатор
68134.1936.1225 по КККР за периода от 01.07.2011 г. до 31.12.2013 г. Със
същото решение съдът е отхвърлил и насрещния иск на „Агенция
Дипломатически имоти в страната“ ЕООД за установяване по отношение на
първоначалните ищци Н. Б. П. и С. И. Х., че дружеството е собственик на
същия имот, с идентификатор 68134.1936.1225 по КККР, на основание чл. 79
от ЗС - като придобит по давност.
Недоволни от така постановеното решение са останали и двете страни,
които в срока по чл. 259, ал. 1 от ГПК го обжалват с оплаквания за
неправилност.
1
Ищците Н. Б. П. и С. И. Х. поддържат, че за да отхвърли иска им срещу
ответника „АДИС“ ЕООД за обезщетение за неоснователно лишаване от
ползването на идеалните им части от процесния недвижим имот,
необосновано първоинстанционният съд е приел, че те са собственици на
самостоятелен имот с реално обособена площ, което е различно от
твърдяното в исковата молба право на собственост върху идеални части от
друг имот. Излагат, че имотът е одържавен като идеални части и така е
възстановен, като възможността да се обособи реална част не е тъждествена
на обособяване. Именно поради това ВАС с решението си по адм. д. №
5887/2005 г. е отменил заповедта на кмета на район „Витоша“ от 21.05.2002 г.,
с която реституираните на ищците идеални части от процесния имот са
превърнати в реални без да е била извършена делба. От друга страна, дори да
са собственици на реална, а не на идеална част от процесния недвижим имот,
според ищците не съществува пречка искът им за заплащане на обезщетение
за лишаването им от ползването на тази част, да бъде уважен. В допълнение
са изложени съображения за неправилност и на констатацията за нищожност
на заповедта на областния управител за отписване на имота. Аргументирано е
подробно, че констативно-съобразителната част на този вид актове нямат
отношение към валидността на акта, от значение е само неговата
разпоредителна част – да се отпише имота от актовите книги за държавна
собственост, което е от компетентността на органа, издал акта и затова
последният е валиден. Молят решението да бъде отменено и искът им –
уважен.
Ответното дружество „АДИС“ ЕООД обжалва решението в частта, в
която искът му за собственост с правно основание чл. 124, ал. 1 от ГПК във
връзка с чл. 79 от ЗС е отхвърлен, като счита, че щом е установил владението
си на годно правно основание – апорта от м. ноември 2001 г., той не следва да
изменя или манифестира промяна на своето намерение за своене. Сочи, че
дори давността да е прекъсната с влизане в сила на чл. 5, ал. 2 от ЗВСОНИ
през 1997 г., то давностният срок, започнал да тече от тогава, отново се явява
изтекъл. В тази връзка се поддържа становището, че делото за делба между
страните не би могло да прекъсне или спре давността, тъй като постановеното
по това дело решение е обезсилено и производството – прекратено. Иска се
отмяна на постановеното решение в така обжалваната му част и установяване
собствеността на дружеството.
Съгласно разпоредбата на чл. 269 от ГПК, въззивният съд се произнася
служебно по валидността на цялото решение, по допустимостта му - само в
обжалваната част, а по останалите въпроси е ограничен от посоченото в
жалбата. При така очертаните правомощия, като взе предвид събраните
доказателства по делото, доводите и възраженията на страните, Софийският
Апелативен съд намери следното:
2
По делото няма спор относно фактите, а и при съвкупната преценка на
събраните доказателства се установява, че ищците Н. Б. П. и С. И. Х. са
единствени наследници (племенници) на Б. Д. Ф., от който приживе с присъда
от 01.02.1945 г. по н.д. № 1/1944 г. на Народния съд, образуван за съдене на
бившите регенти, дворцови съветници, министри и народни представители от
ХХV обикновено народно събрание (Народния съд), е конфискувана ½
идеална част от нива в с. Бояна, Софийско, цялата с площ от 3.100 дка, заедно
с цялото му други движимо и недвижимо имущество. Нивата е била закупена
с нотариален акт № 30 том XVI дело № 2935/1933 г. съвместно от купувачите
Б. Ф. и В. П., като последният от тях с нотариален акт № 80 том I дело №
73/1943 г. е прехвърлил своята ½ идеална част от нивата на сина си Б. В. П..
Имотът е влязъл в регулация през 1945 г., видно от констативния нотариален
акт за собственост № 133 том XI, дело № 1960/1945 г., като от бившата нива
са образувани два парцела – III-2 и IV-2. Впоследствие, между приобретателя
Б. В. П. и Българската Държава е извършена съдебна делба по гр. д. №
252/1945 г., в рамките на което производство след допускане на делбата е
изготвен разделителен протокол, като при тегленето на жребий в заседанието
на 20.04.1947 г. в дял на Държавата се е паднал дял втори – парцел IV-2 от
кв.1 с площ от 1431 кв.м.
Според заключението на съдебно-техническата експертиза по
регулационния план от 1962 г. процесният имот е получил планоснимачен
номер 2 и е попадал в единствения тогава за целия квартал парцел, отреден
за нужди на МВР. По архивен кадастрален план, кад. листове 564 и 589,
създадени през 1977 г., процесният поземлен имот е нанесен като пл. № 697.
След разсекретяването на плана, през 1999 г. е одобрено частично изменение,
по което имотът участва като основа в парцел I-за нужди на МВР и граничи с
новообразувания съседен парцел II-672, 671. Според КК и КР актуалният му
регулационен статут е имот с идентификатор 68134.1936.1225, от кв. 12 по
плана на гр. София, м. „Панорамен път – Специални нужди – Беловодски
път“, с площ от 1942 кв.м., без налично застрояване в него. Той, заедно със
съседния му имот с идентификатор 68134.1936.1158, който е застроен,
образуват общ урегулиран поземлен имот и съставляват негова основа.
С решение № 172 от 26.08.1996 г. по н. д. № 120/1995 г. на ВС,
присъдата, с която наследодателят на ищците Б. Ф. е бил осъден, е отменена
3
изцяло по реда на надзора. Следователно, като последица на този съдебен акт
е отпаднала и конфискацията на цялото имущество на осъдения, вкл.
притежаваната ½ идеална част от нивата в с. Бояна с площ от 3.1 дка.
Съгласно разпоредбата на чл. 151 от ЗИН (Обн. ДВ бр. 30/15.04.1968 г.),
който понастоящем е отменен (ДВ бр. 25 от 03.04.2009 г.), но е действал към
датата на отмяната на присъдата, ако след изпълнението й конфискацията
бъде отменена, иззетите имущества се връщат на осъдения или на неговите
наследници, а когато връщането е невъзможно, заплаща се тяхната
равностойност по съответните държавни цени на дребно, а когато няма такива
- по пазарните цени, като се взема предвид съответното овехтяване.
Настоящият състав на Апелативния съд – София като съобрази и
постановките на Тълкувателно решение № 2/2009 г. на ВКС, ОСГК, намира,
че именно това е приложимата към правния спор разпоредба, уреждаща
начинът на възстановяване на отнетата собственост. Както правото на
собственост не може да бъде придобито от едно и също лице последователно
чрез няколко различни способи, така и то не може да бъде възстановено
последователно на няколко реституционни основания. Основанието за
възстановяване по чл. 2, ал.1 от ЗВСОНИ и на имущества, отнети с присъда
на Народния съд след измененията с § 1, т.1 от ПЗР на СОСОИ, обнародвани
в ДВ бр. 107 от 18.11.1997 г., в сила от 22.11.1997 г., е последващо, специално
и ново спрямо това на чл. 151 от ЗИН (отм.). Разпоредбата на чл. 2 от
ЗВСОНИ има материално-правен характер и действие занапред от момента на
влизане в сила на измененията. Както това е посочено в цитираното Тълк.
Решение № 2/2009 г. на ВКС, ОСГК, щом законодателят не е придал обратно
действие на тази материално-правна норма, тя е неприложима спрямо
възникнали до влизането й в сила юридически факти и правни отношения.
Това означава, че при отмяна на присъда по Наредбата-закон до 22.11.1997 г.
собствениците на конфискувани имоти или техните наследници не могат да
се позовават не само на разпоредбата на чл. 7 от ЗВСОНИ, но и на останалите
разпоредби на този закон, предвиждащи предпоставките за настъпване на
реституция ex lege при неговото приложение. Както това е прието в Решение
№ 280 от 21.10.2014 г. по гр. д. № 7851/2013 г. на ВКС, IV г.о., отмяната на
присъдата има ретроактивно действие и заличава последиците на
конфискацията, като правото на собственост се възстановява автоматично в
патримониума на оправданото лице, респ. на наследниците му, съответно – в
4
патримониума на правоимащите възниква правото на обезщетение.
Последващите изменения в реституционните закони не дават основание за
изменение в правното положение на правоимащите.
Предпоставката по чл. 151 ЗИН (отм.) за връщане на конфискуван с
присъда имот на осъдения или на неговите наследници, след като тази
присъда е била отменена, е една. Тя е отрицателна и се свежда до това,
връщането да не е невъзможно. В съдържанието на това отрицателно
изискване, установено през 1969 г., не биха могли да се влагат понятия и
условия, вкл. чрез тълкуване и прилагане по аналогия на реституционни
закони, приети след 1990 г., нито да се изхожда от целите, които преследват
тези закони. Поради това, неправилно първоинстанционният съд е приел, че
въз основа на близостта в хипотезите следва да са налице предпоставките за
реституция по ЗВСОНИ, вкл. че целта е да се възстанови възможно по-голяма
част от имота. На настоящия състав е известна съдебната практика, израз на
която е решение № 243 от 11.02.2014 г. по гр. д. № 936/2012 г. на ВКС, I г.о.,
според която тълкуването по аналогия в тези случаи е допустимо. По
изложените по-горе съображения, тази съдебна практика не може да бъде
споделена. Когато осъдителната присъда по наредбата-закон за съдебен от
народния съд е отменена по реда на надзора преди влизане в сила на
измененията на чл. 2 от ЗВСОНИ (какъвто е и настоящия случай), осъденото
лице или неговите наследници се ползват от разпоредбата на чл. 151 от ЗИН
(отм.) Затова реституцията не се осъществява по реда на ЗВСОНИ, респ.
обезщетяването поради невъзможност за връщане не става по реда на чл. 2 и
следв. от същия закон (така изрично е прието напр. в Решение № 1729 от
21.11.2002 г. по гр. д. № 952/2001 г. на ВКС, IV г.о.). Вярно е, че в зависимост
от това – кога и по кой ред е отменена конфискацията, правоимащите се делят
на две кагегории, като видът и обемът на правата им може да бъде различен.
Но това не е основание настъпилите вече юридически факти преди
измененията на ЗВСОНИ да бъдат преоценени и подведени към правна
норма, приета след като вече са били възникнали конкретните техни правни
последици.
В тълкувателно решение № 1/1995 г. на ВС, ОСГК е прието, че
предпоставките за възстановяване на право на собственост по реда на
ЗВСОНИ са три: имотите да са останали собственост на държавата или
5
общината (или на техни дружества), да съществуват реално до размерите, в
които са отчуждени и собствениците да не са били равностойно обезщетени.
Съдържанието на понятието „невъзможност“, употребено в чл. 151 от ЗИН
(отм.) е по-тясно и се свежда до това, съществува ли имотът такъв, какъвто е
конфискуван. И в този случай промените в предназначението, колкото и
съществени да са те, не могат да изключат връщането при отмяна на
присъдата. Но настъпилите трансформации в обекта на правото на
собственост, които го правят същностно различен, влекат невъзможност за
връщане и пораждат единствено право на обезщетение. В конкретния случай
конфискуваната ½ идеална част от нивата в Бояна не подлежи на връщане,
тъй като е претърпяла съществени изменения – земята е била включена в
регулация, извършена е делба, идеалната част от правото на собственост се е
трасформирала в реална над конкретен недвижим имот, който е включен като
основа на друг, отреден за специални нужди. При тези данни правилен е
крайният извод на първоинстанционния съд, че ищците не се легитимират
като собственици на 1550/1950 идеални части от имот с идентификатор
68134.1936.1225 по КККР на гр. София, но не защо са собственици на реална
част от УПИ I-за нужди на МВР с площ от 1450 кв.м., а защото по силата на
чл. 151 от ЗИН (отм.) е било невъзможно да бъде върнат имотът им и на
същото основание те са станали носители единствено на правото на
обезщетение по пазарни цени на неговата равностойност. След като ищците
не са собственици на процесните 1550/1950 идеални части от имот с
идентификатор 68134.1936.1225 по КККР, тоа те не са и активно материално-
правно легитимирани по субсидиарния кондикционен иск по чл. 59 от ЗЗД да
претендират обезщетение за лишаването им от ползването на тези идеални
части от имота за периода от 01.07.2011 г. до 31.12.2013 г. Ето защо и поради
съвпадане на крайните изводи на двете съдебни инстанции, обжалваното
решение в тази му част следва да бъде потвърдено.
Настоящият въззивен състав споделя изцяло изложените във въззивната
жалба на П. и Х. съображения за неправилност на обжалваното решение в
онази негова част, в която съдът инцидентно по реда на чл. 17 ал. 2 от ГПК се
е произнесъл по валидността на заповедта на областния управител № РД-57-
103/04.05.2000 г., приемайки същата за нищожна. За да достигне до този
погрешен правен извод съдът се е концентрирал върху това, че областният
6
управител няма правомощия да „признава“ правото на собственост. В
действителност, констативно-съобразителната част на този вид актове няма
отношение към валидността на акта, от значение е само неговата
разпоредителна част – „да се отпише“ имота от актовите книги за държавна
собственост, което е от компетентността на органа, издал акта и затова
последният е валиден.
Въззивната жалба на „Агенция Дипломатически имоти в страната“
ЕООД (АДИС) срещу решението в частта, в която е отхвърлен насрещният
иск за собственост на основание – изтекла придобивна давност, е също
неоснователна. Не е спорно, че след одържавяването на имота от Б. Ф. и Б. П.,
същият е предаден за стопанисване на МВР, Отдел „УБО" видно и от
съставения АДС. През 1963 г. Отдел „УБО" преминава на подчинение на
Министерски съвет. На 27.02.1990 Бюрото на МС на НРБ е разпоредило
прекратяване на предоставянето на вили, собственост на държавата, за лично
ползване на ръководни кадри. Бюрото е разпоредило вилите в района на
Бояна „Панорамен път“ да бъдат предадени на Бюрото за дипломатическия
корпус към МВнР за отдаване под наем на чуждестранни представителства,
фирми и организации срещу валута. Предаването е извършено на 05.06.1990 г.
С постановление № 266/30.12.1999 г. на МС (л. 48), БОДК е
преобразувано в Изпълнителна агенция „Дипломатически имоти в страната"
(по-долу ИАДИС) към министъра на външните работи. През 2001 г., ИАДИС
е закрита, а имуществото на закритата агенция е внесено в капитала на АДИС
ЕООД. Част от този капитал е „вила 18" с РЗП от 624 кв. м. и с площ на
земята от 4950 кв.м., в които попада и процесният недвижим имот. Считано
от 15.06.1991 г. вилата е отдадена под наем на посолството на САЩ. След
като на 04.05.2000 г. Областният управител на Област София е наредил
1550/1940 ид.ч. от дворното място да се отпише от актовите книги за
държавна собственост, през 2004 г. АДИС ЕООД е подало молба за
извършване на делба на имота, като в хода на производството е поддържало,
че Н.П. и С.Х. са собственици на 1550/1940 ид.части от имот с пл. № 2,
включен в парцел I от кв. 12 м. Панорамен път. Така, след като „АДИС“
ЕООД е признало, ищците за съсобственици, считало ги е за такива и е
твърдяло това, през целия делбен процес до 2016 г. този съсобственик е нямал
анимуса на едноличен и пълноправен собственик, нямал е намерението за
7
своене, а дори да е формирал такова през време на процеса, не го изявил явно
и несъмнително, не го е манифестирал, така че всичко, вкл. и първоначалните
ищци, да узнаят за него. От тогава до завеждане на гр. д. № 8094/2016 г. на
СГС, по което е постановено обжалваното решение, не е изтекъл нужния
давностен срок. Ето защо, и насрещният иск следва да бъде отхвърлен.
Изводите на двете съдебни инстанции съвпадат, поради което обжалваното
решение следва да бъде потвърдено и в тази му част.
При този изход на спора и на основание чл. 78, ал. 3 ГПК на Н. Б. П. и С.
И. Х. следва да бъде присъдена сумата от 900 лв., заплатено адвокатско
възнаграждение по договора от 07.08.2020 г. за изготвяне на отговор и защита
срещу въззивната жалба на ответното дружество. Същевременно и на
основание чл. 78, ал. 8 от ГПК на „Агенция Дипломатически имоти в
страната“ ЕООД първоначалните ищци следва да заплатят сумата 300 лв. за
защитата му срещу тяхната въззивна жалба.
Частните жалби и на двете страни срещу определението на Градския съд
от 07.08.2020 г. в частта за разноските, са неоснователни. Разноските, които
едноличното дружество „Агенция Дипломатически имоти в страната“ ЕООД
претендира, са направени изцяло във връзка с предявения от него насрещен
иск. И тъй като отговорността за разноски по чл. 78 от ГПК е функционално
обусловена от изхода на спора, при отхвърлянето на насрещния иск тези
разноски не могат да бъдат присъдени. Що се касае до разноските, които
първоначалните ищци претендират, при съобразяване с приетото в т.1 от
Тълкувателно решение № 6/2021 г. на ВКС, ОСГТК следва да се приеме, че
от общо уговорените 3550 лв. на тях могат да се присъдят само 1200 лв., тъй
като само до този размер те са доказали, че същите са били заплатени.
Водим от горното, съдът
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА решение № 2841 от 07.05.2020 г. по гр. д. №
8094/2016 г. Софийски Градски съд.
ОСТАВЯ БЕЗ УВАЖЕНИЕ частната жалба на Н. Б. П. и С. И. Х. против
Определение № 12707 от 07.08.2020 г. по гр. д. № 8094/2016 г. на Софийски
8
Градски съд.
ОСТАВЯ БЕЗ УВАЖЕНИЕ частната жалба на „Агенция
Дипломатически имоти в страната“ ЕООД против Определение № 12707 от
07.08.2020 г. по гр. д. № 8094/2016 г. на Софийски Градски съд.
ОСЪЖДА „Агенция Дипломатически имоти в страната“ с ЕИК
*********, със седалище и адрес на управление: гр. София, СО - район
„Оборище“, ул. „Велико Търново“ № 27, да заплати на Н. Б. П. с ЕГН:
********** и С. И. Х. с ЕГН: **********, и двете с адрес в гр. ***, ул. „***“
№ 26, чрез адв. С., на основание чл. 78, ал. 3 от ГПК сумата 900 лв.,
представляваща разноски пред въззивния съд.
ОСЪЖДА Н. Б. П. с ЕГН: ********** и С. И. Х. с ЕГН: **********, и
двете с адрес в гр. ***, ул. „***“ № 26, чрез адв. С., да заплатят на „Агенция
Дипломатически имоти в страната“ ЕООД с ЕИК *********, със седалище и
адрес на управление: гр. София, СО - район „Оборище“, ул. „Велико
Търново“ № 27, на основание чл. 78, ал. 3 и ал. 8 от ГПК сумата 300 лв.,
представляваща разноски за юрисконсултско възнаграждение пред въззивния
съд.
Решението подлежи на обжалване пред ВКС в едномесечен срок от
връчването му на страните.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
9